Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crossings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция
sonnni(2014)

Издание:

Даниел Стийл. Корабите на съдбата

Издателство „Хемус“ ООД, 1995

Редактор: Жасмина Габровска, Веселин Цаков

Коректор: Невена Николова

ISBN: 954–428–110–1

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от sonnni

На Джон, с нещо повече от думи, нещо повече от обич, нещо повече от всичко…

„Силните хора не могат да бъдат сломени…“

Д. С.

1

Къщата на Уайоминг авеню 2129, Вашингтон-север се издигаше масивна и величествена. Изящно издяланата й, отрупана с орнаменти сива каменна фасада бе разкрасена с голям златен кръст и с френското знаме, което се полюшваше на лекия бриз, повял този следобед. Това вероятно щеше да е последният ветрец за следващите няколко месеца, защото започваше лятото. Бе вече юни. Юни на 1939. И за Арман дьо Вилие посланика на Франция, последните пет години бяха изминали прекалено бързо.

Той седеше в своя кабинет с изглед към елегантната градина. За момент разсеяно се взря във фонтана, сетне отново насочи вниманието си към камарата книжа на бюрото. Независимо от замайващия аромат на люляк, проникващ в стаята, имаше да се върши работа, твърде много работа. Особено сега. И днес щеше да остане до късно тук, както всяка вечер през последните два месеца — подготвяше завръщането си във Франция. Знаеше, че мандатът му изтича, и все пак, когато през април му съобщиха, че трябва да напусне поста, за момент го връхлетя някаква болка. И в този миг мисълта за това будеше у него смесени чувства. Бе имал същото усещане, и когато се разделяше с Виена, Лондон, Сан Франциско и с другите си предишни назначения. Но тук обвързаността бе още по-силна. Арман имаше способността да пуска корени, да създава приятелства, да обиква местата, където го изпращат. Затова му бе трудно да се мести. При все, че сега не се местеше, прибираше се в родината.

В родината. Толкова време бе минало, откак не се е застоявал там. А сега в Париж имаха голяма нужда от него. Обстановката на стария континент бе напрегната, нещата навсякъде се променяха. Често имаше чувството, че живее за всекидневните сводки от министерството, даващи известна представа за истинското състояние на нещата. Вашингтон сякаш бе на светлинни години от проблемите, затягащи обръча около Европа, от страховете, които караха Франция да тръпне. Тук, в тази благословена страна, нямаше от какво да се боят. Но в Европа никой вече не се чувстваше в безопасност.

Само преди година всички във Франция бяха сигурни, че войната е неизбежна, а сега му правеше впечатление, че мнозина предпочитат да не мислят за заплахата. Ала човек не можеше вечно да се крие от действителността. Беше го казал и на Лиан. Когато преди четири месеца гражданската война в Испания приключи, стана очевидно, че немците готвят подстъпи към Франция, тяхното летище край Ирун бе само на километри от границата. Арман знаеше, че дори при тези обстоятелства се намират хора, които не желаят да погледнат истината в очите. През последните шест месеца Париж, поне външно, бе далеч по-безгрижен отпреди. Сам бе забелязал това, когато по Великден го бяха извикали за тайните срещи в Бюро Сентрал. Именно тогава му казаха, че неговото назначение във Вашингтон се прекратява.

Получаваше безброй покани за бляскавите приеми, които следваха един след друг, в рязък контраст с миналото лято, преди Мюнхенската спогодба с Хитлер. Тогава градът бе скован от непоносимо напрежение. Но сетне то изведнъж изчезна, замени го трескаво оживление и по време на великденското посещение на Арман Париж бе в най-добрата си форма. Французите се бяха отдали на забавления, балове, оперни представления, художествени изложби и тържества, сякаш докато ангажираха вниманието си с други неща, докато се смееха и танцуваха, войната нямаше да ги връхлети. Арман се дразнеше от лекомисленото безгрижие, което забелязваше у приятелите си, но разбираше, че за тях това е начин да избягат от своите страхове. Като се върна, сподели впечатленията си с Лиан.

„Те продължават да се веселят, сякаш знаят, че ако престанат, ще зареват от ужас и ще хукнат да се крият.“ Но тяхната безразсъдна суетня нямаше да предотврати войната, нямаше да попречи на бавния, непоколебим марш на Хитлер през Европа. Арман понякога се опасяваше, че този човек вече не може да бъде спрян от нищо. В неговите очи Хитлер бе чудовищен демон и при все, че между най-влиятелните имаше хора, споделящи неговото мнение, намираха се и такива, които смятаха, че дългогодишната служба на отечеството е поразклатила нервите му и той е започнал да се превръща в подплашен старец.

— Така ли ти се отразява животът в Щатите, дядка? — подкачи го най-близкият му приятел в Париж. Той също беше от Бордо, двамата бяха израсли заедно, а сега бе директор на три от най-големите банки във Франция. — Не изглупявай, Арман. Хитлер никога няма да посегне на нас.

— Англичаните не мислят така, Бернар.

— И те са подплашени бабишкери, освен това умират да си играят на войници. Мисълта да се ступат с Хитлер им се вижда много вълнуваща. Нямат си друга работа.

— Ама че глупости! — Арман с усилие сдържа гнева си.

Но Бернар не бе единственият, който подхвърляше подигравки по адрес на англичаните, и в края на двуседмичния си престой Арман напусна Париж направо бесен. Не бе изненадан, че американците си затварят очите пред надвисналата над Европа опасност, ала в собствената си страна бе очаквал да чуе по-различни становища. Само че не бе чул достатъчно такива. Имаше свое виждане за това, колко сериозна става заплахата, колко опасен е Хитлер и колко бързо може да ги връхлети бедата. Или пък, мислеше си той по обратния път, Бернар и останалите са прави? Възможно ли е страховете и тревогите му за родината да са пресилени? В известен смисъл връщането във Франция май би му се отразило добре. Така щеше да е по-близо до пулса на страната.

Лиан посрещна добре новината, че заминават. Бе свикнала да стяга багажа и да се мести. Изслуша с тревога неговия разказ за настроенията в Париж. Мъдра, интелигентна жена, в течение на годините тя бе научила от Арман доста за механизмите в международната политика. Наистина бе възприела много от неговите възгледи, които той с готовност й разясняваше още от самото начало на брака им. Тогава тя бе съвсем млада и проявяваше остър интерес към неговата кариера, жадуваше да научи всичко за страните, в които го назначаваха, за политическите резултати от многобройните му контакти. Мисълта за прекараните с нея десет години го накара да се усмихне. Тя попиваше като малък сюнгер всяка капка информация, поглъщаше всяка трошица знание и учеше бързо.

Сега имаше собствен поглед върху нещата и често не се съгласяваше с Арман, а когато двамата биваха на едно мнение, тя бе по-взискателна от него. Най-ожесточената им кавга избухна само преди няколко седмици, в края на май, заради „Сен Луи“, кораба с деветстотин трийсет и седем евреи на борда, отплавал от Хамбург с благословията на Йозеф Гьобелс. Те трябваше да слязат в Хавана, ала там отказаха да ги приемат, корабът мухлясваше вън от пристанището и съществуваше съвсем реална опасност всички да измрат. Имаше хора, които полагаха трескави усилия да им намерят дом и да ги избавят от принудителното връщане в Хамбург и от съдбата, която ги очакваше там, каквато и да бе тя. Възползвайки се от познанството си с президента, Лиан лично разговаря с него, но без никаква полза. Американците отказаха да ги приемат и Арман стана свидетел как тя се разрида, щом разбра, че всичките й усилия, както и усилията на безчет други хора, са отишли на вятъра. От кораба се получаваха радиограми, че по-скоро ще извършат масово самоубийство, но няма да се върнат в пристанището, от което са отплавали. Накрая Франция, Англия, Холандия и Белгия се смилиха над нещастниците и се съгласиха да ги приютят, но кавгата между Арман и Лиан не стихваше. За пръв път в живота си тя бе разочарована от своята страна. Яростта й нямаше граници. А, макар да й съчувстваше, Арман държеше на становището, че Рузвелт си има причини да не приема емигрантите. Неговата готовност да се примири с решението на президента я вбесяваше още повече. Чувстваше се предадена от собствения си народ. Америка бе страна на богатство и изобилие, родина на храбреци, на свободни хора. Как можеше той да прости такова нежелание да се приютят изгнаниците? Арман се опитваше да й обясни, че не става въпрос за личното му отношение, той просто приемаше факта, че правителствата понякога вземат сурови решения. Важното бе, че хората вече са в безопасност. Но на Лиан й трябваха дни, за да се успокои, дори на едно женско парти доста време след това се впусна в дълга и едва ли не враждебна дискусия с Първата дама. Госпожа Рузвелт се отнесе със симпатия към гнева на Лиан. Тя също се бе измъчвала за съдбата на евреите от „Сен Луи“, но не бе успяла да склони своя съпруг да промени решението си. Съединените щати трябваше да се съобразяват с ограниченията за имигранти, а деветстотин трийсет и седмината немски евреи надхвърляха квотата за годината. Тя й напомни още веднъж, че всичко е завършило благополучно за тези хора. При все това събитието остави дълбока следа в съзнанието на Лиан, накара я да проумее колко тежко е положението на евреите в Европа. Изведнъж започна да гледа по нов начин на онова, което ставаше далеч от спокойното всекидневие на вашингтонските дипломатически приеми, и с нетърпение чакаше да замине с Арман за Франция.

— Не ти ли е мъчно, че отново напускаш родината си, любов моя? — попита я той по време на една тиха вечеря вкъщи, след като инцидентът със „Сен Луи“ най-сетне бе затихнал.

— Искам да знам какво става в Европа, Арман. Тук се чувствам толкова далеч от всичко! — усмихна му се тя. Обичаше го повече от всякога, двамата бяха изживели заедно изключителни десет години. — Наистина ли мислиш, че скоро ще има война?

— Не и в твоята страна, скъпа.

Той непрекъснато й напомняше, че е американка. Винаги бе смятал за важно тя да запази националното си чувство и да не бъде напълно погълната от неговите възгледи и от обвързаността му с Франция. Тя бе самостойна личност в края на краищата и имаше право на собствени приоритети и становища, до този момент те никога не бяха пречили на неговите. От време на време помежду им пламваха яростни спречквания, имаха изблици на несъгласие, но всичко това сякаш поддържаше здравето на техния брак и той го приемаше. Уважаваше нейното мнение не по-малко от своето и се възхищаваше от разпалеността, с която тя защитаваше онова, в което вярва. Лиан беше силна жена със завиден ум. Изпълни го с респект към себе си още в мига, когато се запозна с нея в Сан Франциско, като петнайсетгодишно девойче. Тогава беше очарователно дете с почти неземна златиста красота, при това години наред бе живяла сама с баща си Харисън Крокет и беше придобила широк спектър от знания и мъдрост, необичайни за толкова младо същество.

Арман още помнеше как я видя за пръв път: тя вървеше из градината на консулството в Сан Франциско в лятна рокля от бял лен и с широкопола сламена шапка, мълчеше и слушаше „големите“, а сетне се обърна към него и с плаха усмивка каза нещо за розите на безупречен френски. Баща й толкова се гордееше с нея!

Арман се усмихна при далечния спомен за бащата. Харисън Крокет бе много необикновен мъж. Суров и същевременно благороден, аристократичен, труден, хубав, маниак на тема усамотение и грижи за единственото си дете, преуспяващ корабовладелец. Той бе човек, постигнал много в живота.

Бяха се срещнали скоро след пристигането му в Сан Франциско, на убийствено скучната вечеря в тесен кръг, дадена от предишния консул преди отпътуването му за Бейрут. Арман знаеше, че Крокет е поканен, но бе почти сигурен, че няма да дойде. Повечето време Харисън Крокет се криеше зад стените на елегантната си тухлена крепост на Бродуей с изглед към залива. Брат му Джордж бе много по-склонен да посещава приеми и беше един от най-популярните ергени в Сан Франциско не толкова заради чара си, колкото заради своите връзки и огромните успехи на брат си. Ала за всеобща изненада Харисън дойде на вечерята. Говори малко и си тръгна рано, но преди да се сбогува, размени няколко много мили думи с Одил съпругата на Арман, толкова мили, че тя настоя да поканят него и дъщеря му на чай. Харисън бе разказал на Одил за дъщеря си. Бил особено горд от нейния отличен френски и с доволна усмивка заявил, че тя е „изключителна млада особа“ — определение, на което двамата с Арман се засмяха, когато тя му го предаде.

— Поне има някаква слабост. Иначе изглежда не по-малко суров, отколкото го описва мълвата.

Но Одил не беше съгласна с него.

— Мисля, че грешиш, Арман. Струва ми се, че той е много самотен. И безумно обича момичето.

Тя не беше далече от истината. Скоро научиха как е изгубил жена си, очарователно деветнайсетгодишно създание, което обожавал. Преди това бил прекалено зает със своята корабна империя, но когато решил да се жени, очевидно направил добър избор. Арабела Дилингъм Крокет била много умна и извънредно красива. Двамата с Харисън давали най-шеметните балове в града. Тя се носела из палата, който той построил за нея, като принцеса от приказките — с рубини, купени от Изтока, с диаманти, големи почти колкото яйца, със специално изработени диадеми от „Картие“ върху златните си къдри. За първото им дете било възвестено с вълнение, достойно за Второто пришествие, ала въпреки лекаря, когото Харисън довел от Англия, въпреки двете акушерки от източните щати, Арабела умряла при раждането и го оставила вдовец с малко дете, момиченце с нейните черти, което той боготворял тъй, както преди съпругата си. През първите десет години след смъртта на жена си изобщо не излизал от къщата, освен, разбира се, за да ходи на работа.

„Крокет шипинг“ бе една от най-големите параходни компании в страната с товарни кораби навсякъде из източните морета. Нейно притежание бяха също два изключително елегантни лайнера, превозващи туристи до Хаваите и Япония. В добавка Крокет имаше пътнически кораби в Южна Америка, както и няколко, които носеха добри печалби от курсове покрай Западния бряг на Съединените щати.

Харисън Крокет се интересуваше единствено от своите кораби и от дъщеря си. Често се виждаше с брат си, тъй като управляваха империята заедно, но от десет години не се бе срещал с почти никого от старите си приятели. Най-сетне заведе Лиан на ваканция в Европа, показа й всевъзможните чудеса на Париж, Берлин, Рим и Виена, а когато се завърнаха в края на лятото, започна отново да включва приятелите в живота си. Ерата на пищните приеми в къщата на Бродуей бе отминала, но той бе разбрал колко самотно е детето му и колко силно се нуждае от компанията на свои връстници, на други хора и постепенно разтвори вратите на дома си. Раздвижването му след това бе единствено заради дъщерята: куклени представления, посещения на театри, пътувания до езерото Тахо, където купи хубава къща за лятото. Харисън Крокет живееше само, за да отрупва с нежни грижи Лиан Александра Арабела, да й доставя радост и да я пази.

Тя бе наречена на покойните баби и на майка си — три красавици, от които светът се бе лишил — и по някакъв начин успяваше да съчетава чара и хубостта на трите. Хората й се възхищаваха. При все, че живееше в разкош, нямаше никакви признаци това да се е отразило отрицателно върху характера й. Беше простосърдечна, откровена, тиха и мъдра не за възрастта си, защото дълги години бе седяла на масата сама с баща си, понякога и с чичо си, беше слушала разговорите им за бизнес, обясненията им за търговското корабоплаване и за политиката на страните, в чиито пристанища спират техните съдове. Всъщност тя бе по-щастлива с баща си, отколкото в компанията на други деца, и когато поотрасна, го придружаваше навсякъде. Накрая, в един пролетен ден на 1922 година отиде с него и на чая във френското консулство.

Двамата Дьо Вилие моментално се влюбиха в нея. В резултат между семействата им се зароди приятелство, което укрепна през следващите три години. Четиримата често пътешестваха заедно. Арман и Одил гостуваха в красивото имение край езерото Тахо, всички заминаха с един от корабите на Крокет на ваканция в Хаваите, Одил дори заведе Лиан във Франция. Тя се превърна едва ли не в нейна втора майка и за Харисън бе утеха да вижда дъщеря си така щастлива и така добре направлявана от жена, която той уважаваше и харесваше. Междувременно Лиан бе станала почти на осемнайсет години.

През следващата есен, когато тя постили в колежа „Милс“, Одил започна да се чувства зле, оплакваше се от постоянни болки в гърба, не можеше да се храни, често вдигаше температура и накрая я връхлетя мъчителна кашлица, която не преставаше месеци наред. В началото лекарите твърдяха, че не откриват нищо, и дискретно подхвърляха на Арман, че просто я мъчи носталгия по родината и може би ще е добре да помисли за изпращането й обратно във Франция. Но подобни депресивни състояния не й бяха присъщи и той упорито продължи да я води по лекари из целия град. Искаше тя да замине за Ню Йорк и да се прегледа при специалист, когото Харисън им бе препоръчал, но преди заплануваната дата стана ясно, че тя е прекалено болна, за да пътува. Едва тогава най-после се установи (чрез кратка и отчайваща операция), че Одил дьо Вилие е разядена от рак. Затвориха я и съобщиха новината на Арман, който на следващия ден с обляно в сълзи лице я сподели с Харисън Крокет.

— Не мога да живея без нея, Хари… Не мога…

Гледаше го, безутешен и ужасен, а Харисън бавно кимаше, неговите очи също се навлажниха. Прекалено добре си спомняше своята собствена болка отпреди осемнайсет години. По някаква ирония на съдбата Арман бе точно на същата възраст, на която Харисън бе загубил Арабела, на четирийсет и три години.

Ала Арман и Одил бяха женени от две десетилетия и перспективата да живее без нея бе за него направо непоносима. За разлика от Харисън те нямаха деца. В началото бяха искали да имат две или три, но Одил така и не успя да забременее и двамата отдавна се бяха примирили с отсъствието им в своя живот. Всъщност веднъж Арман бе признал пред жена си, че нещата му харесват такива, каквито са. Не му се налагаше да се надпреварва с никого за нейното внимание и през изминалите двайсет години помежду им се бе запазила атмосферата на меден месец. А сега изведнъж целият им свят рухваше.

Макар в началото Одил да не знаеше, че има рак (Арман с всички сили се мъчеше да скрие това от нея), тя много скоро разбра истината, стана й ясно, че краят наближава. Почина през март, в ръцете на съпруга си.

Същия следобед Лиан бе дошла да я види с букет жълти рози. Часове бе седяла до леглото й, повече заради утехата, която получаваше от нея, отколкото заради онази, която тя самата можеше да й даде. Одил излъчваше аура на себеотрицание, почти като светица; бе твърдо решена да остави Лиан със спомена за своята любов и последното си нежно докосване. Когато момичето застана нерешително на вратата, потиснало риданията, които щяха да избухнат веднага след като напусне къщата, Одил го погледна и макар само за миг в очите й проблесна сила.

— Грижи се за Арман, когато мен вече няма да ме има, Лиан. Ти се грижеше добре за баща си. — Тя бе опознала Харисън и знаеше, че Лиан го е предпазила от горчивината и ожесточението. У нея имаше нежност, която караше да омекне сърцето на всеки, приближил се до нея. — Арман те обича — добави с усмивка Одил, — когато си отида, ще има нужда от тебе и баща ти.

Говореше за собствената си смърт, сякаш тя бе някакво пътешествие, което предстоеше да предприеме. Лиан се бе опитала да отрече пред себе си истината за състоянието на тази жена, която толкова обичаше. Но Одил не допусна това. Тя желаеше всички да са наясно с фактическото положение, особено съпругът й, а също и момичето. Искаше да са подготвени. Арман се бе опитал да избяга от действителността, като й говореше как ще заминат на море, в Биариц, който на младини обожаваха, как ще направят обиколка с яхта покрай френския бряг, да речем, следващото лято, и още едно пътуване до Хаваите с някой от корабите на Крокет. Но отново и отново Одил ги заставяше да се върнат към реалността, към онова, което предстоеше, което знаеше, че ще стане, и което накрая се случи — в нощта, след като бе видяла Лиан за последен път.

Бе настояла да я погребат там, да не я връщат във Франция. Не бе искала Арман да прави това мрачно пътуване сам. Двамата й родители бяха починали, както и неговите. Напусна този свят, без да съжалява за нищо, освен, че не бе родила деца, които да се грижат за него. Този дълг тя завеща на Лиан.

За Арман първите месеци бяха кошмарни. Той продължаваше да работи, но нищо повече не бе по силите му. А независимо от загубата от него се очакваше да осигурява някакви развлечения на гостуващите в Сан Франциско видни личности с малки дипломатически приеми. Лиан бе тази, която го отменяше, както толкова време бе отменяла баща си. Въпреки отличния персонал във френското консулство това бе за нея двойно натоварване. Контролираше всичко вместо Арман. През това лято баща й почти не я виждаше на езерото Тахо и тя отказа предложеното й пътуване до Франция. Имаше своя мисия, бе дала обещание, което възнамеряваше да изпълни докрай — огромна отговорност за едно деветнайсетгодишно момиче.

В началото Харисън се питаше дали в нейния труд и старание не се крие нещо повече, но след като известно време я бе наблюдавал внимателно, се увери, че няма такова нещо. А и знаеше, че онова, което върши за Арман, донякъде й помага да се справи със собственото си чувство за загуба. Тя бе дълбоко покрусена от смъртта на Одил. Не познаваше майка си и душата й винаги бе жадувала за жена, с която да се чувства близка, с която да споделя неща, за които не може да разговаря с баща си, с чичо си или с техните приятели. Като дете бе имала гувернантки, готвачки и прислужници, но не и приятелки, а жените, с които Харисън от време на време бе имал връзки през всичките тези години, никога не бяха виждали къщата му отвътре и не се бяха срещали с дъщеря му. Той държеше нещата от този род далеч от Лиан. Тъй че Одил бе запълнила тази празнота, а после си бе отишла, оставяйки й зейнала, тъпа болка, която сякаш никога не стихваше, освен когато Лиан вършеше нещо за Арман. Така й се струваше, че Одил отново е с нея.

В известен смисъл до края на лятото и Арман, и Лиан бяха като в шок. Но вече бяха минали шест месеца от смъртта на Одил и в един септемврийски следобед, докато седяха в градината на консулството и се любуваха на розите, те заговориха за нея и никой от двамата не се разплака. Арман дори разказа смешна случка за покойната и Лиан се разсмя. Бяха го преживели. Щяха да продължат да съществуват, всеки благодарение на другия. Арман протегна ръка, взе дългите изящни пръсти на Лиан и ги задържа в своите. Когато я погледна, в очите му отново проблеснаха сълзи.

— Благодаря ти, Лиан.

— За какво? — Опита да се престори, че не разбира, но знаеше. И той бе направил същото за нея. — Не говори глупости.

— Не са глупости. Много съм ти благодарен.

— През последните шест месеца имахме нужда един от друг — каза го открито и прямо, а ръката й спокойно лежеше в неговата. — Животът без нея ще бъде съвсем различен.

За тях двамата той вече бе различен. Арман мълчаливо кимна и се замисли за времето след смъртта на Одил.

— Права си.

Преди да се върне в колежа, Лиан замина за две седмици на Тахо и баща й изпита облекчение, че я вижда. Той все още много се притесняваше за нея, тревожеше го обстоятелството, че тя постоянно помага в консулството. Даваше си сметка, че нейното отношение към Арман твърде прилича на трайната й привързаност към него самия. А Одил дьо Вилие отдавна го бе убедила, че грижите за един самотен мъж не са най-подходящото развлечение за дъщеря му. Тя бе младо момиче и имаше много други неща, които би трябвало да я занимават. Предишната година беше определена дата за дебюта й в обществото, но когато Одил се разболя, Лиан се отказа.

На Тахо Харисън отново повдигна този въпрос, каза, че достатъчно дълго е била в траур, и че дебютантските тържества ще й подействат добре. Лиан упорито повтаряше, че те и се виждат глупави и някак прекалено разточителни с всичките тези пари, прахосвани за рокли, приеми и балове. Харисън я гледаше смаяно. Тя бе една от най-богатите девойки в Калифорния, наследница на компанията „Крокет шипинг“, виждаше му се невероятно, че изобщо й е дошло наум за разноските.

През октомври Лиан се върна в „Милс“ и разполагаше с по-малко време да помага на Арман за приемите, но той отново бе стъпил на крака и добре се справяше сам, макар все още силно да усещаше отсъствието на Одил. Веднъж, докато обядваше с Харисън в неговия клуб, той призна това пред него.

— Няма да те лъжа, Арман — погледна го приятелят му над чашата „Обрион ’27“. — Тя дълго ще ти липсва. Вечно. Но не така, както в началото. В даден момент ще си спомниш нейна дума… дреха, която е носила… някой парфюм… Ала ще престанеш всяка сутрин да се будиш с чувството за огромна тежест в гърдите, както е било в първите дни и седмици. — Споменът за собствената му скръб бе твърде жив. Харисън пресуши чашата и келнерът я напълни отново. — Слава богу, болката никога повече няма да е така непоносима.

— Без дъщеря ти щях да съм загубен — меко се усмихна Арман. Не намираше думи да се отблагодари за милото й внимание, да каже на приятеля си колко много му е помогнало девойчето и колко скъпо му е то.

— Тя обичаше много и двама ви, Арман. Това й помогна да преживее загубата на Одил.

Той бе мъдър и проницателен човек и бе доловил как стоят нещата още преди Арман да го е осъзнал. Но не каза нищо. Имаше чувството, че никой от двамата не си дава сметка колко се нуждаят един от друг, с или без Одил. През последните шест месеца между тях се бе породило нещо много силно, някаква близост, която ги караше взаимно да предугаждат потребностите си. Когато в края на седмицата Арман им бе гостувал на Тахо, Харисън бе забелязал това, но си бе замълчал. Знаеше, че духовната връзка между тях, за която интуитивно се досещаше, би изплашила и двамата, особено Арман, който вероятно щеше да се измъчва от чувството, че в определен смисъл изневерява на Одил.

— Лиан вълнува ли се много за бала?

Ентусиазмът на Харисън развеселяваше Арман. Знаеше, че тя не държи особено на тези неща. Бе се съгласила на дебюта повече, за да зарадва баща си, много добре разбираше какво се очаква от нея и го правеше с изключителна преданост. Арман харесваше тази черта у нея. Тя не се водеше от сляпо и глупаво подчинение, а от любов към другите. За нея бе важно да постъпва по най-добрия начин, защото знаеше какво чувстват хората наоколо. Предпочиташе изобщо да не се появява в обществото, но си даваше сметка, че това горчиво би разочаровало баща й и бе склонила заради него.

— Да ти кажа право — въздъхна Харисън и се облегна на стола, — не бих го признал пред нея, но мисля, че тя е надрасла тези неща. — Лиан изведнъж бе започнала да изглежда твърде зряла за своите деветнайсет години. През последните месеци бе порасла много, а и толкова време бе очаквал от нея да се държи и мисли като жена, че му бе трудно да си я представи сред кикотещите се момиченца на първия й голям бал.

Когато моментът настъпи, верността на бащините и думи стана по-очевидна от всякога. Другите се появяваха с пламнали страни, нервни, изплашени, до такава степен възбудени, че гласовете им звучаха пискливо, а когато излезе сред своите гости, водена от баща си, Лиан бе направо великолепна, имаше осанката на млада кралица под ръка със своя крал. Беше облечена в бяла копринена рокля, блестящата й златиста коса бе вдигната и прибрана в украсена с перли мрежичка. Арман прикова поглед в нея и сърцето му подскочи, а в нейните сини очи заигра неподражаем пламък.

Балът, който Харисън организира в нейна чест, бе най-умопомрачителният от всички. Той се състоя в „Палас“ на Маркет стрийт и лимузините с шофьори в униформа влизаха направо във вътрешния двор. Бяха наети два оркестъра за през цялата нощ, а шампанското идваше направо от Франция. Лиан носеше бяла кадифена наметка, обточена по края с хермелин, също изпратена от Франция.

— Тази вечер, моя малка приятелко, имаш вид на истинска кралица! — Лиан и Арман кръжаха бавно в ритъма на валса. Той присъстваше като гост на Харисън. Кавалер на Лиан бе синът на един от най-старите приятели на баща й, но тя го намираше глупав, досаден и се радваше да си отдъхне от него.

— Чувствам се малко неловко в тази рокля — усмихна се тя, за момент заприлича на петнайсетгодишно девойче и Арман бе пронизан от внезапен болезнен копнеж по Одил. Искаше му се и тя да види Лиан, да е с тях, да опита шампанското… Ала мигът отмина и той отново насочи вниманието си към своята дама.

— Но балът е хубав, нали? Татко положи много усилия… — рече тя, като си мислеше: „Толкова разноски…“. Това винаги леко я тревожеше, караше я да се чувства малко виновна, ала баща й подкрепяше толкова други достойни начинания и след като подобно празненство му доставяше радост, защо пък не? — Добре ли се забавляваш, Арман?

— Точно в този миг повече от всякога! — усмихна се той галантно и тя се разсмя на така необичайния за него комплимент. Обикновено се държеше с нея ако не като с дете, то като с по-малка сестра или любима племенница.

— Колко необичайно звучи от твоите уста!

— О, тъй ли? Какво по-точно имаш предвид? Иначе груб ли съм с тебе?

— Не, но обикновено ми казваш, че не съм дала на иконома най-подходящите прибори за риба от сейфа… или че лиможкият порцелан е прекалено официален за един обед… или…

— Стига! Не мога да го понеса. Наистина ли съм ти наговорил всичките тези неща?

— В последно време не, но признавам, че това ми липсваше. Добре ли се справяш?

— Напоследък несравнимо по-зле. Хората от персонала дори не схващат за кой порцелан им говоря, а с тебе… — За момент с почуда се замисли над казаното от нея. Бе прозвучало като щрих от семейна картина. Не, не бе възможно да се е държал така… или напротив? Нима толкова е бил свикнал Одил да се грижи за всичко, та просто е очаквал същото и от Лиан? Колко странно от негова страна, и колко безтактно! Но още по-изумително бе, че в продължение на толкова месеци Лиан наистина го бе нравила. Това внезапно го накара да почувства особено ясно, че откакто бе тръгнала на училище, тя ужасно му липсва — не толкова заради избора на подходящите лиможки сервизи, а защото бе такава утеха да поговори с нея след някой дипломатически прием или пък сутрин, по телефона.

— Едно пени, ако ми кажеш за какво си се замислил — в гласа й имаше леко предизвикателство и той изведнъж почувства непохватна ръката, с която бе прегърнал тънката й талия.

— Мислех, че си съвсем права. Държал съм се безобразно.

— Не ставай смешен. От следващата седмица пак ще идвам и ще ти помагам, веднъж само да свършат всичките тези дебютантски глупости.

— Нямаш ли по-интересни занимания? — Изглеждаше изненадан. Каквато беше красавица, би трябвало да има на разположение десетки ухажори. — Приятели, голяма любов?

— Струва ми се, че имам имунитет.

— Е, това вече е любопитно. Да не би да си ваксинирана? — пошегува се той. Музиката се смени, но те останаха на дансинга, а Харисън Крокет ги наблюдаваше. Не беше недоволен. — Разкажете ми за тази ваша удивителна ваксина, госпожице Крокет.

Продължиха да танцуват и тя прозаично отбеляза:

— Мисля, че прекалено дълго съм живяла сама с баща си. Зная какво представляват мъжете.

Арман се разсмя с глас.

— О, каква шокираща декларация!

— Нищо подобно! — Но и тя прихна. — Имах предвид само, че знам какво е да им поддържаш къщата, да им сипваш сутрин кафето, да стъпваш на пръсти, когато се върнат от работа в лошо настроение. Затова ми е трудно да взема насериозно някого от тези хлапаци, те преливат от романтизъм и смешни идеи. Често не знаят какво говорят, не са прочели един вестник, не правят разлика между Тибет и Тимбукту. А след десет години ще се прибират от работа непоносими като татко и сутрин на закуска също като него ще мърморят на жените си. Трудно мога да слушам всичките тези романтични глупости, без да ме надуе смях, това е. Знам какво ще стане после. — Тя вдигна поглед и му се усмихна мъдро.

— Прекалено много си видяла, права си.

И искрено съжаляваше. Помнеше „романтичните глупости“, които си бяха говорили с Одил, когато тя беше на двайсет и една, а той на двайсет и три години. Те бяха вярвали в думите си и ги бяха носили в своите души през трудните години и неприветливите, ужасни страни, в които го изпращаха, през разочарованията и войната. Заради живота с баща си Лиан в известен смисъл бе изпуснала важна част от своята младост. Но несъмнено след време щеше да се появи някой, може би не толкова млад като останалите, и тя щеше да го обикне. Тогава чувствата ще пометат мислите за мърморенето над сутрешното кафе и тя ще се понесе на своя облак от мечти.

— А сега за какво мислиш?

— Че в най-скоро време ще се влюбиш и ще започнеш да виждаш нещата по-различно.

— Възможно е. — Отговорът прозвуча неубедително и безучастно.

Танцът свърши и Арман я съпроводи обратно при приятелите й.

Ала някъде през седмиците на нейния светски дебют между тях се бе случило нещо необикновено. Когато Арман отново се срещна с нея, вече я гледаше с други очи. Изведнъж тя бе започнала да му се вижда по-женствена и той не можеше да си го обясни. Останалите момичета по приемите бяха същински деца, в сравнение с тях Лиан бе много по-зряла, много по-уравновесена. Неочаквано започна да се чувства неловко в нейно присъствие, не така непринудено както преди. Много дълго я бе възприемал като някаква даденост, някак си бе свикнал с мисълта, че тя е едно много очарователно малко момиче.

На двайсетия си рожден ден Лиан изглеждаше по-зряла от всякога, бледолилавата рокля от моаре придаваше на косите й златен блясък, а на очите й — виолетов оттенък, особено забележим, когато му се усмихваше.

Рожденият й ден бе точно преди началото на лятото и Арман изпита едва ли не облекчение, когато за ваканцията тя замина на Тахо. Лиан вече не му помагаше в консулството, той се бе възстановил и не искаше да злоупотребява с добротата й. Виждаше я само, когато баща й го канеше на вечеря, което се случваше все така рядко. И само с усилие на волята успя да остане далеч от езерото до самия край на лятото, когато Харисън настоя да им гостува за Деня на труда. Щом я видя, разбра онова, което на баща й бе ясно вече отдавна. Беше влюбен дълбоко и страстно в момичето, което познаваше почти от дете. От смъртта на Одил бе минала година и половина, и въпреки че тя все още ужасно му липсваше, сега мислите му непрекъснато бяха изпълнени с Лиан. През трите празнични дни не откъсваше очи от нея, и когато танцуваха в топлата лятна вечер, бързаше да я заведе обратно на масата, сякаш му бе непоносимо да стои толкова близо до нея и да не я притисне по-силно в прегръдките си. А тя не се досещаше какво изпитва и се държеше на плажа все така палаво, простряла дългите си чувствени крайници на шезлонга до него. Бърбореше неспирно, както през предишните години, разказваше му смешни истории и бе по-очарователна от всякога. Но когато краят на почивните дни наближи, тя започна да усеща настроението в погледите му и притихна, сякаш същата магия постепенно впримчваше и нея.

Върнаха се в града и Лиан замина за колежа, а Арман няколко седмици се бори със себе си, докато накрая не издържа и й се обади по телефона, а сетне се сгълча, че го е направил. Искаше само да каже едно „здрасти“ и да разбере как е, но Лиан му се стори странно потисната и той моментално се разтревожи да не й се е случило нещо. Всичко било наред, с нежни нотки в гласа го увери тя, но изпитвала нещо, което не разбирала много добре и не знаела как да се справи с него. Струвало й се, че е виновна пред Одил, а не можела да разговаря за смущаващите я чувства с баща си. Бе започнала да се влюбва в него също така отчаяно, както той в нея. Арман беше на четирийсет и пет години, а тя нямаше още двайсет и една; той беше вдовец на жената, която бе обичала и дълбоко уважавала и чиито прощални думи още звучаха в ушите й: „Грижи се за Арман вместо мен, Лиан… Той ще има нужда от тебе…“. Ала Арман вече не се нуждаеше толкова много от нея и Одил положително не бе имала предвид тя да се грижи за него по този начин.

Последваха три мъчителни месеца. Лиан едва успяваше да се съсредоточи върху учебния материал, а Арман имаше чувството, че ще полудее, както седи край бюрото си. Видяха се отново на коледния прием, даван от баща й, а на новогодишния и двамата вече се бяха отказали от борбата. Сетне той я изведе на вечеря и разкъсван от напрежение и емоции, разкри пред нея чувствата си. Бе смаян, когато и нейните се отприщиха с не по-малка сила. Започнаха да се срещат всяка седмица през почивните дни, придържаха се към тихите заведения, за да не плъзнат из града клюки по техен адрес, и накрая Лиан каза на баща си. Очакваше той да се възпротиви, дори да се разгневи, но Харисън посрещна новината със задоволство и облекчение.

— Питах се кога вие двамата най-сетне ще разберете онова, което знам вече от две години. — Той се усмихваше радостно, а тя го гледаше изумено.

— Ти си знаел? Но как така? Аз не бях… ние не бяхме…

— Просто съм по-умен от вас, това е.

Но му харесваше начинът, по който бяха подходили. Всеки от двамата бе анализирал своите чувства внимателно и с уважение към миналото. Бе сигурен, че нито Арман, нито Лиан се отнасят към това лековато и не го смущаваше дори разликата в годините им. Дъщеря му бе необикновено момиче и той не си я представяше щастлива с мъж на нейната възраст. А за нея разликата от двайсет и четири години изобщо нямаше значение, макар в началото Арман да бе изразил известна загриженост във връзка с това. Но тази маловажна подробност не тревожеше вече и него. Обожаваше я. Чувстваше се, сякаш наново се е родил, и на бърза ръка й предложи да се оженят. Обявиха годежа на нейния двайсет и първи рожден ден. Баща й даде прекрасен прием и животът им приличаше на приказка, докато две седмици по-късно на Арман не бе съобщено, че назначението му в Сан Франциско приключва. Местеха го във Виена, като посланик. Ще не ще, трябваше да замине. Двамата с Лиан обсъждаха варианта за преждевременна женитба, но баща й се намеси. Искаше тя да завърши колежа, което означаваше да чакат до сватбата още цяла година. Лиан бе съкрушена, но не можеше да не послуша баща си и влюбените решиха, че все някак ще преживеят раздялата. Когато могат, ще си ходят на гости, а междувременно ще си пишат всеки ден.

И за двамата това бе трудно време, но издържаха и на 14 юни 1929 година Арман дьо Вилие и Лиан Крокет се венчаха в старата църква „Сейнт Мери“. Заради „сватбата на годината“, както я нарекоха вестниците в Сан Франциско, Арман си бе взел трийсет дни отпуск и младоженците отпътуваха за Европа да прекарат краткия си меден месец във Венеция. После щяха да се върнат във Виена и Лиан щеше вече да бъде „госпожа съпругата на посланика“.

Тя навлезе в тази роля с изключителна лекота. Арман се опитваше по всякакъв начин да я облекчава, но младата му жена почти не се нуждаеше от неговата помощ. След годините, които бе прекарала с баща си, и след шестте месеца подир смъртта на Одил, през които бе организирала приемите в консулството, тя си знаеше работата.

Харисън нямаше делови контакти в Европа, но тъгуваше за дъщеря си и през първата половин година им гостува два пъти — трудно му бе да стои настрана. При второто му посещение Лиан не можеше повече да крие новината от него, макар точно да бе описала на Арман каква ще бъде реакцията му. През следващото лято щяха да си имат бебе и баща й откликна на тази вест с неподправен ужас. На четири очи втълпяваше на Арман, че тя трябва да бъде изпратена обратно в Щатите, че трябва да лежи, че трябва да й бъдат осигурени най-добрите лекари, че трябва… Преследваха го спомените за майката на Лиан и за мъката, когато я бе изгубил. Потегли обратно едва сдържайки сълзите си. Наложи се Лиан да му пише всеки ден и да го успокоява, че всичко е наред. През май, месец и половина преди датата на раждането, той отново пристигна и почти ги подлуди с тревогите си, но тя нямаше сърце да го отпрати обратно в Щатите. Когато раждането започна, единственото занимание на Арман бе да усмирява Харисън и да се мъчи да го разсейва. За щастие бебето се появи бързо: дебело момиченце с вид на ангелче — с кичури руса коса, кръгли бузи и устнички като розова пъпка. Роди се в 17:45 часа в една виенска болница. Три часа по-късно Харисън отиде да види Лиан и я завари да вечеря и да се смее, все едно че бе прекарала следобеда с приятели в операта. Не можеше да повярва, също както и Арман, който бе зяпнал жена си, сякаш тя сам-самичка бе сътворила чудото на всички времена. Обичаше я повече от самия живот и благодареше на Бога за рожбата, каквато дори не бе мечтал да има. Беше направо луд по малката, и когато след две години се роди втората им дъщеря, вече в Лондон, посрещна събитието с не по-малко радост и вълнение. Този път успяха да убедят бащата на Лиан да остане в Сан Франциско като му обещаха, че ще му телеграфират в мига, в който детето се появи на бял свят, както и сториха. Първата си дъщеря бяха кръстили Мари-Анж Одил дьо Вилие, и двамата бяха мислили много сериозно, преди да й дадат това име. Единодушно бяха решили, че искат дъщеря им да се казва тъкмо така — това би зарадвало Одил. Второто момиченце нарекоха Елизабет Лиан Крокет дьо Вилие, което пък безкрайно ощастливи Харисън.

Той пристигна в Лондон за кръщавката и гледаше бебето с такъв възторг, че после Лиан се шегуваше с него. Но не и бе убягнало, че този път видът на баща й не е добър. Беше на шейсет и осем години и винаги се бе радвал на добро здраве, ала сега изглеждаше по-стар от възрастта си, и когато го изпращаше на кораба, Лиан не бе спокойна. Бе споменала за това на Арман, но той бе улисан в трудни дипломатически разговори с австрийци и англичани. А след това се чувстваше виновен, че не е обърнал достатъчно внимание. По обратния път Харисън Крокет почина на кораба от сърдечна недостатъчност.

Лиан отлетя за Сан Франциско без децата, и докато стоеше до ковчега на баща си, чувството й за загуба бе почти непоносимо. Знаеше, че без него животът никога повече няма да е същият. Чичо й Джордж вече се готвеше да се нанесе в къщата на Харисън и да заеме мястото му в „Крокет шипинг“, но изглеждаше като много бледа планета в орбитата на такава ярка звезда, каквато бе приживе баща й. Тя се радваше, че няма да е в същия град и да гледа как чичо й се настанява в тяхната къща. Не би понесла да наблюдава отстрани как намръщеният, свадлив стар ерген заема мястото на баща й и променя всичките стари привички. След седмица си замина от Сан Франциско в покруса, сравнима само с онова, което бе изпитала, когато почина Одил. Беше благодарна, че се завръща у дома при Арман, при децата, и че отново ще бъде погълната от живота на посланическа съпруга. От този момент нататък тя не чувстваше почти никаква обвързаност със собствената си страна. Онова, което я бе теглило към Щатите, беше баща й, а него вече го нямаше. Разполагаше с богатството, което той й бе оставил, но би предпочела да има него. Сега единственото, което я интересуваше, бяха дъщерите, съпругът й и животът с тях.

 

 

След две години те напуснаха Лондон. Арман бе назначен за посланик във Вашингтон. За пръв път от пет години Лиан щеше да живее отново в Съединените щати. И за двамата това бе вълнуващо време, изпълнено с мисли за бъдещия важен пост на Арман и многобройните отговорности, очакващи самата нея, помрачено единствено от обстоятелството, че скоро след пристигането им тя роди мъртво дете, този път момченце. Пътуването през океана се оказа тежко, а тя не се бе чувствала добре през цялата бременност. Но като се изключи това, и двамата оставаха с добри спомени от годините във Вашингтон, изобилстващи с пищни приеми в посолството, бляскави вечери в компанията на държавни глави, нощи в Белия дом и познанства с важни политици, изпълнили живота им с интересни събития и фантастични приятелства. Беше време, което отсега нататък щеше да им липсва, и което бе минало някак твърде бързо. Трудно им бе да повярват, че годините във Вашингтон вече свършват. Щяха да им липсват приятелите, на дъщерите им също. Мари-Анж и Елизабет, съответно на девет и седем години, не бяха учили другаде, освен във Вашингтон. Арман вече им бе намерил подходящо училище в Париж и двете говореха безупречен френски, но все пак за тях това щеше да е голяма промяна. И Бог знае какво ги очакваше с тази надвиснала над Европа военна заплаха. Арман вече бе обсъждал този въпрос с Лиан и ако станеше нещо, възнамеряваше да изпрати и трите обратно в Щатите. Лиан можеше да отседне при чичо си в Сан Франциско, в бащината си къща така поне щеше да е спокоен, че са в безопасност. Но за момента това не се налагаше. Доколкото нещата от този род изобщо могат да се предвидят, Арман бе убеден, че засега във Франция ще има мир, макар, разбира се, да нямаше представа докога.

Налагаше се да подготви посолството за своя заместник и той се съсредоточи върху работата, натрупана на бюрото му. Когато отново вдигна очи, наближаваше десет. Стана от мястото си и се протегна. Независимо от влюбените протести на Лиан, напоследък се чувстваше твърде стар — беше на петдесет и шест години и бе водил много наситен живот.

Заключи вратата на кабинета след себе си и пожела лека нощ на двамата мъже от охраната отвън. Сетне пъхна ключа в частния асансьор в дъното на коридора, отвеждащ към техния апартамент, с уморена усмивка влезе в него и въздъхна. След работата през деня винаги му бе хубаво да се прибира вкъщи при Лиан, дори след всичките тези години. Тя бе съпруга, за каквато всеки мъж можеше само да мечтае. Бяха женени вече от десет години, а тя бе неизменно предана толерантна, търпелива, весела и любеща. Асансьорът спря на четвъртия етаж и той отвори вратата към красивия мраморен коридор, които водеше към неговия кабинет, големия хол с дървена ламперия и трапезарията. В ноздрите му нахлу аромат на нещо вкусно, приготвяно в момента в кухнята отзад. Погледна към върха на мраморната стълба за горния етаж и я видя, все така прелестна, както преди десет години: спуснати върху раменете руси коси в изящна прическа „паж“, сини очи без никакъв грим и лице, свежо като на петнайсетгодишното девойче, което бе видял някога в градината си. Тя беше необикновено красива и той скъпеше всеки миг с нея, макар напоследък моментите, които прекарваха заедно, да бяха по-редки — от дълго време насам Арман бе ужасно зает.

— Здравей, моя любов! — Тя слезе по стълбата, плъзна ръце около врата му и се сгуши на неговите гърди, както всяка вечер през последните десет години. И както винаги този жест го стопли до дъното на душата.

— Как мина денят ти, или по-добре да не питам? — усмихна се той, възхищавайки й се, все още горд, че е негова. Тя бе самата прелест, безценно съкровище.

— Струва ми се, че почти приключих с опаковането. Като се качиш, няма да познаеш спалнята.

— Ти ще бъдеш ли вътре? — Независимо от трудния ден, в очите му проблесна игриво пламъче.

— Естествено.

— Тогава не ми трябват други познати неща. Как са децата?

— Липсваш им. — Те не бяха виждали баща си от четири дни.

— Ще си наваксаме загубеното следващата седмица на кораба — усмихна й се той. — Днес потвърдиха резервациите ни и — усмивката му стана още по-широка — имам за тебе една изненада, шери. Господинът, който бе запазил един от четирите апартамента „гранд лукс“, трябвало да се откаже, защото жена му се разболяла. Което означава… — Направи пауза, сякаш очакваше да ударят барабаните, а Лиан се разсмя, хвана го под ръка и го поведе към трапезарията. — Означава, че в знак на внимание към уморения стар посланик, който се връща в страната си, ни дават един от четирите най-луксозни апартаменти на „Нормандия“. Четири спални, собствена трапезария, в която да се храним, ако желаем. Само че ние няма да я използваме. Ще бъдем твърде заети със забавленията в la grande salle à manger[1]. Но на децата може би ще им хареса да имат самостоятелна трапезария и дневна с малък роял. Собствена открита палуба, скъпа, където можем да си седим вечер и да гледаме звездите… — Гласът му заглъхна замечтано.

Наистина се радваше на предстоящото презокеанско пътешествие с този кораб. От години слушаше за „Нормандия“ само суперлативи, а не бе се качвал на борда му. Сега това бе нещо като специален подарък, който поднасяше на съпругата си. Нищо, че тя самата можеше да плати и четирите апартамента „гранд лукс“ — той никога не би й позволил да го направи. Твърде горд бе за нещата от този род и беше щастлив, че му се предлага случай да я поглези малко, още повече, че ги очакваха пет дни заедно в ничието пространство между два свята. Той ще е оставил зад гърба си изтощителните последни дни от посолството във Вашингтон, а очакващата го във Франция работа все още няма да го е погълнала.

— Хубава новина, нали? — каза Арман със светнали очи.

— Изгарям от нетърпение! — отвърна Лиан, а сетне прихна и седна до огромната маса за хранене, сервирана за двама. — След като ще имаме пиано в каютата, май преди заминаването ще трябва да се поупражнявам. От години не съм свирила.

— Глупачето ми. Ъмм! — Вниманието му се насочи към уханията, които прииждаха откъм кухнята. — Мирише ми на нещо страшно вкусно.

— Благодаря, сър. Soupe de poisson[2] за моя бог и господар, омлет с подправки, зелена салата, камамбер, бри и шоколадово суфле, ако готвачката не е заспала.

— Сигурно вече е готова да ме убие, с тези часове, към които се придържам.

— Няма нищо, скъпи — нежно му се усмихна Лиан и прислужницата влезе със супата.

— Казах ли ти, че утре ще вечеряме в Белия дом?

— Не. — Но Лиан бе свикнала с изненадите за важни светски ангажименти. Бе давала вечери за по сто души след само двудневно предизвестие.

— Днес се обадиха.

— За някоя важна персона ли е вечерята? — Супата беше вкусна, тя обичаше уютното им усамотение на масата и също като съпруга си се питаше колко ли такива мигове ще имат след пристигането си във Франция. И двамата подозираха, че Арман ще е страшно зает, и че за известен период тя може би няма да се радва често на компанията му. Поне в началото.

— Да, в чест на големи знаменитости — усмихна се той.

— Кои?

— Ние. Просто една малка импровизирана прощална вечеря. — Преди три седмици вече бе имало официален прием по случай заминаването им. — Момичетата вълнуват ли се, че ще пътуваме с този кораб?

— Много — кимна Лиан.

— Едва ли колкото мен. Наричат го „кораба на светлината“. — И видя, че тя пак се усмихва. — За много глупав ли ме мислиш, загдето съм тъй въодушевен от предстоящото пътешествие?

— Не. Мисля, че си прекрасен. И те обичам.

Той се пресегна през масата и помилва ръката й.

— Лиан… аз съм голям щастливец.

Бележки

[1] Голямата трапезария (фр.). — Б.пр.

[2] Рибена супа (фр.). — Б.пр.