Даниел Стийл
Корабите на съдбата (25)

25

След като Ник се прибра в апартамента си в Ню Йорк и научи от прислужницата, че Хилъри е в Кейп Код, а Джони е още в Бостън, той изкара тъмнозеления си „Кадилак“ от гаража, където бе стоял цяла година, и с мрачно лице се насочи право към Глостър. Много добре знаеше къде е тя, или поне се досещаше, и няколкото предпазливи телефонни разговора потвърдиха предположенията му.

Не й се обади да я предупреди, че идва. Пристигна в грамадното и красиво старо имение като гост, когото очакват. Изкачи решително стъпалата пред къщата и позвъни. Беше хубава юлска вечер и партито вътре бе очевидно в разгара си. Появи се прислужница в черна униформа, с боне и дантелена престилчица, усмихна се и му отвори вратата. Тя малко се изненада от мрачното му изражение, но Ник много любезно и обясни, че иска да види госпожа Бърнъм, която, както разбрал, гостувала в този дом. Не носеше официално облекло, тъй че явно нямаше намерение да остава за вечерята. Подаде на момичето визитната си картичка и то веднага изчезна с нея. След малко се върна още по-смутено и покани Ник да го последва в библиотеката, където той завари страховитата госпожа Алекзандър Маркъм, майката на Филип. Бе се срещал с нея преди много години и моментално я позна, а тя му хвърли бърз поглед през лорнета си. Ръцете й бяха отрупани с диаманти, високата й елегантна фигура бе облечена в дълга вечерна рокля в ефирно синьо.

— Е, младежо, какво търсите тук?

— Как сте, госпожо Маркъм? Не сме се виждали от години. — Ник беше в бели ленени панталони, безупречно бяла копринена риза, пуловер и папийонка. Най-благовъзпитано се ръкува с нея и се представи: — Казвам се Ник Бърнъм.

Под пудрата лицето й леко поруменя, но очите й не издаваха нищо.

— Доколкото знам, жена ми е тук за уикенда. Проявили сте голяма любезност, като сте я приели в дома си. — Той се усмихна и очите им се срещнаха, двамата отлично знаеха как стоят нещата, но Ник бе готов да подхване играта, поне заради старата дама, ако не заради Хилъри. — Току-що се връщам от Европа, малко по-късно, отколкото се очакваше. Тя не знае, че съм си пристигнал, пък аз реших да дойда и да й направя една малка изненада. — И за да докаже, че не е дошъл с лоши намерения, добави: — Бих искал да я взема с мен до Бостън тази нощ и да приберем сина си. Не съм го виждал, откакто през септември ги качих на „Аквитания“.

В стаята за момент настъпи тишина, докато старата дама го изучаваше.

— Не мисля, че съпругата ви е тук, господин Бърнъм. — Тя седна с изключителна грация и пълно самообладание, изправеният й гръб не докосваше облегалката на стола, лорнетът не трепваше.

— Разбирам. Вашата етърва сигурно е сбъркала. Преди да дойда, й се обадих — знаеше колко близки са двете жени. — Тя спомена, че миналата неделя е видяла тук Хилъри. И тъй като жена ми не се е връщала вкъщи, предположих, че още ви гостува.

— Наистина не знам как…

Но преди да довърши изречението, в библиотеката влетя синът й.

— Майко, за бога, не е необходимо да… — Спря се, но бе вече късно. Готвеше се да й каже, че не е необходимо да се занимава с Ник Бърнъм.

Ник се обърна на място и погледна Филип право в лицето.

— Здрасти, Маркъм. — Не последва никакъв отговор и Никълъс продължи: — Дойдох да взема Хилъри.

— Тя не е тук. — Тонът му бе откровено подигравателен, очите му блестяха.

— И майка ти ми каза същото.

Ала Хилъри разобличи и двамата като лъжци. Тя бе следващата, която дотича в библиотеката в тънка като паяжина вечерна рокля от бяло златна индийска материя за сари. И беше истинска атракция с вдигнатите си черни коси, силно потъмнялата от слънцето кожа и полюшващите се от ушите и шията продълговати диаманти. Замръзна на място и се вторачи в Ник.

— Значи наистина си ти! Мислех, че е някоя лоша шега — изрече тя, без да показа никакво намерение да се доближава към него.

— Много лоша шега, скъпа Хилъри. Доколкото разбрах, тебе изобщо те няма тук.

При тези думи тя погледна последователно Филип и майка му, сетне вдигна рамене.

— Благодаря ви, все пак. Но не беше необходимо. Да, тук съм. И какво от това? Въпросът е ти защо си тук.

— За да те закарам вкъщи. Но най-напред ще вземем Джони. Не съм го виждал от десет месеца или може би си забравила?

— Не, не съм забравила. — Очите й засвяткаха като висящите от ушите й диаманти.

— И от колко време не си ходила при него? — жегна я с поглед той.

— Видях го миналата седмица — отвърна Хилъри с лишен от всякакви емоции глас.

— Много съм впечатлен. А сега отивай да си събереш багажа и да оставим тези мили хора на тяхното парти. — Говореше със спокоен равен тон, но беше ясно, че едва се сдържа да не избухне.

— Не можеш просто така да я измъкнеш от тази къща — пристъпи напред Филип Маркъм и Ник заби в него нетрепващ поглед.

— Тя е моя съпруга.

Възрастната госпожа Маркъм ги наблюдаваше отстрани, без да се намесва.

Но Хилъри побърза да се защити.

— Няма да си тръгна.

— Смея ли да ти напомня, че още сме женени? Или в мое отсъствие си подала молба за развод? — Видя как Хилъри и Филип си размениха бързи неспокойни погледи. Още не беше подала, но бе имала намерение да го направи и внезапното пристигане на Ник осуетяваше плановете им.

Те всъщност бяха вече готови да обявят годежа си и това никак не се нравеше на госпожа Маркъм. Тя знаеше какво представлява Хилъри и изобщо не я одобряваше. Беше го казала на Филип. Тази бе по-лоша от всичките му предишни съпруги и щеше да му струва сума пари.

— Попитах те нещо, Хилъри — настоя да получи отговор Ник. — Подала ли си молба за развод?

В гласа й прозвуча познатата стара раздразнителност:

— Не, не съм. Но ще го направя.

— Интересна новина. На какво основание?

Тя го изгледа нагло:

— За изоставяне. Ти каза, че ще се върнеш на Коледа, после обеща за април.

— И през цялото това време, клета моя любима, ти си се топила от мъка по мен. Странно, че не получих отговор на нито едно от писмата си, на нито една телеграма.

— Не мислех, че пощата ще стигне до тебе, с тази война и всичко останало. — Гласът й трепна и той се разсмя.

— Е, вече съм си у дома и това е без значение. Вземи си нещата и да тръгваме. Госпожа Маркъм положително вече се е уморила от нас. — Погледна възрастната жена и за пръв път видя на лицето й усмивка.

— Всъщност доста се забавлявам. Досущ е като в английска драма. Само че е по-интересно, защото е истинско.

— Съвсем — усмихна й се мило Ник и отново се обърна към жена си: — За твое сведение, макар че бихме могли да поговорим за това и по-късно работата, която ме задържаше през цялото това време във Франция, бе свързана с националната отбрана. Крупни сделки, които засягат икономиката на страната ни и въпроси на отбраната — за евентуалното ни участие във войната против германците, ако те се превърнат в пряка заплаха за нас. Много ще ти бъде трудно да убедиш който и да е съд, че си била изоставена. Смятам, че по-скоро биха проявили разбиране към причините, които са ме накарали да остана толкова дълго.

Думите му я вбесиха, Маркъм, изглежда също не се зарадва.

— Аз пък мислех, че търгуваш с германците. Миналата година поне го правеше.

— Прекратих всичките си договори, със значителни загуби, но президентът остана много доволен, когато му го съобщих. — Дори не спомена дарението за Полша, което президентът също бе одобрил. Шах и мат, приятели! Ник се усмихна на публиката си. — Тъй че изоставянето няма да свърши работа, а за изневяра не може да става и дума — изричайки това, с усилие на волята прогони образа на Лиан от главата си, макар че откакто си бе тръгнал от Гранд Сентрал стейшън мислите за нея не го напускаха дори за миг. — Боя се от това излиза, че си оставаме женени. И имаме син, които чака да си го приберем от Бостън. Да тръгваме, приятелко, партито свърши.

Един дълъг миг тримата останаха на местата си и госпожа Маркъм, която ги наблюдаваше, реши най-сетне да се намеси:

— Моля те, иди и си вземи нещата, Хилъри, скъпа. Както каза този човек, партито свърши.

С крайно разочаровано изражение Хилъри се обърна към нея, после към Филип и накрая погледна Ник.

— Не можеш да постъпваш така, по дяволите! Не може да изчезваш за близо цяла година и после да ме вземаш като някакъв шкаф, който си оставил някъде. — Замахна да му удари плесница, но той хвана ръката й насред движението.

Изрече отчетливо и равно:

— Не тук, Хилъри. Не е красиво.

Тя излетя като фурия от стаята и след двайсет минути се върна с два големи куфара, прислужницата си и един френски пудел. Филип моментално бе тръгнал по петите й и госпожа Маркъм покани Ник да седне и пийне нещо, докато чака. Двамата си наляха по един двоен бърбън и той се извини, загдето я откъсва от гостите.

— Няма нищо. Всъщност — усмихна се тя — ми беше много приятно. Вие ми правите голяма услуга. Бях много разтревожена за Филип. — Поседяха в мълчание, отпивайки от чашите, и тя отново хвърли бърз поглед към Ник. Реши, че той й харесва. На този мъж изобщо не му липсваше дързост и тя не можеше да не се възхищава от начина, по който бе озаптил кучката, за която бе женен. — Кажи ми, Ник… може ли да те наричам Ник?

— Разбира се.

— Как така си се обвързал с тази малка уличница?

— Влюбих се лудо в нея, когато беше на деветнайсет години. — Спомни си за Лиан и въздъхна, а сетне отново вдигна очи към госпожа Маркъм. — Тогава беше много хубава.

— И сега е хубава, но е опасна жена. Не — тръсна глава възрастната дама и се поправи, — не жена, момиче… тя е едно разглезено дете. — Очите й срещнаха погледа на Ник над питиетата. — Ще унищожи моя син, ако го докопа.

— Аз пък се страхувам, че ще унищожи моя — тихо рече Ник и тя кимна, сякаш удовлетворена от нещо.

— Ти няма да й позволиш. Само не допускай да унищожи тебе. Ти имаш нужда от съвсем различен тип жена.

Това бе най-странният половин час, който бе прекарвал от години. Спомни си за Лиан и не можа да сдържи усмивката си. Тя наистина беше съвсем различна жена. И на него му се дощя да каже на госпожа Маркъм, че я е намерил… и я е загубил.

В този момент Хилъри влезе в библиотеката с куфарите, кучето, прислужницата и Филип. Ник любезно благодари на госпожа Маркъм за приятната компания, а Хилъри се сбогува с нея и сина й, хвърляйки поредния изпепеляващ поглед към своя съпруг.

— Не си мисли, че е окончателно. Просто не искам да правя сцени, докато тук имат гости.

— Това е нещо ново. Много тактично от твоя страна.

Той се ръкува с госпожа Маркъм, кимна на сина й, хвана Хилъри под ръка и я поведе към вратата, а един иконом изнесе багажа. След малко куфарите бяха натоварени в колата, Ник включи мотора и потегли за Бостън.

— Няма да ти се размине, да знаеш. — Бе седнала във възможно най-далечния край на седалката и от нея буквално се вдигаше пара. Кучето пъхтеше от жегата, ноктите му бяха лакирани в същия цвят като на Хилъри.

— Нито пък на тебе. — Нямаше и следа от приятния овладян тон, който бе използвал пред госпожа Маркъм. — И колкото по-бързо си набиеш това в главата, Хилъри, толкова по-добре за всички ни.

Щом излязоха от имението, той отби встрани от пътя и с поглед й даде да разбере, че няма да търпи повече никакви глупости от нейна страна.

— Ние сме женени и имаме син, когото ти най-безобразно занемаряваш. Но няма да се развеждаме. Точка! И отсега нататък или ще се държиш прилично, по дяволите, или публично ще ти посиня задника.

— Ти ме заплашваш! — писна тя.

Ник изрева:

— Точно така, мътните те взели! Както чувам, през последната година ти на практика си изоставила сина ни. Никога повече няма да го правиш. Разбра ли? За разнообразие сега ще си седиш вкъщи и ще бъдеш порядъчна жена. Пък щом се обичате толкова с Маркъм, прекрасно! След девет години, когато Джони стане на осемнайсет, можеш да правиш всичко, каквото желаеш. Ще ти дам развод. Дори ще ти платя сватбата. Но до тогава, скъпа моя, ще бъде така. — Той понижи глас: — През следващите девет години, харесва ли ти или не, ти ще си госпожа Никълъс Бърнъм.

Това й прозвуча като смъртна присъда и тя се разплака.

 

 

Когато пристигнаха пред къщата на майка й, Ник слезе от колата, без дори да я погледне, натисна звънеца и се втурна вътре още в мига, в който вратата се отвори. Джони си беше вече в стаята, по пижама, и му се стори най-самотното дете, което някога е виждал. До момента, в който вдигна поглед, съзря баща си и нададе неистов вик от радост.

— Татко! Татко!… Върнал си се!… Върнал си се! Мама каза, че никога повече няма да дойдеш.

— Какво е казала? — ужасено погледна той детето.

— Каза, че в Париж ти харесвало повече.

— И ти повярва ли й? — седна на леглото, а тъща му ги гледаше от коридора и по лицето й се стичаха сълзи.

— Не съвсем — отвърна тихо детето. — Нали четях писмата ти!

— Там ми беше така самотно без тебе, тигърче. Всяка вечер ми идеше да заплача. Изобщо да не ти минава през ума, че мога да бъда щастлив, където и да било без тебе, защото не е така. Никога повече няма да се разделяме. Никога!

— Обещаваш ли? — И двамата се бяха просълзили.

— Кълна се. Дай да си стиснем ръцете по този случай! — Те тържествено стиснаха ръце и Ник отново грабна Джони в прегръдките си.

— Скоро ли ще си дойда вкъщи?

— За колко време можеш да си събереш нещата?

Лицето на Джони светна от радост.

— Искаш да кажеш веднага? Ще си идем у дома в Ню Йорк?

— Точно така. — Той погледна виновно тъща си през рамо. — Съжалявам, че ти причинявам това, но не мога да живея и ден повече без него.

— Нито пък той без тебе — тъжно рече тя. — Правехме всичко, което бе по силите ни, но…

Жената заплака горчиво и Ник я прегърна през раменете.

— Няма нищо. Разбирам. Всичко ще се оправи.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Толкова се тревожехме за тебе! Когато Париж падна, ни беше страх да не попаднеш в ръцете на германците. — Тя въздъхна дълбоко и си издуха носа. — Кога пристигна?

— Тази сутрин. С „Довил“.

— Корабът, който извърши спасителната операция?

Ник кимна.

— О, господи…

Джони бе подочул нещо от разговора и започна да настоява баща му да му разкаже всичко. Ник мислеше да сподели с него, че на кораба е срещнал дъщерите на семейство Дьо Вилие, но се отказа. Не искаше Хилъри да знае нищо по този въпрос.

След половин час напуснаха къщата сред сълзи прощални думи и обещания да се обаждат и да пишат. Като се качваше в колата заедно с кучето, което му бе подарил в Париж и междувременно бе ставало съвсем голямо, Джони явно бе не на себе си от радост, тъй че сбогуването не се оказа толкова тъжно. Пък и баба му знаеше, че за него е най-добре да си отиде вкъщи, при родителите. Единствената друга изненада беше, когато момчето видя в колата майка си.

— Какво правиш тук, мамо? Мислех, че си в Глостър.

— Бях. Баща ги ме взе оттам.

— Но ти каза, че ще останеш три седмици… — Детето изглеждаше объркано и на Ник му се искаше да смени темата. — Защо не влезе да се видиш с баба?

— Не исках да оставям кучето в колата, а на ново място то става неспокойно.

Това обяснение, изглежда, задоволи Джони. Ник обърна внимание, че те дори не се целунаха.

Момчето заспа много преди да пристигнат в Ню Йорк, а там Ник го взе на ръце и го занесе на горния етаж, в собственото му легло, и го покри със завивките под изненадания поглед на прислужницата. Те наистина си бяха дошли, всичките заедно.

Още същата вечер Ник обиколи целия апартамент, махаше покривалата от мебелите и се оглеждаше, свиквайки отново със своя дом.

Хилъри го откри да седи тихо в кабинета с поглед към нюйоркското небе и светлата лятна луна. Мислите го бяха отнесли толкова надалеч, че дори не я чу, когато влезе. Тя се загледа в мъжа, който по-рано същата вечер буквално я бе отвлякъл от Филип Маркъм. Вече нямаше сили дори да му се сърди. Просто стоеше и го наблюдаваше. За нея той бе един непознат. Почти не си спомняше как се е чувствала като негова съпруга. Струваше й се, че са минали сто години, откакто са се любили, и знаеше, че никога повече няма да го правят. Не че съжаляваше за това, ала добре помнеше какво й бе казал в колата, преди да вземат Джони. Следващите девет години, така бе казал… Девет!

Бе произнесла думата гласно, Ник се обърна и я погледна.

— Какво правиш, та още не си легнала?

— Много е горещо, не може да се спи.

Ник кимна. Толкова малко имаше вече да й каже. А знаеше, че ако на нейното място бе Лиан, би могъл да й говори цяла нощ.

— Джони не се е събудил, нали?

Тя поклати глава.

— Той е единственото, което те интересува, а?

— Но не е било винаги така. И в много отношения ти все още не си ми безразлична — във всичко, което засягаше сина им. Ала това не бе достатъчно, знаеха го и двамата.

— Защо държиш да остана твоя съпруга? — Хилъри седна на един стол в мрака и той се взря в нея.

— Заради него. Той се нуждае и от двама ни. И още дълго ще бъде така.

— Девет години — като ехо повтори думите му тя.

— Няма да съм лош с тебе, Хилъри. Стига да се държиш както трябва с Джони. — Искаше му се да я попита как е могла да го зареже близо цяла година. Само при мисълта колко самотно се е чувствало детето и колко самотен бе той самият във Франция без Джони, му се приплака.

— Не искаш ли за себе си нещо повече от това, Ник? — За нея той беше загадка и тя нямаше никакво желание да остава тук с него. По този въпрос и двамата бяха наясно. Вече не се налагаше да го крие. Не можеше да повярва, че я е накарал да се върне, но той бе силен човек, твърде силен, за да се справи с него. Това бе една от причините, поради които понякога го мразеше.

Сега Ник я гледаше и се чудеше коя е, а тя се питаше същото за него.

— Да, искам за себе си нещо повече. Но сега не му е времето.

— Може би просто не си срещнал подходящата жена. — Той не каза нищо и за миг Хилъри си помисли… Не, Ник не би постъпил така. Тя знаеше колко верен й е бил, макар това да не бе имало особено значение за нея. По-скоро бе намирала този факт досаден.

— Възможно е — отвърна накрая той и се изправи с въздишка. — Лека нощ, Хил.

Остави я да седи сама в тъмнината и се качи в стаята за гости, където бе оставил нещата си. Никога повече нямаше да делят една спалня, така беше още от онази нощ на предишната година, когато той се изнесе от апартамента на борда на „Нормандия“. С това бе свършено.

 

 

Той нае за лятото къща в Марбълхед и през август си взе отпуска, за да бъде с Джони. Хилъри идваше и си отиваше. Ник знаеше, че пак се среща с Филип Маркъм, но това не го интересуваше. Сега тя бе по-дискретна отпреди и като видя, че съпругът й няма намерение да я спира, стана по-малко неприятна, когато беше с тях. Колкото и да бе странно, Ник усещаше, че Филип Маркъм й подхожда. Двамата много си приличаха. И се питаше дали заслугата за нейното укротяване не е на Маркъм.

Чувстваше се най-добре, когато бяха сами с Джони. Дълго бе копнял за тези мигове с момчето, беше ги рисувал във въображението си през дългите месеци в Париж. Дните в Марбълхед му даваха възможност да мисли за Лиан. Правеше дълги разходки по плажа, взираше се в океана и си спомняше пътуването, спасителната операция, часовете, прекарани в разговори, пламенните прегръдки в тясната каюта. Всичко това сега му се струваше като отдавнашен сън и всеки път, когато виждаше сина си, разбираше колко е била права Лиан, като не му позволи да се обвърже. И все пак двамата бяха платили за любовта си твърде висока цена. Често мислеше да й се обади, да разбере как е, да й каже колко много я обича още, и че винаги ще я обича, но си даваше сметка, че би било жестоко да се доближи до нея дори и само за секунда.

Беше през есента, когато не издържа и късно една вечер взе телефона в апартамента. Хилъри бе заминала за няколко дни, а Джони беше заспал. Ник часове наред бе седял в дневната и бе мислил за гласа на Лиан, за досега с кожата й… Знаеше, че никога няма да може да я изтръгне от сърцето си. Но тя може би вече се бе справила с чувствата си към него. Той внимателно остави телефона и излезе навън на продължителна разходка. Беше хладна, ветровита септемврийска нощ и му бе приятно на въздух. Не бързаше да се прибира, прислужниците щяха да чуят, ако Джони се събуди. Няколко часа броди по нюйоркските улици и накрая се върна. Беше още буден, когато в два часа влезе Хилъри, и чу вратата на спалнята й да се затваря. Много добре помнеше времето, когато подобно нещо би го докарало до лудост, но вече не беше така. Сега полудяваше от самота и копнеж по Лиан.