Даниел Стийл
Корабите на съдбата (16)

16

— Готов ли си за тръгване?

Джони кимна, очите му бяха широко отворени и тъжни, държеше в ръце кученцето си, а гувернантката стоеше до него.

— Сложи ли в куфара бейзболната бухалка?

Детето отново кимна и сълзите най-после рукнаха по лицето му. Баща му го стисна в прегръдките си.

— Знам, момчето ми… знам… Ти също ще ми липсваш… но ще е само за кратко. — Ник стисна зъби и се помоли това, което казва, да излезе вярно. Но още не можеше да си замине. Нямаше как да пренебрегне интересите на компанията в Европа.

— Не искам да се връщам без тебе, татко!

— Ще е само за кратко време… Обещавам ти… — Ник погледна Хилъри над главата на детето, тя бе необичайно тиха. Куфарите им чакаха в коридора. Този път нямаше да има втора кола с багаж. Беше им казано, че всеки може да носи само по два куфара. Корабът бе претъпкан и пътуването нямаше да бъде комфортно, макар че в списъка на пътниците положително щяха да фигурират вдъхващи респект имена. Стотици богати американски туристи бяха заварени от събитията в чужбина и обсаждаха посолствата, отчаяно търсейки начин да се приберат. Всички курсове на английските и френските параходи за септември бяха отменени. „Нормандия“ бе пристигнал в Ню Йорк на двайсет и осми август и собствениците бяха телеграфирали да остане там, за да не се излага на опасност. Американските кораби също бяха прекратили пътуванията и в Лондон посланик Кенеди се побъркваше да изпраща тревожни телеграми, че зад океана е заседнала цяла армия американски туристи, които трябва да бъдат превозени до Щатите. И съответно бе съобщено, че „Вашингтон“, „Манхатън“ и „Президент Рузвелт“ вече са на път, но никой не знаеше кога ще тръгнат обратно. „Аквитания“ бе единственият кораб с точно определена дата на отплаването. Това щеше да е неговото последно пътуване, преди да премине под разпореждане на военните.

Опасностите на този рейс през океана бяха добре известни на всички, разказваха се ужасяващи истории за немски подводници в открито море, но благодарение на своята конструкция, „Аквитания“ бе по-слабо уязвима от другите кораби. Тя вече бе прекосила веднъж Атлантика, плавайки на зигзаг, на висока скорост и без всякакви светлини. Пътуването до Щатите обещаваше да е интересно.

Големият черен „Дюзенберг“ чакаше пред къщата на авеню Фош и Хилъри, Ник, Джони и гувернантката се качиха в колата с мрачни лица. Щяха да пътуват до Кале, където Ник бе наел голяма яхта, за да ги закара до Дувър. А там щеше да ги чака кола и да ги отведе в Саутхамптън. Пътуването бе не толкова опасно, колкото уморително и когато стигнаха на пристанището в деня на отплаването, за своя собствена изненада Хилъри едва не се разплака. Изведнъж изпита ужас, че корабът ще бъде потопен насред океана и се вкопчи в Ник по съвсем необичаен за нея начин. Преди да се качат на борда, бе прочетено предупреждение към всички пътници. Бе им казано, че прекосяват океана на свой риск, тъй като ще пътуват „с кораб на една от воюващите страни, подлежащ на потопяване без предупреждение“. Нищо друго не би успяло да накара хората да осъзнаят положението по-ясно и тримата Бърнъм се прегърнаха силно, преди Ник да качи своите на кораба. Той бе успял да им запази само една тясна задушна каюта с три легла, едно прилично за жена му и двойна койка за Джони и гувернантката. Но поне, както забеляза, имаха самостоятелна баня.

Остана с тях до последния сигнал за изпращачите и тогава задържа Джони в прегръдките си един безкраен миг.

— Ти си голямо момче, тигърче, грижи се за мама вместо мен. На кораба прави всичко, което ти казва тя. Това е много важно.

— О, татко… — Гласът на детето трепереше почти колкото неговият. — Смяташ ли, че ще потънем?

— Не, не смятам. И всеки ден ще си мисля хубави неща за вас. А щом пристигнете, мама на минутата ще ми телеграфира.

— Ами кученцето ми? Какво ще правя с моето кученце, ако потънем?

То трепереше под леглото. Джони го бе скрил, за да го качи на кораба. Беше им казано да не вземат никакви животни, но като знаеше каква слабост имат англичаните към кучетата, Ник бе сигурен, че няма да създават никакви неприятности, когато го открият.

— Няма да потънете. Просто не го изпускай от очи и го пъхай в спасителната си жилетка. — Мисълта бе зловеща и той задържа ръката на детето, когато се изправи и погледна съпругата си. — Грижи се за себе си, Хил… и за Джони… — Момчето плачеше без задръжки, вдигнало очи към баща си.

— Обещавам, Ник. И ти се грижи за себе си. — Тук тя изхълца и го прегърна. — Идвай си бързо!

В последната минута на кораба омразата между тях сякаш бе изчезнала. Не беше време за такива неща. И тримата съзнаваха, че може никога повече да не се видят, а гувернантката седеше на леглото и хлипаше направо изпаднала в истерия. Когато се раздели с тях, Ник знаеше, че пътят им ще е страшен. Молеше се само „Аквитания“ да го премине благополучно.

Стоя сам на кея и им маха, докато се изгубиха от очите му, а когато синът му бе твърде далеч, за да го види, зарови лице в шепите си и заплака. Минавайки край него, един пристанищен работник тихо се покашля, спря и го потупа по рамото.

— Нищо няма да й се случи, приятел… „Аквитания“ е страхотен кораб… Аз пристигнах с нея от Ню Йорк… Лети като вятър, истина ти казвам… Швабите няма да успеят да я пипнат.

Ник кимна, благодарен за окуражителните думи, но не бе в състояние да отговори. Имаше чувството, че сърцето му, самият му живот, са отплували с кораба. Влезе в чакалнята да пийне малко вода и видя закачената на стената митническа декларация на кораба. И сякаш това щеше отново да го приближи до Джони, зачете списъка и намери имената им: госпожа Никълъс Бърнъм… господин Джон Бърнъм… Гувернантката бе записана по-надолу. Той продължи да движи очи по редовете и изведнъж усети как сърцето му се превръща в лед. Бе видял името на господин Филип Маркъм.