Даниел Стийл
Корабите на съдбата (19)

19

Следващите четири месеца се характеризираха с един период на изчакване — време, станало известно като „странната война“ във Франция, когато сякаш нищо не се случваше. Французите стояха твърдо на линията „Мажино“, готови да отбраняват страната си, но никой не ги нападаше. А в Париж животът продължаваше да тече почти нормално. След първоначалния шок се промениха много малко неща. За разлика от Лондон, където бе въведена стриктна и неприятна купонна система, виеха сирени и всяка нощ се упражняваха пробни противовъздушни тревоги. Ала в Париж не се правеше нищо такова и това създаваше някакво скрито напрежение, придружено от фалшиво чувство на сигурност, че никога нищо няма да се промени.

Арман продължаваше непрекъснатите си секретни срещи и вместо да го подкрепя, Лиан започваше да изпитва досада. Най-малкото можеше да й каже нещо за онова, с което се занимава, мислеше си тя. Преди винаги и се бе доверявал, но сега очевидно не беше така.

Мистериозни военни дела поглъщаха цялото му внимание и от време на време изчезваше по за няколко дни наведнъж. На Лиан просто се обаждаха от службата му и й съобщаваха, че мосю е заминал извън града.

 

 

Затишието, което сякаш бе завладяло Париж, позволяваше на Ник да върши своята работа. Във въздуха се носеше усещането, че това може да продължи доста дълго. Той едва не замина през април, както бе планирал, но в града беше толкова спокойно, че реши лично да приключи с всичко и да остане само още месец. Именно този месец се оказа критичен. Внезапно раковото образувание, което се бе разраствало така незабелязано, изби навсякъде около тях. На десети май Хитлер нападна Белгия, Холандия и Люксембург, а на четиринайсети холандците капитулираха, след което нацистите навлязоха в Северна Франция. Изведнъж всички станаха нервни и напрегнати, както през август и септември предната година. Затишието бе свършило, започваше времето на ужаса. Вече бе очевидно, че Хитлер само е печелил време, преди да нападне останалите европейски страни. Англичаните отново се бяха оказали прави.

Ала когато Лиан се опита да обсъди това със съпруга си, той не й каза нищо повече. Бе затънал до гуша в секретната си работа.

Амиен и Арас паднаха на 21 май, а седмица по-късно, на 28 май, белгийците капитулираха официално. Междувременно на 24 май бе започнала евакуацията на Дюнкерк, която продължи единайсет ужасяващи, безумни дни. Новините, които стигаха до Париж, бяха страшни, броят на убитите надхвърляше и най-мрачните очаквания. А на 4 юни, когато евакуацията завърши, Чърчил произнесе реч в парламента и обеща, че англичаните ще се бият на френска и английска земя, както и по море, независимо от цената:

„… Ще се бием по бреговете, ще се бием в пристанищата, ще се бием в нивите и по улиците, ще се бием в планините. Никога няма да се предадем!“

Шест дни по-късно във войната влезе Италия. А на 20 юни, трагедия на трагедиите в очите на всички, Париж бе обявен за открит град. Французите бяха решили да не се бият. На 14 юни, единайсетата годишнина на Арман и Лиан, германците нахлуха в Париж и за броени часове свастиката бе окачена на всички по-големи сгради. Лиан ги наблюдаваше от Плас дю Пале-Бурбон, тези отвратителни червени знамена с пречупени кръстове, развяващи се на лекия вятър, и лицето й се обливаше в сълзи. Не бе виждала Арман от предишния ден и се молеше да е жив и здрав. Но плачеше не толкова за него, колкото за Франция. Французите бяха помолили за помощ нейната страна, а тя им бе отказала и сега Париж бе в ръцете на хитлеристите. Това бе предостатъчно, за да разбие всяко сърце.

Същия следобед Арман се върна за малко вкъщи — пеша, по задните улички — за да се увери, че Лиан и децата не са в опасност. Каза им да спуснат пердетата и да държат вратите заключени. Германците нямало да причинят зло никому, но било по-добре да не им се набиваш в очите. Завари Лиан да плаче в спалнята и още с влизането я взе в прегръдките си. Бързаше да се върне в службата. Предишния ден бяха унищожили цели камиони документи, но имаше да се вършат още много неща, преди градът официално да бъде предаден на окупаторите. Той й каза, че след един ден кабинетът на премиера Рейно ще подаде оставка. Възнамерявали да избягат на юг към Бордо.

Лиан го погледна, внезапно изпаднала в паника.

— Ти с тях ли заминаваш?

— Разбира се, че не. Мислиш ли, че бих те оставил тук сама? — Гласът му бе уморен, рязък и сърдит и тя не схващаше какво й говори.

— Но не се ли налага? Арман…

— Ще говорим за това по-късно. Сега правете, каквото ви казвам и стойте вътре. Внимавай децата да не вдигат шум. Не пускай прислужниците да излизат…

Той я засипа с поток последни наставления и изчезна в притихналите улици.

И други се спотайваха в домовете си като тях. Когато германците плъзнаха из Париж, градът изглеждаше изоставен. Нямаше и едно отворено кафене. Нямаше нищо — нито хора, нито отворени магазини, нито френски войници. Онези, които бяха предпочели да избягат, си бяха отишли още преди няколко дни, а решилите да останат се криеха. Но привечер неколцина се осмелиха да излязат на балконите, размахвайки немски флагчета, и когато Лиан ги видя, стомахът й се преобърна. Това бяха предатели, свине. При вида им й идеше да изпищи, но вместо това тихо дръпна пердетата и зачака връщането на Арман. Дни наред се бе чудила какво ще правят. Вече не можеха да избягат. Бяха в ръцете на германците. Когато след обявяването на войната реши да остане в Париж с Арман, знаеше, че един ден това може да се случи. Ала дълбоко в сърцето си никога не бе го вярвала. Никой не можеше да завземе Париж. И не го бяха завзели. Градът беше предаден.

Арман се върна едва след два дни, малко преди зазоряване. Странно спокоен, с бледо лице, той се отпусна на леглото в спалнята, както си бе с дрехите, без да каже и дума на жена си. Не спеше, не говореше, просто лежеше. След два часа стана, изкъпа се и се преоблече, а Лиан само стоеше и го гледаше. Очевидно бе, че ще излиза, но къде? Вече нямаше министерство, в което да ходи на работа. Сега то принадлежеше на германците.

— Къде отиваш?

— Днес Рейно ще си подава оставката. Аз трябва да присъствам.

— И ти ли ще напуснеш поста си?

Арман кимна.

— А после какво?

Той тъжно погледна съпругата си. Най-после трябваше да й каже нещо. Вече от месеци принадлежеше на Франция, не на Лиан. Все едно че имаше две жени, а нямаше сили и за двете. Чувстваше се така, сякаш бе изменил на Лиан, с цялото й търпение, цялото й доверие, цялата й любов. Длъжен бе да й каже. Твърде дълго бе пазил тайните си.

— Рейно заминава днес за Бордо, Лиан. — Думите прозвучаха и на двамата като зла прокоба, но той й бе казал това още преди два дни. И я бе уверил, че той самият няма да замине. — Преди това ще има официална капитулация.

— И ще ни управляват германците.

— Индиректно. Маршал Филип Петен ще ни стане президент, с тяхно съгласие. Подкрепят го Жан Франсоа Дарлан и Пиер Лавал, двама добри мъже от френските военноморски сили — прозвуча, сякаш я осведомяваше за предстоящи приеми, и Лиан го погледна втрещено.

— Какво говориш, Арман? С германците ли ще сътрудничи този Петен?

— За доброто на Франция.

Тя не можеше да повярва на ушите си. И какво бе неговото място в цялата тази бъркотия? При Рейно и стария свят или при Петен и неговото съглашателство с германците? Беше й много трудно да го попита, но трябваше:

— А ти? — Но изведнъж си даде сметка, че той всъщност й го бе казал. По-миналата нощ, когато й съобщи, че Рейно ще избяга в Бордо, а той самият ще остане. Почти й призля, като си спомни за това, и седна на ръба на леглото с разширени от ужас очи. — Отговори ми, Арман!

В първия момент той не рече нищо, само бавно се отпусна до нея. Положително нямаше да бъде рисковано, ако й кажеше повече, отколкото първоначално бе възнамерявал. Тя му липсваше вече от толкова време! Но бе жизненоважно да не я намесва.

— Арман? — От очите й бавно затекоха сълзи.

— Аз оставам с Петен — Думите се откъртиха от устата му като камъни, ала като го сподели с нея, от раменете му сякаш падна тежко бреме.

Като чу това, тя само поклати глава, разплакана, сетне го погледна отчаяно.

— Не ти вярвам.

— Така трябва.

— Защо? — изтръгна се от нея една-единствена изпълнена с възмущение дума, докато хлипаше, изгубила контрол над себе си.

Тогава той промълви шепнешком:

— Така най-добре мога да служа на Франция.

— С Петен? Ти си луд! — изкрещя тя, но внезапно видя нещо в очите му, притихна и се взря в него. — Какво имаш предвид? — сниши тя глас и той взе ръцете й в своите.

— Скъпа моя… каква добра съпруга ми беше ти… Толкова храбра и силна през цялата тази зима… Понякога по-силна и от мен… — Той въздъхна дълбоко и заговори толкова тихо, че да го чува само тя: — Петен ми има доверие. Той ме познава от Първата световна война. Тогава се бих добре за него и вярва, че сега също ще бъде така.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Арман? — Говореха с приглушен шепот, без дори да знае защо, но вече се досещаше, че той се готви да й довери онова, за което се бе питала месеци наред.

— Че ще остана в Париж и ще работя за Петен.

— Ще работиш за германците? — но това вече не бе обвинение. Беше въпрос.

— Външно ще изглежда така.

— А в действителност?

— Ще работя за другите, по всеки достъпен за мен начин. В много райони ще има съпротивително движение. Правителството вероятно ще се премести в Северна Африка. Аз ще поддържам тесни контакти с Рейно, с Дьо Гол, с останалите.

— И ако те хванат, ще те убият — едва пресъхналите сълзи отново рукнаха. — За бога, с какво си се захванал?

— С единственото, което мога да върша сега. Твърде стар съм, за да избягам с другите в планината. Пък и моята сила не е там. През целия си живот съм бил на дипломатическа работа. Зная какво да правя, за да им помагам. Говоря немски…

Той не довърши изречението, а тя внезапно обви ръце около него и го притисна до себе си.

— Нещо ще стане с тебе… Не бих го понесла…

— Нищо няма да стане. Ще бъда много предпазлив. Тук ще съм в безопасност. — Тя се досети какво ще последва, не искаше да го чуе. — Но сега държа ти и децата да се върнете в Щатите, веднага щом успеем да ви измъкнем от Франция.

— Не мога да те изоставя.

— Нямаш избор. През септември не биваше да ти позволявам да оставаш. Но толкова исках да си с мен… — Гласът му се пречупи. После продължи. Разбирал колко трудни са били за нея последните девет месеца и съжалявал, че я е задържал до себе си. Това било егоистично и той го знаел. Но вече не можело да продължава така: — Ако останеш, ти ще си заплаха за моята мисия, Лиан… И децата… Сега, когато в Париж е пълно с немци, тук е прекалено опасно за тях. Щом успея да го уредя, ти трябва да заминеш.

Тя се надяваше, че няма да го уреди скоро. Ужасяваше се от мисълта, че ще го остави сам във Франция да работи като двоен агент срещу германците и Петен.

Но когато малко по-късно той отиде да се съвещава с Петен и немците, за пръв път от месеци й бе радостно на душата, независимо от страховете. Беше усетила, че нещо се готви, и неизвестността едва не я бе сломила. Дори бе загубила доверие в Арман бе започнала да го подозира. А сега се чувстваше виновна. Ала също така изпитваше към него нещо, което дълго-дълго време не бе чувствала — пламенна обич и уважение. Той й се бе доверил, знаеше, че може да разчита на нея, и тя вярваше в него, както бе вярвала в самото начало. Париж падна, а техният брак се възраждаше от пепелта. И за пръв път от дълго време тя с леко сърце отиде да приготви закуската на дъщерите си.

Същия следобед Петен официално бе назначен за държавен глава на Франция. Както бе предрекъл Арман, Рейно избяга в Бордо. Бригаден генерал Шарл дьо Гол замина за Лондон да преговаря за прехвърлянето на войски в Северна Африка, а Чърчил тържествено обеща да помага на френската съпротива с всички възможни средства.

На 18 юни Дьо Гол се обърна към французите с кратка реч по радиото, призовавайки все още верните на страната да продължават борбата. Лиан го слушаше жадно по скрития в гардеробната апарат — за в случай, че германците внезапно нахълтат в къщата. Човек вече не можеше да бъде сигурен в своята неприкосновеност, Арман я бе предупредил за това още с падането на Париж. Вечерта тя преразказа речта на съпруга си. А той й съобщи, че търси кораб за нея. Наложително бе бързо да я отпрати от Франция. Ако го направеше по-късно, хората на Петен можеха да се усъмнят защо жена му ще иска да заминава. Но ако тя тръгнеше непосредствено след падането на Париж, той би могъл да обясни, че като американка Лиан не одобрява неговата лоялност, пътищата им са се разделили и тя е пожелала да се прибере в собствената си страна.

След четири дни Арман замина за Компиен, в Северна Франция, за да присъства, когато Хитлер, Гьоринг и шефът на Хитлеровото върховно командване Каител представят условията на окупацията и официално стават господари на неговата родина. Церемонията късаше душата му и когато оркестърът засвири „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“, му се струваше, че ще припадне, ала продължаваше храбро да се усмихва и от все сърце се молеше един ден този кошмар да свърши. В момента с радост би дал живота си, за да спаси Франция от нацистите.

Когато се прибра вечерта, Лиан си помисли, че никога досега не е имал толкова лош вид. Арман дълго време се бе запазил младолик, но през последните месеци се състари направо пред очите й. Тази нощ той се обърна в леглото към нея и я докосна с такава нежност и страст, каквито Лиан не си спомняше да е проявявал от много години. После лежаха един до друг, всеки със собствените си мисли и мечти. Арман се опитваше да прогони от съзнанието си онова, на което бе станал свидетел през деня. Бе гледал как похищават страната му, неговата първа любов.

Лиан се надигна на лакът и го погледна. От очите му бавно се стичаха сълзи.

— Недей, любов моя… — притисна го към себе си тя. — Скоро всичко това ще свърши — но й се искаше и той да е с останалите в Бордо, а не да изпълнява тази задача в Париж, на която се бе посветил.

Арман въздъхна дълбоко и я погледна.

— Имам да ти казвам нещо, Лиан.

Тя не знаеше какво още да очаква и за миг в очите й се мярна страх.

— Намерих кораб за теб и децата. Товарен. Още стои около Тулон. Не зная дали не са научили за него, но той не е толкова значителен, че да ги е грижа за него. На мен ми съобщиха от Съпротивата. Не се е доближавал до брега, стои на котва доста далеч в морето. Преди седмица на него се натъкнала рибарска лодка, от нея екипажът научил за капитулацията на Франция. Сега корабът чака. Щял да се връща в Северна Африка, за да помага на правителството, но тук още има такива като тебе, и това може да се окаже последният ви шанс да се измъкнете. Аз лично ще ви закарам в Тулон, а там ще се качите на рибарска лодка, която ще ви отведе на кораба. Опасно е, но много по-опасно ще бъде, ако останете.

— За теб рискът е много по-голям, Арман. — Тя седна в леглото и тъжно се взря в единствения мъж, когото някога бе обичала. — Защо не отидеш в Северна Африка да работиш за правителството?

Той поклати глава.

— Не мога. Те са принудени да вършат работа си там. Моята е тук — и се усмихна тъжно. — И ти си имаш своя работа, Лиан. Трябва да заминеш оттук и да вземеш със себе си моята тайна. И децата ни. Налага се да се грижиш за тяхната безопасност, докато свърши тази лудост. А после отново ще се върнеш при мене. — Той въздъхна и устните му се извиха в горчиво-сладка усмивка. — Тогава може дори да се пенсионирам. — Но знаеше ли някой кога ще бъде това?

— Би трябвало да се пенсионираш сега.

— Не съм чак толкова стар.

— Дал си достатъчно.

— И сега ще дам най-доброто, на което съм способен.

Лиан напълно му вярваше. Оставаше й само да се моли да не заплати с живота си за това.

— Няма ли нещо по-малко опасно, което да вършиш за Франция?

— Лиан… — взе я в обятията си той. Тя много добре познаваше съпруга си. Вече бе твърде, твърде късно да промени решението му. Радваше се само, че преди да я отпрати от Франция, Арман й бе казал истината. Мисълта, че искрено се е съюзил с Петен, сигурно би я убила. Сега поне знаеше как стоят нещата. Нямаше да каже на никого, защото нейната недискретност можеше да му струва живота, но поне знаеше. Един ден двамата щяха да обяснят всичко на дъщерите си, които сега и без това бяха много малки, за да го разберат.

Отне й доста време, докато събере кураж да го попита за онова, което не искаше и да знае:

— Кога заминаваме?

Той не й отговори веднага и я стисна още по-силно в обятията си.

— Утре вечер.

Тя ахна и въпреки усилията да бъде смела, раменете й затрепериха и се разплака.

— Шшш… mon ange… ca ne vaut pas la peine^[1]… Скоро ще бъдем отново заедно. Но само Бог знаеше кога.

Тази нощ дълго лежаха будни един до друг и когато слънцето се показа, Лиан с болка си помисли, че би предпочела изобщо да не бе изгрявало.