Даниел Стийл
Корабите на съдбата (2)

2

Дългият черен „Ситроен“, докаран предишната година от Франция, спря пред входа на Белия дом откъм Пенсилвания авеню и Лиан слезе. Носеше вечерен костюм от черен креп сатен с широки рамене и подчертана талия и под сакото с биета от най-фина бяла коприна — муселинена бяла блуза. Арман й бе купил този тоалет от модната къща на Жан Пату, когато пътува до Париж по Великден. Стоеше й безупречно. Пату имаше нейните мерки и подаръците, които Арман избираше за нея, винаги й прилягаха идеално, както и в този случай. Когато излезе от колата, с издължената си фигура и съвършено права руса коса, Лиан приличаше на манекенка, демонстрираща висша мода. Арман се появи веднага след нея, облечен в смокинг. Вечерята беше неофициална, никой от мъжете нямаше да е с фрак.

Във вестибюла чакаха трима прислужници — двама мъже и една жена, които посрещаха пристигащите, вземаха наметките на дамите и насочваха гостите нагоре към частната трапезария на семейство Рузвелт. И, разбира се, в коридора бяха заели позиции мъже от охраната на президента.

Да бъдеш поканен в Белия дом бе голяма чест. Лиан бе идвала тук няколко пъти на тихи обеди с Елинър и няколко други дами и беше особено доволна, че ще присъстват на тази вечеря. Горе на втория етаж, в своето жилище, ги чакаха президентът и неговата съпруга. Тя беше в семпла рокля от сив крепдешин с марката на „Трейна-Норел“ и красива перлена огърлица. У тази жена винаги имаше някаква непретенциозност. Без значение кой бе моделиерът на дрехите или бижутата, които носеше, човек си я представяше със стара рокля и пуловер, с удобни обувки и топла усмивка. Беше от онзи тип жени, при които децата обичат да се прибират след училище, защото винаги ги посрещат мило и сърдечно.

— Здравей, Лиан! — Елинър я видя първа и бързо тръгна насреща й. Президентът вече бе потънал в оживен разговор с английския посланик сър Роналд Линдси, друг стар приятел. — Толкова ми е приятно да ви видя и двамата! — Усмивката й включи и Арман, който галантно й целуна ръка, а после я погледна в очите.

— Вие ще ни липсвате най-много от всичко, мадам.

— Но не толкова, колкото вие на нас! — Имаше висок и тънък глас, с който хората често се подиграваха, ала за онези, които я познаваха, тембърът му притежаваше някаква непринудена и успокояваща мелодичност, бе просто една от многото симпатични особености на Елинър. Трудно беше да се намери човек, който да не я обича и уважава, и през изминалите пет години Лиан бе между най-горещите й почитателки, независимо от неотдавнашното им спречкване във връзка с кораба „Сен Луи“. Арман й бе напомнил в колата да не повдига отново тази тема, тя отвърна на предупреждението с покорно кимване, а после се изкикоти: „Чак толкова ли съм нетактична, скъпи?“. „В никакъв случай!“ — последва неговият отговор, но той се държеше бащински с жена си и често я подсещаше за разни неща по същия начин, по който би сторил това и с дъщерите си.

— Как са децата? — побърза да попита Лиан. Внуците на семейство Рузвелт непрекъснато сновяха из Белия дом.

— Непослушни, както винаги. А вашите момичета?

— Възбудени. И палави. Достатъчно е да се обърна, и вече са си разопаковали куфарите да търсят любимата си кукла или са направили някоя друга пакост. — Двете жени се разсмяха. Елинър имаше пет деца и бе наясно с лудориите на хлапетата.

— Не ти завиждам за багажа. На мен ми идва много, и когато тръгнем през лятото за Кампобело. Не мисля, че изобщо бих успяла да ги закарам чак до Франция. Някое от децата положително ще скочи зад борда, просто, за да докаже смелостта си, и ще се наложи да спираме кораба. Само като си го представя, и ме побиват тръпки. Но Мари-Анж и Елизабет са много по-послушни. Пътуването ви сигурно ще мине мирно и тихо.

— Да се надяваме — обади се Арман и тримата се присъединиха към останалите: посланика на Англия и съпругата му лейди Линдси, семейство Дюпон от Дилауър, постоянния гост Хари Хопкинс, далечен братовчед на Елинър, дошъл във Вашингтон уж за две седмици, и Ръсел Томпсън с жена си Мариз, семейство, което Лиан и Арман много харесваха, и с което често се срещаха. Той беше адвокат, тясно свързан с Рузвелтовата администрация, а тя — парижанка, много весело момиче.

Половин час поднасяха коктейли, а сетне един прислужник обяви, че вечерята е сервирана в трапезарията на президента. Както винаги на даваните от Елинър вечери, храната бе изискана, менюто — превъзходно. Масата бе подредена за единайсет души с красив английски порцеланов сервиз в синьо и златно и тежки сребърни прибори на покривка от много стара и фина дантела. Имаше големи букети от сини и бели ириси, жълти рози и бял люляк, подредени между сребърните канделабри с дълги бели свещи, а стенописите околовръст привличаха погледа с вълнуващи сцени от американската революция. Арман и Лиан щяха дълго да помнят тази вечеря. Президентът изкусно насочваше разговора към интересни за всички присъстващи въпроси и често го освежаваше с анекдоти за някоя скорошна случка в Конгреса или Сената. Докато се хранеха, изобщо не се спомена за войната. Темата не можеше да бъде отмината и бе повдигната по време на десерта, но тогава всички бяха вече сити и доволни, бяха похапнали хайвер, печена патица, вкусна пушена сьомга, салата от градинска цикория и най-различни френски сирена. Запечената „Аляска“ бе направо ненужно излишество, но беше толкова вкусна, че не бе така мъчително да слушаш разговора на мъжете за назряващата опасност, колкото би било в началото на вечерта. Ала дискусията се нажежи. Рузвелт както винаги настояваше, че нито Европа, нито Съединените щати има от какво да се боят.

— Едва ли го мислите сериозно — възрази английският посланик, разкъсван между божествената наслада от сладкиша и мрачния разговор на масата. — За бога, та дори собствената ви страна се готви за война! Ами новите маршрути на търговското ви корабоплаване? И кои производства са във възход? Главно стоманодобивът! — Англичанинът много добре знаеше, че Рузвелт не е глупак и си дава сметка накъде вървят нещата, но че е твърдо решен да не го признава пред своя народ, та дори и тук, сред групата близки приятели от международния елит.

— Не е престъпление да си добре подготвен — държеше на своето Франклин, — това е хубаво за страната, ала съвсем не означава, че непременно е свързано с някаква непосредствена заплаха.

— За вас може и да не съществува заплаха… — Английският посланик изведнъж придоби потиснат вид. — Вие знаете какво става оттатък океана не по-зле от нас. Хитлер е луд човек. Питайте него — посочи той Арман, който кимна. В тази компания становището му бе добре известно. — Какво се говори в Париж тази седмица?

Всички очи се обърнаха към Арман, а той сякаш претегляше думите си, преди да отговори:

— Онова, което видях през април, бе много заблуждаващо. Всички се преструваха, че неизбежното няма да дойде. Моята единствена надежда е, че то няма да ни връхлети прекалено скоро. — Погледна нежно жена си: — Ако се случи, ще трябва да изпратя Лиан обратно тук. Но по-важното е — очите му се откъснаха от нея и отново се обърнаха към останалите, — че в този момент една война в Европа би означавала катастрофа за Франция, за всички нас. — Той тъжно се вторачи в английския посланик, и когато очите им се срещнаха, двамата разбраха, че всеки от тях е съвсем наясно какво очаква страните им, нападне ли ги Хитлер. Съдбата им щеше да е ужасна. Над масата се възцари мълчание и Елинър тихо се надигна, давайки сигнал на дамите, че е време да оставят господата на тяхното бренди и пурите. Кафето щеше да бъде сервирано в съседно помещение.

Лиан се изправи бавно, този момент от всяка вечеря й бе особено неприятен. Винаги имаше чувството, че пропуска най-интересната част от разговора, когато мъжете остават сами и излагат становищата си по важните теми на деня, без да мерят думите си заради дамите. По пътя за вкъщи тя заразпитва Арман какво са си говорили.

— Нищо. Все същите приказки, които се чуват вече навсякъде. Страхове и омаловажаване. Рузвелт държи на своето, англичаните със сигурност знаят какво ще стане. Томпсън обаче се съгласи с нас. Когато станахме от масата, ми каза тихо, че бил напълно убеден в едно: ако избухне война, Рузвелт щял да се включи в нея още преди края на годината. Това щяло да се отрази добре на американското стопанство. В този смисъл войната винаги е полезна — Лиан изглеждаше шокирана, но бе научила от баща си достатъчно за механизмите в икономиката, за да знае, че онова, което казва Арман, е вярно. — При всяко положение, моя малка любима, скоро ще си бъдем във Франция и сами ще видим какво става оттатък.

До края на пътуването той изглеждаше разсеян, имаше много грижи, и Лиан позволи на мислите си да се върнат към топлата прегръдка на Елинър на сбогуване.

— Непременно да ми пишеш, мила…

— Ще пиша — обеща Лиан.

— Бог да помага и на двама ви! — Характерният глас трепна и очите й се навлажниха. Тя обичаше Лиан и добре разбираше, че преди да се срещнат отново, благополучието на двете страни може да бъде застрашено от ужасни събития.

— И на вас! — Двете жени се прегърнаха и Лиан седна в ситроена до съпруга си за краткото пътуване до посолството, което все още бе техен дом.

Спряха пред сградата, шофьорът ги изпроводи до входа, а вътре както винаги ги чакаха двама мъже от охраната, които им пожелаха лека нощ и се прибраха в стаите си. Всичко изглеждаше спокойно. Цялата прислуга си бе легнала, а часовете, до които стояха будни децата, отдавна бяха минали. Но когато тръгнаха към спалнята, Лиан се усмихна на Арман, дръпна го за ръкава и сложи пръст пред устните си. Бе доловила шум от бързо влачещи се пантофи и щракване на лампа.

— Qu’est-ce que c’est?^[1] — прошепна той. Слухът му не бе така привикнал към онова, което чуваше Лиан, но усмихвайки се широко, тя бързо отвори вратата към стаята на Мари-Анж.

— Добър вечер, госпожици — рече тя с нормалния си глас и Арман си помисли, че нещо й хлопа, но веднага последва експлозия от кикот и тропот на крака. Двете им дъщери се бяха спотайвали в леглото на Мари-Анж и сега тичаха към родителите си с радостен смях.

— Донесохте ли ни сладкиши?

— Разбира се, че не! — Арман изглеждаше все още слисан. Лиан познаваше дъщерите си по-добре от всеки, винаги му се бе струвало забавно до каква степен ги разбира. Той също се усмихна. — Защо още не спите? И къде е мадмоазел? — Работа на гувернантката бе да ги слага в леглата и да не им разрешава повече да стават от тях. Бунтовете срещу нея бяха трудна работа, това бе всеизвестно, но от време на време момичетата успяваха да я надхитрят и това им доставяше огромно удоволствие.

— Много сте непослушни! Толкова е късно, а вие още не сте заспали. Какво правехте? — сигурен бе, че инициаторката на тази малка революция е Мари-Анж, а Елизабет само това е чакала. Дотолкова познаваше дъщерите си. И беше съвсем прав. Лиан запали лампата и пред тях се ширна море от играчки, измъкнати от сандъците и куфарите, в които са били опаковани. Стаята бе пълна с приготвен багаж, в който бяха прибрани роклите, палтата, шапките и обувките на децата. Лиан винаги ги купуваше от Париж.

— О, господи! — простена тя. Бяха разопаковали всичко, с изключение на дрехите си. — Какво сте правили, за бога?

— Търсехме Мариан — отвърна Елизабет с невинно гласче и отправи на майка си щърба усмивка.

— Знаеш, че не съм я прибрала. — Мариан бе любимата кукла на Елизабет. — На масата в стаята ти е.

— Така ли? — но и двете се изкикотиха. Те просто се бяха позабавлявали. Баща им ги погледна строго, ала сърце не му даваше да им се скара — малките немирници така преливаха от живот и толкова приличаха на майка си, че никога не можеше да им се разсърди истински. Пък и нямаше за какво. Мадмоазел ги ръководеше с желязна ръка, а Лиан бе прекрасна майка. Това му позволяваше да им се радва, без да е необходимо да се прави на страшилище. Все пак ги посмъмри малко на френски. Каза им, че трябва да помагат на майка си при подреждането на багажа, а не да изсипват готовите куфари. Напомни им, че трябва да са напълно готови, защото след два дни потеглят за Ню Йорк.

— Ама ние не искаме да ходим в Ню Йорк! — погледна сериозно баща си Мари-Анж, вечната адвокатка на двете. — Искаме да си стоим тук. — Лиан с въздишка седна на леглото и Елизабет се покатери в скута й, докато Мари-Анж продължаваше да се пазари с баща си на френски: — На нас тук си ни харесва.

— Не искате ли да дойдете на кораба? Там има куклен театър, и кино, и къщички за кучетата! — Беше им го казвал вече, но сега, като заговори отново за очакващите ги забавления, Мари-Анж явно се заколеба. — В Париж също ще ни бъде много хубаво.

— Не, няма да ни е хубаво — поклати тя глава и погледна баща си в очите. — Мадмоазел казва, че там ще има война. Не искаме да ходим в Париж, щом ще има война.

— Какво значи това? — шепнешком попита майка си настанената в скута й Елизабет.

— Това е, когато хората се бият. Но в Париж никой няма да се бие. Ще бъде също като тук. — Очите на Арман и Лиан се срещнаха над главите на децата и тя разбра, че на сутринта ще има сериозен разговор с мадмоазел. Арман не желаеше децата му да бъдат плашени с приказки за война.

Елизабет внезапно ги изтръгна от тези мисли, като попита:

— Война ли е, когато се бием с Мари-Анж?

Всички прихнаха. Изпреварвайки родителите си, Мари-Анж й обясни:

— Не, глупачко. Война е, когато хората се бият с пушки. — И се обърна към Арман: — Нали, татко?

— Да, но война не е имало от много време преди вие двете да се родите и е излишно да се тревожим за това. Сега си лягайте, а утре ще помогнете на майка си да опакова отново всичките неща, които сте извадили. Au lit^[2], госпожици! — опита се той да бъде строг и макар че почти успя да убеди дъщерите си, изобщо не заблуди Лиан. В ръцете им Арман беше мек като восък. Ала в момента бе загрижен да не са се изплашили, че във Франция ще има война.

Лиан заведе Елизабет обратно в стаята й, а Арман сложи в леглото по-голямата и след пет минути двамата се срещнаха в собствената си спалня. Лиан все още се усмихваше на детските лудории, докато Арман седеше на леглото и събуваше лачените си обувки с тревожно свъсено чело.

— Как може тази стара глупачка да плаши децата с приказки за война?

— И тя чува същото, каквото и ние — въздъхна Лиан и заразкопчава красиво ушития копринен жакет от „Пату“. — Но утре сутринта ще поговоря с нея за момичетата.

— Гледай да не забравиш! — Думите бяха резки, ала не и гласът, защото в момента наблюдаваше жена си, която се събличаше в своята гардеробна. Те винаги имаха да си казват още нещо и това бе допълнителна причина да не може да се откъсне от нея дори сега, след безкрайния ден и дългата вечер.

Лиан сне муселинената блуза и той прикова поглед в млечнобялата, нежна като кадифе плът, сетне забърза към собствената си гардеробна да свали вечерния костюм и след миг се върна в бяла копринена пижама и морскосин атлазен халат, с боси крака. Тя му се усмихваше от леглото, над чаршафите се подаваше дантелата на розовата й копринена нощница.

Арман угаси лампата и се пъхна под завивките до нея. Нежно прокара длан нагоре по ръката й по нежната кожа на врата и отново надолу, да помилва гърдите. Лиан се усмихна в мрака и потърси устните му. Последва дълга целувка, двамата потънаха в обятията си, забравили децата, гувернантката, президента, войната… Докато сваляха всичко от себе си, бяха отдадени единствено на взаимното си привличане — вместо да намалява, с годините то ставаше все по-остро. Силната ръка на Арман докосна голото й бедро, тя тихо изстена и разтвори крака да го посрещне, телата им се сляха, и когато той отново я целуна, Лиан усети лекия аромат на одеколона му. Той проникна в нея, в началото нежно, а сетне с все по-голяма страст и тя за пръв път от доста време пожела да си имат още едно дете. Устните им се впиха още по-жадно и тихият стон, който прозвуча в нощта, този път идваше от Арман.