Даниел Стийл
Корабите на съдбата (26)

26

На 11 ноември 1940 година официално бе обявен съставът на кабинета Виши. Петен бе провъзгласен за президент и Арман дьо Вилие бе между най-отговорните правителствени чиновници. Мнимата му измяна към стара Франция престана да бъде тайна. Но по това време Лиан вече бе свикнала да я отбягват. Във Вашингтон отдавна гледаха на нея с презрение. Тя изобщо не очакваше да звънне телефона, не я канеха никъде. Повечето дни си седеше вкъщи и чакаше децата да се върнат от училище. Това доста й напомняше за времето в Париж, след като войната беше обявена и Арман прекарваше в службата по петнайсет часа в денонощието. Но тогава поне бе сигурна, че макар и късно, по някое време той ще се прибере при нея. А сега само Бог знаеше кога отново ще го види. Имаше моменти, когато се питаше дали е била с всичкия си да каже на Ник, че връзката им не бива да продължава. Кому би навредила тя? Кому би причинила болка? И щеше ли да забележи някой? Но тя самата щеше да знае, децата също щяха да разберат, а един ден щеше да научи и Арман. Бе постъпила правилно. Но когато мислеше за Ник, в душата й се трупаше горчилка. Заради тринайсетте щастливи дни на товарния кораб, следващ зигзагообразния си курс от Франция към Щатите, се измъчваше вече четвърти месец.

Писмата от Арман бяха редки и кратки, сега той ги изпращаше по хора от Съпротивата и не ги подписваше. Те стигаха до нея по сложни и заплетени нелегални маршрути, минаваха през Лондон или някое английско пристанище и пътуваха до Съединените щати с търговски или военни кораби, с какъвто и да е плавателен съд, потеглящ през океана. Понякога писмата необяснимо секваха и тя започваше да се пита дали куриерите са убити, или корабите са потопени. Нямаше начин да разбере. Но онова, което знаеше и интуитивно усещаше, бе, че сега Арман е в постоянна опасност. Той беше толкова високо в йерархията, че ако се разбереше за неговата двойна игра с Петен и нацистите, щеше веднага да бъде убит.

„… Сега имаме много работа, любов моя. Спасяваме съкровища и хора, добираме се до експонати от Лувъра и организираме укриването им в хамбари, плевници и купи сено из цяла Франция, докато се открие възможност да бъдат пренесени в Англия. Преди да ги измъкнем оттам, покрити със сено и гъши курешки, може да мине целия ни живот, но поне лишаваме германците от възможността да откраднат още нещо от нас… Дори нищожното късче история, което успяваме да си запазим, е победа за нас… Както и хората, на които помагаме да се укрият и избавят. Съзнанието, че сме спасили поредния човешки живот, ми дава сили да понасям отсъствието на твоето нежно докосване, на твоята любов, твоята усмивка…“

Писмата късаха сърцето й и тя отново и отново се питаше дали онова, което върши Арман, си заслужава риска. Една картина, една статуя… едно късче история… и всичко това с цената на неговия живот може би? Смяташе ли той наистина, че си заслужава риска? Лиан долавяше в писмата му същата любов и преданост, каквито винаги бе хранил към Франция. Неговата родина наистина беше първата му любов, тя бе над всичко. Той й бе служил добре по целия свят, а сега я спасяваше от онези, които заплашваха да я оставят обезкървена, бездиханна и захвърлена мъртва край пътя.

Лиан се възхищаваше от принципите, които ръководеха Арман в неговото дело, ала сега, когато виждаше как съученичките на дъщерите й все повече ги изолират, отново започваше да се съмнява в мъдростта на неговия избор. По-добре да бе заминал за Северна Африка с Дьо Гол, да се бори там, да работи открито за свободна Франция, отколкото да остава в Париж и да саботира нацистите на всяка стъпка, но да се покрие с позор, вместо със слава, представяйки се за верен поддръжник на Петен. Тя знаеше, че изпълнява много по-важни задачи от спасяването на френските шедьоври на изкуството. Ала също така й бе известно, че както и в годината преди падането на Париж, той е длъжен да се придържа към най-строга секретност. Сега за него бе дори още по-важно да не споделя нищо с нея, за да не застрашава живота на други хора, а също и своя. Нямаше начин да разбере какво го измъчва в действителност, на какви рискове се излага.

 

 

А на своето бюро в Париж с пречупен кръст на стената зад гърба си Арман често се взираше в парижкото небе и си спомняше докосването на Лиан, нейното лице, слънчевите нотки в гласа й, как бе изглеждала на деветнайсет години, на двайсет и една, а сетне я прокуждаше от мислите си и се връщаше към работата. След като тя си бе заминала от Франция, той бе станал слаб като скелет — от многото работа, от липсата на сън, от напрежението. На едното му око се бе появил нервен тик, но като се изключи това, винаги изглеждаше непоклатимо спокоен. Даваше си вид, че вярва в каузата на Виши и към ноември 1940 година върху него бе легнало бремето на значително доверие и от двете страни. Плашеше го единствено съзнанието, че времето не е на негова страна. През последните две години се бе състарил поне с петнайсет и ясно виждаше това в огледалото. Наближаваше петдесет и осем, а се чувстваше по-скоро на деветдесет и пет. Но ако можеше да даде последните си дни за Франция и да изпълни дълга си към нея, би умрял с чест на своя пост. Беше сигурен, че Лиан знае това. Един-два пъти и го бе намеквал в писмата си. „Si je meurs pour ma patrie, mon amour, je meurs en paix.“^[1]

Ала нейните ръце се разтреперваха, когато прочиташе нещо от този род. Не искаше да загуби Арман. Друг път в писмата му имаше анекдоти, той й разказваше смешни случки, комедии от грешки, разиграли се с неговите другари от Съпротивата. От време на време Лиан си мислеше с възхищение за нещата, които вършат тези хора, пред очите й оживяваха събитията, за които Арман дръзваше да й разкаже. Удивена бе, че нацистите рядко успяват да ги открият. Но това „рядко“ съвсем не означаваше, че играта не е опасна. Тези хора често се разминаваха на косъм със смъртта, много по-често, отколкото тя допускаше.

Един подобен случай през ноември едва не коства живота на Арман. Той пренасяше важни документи, които бе изкопирал до най-малката подробност и бе прикрепил с лепенка на гърдите си, но на излизане от града полицията го спря. Обясни, че е тръгнал на гости при стар приятел и бързо показа удостоверението, от което личеше, че е близък сътрудник на Петен. Немският офицер се подвоуми за момент, а после му махна да продължава. Документите бяха предадени, на когото трябва и още същата нощ той се върна, направо грохнал от умора. Прибра се вкъщи и бавно се отпусна на леглото — бе до провала. Следващият път можеше да му бъде и последен. Но не се разколеба дори при вида на празната половина от леглото. Никога не бе изпитвал съмнения. „Ca vaut la peine, Liane… ca vaut bien la peine pour nous, pour la France“ — произнесе гласно той: „Струва си мъките, Лиан… напълно си струва мъките за нас, за Франция“.

Но когато един петъчен следобед в Джорджтаун звънецът на входната врата иззвъня, Лиан не бе никак склонна да раздели чувствата му. Децата трябваше да се върнат от училище още преди половин час и тя няколко пъти вече бе поглеждала часовника си. Марси прислужницата, я бе посъветвала да запази спокойствие, но само като зърна дъщерите си, със спокойствието й бе окончателно свършено. Те си бяха дошли сами, както обикновено, но като ги видя на стълбите с раздрани дрехи, с червена боя в косите и измъчени физиономии, Лиан изстена, затресе се цялата и ги въведе вътре. Елизабет трепереше от главата до петите плачеше и хълцаше, ала в сълзите на Мари-Анж Лиан забеляза нещо повече от мъка, в тях имаше и ярост.

— Боже мой… какво се е случило? — Готвеше се да ги заведе в кухнята и да смъкне дрехите от тях, но когато обърна Мари-Анж, застина, сякаш й бяха удавили плесница. Там, на гърба на детето, с широка черта от червена боя бе изрисуван пречупен кръст. Без да каже дума, тя завъртя Елизабет и видя още един. Давейки се в собствените си ридания, Лиан притисна изрисуваните им телца до себе си и те я омазаха цялата с червено. Трите влязоха така в кухнята и застанаха неподвижно, а Марси ги гледаше и по нейните повехнали черни бузи също се застичаха сълзи.

— О, мъничките ми… какво са ви направили? — Тя внимателно ги откъсна от Лиан и започна да сваля роклите им. Децата ревнаха още по-силно. Лиан се помъчи да се овладее. Не плачеше само за тях, плачеше и за себе си, за Франция, за Арман и за онова, което ужасните събития там бяха причинили на всички тях. Не можеха да се върнат в Париж, а тя прекрасно разбираше, че не могат да останат повече и във Вашингтон. Какво право имаше да излага децата на подобно малтретиране? Трябваше да заминат. Вече не им бе останал друг избор.

Лиан бързо ги заведе в банята и напълни ваната с гореща вода, после нежно изкъпа и двете. След половин час те отново заприличаха на малките момиченца, каквито бяха досега, но тя знаеше, че вече не са и никога няма да бъдат съвсем същите. Изхвърли съсипаните дрешки с набраздено от ярост и страх чело.

Занесе им вечерята в стаята, където трите седяха дълго и разговаряха. Погледът на Елизабет беше такъв, сякаш цялото й детство се бе стопило в един следобед. На осем години тя знаеше повече от болшинството два пъти по-големи от нея деца — знаеше що е болка, загуба, предателство.

— Те викаха, че татко бил нацист… Госпожа Мълдок казала на госпожа Маккуин, а пък тя на Ани… Но татко не е нацист! Не е! Не е! — сетне погледна с тъга Мари-Анж и Лиан и попита: — Какво е нацист?

Лиан се усмихна, за пръв път този следобед.

— Щом като не знаеш какво е нацист, защо се разстройваш толкова?

— Мисля, че означава разбойник или лош човек, не е ли така?

— Нещо такова. Нацистите са много лоши германци. Те са противници на Франция и Англия във войната и са убили много хора — не посмя да добави „и деца“.

— Ама татко не е германец. — Към болката в нейните очи се добави и слисване. — А пък господин Шуленберг на пазара за месо е германец. Той нацист ли е?

— Не, с него случаят е различен — въздъхна Лиан. — Той е евреин.

— Не е вярно, германец е.

— Германец и евреин. Както и да е. Нацистите не обичат и евреите.

— Убиват ли ги? — Майка й кимна и Елизабет попита стъписано: — Защо?

— Много е трудно за обясняване. Нацистите са лоши хора, Елизабет. Германците, които дойдоха в Париж, са нацисти. Затова татко искаше ние да заминем, за да бъдем тук на сигурно място. — Беше им го обяснявала и преди, но до този момент, докато не се сблъскаха с натрупаната в света ненавист, докато не заляха косите им с червена боя и не нарисуваха на гърбовете им пречупени кръстове, всичко бе минавало покрай ушите им. Сега войната стана и тяхна война и към тревогите на Елизабет се прибави нова:

— Те ще убият ли татко?

Лиан никога не бе виждала очите й толкова големи. Искаше и се да им каже, че това никога няма да се случи, но трябваше ли? Стисна очи и поклати глава.

— Вашият татко няма да допусне това. — Молеше се само да излезе права и Арман успешно да заблуждава германците толкова дълго, колкото е необходимо. Но докато си пиеха чая, от очите на Мари-Анж отново закапаха сълзи. Тя разбираше повече неща от Елизабет и седеше на леглото все още в състояние на шок. Не беше докоснала вечерята.

— Никога повече няма да стъпя в училището. Никога! Мразя ги.

Лиан не знаеше какво да й каже. Нямаше начин да спре децата от училище, докато трае войната, ала не можеше да допусне това да се повтори.

— В понеделник ще говоря с директорката.

— Не ме интересува. Няма да стъпя повече там.

Злосторниците бяха нанесли дълбока душевна травма на детето и Лиан също ги ненавиждаше заради гаврата с нейните дъщери.

— Аз трябва ли да ходя, мамо?

Елизабет бе явно изплашена и сърцето на Лиан се късаше — двете й дъщери, всяка посвоему, бяха разтърсени из основи от нещо, което не разбираха. Как да им обясни, че баща им не е нацист, че не е такъв, за какъвто го мислят — сътрудник на Петен, а работи за Съпротивата? Един ден, когато всичко свърши и когато ще е твърде късно, щеше да им го каже. Ала щеше ли това да промени нещо тогава? Те имаха нужда да го научат сега, а тя нямаше право да говори.

— Трябва ли, мамо? — Очите на детето я гледаха умолително.

— Не знам. Ще видим.

През почивните дни Лиан не се отделяше от тях. И трите бяха тихи и потиснати. Направиха си дълга разходка в парка, заведе ги и в зоологическата градина, но те не приличаха на себе си. Изглеждаха като пребити.

Така и каза на директорката в понеделник. Децата си останаха вкъщи, но тя се появи в училището още преди девет часа и когато директорката, госпожа Смит, пристигна в кабинета си, Лиан я чакаше. Описа й състоянието, в което се бяха прибрали дъщерите й, и как им се бе отразило всички това и я попита с болка:

— Защо допуснахте да се случи подобно нещо?

— Аз, разбира се, нямах представа… — Моментално зае отбранителна позиция тя.

— Станало е тук, в училището. Мари-Анж каза, че са го направили седем момиченца от нейния клас, не са пощадили дори по-малката й сестра. Грабнали ножици и боя, натикали ги в една стая. Като хулигани в някое гето, за бога, само че още по-лошо. Децата се наказват взаимно за неща, които не разбират, които нямат нищо общо с тях. Заради клюките, които разпространяват техните родители.

— Сигурно не очаквате да контролираме и това? — рече надуто директорката.

Лиан повиши глас:

— Очаквам да пазите дъщерите ми.

— На пръв поглед може да изглежда, че децата ви са станали жертва на други деца, госпожо Дьо Вилие, но в действителност те страдат заради вашия съпруг.

— Какво, по дяволите, знаете вие за моя съпруг? Той е в окупирана Франция, рискува живота си всеки ден, а вие ми разправяте, че децата ми страдали заради него? Ние преживяхме една година в Европа, след като войната бе обявена, бяхме там, когато падна Париж, прекарахме два дни в една отвратителна рибарска лодка, седнали върху вмирисана риба, за да стигнем до товарния кораб и да се върнем у дома, после две седмици плавахме през Атлантика под постоянната заплаха да бъдем потопени от подводница и пред очите ни загинаха близо четири хиляди души, когато бе торпилиран един канадски кораб. Тъй че не ми говорете за моя съпруг и за войната, госпожо Смит, защото си седите тук, в Джорджтаун, и нямате понятие от тези неща.

— Абсолютно сте права.

Госпожа Смит се изправи и погледът й не се хареса на Лиан. Може би бе прекалила, но й бе все едно. И на нея, и на децата вече им бе дошло до гуша. Във Вашингтон беше по-лошо, отколкото в Париж преди или по време на окупацията и тя съжаляваше, че се е върнала. Щяха да са по-добре, ако живееха с германците, но в Париж, при Арман. И ако това бе възможно, тя би взела първия кораб, за да замине при него. Но, разбира се, за Европа не пътуваха никакви кораби и тя знаеше много добре, че Арман никога няма да й позволи да го направи. Не бяха рискували живота си да се върнат в Щатите, за да се обърнат и тръгнат обратно само след четири месеца. Чувстваше се направо луда от безсилие.

А директорката на училището я гледаше със зле прикрито презрение и гняв.

— Права сте. Аз не зная нищо за войната, „нямам понятие“, както се изразихте. Но познавам децата и познавам техните родители. Родителите си приказват и децата слушат. А те говорят, че вашият съпруг е в правителството Виши, че е колаборационист. Това не е тайна. Вече от месеци го знае цял Вашингтон. Аз го чух още през първата седмица, след като дъщерите ви се върнаха в училището. Не ми беше приятно да го чуя. Харесвах съпруга ви. Но децата му плащат заради неговия политически избор, същото важи и за вас. Вината не е моя, не е и ваша, но фактите са такива. Те ще трябва да свикнат с това. А ако не могат, да се върнат в Париж и да ходят на училище с другите френски и немски деца. Води се война, вие го знаете, аз го знам, и децата го знаят. А съпругът ви е на страната на противника. Това е. Предполагам, тази е била причината да го напуснете. Говори се също, че ще се развеждате. Ако не друго, може да е от полза за децата ви.

Очите на Лиан засвяткаха, тя се изправи и застана лице в лице с другата жена.

— Така ли се говори?

Госпожа Смит не трепна.

— Да, така.

— Е, не е вярно. Аз обичам съпруга си и го подкрепям напълно във всичко, което върши, включително и сега… Особено сега. Той има нужда от нас. И ние имаме нужда от него. И единствената причина да напуснем Париж бе, че той държеше да ни изпрати на безопасно място, за да е сигурен, че няма да ни убият. — Лиан се разплака, също като дъщерите си преди три дни, от безсилие, обида и гняв.

— Госпожо Дьо Вилие, много съжалявам за трудностите, които преживявате. Но от онова, което казвате, мога да си направя само извода, че цялото ви семейство симпатизира на германците. И ще трябва да си платите за това…

Лиан веднага я прекъсна, не можеше да изтърпи и секунда повече:

— Аз мразя германците! Мразя ги! — Отиде до вратата и я отвори. — Мразя и вас, загдето сте позволили да се случи това на децата ми.

— Не ние сме го позволили, госпожо Дьо Вилие. Позволили сте го вие — каза директорката с леден тон. — И съм сигурна, че и вие, и те ще бъдете по-доволни в друго училище. Сбогом, госпожо Дьо Вилие.

Лиан блъсна вратата на кабинета и излезе на есенното слънце. Когато се прибра, децата изгаряха от нетърпение да чуят какво е станало.

Мари-Анж веднага дотича по стълбите от горния етаж.

— Ще трябва ли да се връщам в училището?

— Не! А сега си върви в стаята и ме остави на мира!

Тя влезе в спалнята си, затвори вратата, седна на леглото и заплака. Защо всичко трябваше да е така дяволски трудно? След малко дъщерите й влязоха, не от любопитство, а за да утешат майка си. Тя вече се бе взела в ръце, но очите й още бяха зачервени от сълзите и бе сърдита на Арман и на целия свят. Той ги бе поставил в непоносимо положение. Боеше се за него и го обичаше, ала го и мразеше. Защо, за бога, не си бе дошъл у дома заедно с тях? Но неговият дом не беше тук, това много добре й бе известно. Неговата родина беше Франция и той бе останал да защитава любимата си страна, но по такъв начин, че тя не можеше да каже на никого.

— Мамо?… — Елизабет бавно се приближи до леглото и прегърна майка си.

— Да, мила?

— Ние те обичаме.

При тази декларация от очите й отново рукнаха сълзи и тя притисна децата до гърдите си.

— И аз ви обичам — после погледна Мари-Анж. — Извинявай, че ти се развиках, когато се прибрах. Просто бях много ядосана.

— На нас ли? — разтревожи се по-голямата й дъщеря.

— Не, на госпожа Смит. Не разбира нашия татко.

— Ти не можа ли да й обясниш? — Елизабет изглеждаше разочарована. Тя харесваше своето училище, независимо че никой вече не я канеше у дома си да си играят. За разлика от Мари-Анж обичаше да ходи на училище.

Лиан поклати глава.

— Не, не можах да й обясня, миличко. Много е сложно да се обясни на когото и да било в този момент.

— Значи няма да ходим повече в това училище? — върна се на своето Мари-Анж.

— Не, няма. Ще трябва да ви намеря друго.

— Във Вашингтон ли?

— Не знам. — От половин час си задаваше същия въпрос. — Ще си помисля.

Следващата неделя бе Денят на благодарността. Но този следобед бе последната сламка, която наклони везните.

Лиан видя, че Елизабет стои до телефона в коридора и плаче.

— Какво има, скъпа? — предположи, че й липсват приятелите, ако все още имаше приятели.

— Обади ми се Нанси Адамсън. Госпожа Смит казала на всички, че ни е изхвърлила от училището.

Лиан бе потресена.

— Така ли е казала?

Елизабет кимна.

— Но това не е вярно! Аз й заявих… — Бързо си повтори разговора наум и си даде сметка, че госпожа Смит наистина го бе направила. Беше й казала, че децата ще се чувстват по-добре в друго училище. И тя се бе съгласила. Въздъхна и седна на пода до по-малката си дъщеря. — С нея стигнахме до извода, че ще е по-добре да не се връщате там. Никой не ви е изхвърлял.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна.

— Те мразят ли ме?

— Разбира се, че не те мразят! — Но след онова, което бяха направили с дъщерите й в петък, нямаше да е лесно да убеди в това никоя от двете.

— Мразят ли татко?

Лиан се замисли над думите й.

— Не. Те не разбират онова, което върши той.

— А какво върши?

— Опитва се да спаси Франция, та всички един ден да се върнем и да живеем там.

— Защо?

— Защото професията на татко ви е такава. През целия си живот е представял Франция в редица чужди страни. Работата му е да пази интересите на страната си. И сега прави същото. Опитва се да помага на Франция, та германците да не я съсипят окончателно.

— Защо тогава всички разправят, че обичал германците? Той обича ли ги?

Лиан бе уморена от въпросите на детето, но трябваше да отговаря много внимателно на всеки от тях. Знаеше, че дъщерите й с години ще носят в съзнанието си онова, което им говори сега. Те щяха да запомнят казаното от нея завинаги и то щеше да влияе на тяхното отношение към баща им и към самите себе си, докато са живи.

— Не, баща ви не обича германците.

— Мрази ли ги?

— Не мисля, че татко ви мрази когото и да било. Но мрази онова, което те правят в Европа.

Елизабет замислено кимна. Тъкмо това бе имала нужда да чуе. Да се увери, че баща й е добър човек.

— Добре. — Тя стана и тръгна към горния етаж да потърси сестра си.

През онази нощ Лиан мисли дълго и напрегнато. Трябваше да предприеме нещо, а да ги запише в друго вашингтонско училище не беше решение. Вече знаеше какъв е отговорът на всичките й проблеми, но й бе крайно неприятно да го приеме. Реши, че утрото е по-мъдро от вечерта, ала и на сутринта отговорът си бе все същият. Обади се на оператора и помоли да я свържат. Беше почакала до обед, когато при него в Калифорния щеше да е девет часът.

Той веднага вдигна телефона, гласът му бе рязък:

— Лиан? Да не е станало нещо?

— Не, чичо Джордж, нищо особено.

— Звучиш ми като болна, уморена или нещо такова.

Прозорлив старец. В действителност тя бе и болна, и уморена, но не би го признала тъкмо сега. Връщаше се в Сан Франциско с подвита опашка и това й бе предостатъчно.

— Нищо ми няма. — И реши да мине веднага на въпроса. — Още ли искаш да дойдем при тебе?

— Разбира се! — възкликна зарадван той и веднага добави: — Да смятам ли, че най-после ти е дошъл умът?

— Предполагам, че може и така да се каже. Искам да сменя училището на децата и си рекох, че щом така и така ще го правя, може да предприемем още по-голяма промяна и да дойдем в Калифорния.

Джордж веднага почувства, че причините са по-дълбоки. Тя бе твърде упорита, за да отстъпи, освен ако не е стигнала до края на възможностите си. Така си и беше. В много по-голяма степен, отколкото допускаше той.

Започнаха да се уточняват, Лиан през цялото време се сдържаше да не се разреве от яд, но беше благодарна, че имат къде да отидат. Нещата можеха да стоят и много по-зле. Много хора из цяла Европа бяха останали без дом.

— Чичо Джордж?

— Да, Лиан?

— Благодаря ти, че ни позволяваш да дойдем.

— Не ставай смешна, Лиан. Това е и твой дом. И никога не е преставал да бъде.

— Благодаря ти — той бе проявил деликатност и не бе споменал Арман.

Лиан отиде да каже на децата и Мари-Анж я погледна със странно изражение.

— Бягаме, нали, мамо?

Това едва не преля чашата. Чувстваше се така изчерпана, че не би понесла и един въпрос повече. С това тя приключи въпроса и каза на децата да излязат да поиграят на двора. Имаше нужда да остане малко сама със себе си. Стоеше до прозореца на своята спалня и ги наблюдаваше. През последните четири месеца те бяха порасли доста, тя също — повече, отколкото някои хора за цял живот.