Даниел Стийл
Корабите на съдбата (20)

20

Пътуваха до Тулон по странични пътища, във взета под наем кола и с угасени фарове, Арман носеше своите нови документи. Лиан си бе сложила черна рокля и черен шал, а момичетата бе облякла с ризи, панталонки и удобни обувки. Всяка носеше по една малка чанта с нещата си. Останалото трябваше да оставят във Франция. По пътя говориха много малко. Децата спяха, а Лиан често поглеждаше Арман, сякаш за да запечата в съзнанието си последните мигове с него. Не й се вярваше, че само след броени часове тя и дъщерите им вече ще са заминали.

— Ще е по-лошо дори от последната ми година в училище — пошегува се тя с тих глас, за да не събуди момичетата. И двамата си спомниха времето, когато бяха сгодени и Арман беше във Виена, а тя в колежа „Милс“ в Оукланд. Ала разбираха, че сега раздялата им може да продължи много повече от година. Никой не знаеше докога. Хитлер здраво бе стиснал Европа за гушата и щеше да е нужно време, за да се разхлаби хватката му. Но Лиан бе сигурна, че Арман ще направи всичко по силите си, за да се свърши по-скоро. За това щяха да внесат своя дял и други хора, също така предани като него. Дори гувернантката я бе смаяла. Когато със съжаление й съобщи, че ще заведе децата в Щатите, и че не могат да я вземат със себе си, с изненада установи, че мадмоазел приема тази новина с радост. Тя без заобикалки заяви, че не желае да работи за един сътрудник на Петен, а сетне в изблик на патриотичен плам призна, че и без това щяла да ги напусне и да се присъедини към Съпротивата, съсредоточена в сърцето на Франция. От нейна страна беше много смело да направи такова признание, но тя вярваше на Лиан. Двете жени се прегърнаха и се разплакаха. Момичетата също я изпратиха със сълзи, когато се сбогува с тях този следобед. Това изобщо бе ден на мъчителни раздели. Ала най-лошото дойде, когато на един скърцащ пристан в Тулон Арман прехвърли дъщерите си на яките мъже в рибарската лодка. Те се вкопчиха една в друга и заплакаха, а Лиан го прегърна за последен път с молба воните и престана да владее гласа си.

— Ела с нас, Арман… Моля те, скъпи…

Но той само клатеше глава и я притискаше към себе си с опънато като струна тяло и силни както винаги ръце.

— Имам работа тук. — Погледна още веднъж дъщерите си, после нея. — Помни какво ти казах. Ще ви изпращам писма, цензурирани или не, по какъвто начин успея. И дори когато не получиш нито ред, знай, че аз съм добре… Имай ми вяра, моя любов… Бъди смела… — Гласът му затрепери и очите му се напълниха със сълзи, но той й се усмихваше. — Обичам те с цялото си сърце и душа, Лиан.

Тя се задави в собствените си ридания и го целуна в устата, а той нежно я бутна в ръцете на човека.

— Бог да е с тебе, любов моя… Au revoir, mes filles^[1]…

Без да чака секунда повече, лодката потегли и го остави там да маха в раирания си костюм, с развята от летния бриз бяла коса.

— Au revoir… — прошепна отново той, когато нощният мрак погълна малката рибарска лодка. — Au revoir…

И се молеше да не е сбогом.