Даниел Стийл
Корабите на съдбата (21)

21

Стана така, че за да стигнат до „Довил“, им бяха нужни не един, а два дни. Бе се наложило товарният кораб да отплава по-навътре в морето, за да не бъде забелязан, но хората от рибарската лодка знаеха точно къде да го намерят. Те сновяха до него и обратно вече от седмица и на връщане редовно ловяха риба, тъй че ако ги спрат, да има с какво да оправдаят отсъствието си. Но немците бяха твърде заети да се радват на Франция, Съпротивата още не се бе разгърнала с пълна сила. Кафенета, момичета и булеварди не им даваха да откъснат очи от брега. А през това време „Довил“ чакаше и събираше пътниците, които пристигаха през цялата седмица. Корабът бе оставил товара си в Северна Африка и щеше да пътува празен, с изключение на шейсетте човека в петнайсетте каюти: главно американци, двама френски евреи, десетина англичани, живели в Южна Франция, и няколко канадци — общо взето, странна смесица от хора, изгарящи от нетърпение да напуснат страната и щастливи, че са на борда му.

В очакване да потеглят, те по цял ден се тълпяха тихо на палубата, а вечер седяха заедно с екипажа в претъпканата трапезария. Капитанът бе казал, че ще отплават без много шум късно същата вечер, ала преди това трябвало да се качат още една жена и две момиченца — семейството на френски дипломат.

Когато Лиан и дъщерите й стигнаха до кораба, се оказа, че са единствените същества от женски пол на борда, но тя бе твърде претръпнала и изтощена, за да се разтревожи от това. През двата дни децата бяха плакали непрекъснато за баща си, от лодката и трите се бяха вмирисали на риба. Елизабет бе повръщала по целия път, а тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за Арман. Началото на тяхното завръщане в Щатите бе кошмарно, но вече бяха поели пътя и трябваше да издържат. Тя бе задължена пред Арман да поддържа духа на децата, докато отново се съберат, но всеки път, когато си помислеше за това, трябваше да се бори със собствените си сълзи. Почти рухна в ръцете на хората от екипажа на „Довил“, на които се наложи едва ли не да носят и трите до каютата. Момичетата бяха изгорели от слънцето и простудени, а Лиан бе така изтощена, че не можеше да направи и крачка повече. Затвориха вратата, паднаха в койките и моментално заспаха. Тя не се събуди до късно през нощта, когато усети лекото поклащане на кораба. Погледна през илюминатора навън в нощта и разбра, че са потеглили. Питаше се дали, преди да стигнат до Щатите няма да ги засече някоя подводница, но вече нямаше връщане, пък и Арман не би й разрешил. Отиваха си у дома. Тя зави децата, тихо се върна в своето легло и спа до зазоряване.

Стана и отиде да вземе душ в банята, която деляха с петнайсетина мъже. Петнайсетте каюти на кораба имаха на разположение четири бани и опашките бяха дълги, но не и в този ранен час. Върна се в каютата освежена и за пръв път от три дни, гладна.

— Madame? — На вратата тихо се почука и се чу непознат глас. Тя отвори и видя пред себе си смугъл моряк от френския търговски флот, който й подаде димяща чаша. — Du cafe?

— Merci.

Седна и внимателно опита горещата напитка, бе трогната от това внимание. Като единствена жена на борда, можеше да очаква любезности, с каквито никой друг нямаше да бъде удостояван. Но това не й се виждаше много справедливо. Всички бяха в една лодка. Усмихна се на лошата си шега. Колкото й да не й се беше искало да напуска Франция и Арман, бе благодарна за възможността да избяга. Обеща си да прави всичко по силите си, за да е полезна на кораба, но когато влезе с децата в трапезарията, видя, че всичко е в пълен ред. Закуската се сервираше на смени и хората бързаха да се нахранят и да отстъпят местата. Имаше атмосфера на другарство и отзивчивост, не забелязваше натрапчиви погледи. Няколко души заговориха мило момичетата. Повечето бяха американци, които по една или друга причина не бяха успели да се приберат след избухването на войната. Тя бързо откри, че поне десетина от пътниците са журналисти, двамата канадци бяха лекари, а повечето от останалите — бизнесмени, по някакви съображения останали до самия край. Говореше се много за Хитлер, за поражението на Франция и затова колко лесно бе отворил вратите си Париж… за последната реч на Дьо Гол… за Чърчил… Трапезарията гъмжеше като кошер от коментари по новините, предаваха се слухове… И тогава тя изведнъж забеляза в другия край на помещението позната фигура.

Не можеше да повярва, че е той. Беше висок рус мъж с моряшки дрехи, които явно не му бяха по мярка, раменете му опъваха шевовете, а когато погледът й се плъзна надолу; видя, че и панталоните са прекалено къси. Той се обърна да си налее още кафе от каната и сякаш усетил погледа й, вдигна очи. Вторачи се в нея със същото неверие, после по лицето му се разля широка усмивка, той стана от мястото си и дойде да се ръкува с нея и да прегърне децата.

— Какво, по дяволите, правите тук? — подхвърли Ник Бърнъм, ухилен до ушите, а сетне погледна към възкъсите си панталони. — Когато пристигнах, багажът ми падна в морето. Господи, колко се радвам, че ви виждам! Къде е Арман? — Той се огледа, после видя помръкналото лице на Лиан и разбра.

Когато му отговори, гласът й бе дрезгав:

— Той остана във Франция.

— Ще отиде ли в Северна Африка? — тихо попита Ник.

Тя само поклати глава. Не събра смелост да му каже, че е останал с Петен в Париж. Само вдигна очи към него и продължи да клати глава.

— Не е ли странно, Ник? Преди година всички бяхме на „Нормандия“. А я ни виж сега. — Тя се усмихна на панталоните му и двамата тъжно се огледаха наоколо. — Франция падна в ръцете на германците… Всички ние бягаме, за да спасим живота си… Кой би повярвал… — Отново спря очи на Ник. — Мислех, че отдавна си заминал.

— Не се оказах достатъчно умен. Всичко изглеждаше толкова спокойно, че реших да постоя още един месец, а после стана истински ад и беше много късно да се измъкна. През март можех да се върна с „Куин Мери“. А вместо това… — ухили се той. — Е, поне си отиваме вкъщи. Може би не така елегантно, както пристигнахме, но какво значение има, по дяволите.

— Какви са новините от Джон?

— Добре е. Връщам се да го избавя. Откакто е пристигнал, живее при баба си. — Тъга помрачи погледа на Ник. Животът на всички им бе пълен с толкова много усложнения, всеки носеше в себе си своята мъчителна история. После посочи три свободни места. — Защо вие трите не седнете да закусите? После ще ви открия и ще поговорим.

— Този път ще минем без тенис, а? — усмихна се тя. Толкова странно бе, че го среща тук, но й олекна. Изведнъж трагедията на бягството от войната се превърна просто в едно абсурдно приключение. Същите мисли прочете и в неговите очи.

— Невероятно, нали? А най-невероятното е, че те срещам тук.

Целия предишен ден той с вълнение бе слушал разказите на другите, удивително бе как всеки е успял да научи по някакъв начин за кораба. Хората на борда наистина представляваха интересна смесица. „Крокет шипинг“ бяха представени от Лиан, „Бърнъм стийл“ — от него, имаше двама професори от Харвард, които преди месец бяха приключили с лекциите си в Кеймбридж и даваха мило и драго да се измъкнат от Европа… Историите можеха да продължат до безкрай.

Ник отиде до мястото си да вземе чашата с кафе и преди да излезе, се върна при Лиан да побъбрят още малко. На това пътуване щяха да имат много време за разговори.

Нямаха представа колко щеше да продължи рейсът им до Ню Йорк. Всичко зависеше от това, какви отклонения от курса ще се наложи да правят, за да избягнат рисковете. Някой бе казал на Ник, че капитанът имал добра интуиция и със сигурност щял да ги държи вън от опасност. По-късно, на палубата, той предаде на Лиан тази оптимистична информация.

— Е, стари приятелю, как е животът? — Момичетата играеха с куклите си на слънце, Лиан беше седнала, подпряна на една стълба, а Ник се бе облегнал на парапета. — С тебе май се срещаме на най-неочаквани места…

Мислите му се върнаха една година назад, той отправи поглед към океана, после отново се обърна към Лиан.

— Знаеш ли, че моят апартамент на „Нормандия“ се казваше „Довил“? Сигурно е било някакво предзнаменование — поклати той глава.

— А спомняш ли си как говорехме за войната, все едно че никога няма да дойде?

— Арман смяташе, че е неизбежна. Тогава глупакът бях аз — вдигна той рамене. — А ти ми каза, че скоро ще трябва да направя своя избор на кого да продавам стоманата. И беше права.

— В последна сметка ти застана на правилната страна. — Това отново я накара да се замисли за Арман. Как можеше да обясни на когото и да било, че сега той работи за Петен?

Ник я погледна настойчиво.

— Всичко това не ти ли се струва ужасно нереално? Не зная… Като че ли през последната година съм бил на някаква друга планета.

Лиан кимна. И тя имаше същото чувство.

— Всички бяхме така погълнати от развоя на събитията.

— Когато се върнем, няма да ни бъде леко, знаеш ли? Там няма да искат и да чуят за онова, което знаем, което сме видели.

— Наистина ли мислиш така? — Сега това й се струваше възмутително. Войната в Европа беше толкова реална. Как можеха Съединените щати да се правят, че не я забелязват? Все пак разбираше, че всички там се чувстват в безопасност, Европа бе толкова далече. И поклати глава: — Предполагам, че имаш право.

— Къде ще живеете с децата, Лиан?

По пътя за Тулон с Арман бяха обсъдили този въпрос надълго и нашироко. Той искаше Лиан да се върне в Сан Франциско, при чичо си Джордж, но тя бе непреклонна. Във Вашингтон се чувстваше повече у дома си.

— Ще се върнем във Вашингтон. Там имаме приятели. Момичетата ще могат да посещават старото си училище.

Щяха да отседнат в хотел „Шорхам“, стига да имаше свободни стаи, а после тя щеше да наеме някоя обзаведена къща в Джорджтаун, където да изчакат края на войната. Чудеше се дали изобщо да съобщава на чичо си, че са се върнали, но той бездруго щеше да разбере от банката, пък и му дължеше поне едно обаждане.

Никога не бе чувствала близък този човек и не желаеше той да я притеснява със своите увещания да си отиде вкъщи. Години наред бе признавала за свой дом само местата, където бяха живели с Арман.

Тя се взря в Ник и се замисли за неговия живот. Имаше няколко неясноти, по които бе мислила доста.

— Сега се връщаш в Ню Йорк и продължаваш да живееш както преди, така ли? — Не успя да измисли по-подходящ начин, за да попита за жена му.

Той бавно кимна.

— Ще взема Джони от Бостън — открито я погледна той. Вече бе разговарял откровено с нея, нямаше причини да не го направи и сега: — Всъщност нямам представа какво прави Хилъри, откакто замина. Писах й, телеграфирах й няколко пъти, но след нейната телеграма през септември, с която ми съобщаваше, че благополучно са пристигнали в Ню Йорк, не се е обадила и с една дума. Подозирам, че почти не ходи при Джони. — Зелените очи засвяткаха, чувстваше нужда да й каже, че е видял името на Филип Маркъм между пътниците на „Аквитания“. Не беше го споделял с никого.

— Как звучат писмата му, мислиш ли, че е добре? — питаше за Джон и погледът й проникваше дълбоко в очите на Ник. И тя си задаваше същите въпроси. Преди всичко, защо Хилъри бе зарязала момчето в Бостън?

— Така мисля. Но ми се струва, че е самотен.

Лиан се усмихна нежно.

— Сигурна съм, че много му липсваш. — Още преди година се бе убедила, че Ник е прекрасен баща.

— Той също ми липсва. — Представи си своето момче и погледът му омекна. — Преди да започне войната, го заведох в Довил и си прекарахме толкова хубаво…

И двамата замълчаха. Сякаш е било преди хиляда години. Мислите им отново се върнаха към окупацията на Париж. Все още им бе трудно да повярват, че този красив град сега е в ръцете на германците, което пък напомни на Лиан за Арман и трудното положение, в което се намираше той. Толкова се страхуваше за него, а не можеше да сподели с никого. С никого. Дори с Ник. Той наблюдаваше лицето й и реши, че е разбрал за какво мисли. Без съмнение за Арман. С поглед към океана, той нежно докосна рамото й.

— С него всичко ще бъде наред, Лиан. Той е мъдър и способен човек.

Тя кимна безмълвно. Въпросът бе дали е достатъчно мъдър, за да надхитри германците.

— Знаеш ли, когато миналата година качих Джони на кораба и си представих как ще пътува през тези води, в които шарят немски подводници, мислех, че ще умра на пристанището. Но той пристигна благополучно, въпреки че още тогава океанът бе пълен с опасности — и я погледна уверено: — Дори Арман да е сам между германците, с него всичко ще бъде наред. Той цял живот е бил дипломат и това ще му бъде от полза, каквото и да става.

„Каквото и да става…“ — отекнаха в съзнанието й неговите думи. Само ако знаеше…

Тя тъжно погледна Ник и очите й плувнаха в сълзи.

— Исках да остана с него.

— Не се съмнявам, че си искала. Но си постъпила по-разумно, като си заминала.

— Нямах избор. Арман настояваше. И каза, че нямам право да излагам на опасност децата… — Гласът й се задави и тя не успя да продължи. Обърна се настрани, за да не види Ник сълзите й, но той неочаквано я прегърна нежно, по братски. Застанала насред палубата, Лиан ридаеше на рамото му. Подобни гледки сега не бяха нещо необичайно, дори сред мъжете. Напускайки Европа, всички те бяха загубили по нещо, бяха се разделили със скъпи хора. Изведнъж вече дори не й се струваше странно, че плаче в прегръдките на този мъж, чийто път от време на време се бе кръстосвал с нейния и когото едва познаваше. Въпреки всичко и двамата имаха чувството, че се познават много добре. Винаги се бяха срещали в особени моменти, при обстоятелства, които позволяваха и на двамата да бъдат изненадващо откровени. Или той просто си беше такъв? Но сега Лиан не мислеше за това. Само хлипаше, благодарна за топлината и утехата, които получаваше от него.

Той я остави да поплаче, а после нежно я потупа по гърба.

— Хайде, нека влезем да пийнем по чаша кафе.

В трапезарията постоянно имаше на разположение една кана, сега се пиеха огромни количества кафе. На кораба нямаше какво друго да се прави, освен да се седи и да се разговаря, или да се обикалят палубите, или да се седи в каютата, докато останалите обитатели спят или споделят преживелиците си от войната. Корабът не бе създаден за забава и развлечения. А няколкото книги, подредени на лавици в трапезарията, бяха изчезнали още с качването на първите пътници. Дори движението на зигзаг омръзваше много бързо и с тази монотонна гледка към празния хоризонт наоколо бе трудно да избягаш от собствените си мисли. Те неизменно се връщаха към последните седмици, към събитията от времето преди заминаването, към хората, с които си се разделил…

Лиан седна на една свободна маса в трапезарията и се опита да спре сълзите си. Изсекна се в кърпичката с дантелка, която децата й бяха подарили за последния рожден ден, и погледна Ник, опитвайки да се усмихне.

— Извини ме.

— За какво? За това, че си човек? За това, че обичаш съпруга си? Не ставай глупава, Лиан. Когато качих Джони на „Аквитания“ и корабът отплава, аз останах на кея и плаках като дете. — Още помнеше пристанищния работник, който го бе потупал по рамото, промърморвайки няколко утешителни думи. Но нищо не му бе помогнало. Никога през живота си не се бе чувствал така ограбен.

Лиан го гледаше озадачена — той не бе споменал Хилъри.

— Нали ми каза, че Хилъри е заминала с него — обърка се изведнъж тя. Само ли бе изпратил детето? А бе останала с впечатлението…

— Да — реши да сподели с нея: — И с Филип Маркъм. Знаеш ли кой е той? — Погледът му стана суров, той се загледа в кафето си, а сетне отново вдигна очи към Лиан. Говореше тихо и чашата леко трепереше в ръката му.

— Чувала съм това име. — По едно време то вървеше от уста на уста в Париж, винаги свързано с Хилъри. Но тя не му го каза. — Той е нещо като международна фигура.

Ник се усмихна горчиво.

— Международен плейбой, по-точно. Жена ми има очарователен вкус. Те двамата прекараха лятото в Южна Франция.

— Ти знаеше ли, че ще бъдат заедно на кораба?

Ник поклати глава.

— Видях името му в митническата декларация, след като заминаха онази сутрин.

Тя не се стърпя и му зададе още един въпрос:

— Това още ли те тревожи, Ник? — Вече би трябвало да е свикнал с недискретността на Хилъри.

Той погледна лицето й, нежната й кожа и както неведнъж, му стана чудно, че две жени могат да бъдат толкова различни.

— Тревогата ми идва не от това, че тя е моя съпруга. Вече съм се примирил с това. Никога не съм имал възможност да ти го кажа, но след като поговорихме онази нощ на „Нормандия“, аз като че престанах толкова да го преживявам. Тя, струва ми се, ме накара да прекрача една последна граница. В Париж я оставих да върши каквото си иска. Но се тревожа заради Джони. Ако Хилъри продължава в същия дух, скоро ще си намери някого, който е по вкуса й, и може да си науми да се разведе и да вземе детето. Досега се задоволяваше да живее под един покрив с мен и да си търси забавления вън от къщи. Аз вече съм готов да приема това. — Той замълча за момент, а после каза на Лиан истината: — Страх ме е… ужасно ме е страх да не загубя Джони.

— Не е възможно.

— Възможно е. Тя е негова майка. Ако се разведем, тя може да постъпи, както й скимне. Може да отиде да живее в Тимбукту. Тогава какво? Да го виждам веднъж в годината и да го водя на почивка за две седмици? — Често бе размишлявал над тази ужасяваща възможност, особено напоследък. От мълчанието на Хилъри разбираше, че през последните шест месеца нещата са се променили. Преди се бе чувствала донякъде задължена да му се обажда. Но след първата й телеграма от нея нямаше ни вест, ни кост.

— Не останах с впечатлението, че тя се интересува чак толкова от момчето. — Лиан, изглежда, се бе разтревожила за него.

— Така е. Но се интересува какво ще си помислят хората. Ако се откаже от него, за нея ще се говорят много лоши неща. Хилъри положително ще предпочете да го задържи и да го зареже с гувернантката му, докато тя се забавлява някъде. Миналото лято, докато беше в Кан с Маркъм, почти не му се обаждаше.

— Какво смяташ да правиш във връзка с всичко това, Ник?

Той въздъхна дълбоко и допи кафето си, после остави чашата и я погледна в очите.

— Ще се върна вкъщи и пак ще й стегна юздите. Ще й напомня, че е моя жена и ще си остане такава. Тя ще ме намрази още повече, но на мен ми е все едно. Това е единственият начин да задържа сина си. Ще се възползвам от него, по дяволите.

Докато го слушаше, Лиан бе обхваната от необичайна дързост. Щеше да му каже какво мисли по въпроса. Те отново бяха на кораб, в ничиите води между два свята, и всичко бе разрешено.

— Заслужаваш по-добра жена, Ник. Не те познавам много отдавна, но в това съм сигурна. Ти си свестен човек и си способен да дадеш много. А от нея няма да получиш в замяна нищо, освен огорчения.

Той кимна. Хилъри се бе постарала достатъчно в това отношение. Сега поне сърцето му оставаше незасегнато. Ала не и сърцето на сина му. А за него момчето бе по-важно от всичко.

— Благодаря ти. Много си мила.

Размениха си усмивки над празните чаши и група журналисти, пътуващи с кораба, влязоха за поредното си кафе. Единият носеше пълна до половината бутилка уиски, да си капнат по малко в чашите. Но никой от двама им не прие поканата да пийне глътка. Ник размишляваше над казаното от Лиан.

— Лошото е, че за да си намеря друга жена, трябва да се откажа от сина си, или най-малкото да не живея повече с него. Никога не бих го направил.

— Това е висока цена.

— Както и да постъпя, все ще е висока. Но след десет години той ще е вече голям и нещата ще са по-различни.

— А ти на колко години ще си тогава? — тихо попита тя.

— На четирийсет и девет.

— Много дълго трябва да чакаш, за да бъдеш щастлив.

— На колко години беше Арман, когато се омъжи за него?

Тя се усмихна на въпроса му.

— На четирийсет и шест.

— Аз ще бъда само три години по-възрастен. И може би, ако имам голям късмет, ще си намеря някоя като тебе. — Думите му я накараха да се изчерви и да отклони поглед, но той протегна ръка и докосна нейната. — Не се чувствай неловко. Това е самата истина. Ти си прекрасна жена, Лиан. Още когато се запознахме, ти казах, че Арман е щастливец, и бях напълно искрен.

Тя отново го погледна, в очите й имаше тъга.

— Не му бе лесно с мене тази година в Париж. — Сега, когато беше наясно с какво се е занимавал, се чувстваше виновна, задето се бе държала така. — Не си давах сметка колко голяма е неговата отговорност. Почти не се виждахме и аз… — Очите й отново плувнаха в сълзи и тя поклати глава. Дни наред не можеше да се отърве от угризенията за своя гняв против Арман през последните месеци. Само ако знаеше… Но как би могла да знае?

— И двамата сигурно сте били под страхотно напрежение.

— Така е — въздъхна тя. — Децата също го усещаха. Но най-вече Арман. А сега няма да може да се облегне дори на нас. — Но той не го бе правил и през изминалата година, бе носил бремето си съвсем сам. Тя погледна измъчено Ник. — Ако с него се случи нещо…

— Нищо няма да му се случи. Той е достатъчно умен, за да не се излага на излишни рискове. Ще се справи. Ти само трябва все така да държиш на него. — Ни най-малко не се съмняваше в това. Тя беше от този тип жени.

Отново излязоха и постояха на палубата, а след това Лиан отиде да потърси дъщерите си. На тях пътуването им доставяше радост, скуката все още не бе започнала да ги измъчва, макар майка им да се опасяваше, че по-късно няма да отмине и тях.

С Ник не се видяха чак до вечерта, а когато се срещнаха, той поигра с децата на гатанки под навеса в края на палубата. Повечето от пътниците бяха останали в трапезарията да пийнат и побъбрят и Лиан бе решила, че ще е най-добре да изведе дъщерите си оттам. Все още никой не бе започнал да се държи неприлично, но не бе изключено и това да стане. Въпреки че на затъмнения кораб не се говореше за това, градусът на напрежението започваше да се покачва. Появиха се неизбежните страхове, че ще бъдат ударени от немска подводница, и единственият начин да забравят, бе пиенето. И те пиеха. Много.

Лиан на свой ред се опитваше да развесели Ник и момичетата.

— Чук, чук. Кой е тук?… — Шегите, приказките и гатанките се нижеха една след друга и четиримата се смееха, насядали по стъпалата.

По някое време тя сложи децата да спят и отново излезе да се разходи. Остави спасителните жилетки до леглата им, както гласеше инструкцията, и не посмя да отиде много надалеч, но чувстваше нужда да постои навън. Обстановката в миниатюрната каюта беше потискаща. „Довил“ бе предвиден за не повече от двайсет души, разполагаше с пет двойни и десет единични каюти, а вместо това превозваше шейсет мъже, една жена и две деца, плюс двайсет и един човека екипаж. С осемдесет и четири души на борда корабът сякаш всеки момент щеше да се пръсне по шевовете и докато Лиан стоеше на палубата със затворени очи, обърнала лице срещу вятъра, врявата откъм трапезарията ставаше все по-оглушителна. Бе премръзнала, но като че ли не усещаше това. Чувстваше се добре на открито.

— Мислех, че си си легнала.

Тя чу до себе си познатия глас на Ник, обърна се и му се усмихна. Всички вече започваха да привикват с тъмнината на кораба.

— Сложих децата да спят, но още не съм уморена.

— Горещо ли е във вашата каюта?

— Не се диша.

— Моята е като пещ — усмихна се той. — А вътре сме шестима мъже.

— Шестима? — изглеждаше шокирана.

— Аз съм в така наречения луксозен апартамент на „Довил“, но в него сложиха още пет легла. Койки, по-точно. Ако ме питаш, това не прави впечатление на никого. — За всички тях бе изключителен шанс, че изобщо са намерили някакъв транспорт, хората разбираха това. — Но да ти призная, аз не спя там.

Тя си спомни как на „Нормандия“ се бе преместил в студиото след скандала с жена си.

— Това ти е нещо като навик, нали?

— Само по време на трансатлантически пътешествия — ухили се той и Лиан също се засмя. — Този път капитанът ми показа едно идеално местенце. Под мостика има малко изолирано пространство, на което ми опъват хамак. Там никой не стъпва, на завет съм и като се поизвия малко, виждам звездите… Божествено е.

Изглеждаше доволен. Независимо от огромното си състояние, той бе човек, който се задоволява с малко. Един хамак под звездите, заети от моряците дрехи. Беше добродушен, непринуден и скромен. В това отношение много си приличаха с Лиан. Те бяха двама от най-богатите хора в Съединените щати, но по вида им човек никога не би се досетил за това. Ник носеше тясната и къса моряшка униформа, а тя бе облякла сиви фланелени панталони и стар пуловер, косите й свободно се развяваха на вятъра, нямаше бижута, ако не се смята тясната венчална халка. И двамата се чувстваха прекрасно така. Мъжете на борда се бяха стъписали, когато разбраха кой е Ник, а ако знаеха, че Лиан е наследницата на „Крокет шипинг“, биха се смаяли още повече. Тя се държеше абсолютно непретенциозно, както Ник, и това бе една от характеристиките на вътрешната им красота.

След известно време той попита:

— Искаш ли да ти донеса още едно кафе или нещо друго за пиене?

— Няма нужда. След малко си лягам. В противен случай момичетата цяла нощ ще стоят будни. Долу е толкова горещо, че и без това трудно ще заспят.

— Да кажа ли да вържат в моето малко скривалище един хамак и за тях? За два няма място, но могат да спят заедно и в каютата ще има достатъчно въздух поне за тебе.

Предложението му бе много мило и тя му се усмихна.

— Тогава ти няма да можеш да спиш. Те ще те държат буден цяла нощ, ще ги разказват вицове и ще ти задават въпроси.

— Много ще ми е приятно.

Лиан знаеше, че е искрен, но реши, че ще е по-добре да ги остави при себе си. След малко му пожела лека нощ и се върна в каютата, продължавайки да се удивява на странното съвпадение, което отново ги бе събрало на път през океана. Преди да си легне искаше да измие косата си. Откакто се бяха качили на кораба, я бе мила вече три пъти, за да се отърве от вонята на рибарската лодка. Какво преживяване само! Тя се усмихна на себе си и започна да се съблича. Щеше да е смешно, ако не бе толкова трагично. Но поне от време на време това я разсмиваше и не й позволяваше да плаче непрекъснато за Арман. Достатъчно бе само да си помисли, че го е изоставила, и очите й се напълваха със сълзи. Тя прогони угризенията, изми косата си в миниатюрния умивалник и я изсуши с пешкира. Вършеше всичко това на тъмно. Още с влизането си бе накарала момичетата да млъкнат, сега откъм койките им не се чуваше нищо и тя разбра, че най-сетне са заспали.

Тъкмо се бе пъхнала в собственото си легло и бе дръпнала чаршафа върху себе си, когато внезапно чу ужасяващ раздиращ звук и седна като изстреляна, опитвайки се да си спомни какво означава — сигнал за пожар, за въздушно нападение или пък потъваха? С бързина и сръчност, каквито не бе подозирала, че притежава, тя скочи от койката, грабна спасителните жилетки и разтърси децата.

— Хайде, момичета, ставайте… бързо…

Напъха Елизабет в нейната жилетка. Въпреки шума детето бе още полузаспало. Хвана Мари-Анж и помогна и на нея, после избута двете през вратата в нощници, спасителни жилетки и обувки и започна да навлича своята. Не й остана време дори да потърси в тъмнината обувките си, но не я бе грижа. Присъедини се към другите пътници, които се тълпяха в коридора, излизайки от каютите със стреснати физиономии. Повечето още не бяха лягали, но неколцина мъже изглеждаха не по малко сънени от децата. Моментално настана какофония от предположения и въпроси, а в далечния край на коридора някой крещеше, че не можел да намери спасителната си жилетка. Изсипаха се на палубата почти като единна маса и там, в далечината, видяха причината за тревогата. На хоризонта гореше като факел кораб с неопределима големина. Помежду им вече сновяха хора от екипажа и обясняваха на бърз френски, че корабът е от Халифакс, превозвал е войници и преди два дни е бил улучен от подводница. На „Довил“ току-що бяха получили съобщението. Имало хора в спасителна лодка с предавател, който вече бил доста изтощен и не можел да ги стигне на по-голямо разстояние. Корабът пътувал за Англия с повече от четири хиляди души на борда и горял от два дни.

Както новината, така и гледката на пламтящия кораб в тихата лятна нощ, бяха ужасяващи. Малко по-рано бе имало лек бриз, но сега не се долавяше дори и най-лек повей. Сякаш приближаваха самия ад и всички очи бяха приковани в картината пред тях.

Капитанът излезе на мостика с рупор в ръката и се обърна към всички на английски. Той знаеше, че повечето пътници са американци, а се налагаше веднага да привлече вниманието им.

— Ако между вас има хора с медицинска подготовка… с какъвто и да било опит в гледането на болни… в даването на първа помощ, те ще са ни много необходими. Не знаем колко от пътуващите с „Куин Виктория“ са все още живи… Нека двамата лекари излязат напред, ако обичат… Ще вземем на борда толкова хора, колкото успеем да поберем. — И замълча за момент. — Не можем да потърсим помощ от други кораби по радиото, защото немските подводници в района ще установят местоположението ни.

Когато страшната реалност стигна до съзнанието им, всички замряха. Напълно възможно бе германците все още да са наблизо и „Довил“ да е следващият. Мисълта бе ужасяваща и пламъците, бушуващи на „Куин Виктория“, бяха красноречива илюстрация за онова, което можеше да ги сполети.

— Отговорността да помогнем на тези хора пада единствено върху нас. Имаме нужда от всички ви… А сега тези, които имат медицински познания, да излязат напред, ако обичат. — Пет-шест души бързо пристъпиха към капитана, той кимна, поговори тихо с тях, а после отново вдигна рупора. — Моля, опитайте се да запазите спокойствие. Ще имаме нужда от бинтове… пешкири… чаршафи… всякакви чисти ризи, каквито имате… лекарства. Възможностите ни да помогнем са ограничени, но сме длъжни да направим всичко, което зависи от нас. Ще се приближим до кораба, колкото успеем, и ще вземем всички оцелели, които открием и поберем.

„Довил“ продължаваше да се движи и в далечината вече се виждаха една-две спасителни лодки, но никой не знаеше колко още има и колко от скочилите във водата са успели да се задържат на повърхността.

— Ще използваме трапезарията като лазарет. А сега предварително ви благодаря за вашата отзивчивост. Очаква ни дълга нощ. — Той отново направи пауза и завърши: — Господ да ни е на помощ.

Лиан едва се сдържа да не каже „Амин!“, погледна децата, застанали до нея с ужасени очи, и бързо се наведе да поговори с тях в глъчката, която последва.

— Момичета, ще ви заведа в каютата и не искам да мърдате оттам. Ако стане нещо, веднага ще дойда при вас. А ако не дойда, излезте в коридора, но стойте и чакайте, докато не ви вземе някой от възрастните. — Знаеше, че ако бъдат торпилирани и тя не е в състояние да се върне, друг ще се погрижи за децата. — Ще седите и ще чакате, без да вдигате никакъв шум. Ако ви е страх, можете да оставите вратата отворена. Сега ще сляза долу с вас.

— Искаме да останем с тебе! — уплашено изхленчи Мари-Анж, изразявайки желанието и на вече хлипащата си сестра.

— Не може. Аз ще помагам тук, с каквото мога.

Докато бяха в Париж, тя бе завършила курс за първа помощ, макар сега, във внезапно настъпилата паника, да се питаше дали изобщо е запомнила нещо. Но все щеше да има полза от две допълнителни ръце. Изтича с децата в каютата, където смъкна двата чаршафа от своето легло и горните от койките на момичетата. Те щяха да минат и само с одеялата, в жегата вътре бяха излишни дори и те. Но Лиан знаеше, че може да им потрябват, ако се наложи да се качват в спасителните лодки. Грабна собственото си одеяло и отвори малкия гардероб да погледне дрехите. Имаше доста памучни блузки и тя пожертва по две на всяко от децата за превръзки на оцелелите от „Куин Виктория“. Взе няколко сапуна, малко руло бинт и флаконче болкоуспокояващи таблетки, предписани й от нейния френски зъболекар. Не разполагаше с нищо повече, което да пожертва за спасителната операция. Облече се набързо, целуна за довиждане дъщерите си и тръгна, напомняйки им да си легнат със спасителните жилетки. Тъкмо когато излизаше, Елизабет извика след нея, сетила се изведнъж за нещо:

— Къде е господин Бърнъм?

— Не знам — извика в отговор тя и забърза по коридора, молейки се да не се случи нещо на децата. Никак не й се искаше да ги оставя сами, но знаеше, че за тях ще е по-безопасно да стоят настрани от бъркотията.

Когато стигна в трапезарията, възрастните на борда се бяха събрали там до последния човек и получаваха инструкции от помощник-капитана, съсухрен човек с дрезгав глас, който издаваше резки, немногословни заповеди. Той започна да ги разпределя на групи по трима човека, слагайки, доколкото това бе възможно, във всяка по някой с известен опит в даването на първа помощ, тъй че дори останалите двама да нямат никаква подготовка, поне един от всеки екип да бъде истински полезен. Двамата лекари вече се бяха заели с подреждането на наличните лекарства и превързочни материали. Единият от тях изнесе кратка беседа за третирането на рани от изгаряне. Неговите обяснения обърнаха стомасите на мнозина, но вече никой не можеше да избяга от реалностите.

Докато предаваше чаршафите и останалите неща Лиан забеляза Ник в другия край на помещението. Вдигна ръка да му даде знак и той дойде при нея тъкмо навреме, за да ги разпределят в една група. Помощник-капитанът предпочиташе хората, които се познават, да работят заедно. Смяташе, че така ще им е по-лесно да действат като екип. После в претъпканата трапезария отново се появи капитанът, за да направи още едно съобщение.

— Най-вероятно много от хората са загинали при първоначалната експлозия, но ние допускаме, че все още има и доста оцелели. Открихме само четири спасителни лодки, но положително и във водата са се задържали стотици. Моля екипите с носилките да заемат местата си на палубата. Моите хора ще качват оцелелите на борда. Вашата задача е да се погрижите за тях на място или да помогнете за пренасянето им в трапезарията. Лекарите ще определят кой да остане и да работи тук с тях. И искам да благодаря на онези от вас, които се отказаха от каютите си. Все още не знаем дали ще се наложи да ги използваме, но това не е изключено. — Той обиколи помещението с мрачен и напрегнат поглед, кимна и излезе.

Щеше да мине поне още час, докато се приближат достатъчно, за да започнат спасяването на оцелелите и сформираните групи от по трима човека излязоха на палубата да наблюдават и да чакат. Ник осведоми Лиан, че повече от половината пътници са освободили леглата си и са приели да спят на палубата, за да бъдат настанени вътре пострадалите. Хора от екипажа вече окачвали в каютите хамаци, тъй че там да се поберат по възможност повече хора. Не и го каза направо, ала тя се досети, че и той е между онези, които са се отказали от своето легло. И без това спеше на открито. Но бе сигурна, че и да не беше така, не би постъпил по-различно. Той беше между първите, поставили се на разположение и сега докато стояха на палубата, изглеждаше спокоен. Подаде й чаша кафе, солидно подсилено със скоч.

— По-добре да не пия… — понечи да откаже тя, но той настоя:

— Остави това. Изпий го. Ще ти помогне да издържиш до сутринта. — Беше един часът и им предстоеше дълга нощ. Ник я погледна загрижено. — Помирисвала ли си някога изгоряла плът, Лиан?

Тя поклати глава и сръбна от чашата, която бе тикнал в ръцете й.

— Дръж се! Ще бъде ужасно.

Никой не знаеше колко са оцелелите от експлозията. Нямаше начин да разберат. Дори хората, подаващи слаби радиосигнали от спасителната лодка, не можеха да им кажат много. Течението ги бе отнесло далече от кораба и както твърдяха, около себе си виждали предимно тела на загинали. От „Довил“ им се бяха обадили по радиото само веднъж, за да им кажат, че са чули тяхното SOS. Не желаеха да навлизат в подробности, опасявайки се, че германците може също да ги слушат. Не им дадоха никакви данни за своето местоположение, но когато наближиха, изпратиха съобщение по морзовата азбука със светлинен сигнал, за да знаят хората, че са тук, и те им отвърнаха със слаб лъч от фенер. „Слава богу!“ — гласеше техният отговор и докато стояха в напрегнато очакване, Ник го преведе на Лиан. На палубата не им бе разрешено да пушат, а уискито, което се подаваше от човек на човек, сякаш само още повече изостряше сетивата им. Стори им се, че минаха часове, докато най-сетне стигнаха до огромно пространство, осеяно с дъски и греди от кораба. На тях се крепяха десетина тела, но всички бяха буквално живи опечени. Отминаха още една група плаващи трупове, а сетне отдолу внезапно се чу вик, моряците от екипажа на „Довил“ внимателно положиха двама мъже в гумена лодка, която бе изтеглена бавно на борда, пред първия от чакащите екипи. Пострадалите, невероятно обгорени, бяха веднага пренесени при лекарите в трапезарията. Тя бе превърната в операционна, с ярка светлина зад боядисаните в черно прозорци. Това бе нарушение на правилата за затъмнение, но бе неизбежно при тези извънредни обстоятелства.

Лиан гледаше стъписана двете тела и мъчейки се да не повърне, инстинктивно се вкопчи в Ник. Той не каза нищо, но тя изведнъж усети ръката си в неговата и след малко, когато заедно с него и един канадски журналист помогнаха трима мъже да бъдат качени на борда, вече не изпитваше отвращение и страх. Двама от тях бяха жестоко обгорени, а на третия бе провървяло, имаше изгаряния само по лицето и ръцете, но и двата му крака бяха счупени. Лиан крепеше главата му, докато Ник и канадецът го слагаха на носилката, а друг екип дойде и се зае с останалите двама.

— Какъв кошмар!… Едновременно удариха и носа и кърмата… — Очите на младежа бяха ужасени и блестящи, лицето му — безформена маса от овъглена плът.

Лиан се пребори със сълзите и тихо прошепна:

— Всичко е вече наред… Ти си добре… — Би казала същото и на децата си, ако бяха пострадали.

Изведнъж се видя да го държи нежно в ръцете си, докато лекарите се занимаваха с него. Следващото нещо, което стигна до съзнанието й, бе, че ги наблюдава как оперират, а Ник е някъде навън. Когато единият лекар свърши, помоли я да остане и тя започна да му помага, докато той мажеше изгарянията с мехлеми, почистваше рани и ампутираше една ръка. Това бе нощ, която никога нямаше да забравят.

В шест часа сутринта лекарите поседнаха за малко и прегледаха нечии бележки. На борда бяха качени двеста и четирима оцелели от „Куин Виктория“, а във водите наоколо нямаше повече никакви признаци на живот. Бяха преминали покрай стотици овъглени тела. Преди половин час бяха прибрали от спасителна лодка хора само с леки наранявания и ги бяха настанили в една от готовите освободени каюти. В закачени един до друг хамаци, по леглата и на дюшеци по пода във всяко от спалните помещения имаше по дванайсет до четиринайсет души. Трапезарията все още приличаше на лазарет и навсякъде се носеше миризма на изгоряло. Когато ги качваха на кораба, хората бяха покрити с катран и бензин. Почистването на раните беше най-трудно от всичко и то бе възложено на Лиан, тъй като лекарите бяха забелязали внимателните й пръсти. Ала сега, докато седеше до тях, тя чувстваше, че не е в състояние да почисти и една рана повече. Цялото тяло я болеше — вратът, ръцете, главата, гърбът. И въпреки това, ако бяха внесли още някого, пак щеше да стане, както и всички останали.

Пътниците на „Довил“ започнаха бавно да влизат в трапезарията. Бяха направили, каквото бе по силите им, и го бяха направили добре, благодарение на тях много от спасените щяха да запазят живота си.

За повечето мъже от екипите на палубата това бе първият истински сблъсък с войната. Лекарите имаха още работа, вече се бяха явили доброволци да се грижат за ранените, които щяха да работят на смени до пристигането им в Ню Йорк, но най-лошото бе вече отминало.

В осем часа всички се събраха на палубата да наблюдават притихнали потъването на „Куин Виктория“, която се изгуби под повърхността със страхотен рев, изхвърляйки струи пара до небесата.

Капитанът и екипажът претърсваха океана още два часа след това. Не бе останал и един жив, само мъртви тела зловещо се поклащаха сред леките вълни. Вече бяха починали девет от прибраните предишната нощ мъже, оцелелите на борда намаляха на сто деветдесет и петима. Всички бяха настанени в освободените за тях каюти. Сега пътниците щяха да спят при екипажа, в хамаци или на дюшеци, а багажът им бе наблъскан под леглата или по коридорите. Единственото изключение сред този хаос трябваше да бъдат Лиан и децата, но тя настоя да се използва и тяхната каюта. В четири часа сутринта бе изтичала замалко долу с един от моряците и двамата бяха пренесли момичетата в каютата на помощник-капитана. До края на пътуването той щеше да спи при капитана, а те двете трябваше да се задоволят с неговото тясно единично легло.

— Et vous, madame?^[1] — Морякът я гледаше с уважение, тя бе работила през цялата нощ като Флорънс Найтингейл. Но Лиан бързо вдигна рамене.

— Аз мога да спя и на пода.

После побърза да се върне в трапезарията при лекарите, при ръцете, които трябваше да държи, раните, които трябваше да почиства и крайниците, които трябваше да намества. Шумът от късането на чаршафи за превръзки, от стоновете продължаваше час след час и ставаше така привичен, както шумът на океана.

Но когато „Куин Виктория“ потъна, на палубата не се чуваше нито звук. После капитанът се обърна към всички през рупора:

— Je vous remercie a tous… Благодаря на всички ви… Тази нощ вие направихте невъзможното… И дори да ни се струва, че спасените са твърде малко, не забравяйте, че без вашата помощ още близо двеста човека биха се простили с живота.

Бяха научили, че на „Куин Виктория“ са загинали три хиляди и деветстотин души.

Пътниците и екипажът работеха на смени, полагайки усилия да запазят хората, за чието спасяване се бяха борили така самоотвержено. Сега основният проблем бяха инфекциите, които можеха да доведат до загуба на крайници и дори на човешки живот. Някои от пострадалите имаха толкова висока температура, че бяха в делириум, но умряха само още двама и много от случаите бяха вече овладени. Пътуването продължаваше и лекарите всеки момент щяха да рухнат от изтощение, а още не бяха изминали и половината разстояние. Докато помагаха на хората от канадския кораб, бяха изгубили денонощие и нещо, а зигзагообразният курс им бе отнел дори повече време. Но сега капитанът следеше още по-зорко да не се натъкнат на германците.

Едва на втория ден след спасителната операция успяха да накарат Лиан да се прибере в каютата на помощник-капитана и тя направо падна в леглото. Децата бяха някъде из кораба, хората от екипажа ги бяха взели под своя опека и тя знаеше, че прекарват повечето време на капитанския мостик. Но като се просна на тесния креват, не бе в състояние да мисли за това, чувстваше се така, сякаш не бе лягала от години, и моментално пропадна в съня като в някаква дълбока черна дупка.

Когато се събуди, пак бе нощ и целият кораб бе потънал в мрак. Чу тих звук от някакво движение в каютата и седна в непознатото легло, чудейки се къде е.

Познат глас попита:

— Добре ли си?

Ник се приближи до нея и тя успя да различи лицето му на лунната светлина, която проникваше през непокритите с черна боя ъгълчета на прозорците.

— Господи — разтърси тя глава, опитвайки се да прогони съня. Все още беше в същите мръсни дрехи, които не бе сваляла два дни от гърба си, но той изглеждаше още по-зле. — Как са хората?

— Някои започнаха да се съвземат.

— Има ли още умрели?

Той поклати глава.

— Засега няма. Да се надяваме, че ще издържат, докато стигнем до брега. Неколцина вече се разхождат из кораба. — Сега той се тревожеше повече за нея. Тя се бе държала забележително в импровизираната операционна, виждаше я всеки път, когато внасяха поредния пострадал. — Искаш ли да хапнеш нещо? Донесъл съм ти сандвич и бутилка вино.

Но само при мисълта за храна започваше да й се повдига. Тя поклати глава, облегна се на възглавницата и потупа леглото, давайки му знак да седне до нея.

— Не мога да ям. А ти? Поспа ли малко?

— Достатъчно.

Лиан видя, че той се усмихва, и въздъхна дълбоко.

Какви невероятни събития им се бе паднало да преживеят!

— Къде са децата?

— Спят в моя хамак горе на палубата. Там са на сигурно място, а и дежурният офицер ги наглежда. Добре са увити в одеяла. Не им позволих да идват тук и да те будят. — И пак я подкани: — Хайде, Лиан, искам да хапнеш нещо.

Сега, когато на кораба имаше три пъти повече хора дажбите на всички бяха по-малки, отколкото преди спасителната операция, но готвачът правеше чудеса и продължаваше да храни всички. Като по чудо кафето и уискито още не бяха свършили и имаше достатъчно за всички. Той й подаде сандвича и махна тапата на пълната до половина бутилка вино. Измъкна от джоба на моряшкото яке една чаша и наля малко.

— Ник, не мога… Ще повърна.

— Изпий го. Но първо изяж сандвича.

Тя предпазливо отхапа и почувства как празният й стомах се свива от храната, но трябваше да признае, че след като превъзмогна първоначалното повдигане, сандвичът й се услади, както и първата глътка вино. Подаде чашата на Ник и той също отпи.

— Би трябвало да стана и да видя с какво мога да бъда полезна.

— До сега са оживели и без теб, ще издържат още някой и друг час.

Тя му се усмихна в тъмното, очите им вече бяха свикнали с липсата на светлина.

— Какво не бих дала за една гореща вана.

— И за чисти дрехи — усмихна се той. — Моите са станали на кора, ако ги оставя, ще стоят изправени.

И двамата изведнъж си спомниха за „Нормандия“ преди една година и избухнаха в смях. Смяха се, докато от очите им не потекоха сълзи. Тук, в каютата на помощник-капитана, в тъмното, те бяха далеч от кошмарната реалност, от обгорените и осакатени мъже, и им олекваше при мисълта за абсурдните тържествени балове и вечери в официално облекло.

— Спомняш ли си всичките онези куфари, които влачехме?

Двамата отново се запревиваха от смях — веселие, породено от напрежението, умората и облекчението. Те бяха в изпокъсани мръсни дрехи, на кораб, който със собствените си пътници и екипажа превозваше близо триста човека, и „Нормандия“, с нейните клетки за кучета, открити палуби, луксозни апартаменти, пушалня и голям салон, им приличаше на истински кораб на глупците. Тя беше красив плаващ остров, но вече принадлежеше на миналото, а днес те седяха на едно тясно легло и си поделяха бутилка вино, питайки се дали някоя немска подводница няма да ги торпилира още през следващия час.

След известно време се успокоиха и Лиан се взря в мрака към сенките върху лицето на Ник.

— Виж само колко се промени животът ни. Невероятно, нали?

— Скоро целият свят ще се промени. Това е само началото. Ние просто бяхме въвлечени по-рано от повечето хора. — Очите му надникнаха дълбоко в нейните, дори в тъмното усещаше тяхното притегляне и без колебание изрече онова, което му бе на ума. Кой знае, може би след час всички щяха да са мъртви и нямаше да има друга възможност да й го каже. — Ти си красива, Лиан. По-красива от всяка друга жена, която съм познавал… С красива душа и красива външност. Толкова бях горд с тебе миналата нощ!

— Струва ми се, че намерих сили да издържа, защото знаех, че ти си наблизо. Усещах, че мислиш за мен.

Изведнъж сякаш нямаше друг свят, освен този, нямаше други хора, освен тях, сами в тясната каюта. Той протегна ръка, хвана нейната, и без да каже дума повече, я притисна до себе си. Целунаха се и нейните устни бяха не по-малко жадни от неговите. Останаха дълго прегърнати и се целуваха с отчаянието и страстта на хора, усетили вкуса на смъртта, но останали живи.

— Обичам те, Лиан… обичам те… — Устните му поглъщаха шията, лицето, устните й, и сякаш нечий чужд глас, не нейният, отговори:

— Обичам те, Ник…

Лиан шептеше нежно, думите на Ник бяха като милувка. Дрехите сякаш сами паднаха от тях, те легнаха и сплетоха тела, забравили за всичко и всички… Двамата бяха единствените оцелели от едно забравено време и нямаше за какво друго да мислят, освен за този кратък миг на страст и любов. После заспаха, прегърнати здраво, и не отвориха очи чак до сутринта.