Линда Хауърд
Остани при мен (1)

Първа глава

Океанът имаше хипнотично въздействие. Диона му се поддаде без съпротива и спокойно съзерцаваше тюркоазните вълни, заливащи ослепително белия пясък. По природа тя не беше бездеен човек, но сега й бе приятно да седи на верандата на взетата под наем крайбрежна вила, вдигнала върху перилата дългите си крака с бронзов загар, и да не прави нищо друго, освен да се любува на вълните и да слуша приглушения им плисък върху брега, когато го връхлитаха, а после бавно, сякаш уморено, се оттегляха. Белите чайки прелитаха и се стрелкаха над водата, високите им пронизителни крясъци допълваха симфонията на вятъра и вълните. От дясната й страна огромното златно кълбо на слънцето потъваше във водата, хвърляйки морето в пламъци. Би се получила удивителна снимка, ала не й се ставаше от мястото, за да вземе фотоапарата. Изминалият ден беше чудесен и Диона не се бе занимавала с нищо по-усилено от това, да му се наслаждава, като се разхождаше по брега и плуваше в синьо-зелените води на Мексиканския залив. Господи, това е живот! Тъй приятен и почти безгрешен. Почивката й се бе оказала великолепна.

Цели две седмици беше скитала в блажена самота и леност по захарно белите пясъци на Панама Сити, щата Флорида. Във вилата нямаше часовник, нито пък тя беше навивала своя, откакто пристигна, защото времето нямаше значение. Не бе от значение в колко часа се събужда, кога става, а ако огладнееше и нямаше желание да готви, знаеше, че винаги може да намери някое близко магазинче или заведение, до където да отиде пеша и да си купи нещо за ядене. През лятото в Миракъл Стрип не се спеше. Вихреше се двадесет и четиричасов купон, който непрекъснато се подновяваше от само себе си веднага след края на учебната година и чак до почивните дни в края на седмицата след Деня на труда. Тук идваха студенти и несемейни, търсещи забавления, идваха семейства, които желаеха безгрижна почивка, а така също уморени работещи жени, които мечтаеха само за възможността да се откачат от ежедневието и отпочинат край ослепителния залив. Самата Диона се чувстваше като новородена след изминалите две възхитителни седмици.

Вниманието й привлече платноходка, боядисана ярко и пъстро като пеперуда. Гледаше как лавира по вятъра и бавно се насочва към брега. Толкова се бе захласнала да я наблюдава, че не забеляза мъжа, който се приближаваше към вилата, докато не започна да се качва по стъпалата на верандата. Дървеният под се затресе под стъпките му и това я изтръгна от унеса й. С грациозно движение тя обърна бавно глава, но въпреки привидното спокойствие, цялата като че изведнъж се стегна, готова за действие, макар да не бе помръднала и променила отпуснатата си поза.

Висок, сивокос мъж стоеше и я гледаше. Първото й впечатление беше, че някак не се вписваше в обстановката и бе чужд на средата, в която бе попаднал. В Панама Сити нямаше официалности, това бе курортен град за пълно разтоварване. Мъжът носеше безупречен сив костюм с жилетка, а краката му бяха обути в мокасини от мека италианска кожа. Диона отбеляза мимоходом, че елегантните му обувки бързо щяха да се напълнят с проникващия навсякъде пясък.

— Госпожица Кели? — попита той учтиво.

Тънките й черни вежди се извиха учудено, ала тя свали крака от перилата, изправи се и му протегна ръка.

— Да, аз съм Диона Кели. А вие сте…

— Ричард Дилън отвърна той, пое ръката й и се здрависа твърдо. — Съзнавам, че нарушавам почивката ви, госпожице Кели, но е от голяма важност да говоря с вас.

— Седнете, моля — покани го тя и посочи към шезлонга редом с този, в който самата седеше до преди малко. Зае предишното си положение с изтегнати, подпрени на парапета на верандата крака. — Какво мога да направя за вас?

— Доста — отговори мъжът с видимо вълнение. — Писах ви преди близо месец и половина за един пациент, когото бих желал да поемете — Блейк Ремингтън.

Диона се намръщи леко.

— Спомням си. Ала аз отговорих на писмото ви, господин Дилън, още преди да изляза в отпуск. Не сте ли го получили?

— Получих го — призна той. — Дойдох да ви помоля да обмислите отново отказа си. Имам смекчаващи вината обстоятелства — неговото състояние бързо се влошава. Убеден съм, че вие можете…

— Аз не съм чудотворец — прекъсна го тя спокойно. — А и имам редица други пациенти, които ме очакват. Защо би трябвало да слагам господин Ремингтън пред всички останали, които се нуждаят от услугите ми не по-малко, отколкото той?

— Те умират ли? — попита я безцеремонно.

— А да не би господин Ремингтън да умира? Според информацията, която ми дадохте в писмото си, последната операция е била сполучлива. Има и други рехабилитатори, не по-зле квалифицирани от мен, към които можете да се обърнете, ако съществува причина, поради която господин Ремингтън трябва да се подложи на терапия точно в този момент.

Ричард Дилън отправи поглед към тъмносините води на залива, позлатени от, залязващото слънце.

— Блейк Ремингтън няма да изкара и година — каза и мрачна сянка прекоси силните, сурови черти на лицето му. — Не и в състоянието, в което се намира сега. Видите ли, госпожице Кели, той не вярва, че някога отново ще проходи и се е предал. Сам се погубва и го прави нарочно. Не яде, спи малко, отказва да излиза от вкъщи.

Диона въздъхна. Депресията беше най-трудно преодолимия проблем, съкрушителен враг на състоянието на пациентите й, безжалостно отнемащ силата и волята им. Толкова пъти се бе сблъсквала с нея и знаеше, че и занапред й предстои.

— И все пак, господин Дилън, някой друг терапевт…

— Не мисля така. Вече наех двама и никой от тях не се задържа повече от седмица. Блейк изобщо отказва да им съдейства и твърди, че това е чиста загуба на време, само колкото да го караме да върши нещо. Лекарите му повтарят, че операцията е била успешна, но той все още не може да движи краката си и затова просто не им вярва. Доктор Норууд препоръча вас. Каза, че имате забележителни успехи с несговорчиви пациенти и че вашите методи са изключителни.

Тя се усмихна иронично.

— Естествено, че ще го каже. Нали той ме е учил.

Ричард Дилън също леко се усмихна в отговор.

— Ясно. И все пак, убеден съм, че вие сте последният шанс на Блейк. Ако въпреки това смятате другите си задължения за по-належащи, в такъв случай просто елате с мен до Финикс и се запознайте с Блейк. Мисля, че след като го видите, ще разберете защо съм толкова обезпокоен.

Диона се колебаеше. От професионална гледна точка се двоумеше между отказа и съгласието. Имаше други хора, които зависеха от нея. Защо този Блейк Ремингтън да е по-важен от тях? Ала от друга страна, той изглежда представляваше едно предизвикателство за способностите й, а тя беше от онези енергични, волеви личности, които търсеха и приемаха трудностите, обичаха да изпитват себе си докрай. Когато ставаше дума за избраната от нея професия, Диона бе напълно уверена във възможностите си и се наслаждаваше на удовлетворението от свършената работа, когато пациентите й започваха да се движат по-добре от преди. През годините, в които беше работила като частен рехабилитатор, пътувайки из цялата страна по домовете на пациентите си, тя бе натрупала значителен опит и удивителен брой успешни случаи.

— Блейк Ремингтън е необикновен човек — обади се тихо господин Дилън. — Създал е няколко аеронавтични системи, които сега широко се използват. Конструирал е собствени самолети, летял е като пилот — изпитател във връзка с някои свръхсекретни правителствени проекти, катери се по планините, занимава се с дълбоководолазен спорт, плава с яхта. Той се чувства еднакво добре и на земята, и в морето, и във въздуха, а сега е прикован в инвалидната количка и се самоунищожава.

— При кое от многобройните му занимания е станала злополуката? — попита Диона.

— Алпинизъм. Въжето над него се закачило за скала при спускането и от движенията и тежестта на тялото му се протрило и скъсало. Падал близо петнадесет метра до една издатина, отскочил от нея и летял или се търкалял още шейсет-седемдесет метра. Това е почти размера на едно футболно игрище, но снегът вероятно смекчил ударите и му спасил живота. Неведнъж е повтарял, че ако това се било случило през лятото, сега нямаше да прекарва живота си като инвалид.

— Разкажете ми за нараняванията му — обади се тя замислено.

Ричард Дилън се изправи.

— Мога да направя нещо по-добро. В колата ми са медицинският му картон заедно с рентгеновите снимки. Доктор Норууд предложи да ги донеса със себе си.

— Старата му лисица — промърмори тя, когато Ричард Дилън се отдалечи.

Тобиъс Норууд добре знаеше как да я заинтригува, как да й представи даден случай. И Диона вече клъвна, точно както той беше предвидил. Обаче решение ще вземе, след като види рентгеновите снимки и се запознае с историята на заболяването. Ако прецени, че няма да може да помогне на Блейк Ремингтън, то е излишно да го подлага на стреса от терапевтичните процедури.

Скоро Ричард Дилън се върна с обемист плик от плътна кафява хартия. Постави го в протегнатата й ръка и застана в очакване. Вместо да го отвори, тя забарабани с пръсти по него.

— Нека да го проуча тази вечер, господин Дилън — каза твърдо. — Не мога просто да хвърля един поглед и да взема решение.

По лицето му премина израз на нетърпение, ала той бързо се овладя и кимна.

— Благодаря, че се съгласихте да помислите, госпожице Кели.

Когато Ричард Дилън си отиде, Диона дълго седя, загледана в залива, съзерцавайки нескончаемите тюркоазни вълни, които се нижеха една след друга, приближаваха, а после заливаха брега и се разбиваха с бяла пяна върху пясъка. Добре, че отпускът й вече свършваше и близо две пълни седмици се бе наслаждавала на крайбрежието на Флорида, като не правеше нищо по-изморително от разходките по време на прилив. Дори бе започнала от време на време да се улавя в мисли за предстоящата работа, но сега, както изглежда, плановете й щяха май да се променят.

Отвори плика и разгледа една по една рентгеновите снимки, като ги повдигаше срещу отблясъците на полузалязлото слънце. Премига слисано, като видя пораженията, нанесени на това силно, жизнено човешко тяло. Беше същинско чудо, че бе оцелял, а не бе загинал на място. Ала все пак снимките, направени след всяка сполучлива операция, показваха кости, зараснали по-добре от всички очаквания. Връзките им бяха възстановени, щифтове и пластини ги скрепваха заедно. Последните, най-скорошни снимки разгледа по-подробно и с особено внимание. Хирургът трябва да е бил гений или резултатите някакво чудо, а вероятно и двете заедно. Не можа да забележи никаква физическа причина, поради която Блейк да не проходи отново при положение, че нервите не бяха напълно поразени.

Започне да чете доклада на хирурга, като се съсредоточаваше максимално върху всяка подробност, докато съвсем точно не разбра какви са били нараняванията, какви мерки за били предприети и какво е било постигнато в резултат на тях. Този човек ще ходи отново, тя ще го накара! В края на доклада се споменаваше, че по-нататъшните подобрения са възпрепятствани поради липсата на съдействие от страна на пациента и дълбоката му депресия. Стори й се, че почти усети чувството на угнетеност и разочарование, с което хирургът беше писал последните редове — след цялата си усърдна, ревностна работа, след неочаквания успех на старанията си, пациентът отказва да помогне!

Диона събра всички материали и взе да ги слага на мястото им в плика. Тогава забеляза, че вътре имаше още нещо, което бе пропуснала да извади. Беше неголям, по-твърд лист хартия. Обърна го и се оказа, че бе фотография.

Изненадана се взря в усмихващите се срещу й сини очи, очи, които грееха и искряха, озарени от простата радост да си жив. Ричард Дилън също се оказа хитра лисица — прекрасно е знаел, че малко жени са в състояние да устоят на притегателната сила на този енергичен, жизнен мъж от фотографията. Беше повече от ясно, че това бе Блейк Ремингтън така, както бе изглеждал преди злополуката. Кестенявата му коса беше разрошена, силно загорялото му лице разлято в малко отпусната, предизвикателна усмивка, която разкриваше пленителна трапчинка на лявата буза. Беше гол до кръста, носеше само чифт къси дочени панталони. Тялото му беше силно, с добре оформени мускули, краката дълги и мощни като на атлет. Държеше доста голяма риба в ръце, а на заден план си личеше тъмносиният фон на океана. Занимавал се е, значи, и с подводен риболов. Дали има нещо, което този мъж да не можеше да прави? Да, сега, както се оказва, имаше. Не можеше да ходи.

Тя беше възнамерявала да откаже да поеме случая, само за да покаже на Ричард Дилън, че не може да бъде повлияна просто ей така, но докато се взираше във фотографията, разбра, че ще стане именно както той искаше. Тази мисъл я разтревожи. Беше минало толова много време, откакто изобщо не се бе интересувала от някой мъж, че сама беше удивена от реакцията си към една обикновена снимка.

Като очертаваше замислено с пръст лицето му, Диона се запита какъв ли би бил животът й, ако можеше да е нормална жена, да обича един мъж и да бъде обичана в отговор — нещо, което през краткия си и злополучен брак установи, че бе невъзможно. Беше го разбрала от опит и по най-болезнения начин, изпита го на собствения си гръб и никога нямаше да го забрави. Мъжете не бяха за нея. Любещ съпруг и деца не бяха нейна орис. Празнотата, останала в живота й от пълната липса на любов, трябваше да запълни с чувството на удовлетворение от работата си, от радостта, която получаваше, когато успееше да помогне някому. Можеше да си гледа с възхищение снимката на Блейк Ремингтън, ала мечтите, на които всяка друга жена би се отдала, съзерцавайки усмихнатия, мускулест красавец, не бяха за нея. Такива мечти бяха загуба на време, защото знаеше, че не бе способна да привлече мъж като него. На бившия й съпруг Скот Хейс му хрумваше безумната прищявка да й дава мъчителни и унизителни уроци как се съблазнява един мъж, когато тя се оказваше неспособна да го задоволи.

Това нямаше да се повтори. Никога повече. Беше се заклела още тогава, след като напусна Скот, и сега се зарече отново. Никога повече нямаше да предостави на някой мъж възможността да я нарани.

Внезапен порив на соления вятър обрули лицето й и Диона вдигна очи. Видя с изненада, че слънцето беше вече напълно залязло, а тя все още седеше втренчена във фотографията, без всъщност да я вижда, унесена в мрачните си спомени. Стана и влезе вътре. Щракна високия лампион и освети прохладния, приятен интериор на стаята. Отпусна се в едно кресло, отметна назад глава и взе да обмисля рехабилитационната програма, макар, разбира се, да не можеше да прави някакви съвсем конкретни планове, преди да се бе срещнала с господин Ремингтън и да бе имала възможността по-добре да прецени състоянието му. Диона се усмихна леко в предвкусване на онова, което я очакваше. Обичаше предизвикателствата повече от всичко друго, а по отношение на господин Ремингтън имаше усещането, че той щеше да й се противи всячески. Щеше да й се наложи през цялото време да бъде на нокти, да овладява положението и да използва собствената му безпомощност като средство за натиск и въздействие, ще трябва да го разгневи до такава степен, че да е съгласен да мине и през ада, само и само да се отърве от нея. За съжаление, господин Ремингтън наистина трябваше да мине през ада — терапията нямаше да прилича на приятен излет.

Беше имала трудни пациенти и преди — хора, които бяха толкова отчаяни и съкрушени от недъзите си, че се бяха затворили в себе си и оградили от целия свят. Блейк Ремингтън явно бе постъпил по същия начин. Бил е в отлична форма, толкова деен, жизнен, същинска луда глава. Тя разбираше, че приковаността в инвалидната количка и принудителното бездействие погубваха духа му. Беше му все едно дали ще живее, или ще умре, всичко му беше безразлично.

Тази нощ Диона спа дълбоко, без сънища, които да я тревожат, и стана много преди зазоряване за обичайния си крос край морето. Не беше заклет бегач, броящ километрите и стремящ се непрестанно да навърта все по-големи разстояния. Потича заради самото удоволствие и продължи, докато не се умори, после тръгна по брега и остави копринената мекота на прилива да мие босите й нозе. Слънцето пронизваше утрото с първите си ярки лъчи, когато тя се върна в къщата, изкъпа се и започна да си стяга багажа. Вече беше взела решение, така че не виждаше необходимост да губи време. Щеше да е готова до идването на господин Дилън.

Той дори не се изненада, като видя куфарите й.

— Знаех си, че ще приемете — каза спокойно.

Диона повдигна тънката си черна вежда.

— Винаги ли сте така уверен в себе си, господин Дилън?

— Моля ви, наричайте ме Ричард — отвърна той. — Невинаги съм така уверен, но доктор Норууд ми разказа много за вас. Той смяташе, че ще се наемете с тази работа, защото представлява едно предизвикателство, а когато сам ви видях, разбрах, че е имал право.

— Ще трябва да си поговоря с него как така ще издава тайните ми — пошегува, се тя.

— Не всичките — отвърна й Дилън и нещо в гласа му я сепна, накара я да се почуди колко и какво всъщност знаеше. — Имате още много неразкрити тайни.

Диона си даде сметка, че Ричард Дилън бе прекалено проницателен, извърна се припряно към куфарите и му помогна да ги отнесат до колата му. Нейната беше взета под наем. Тя заключи вилата, върна колата в агенцията и беше готова за тръгване.

 

 

По-късно, когато летяха в частния самолет на запад към Финикс, Диона започна да разпитва Ричард Дилън за бъдещия си пациент. Какво обича? Какво не харесва? Има ли хоби? Искаше да знае какво бе образованието му, политическите му възгледи, любимите цветове, с какъв тип жени се бе срещал или каква бе съпругата му, ако бе женен. Беше забелязала, че съпругите обикновено изпитват ревност към близките отношения, които се установяват между терапевта и пациента и затова искаше да научи колкото бе възможно повече за ситуацията, преди да попадне в нея.

Ричард Дилън демонстрира изумителна осведоменост за личния живот на Блейк Ремингтън и в крайна сметка тя го попита какво ги свързва двамата.

Той изви устни.

— Аз съм неговият вицепрезидент, това от една страна, затова съм запознат с деловите му операции. Освен това съм му зет. Единствената жена край него, с която ще си имате работа, е съпругата ми Сирина — тя е по-малката му сестра.

Диона попита:

— Защо ми го съобщавате? В една къща ли живеете с господин Ремингтън?

— Не, ала това е без значение, защото от злополуката насам Сирина неотлъчно се върти около него и съм сигурен, че едва ли ще й е приятно да отнемете цялото му внимание след пристигането си. Тя винаги е обожавала Блейк, до самозабрава. Почти обезумя, когато мислехме, че ще умре.

— Няма да позволя никаква намеса в рехабилитационната ми програма — предупреди го спокойно Диона. — Ще надзиравам всеки негов час, посетителите му, храната, която яде, дори телефонните разговори. Надявам се жена ви да е наясно с това.

— Ще се опитам да я убедя, но те с Блейк твърде много си приличат. Сирина е упорита като него и не по-малко решителна, пък и има ключ от къщата.

— Ще сменя бравите — обяви Диона и беше напълно сериозна в намерението си. Любеща сестра или не, Сирина Дилън нямаше да командва и да се бърка в методите й на работа.

— Чудесно — одобри Ричард със сурова бръчка на челото. — Бих искал отново да имам съпруга.

Започваше да става ясно, че Ричард Дилън имаше и друга причина, поради която искаше шуреят му да се оправи. Очевидно през двете години след злополуката сестрата на Блейк бе поизоставила съпруга си покрай грижите за брат си и това пренебрегване бе подкопало брака им. На Диона не й се щеше да бъде въвличана в подобни взаимоотношения, ала беше дала дума, че ще се заеме със случая, а нямаше навика да не оправдава доверието, което хората й гласуваха.

Поради часовата разлика беше едва ранен следобед, когато луксозният и прохладен бял „Линкълн“ на Ричард Дилън навлезе в един от богатите квартали на Финикс, където живееше Блейк Ремингтън. Подкараха по кръговата алея към къщата тип хасиенда, която, както отбеляза наум Диона, също беше луксозна и прохладна. Да я нарече човек къща бе все едно да назове урагана ветрец. Приличаше по-скоро на представителна резиденция. Беше бяла и загадъчна, пазеща тайните си зад дебели стени, като излагаше само приятната си фасада за любопитното око. Градината около нея беше великолепна — съчетание от естествени пустинни растения и буйна, сочна зеленина, резултат на грижливо и прецизно поливане. Алеята заобикаляше и отзад, където Ричард Дилън й каза, че бе мястото за паркиране, но спря колата пред сводестия параден вход.

Когато влезе в огромното фоайе, Диона помисли, че бе попаднала в райската градина. Цареше атмосфера на ведрина и спокойствие, на горда, изпълнена с достолепие простота, подчертавана от изящната кафява теракота на пода, чисто белите стени, високия таван. Хасиендата беше построена във формата на буквата П, с открит вътрешен двор — прохладен и уханен, с фонтан от розов мрамор в средата, от който бликаха и се разпръскваха във въздуха бистри водни струи. Всичко това се виждаше, защото една от стените на фоайето беше стъклена от горе до долу.

Диона все още стоеше в безмълвно възхищение, когато рязко потропване на токчета по плочките на пода я накара да обърне глава и да види приближаващата се висока, млада жена. Реши, че това трябва да бе Сирина — приликата й с Блейк, както го бе запомнила от фотографията, беше твърде силна, за да сбърка. Имаше същата мека кестенява коса, същите тъмносини очи и изразителни черти. Само дето не се усмихваше като мъжа от снимката, очите й бяха буреносни, разярени.

— Ричард! — каза с висок, негодуващ тон. — Къде беше последните два дни? Как си позволяваш да изчезваш, без да кажеш и дума, а после да се появяваш и да мъкнеш със себе си тази… Тази циганка!

Диона едва не хлъцна. После й стана смешно. Рядко някой би си позволил толкова безцеремонна атака, ала явно тази пряма млада жена притежаваше голям дял от решителността, която Ричард Дилън приписваше на Блейк Ремингтън. Отвори уста да обясни как стоят нещата, но Ричард се намеси спокойно.

— Диона — каза, като изгледа жена си с хладна невъзмутимост, — бих искал да ти представя съпругата си Сирина. Сирина, това е Диона Кели. Наех госпожица Кели като терапевт за Блейк и бях във Флорида, за да я взема и доведа тук. Не споменах на никого, че отивам, защото нямах намерение да се спори по въпроса. Наел съм я и точка. Мисля, че с това отговорих на всичките ти въпроси — завърши той със сразяващ сарказъм.

Ала Сирина Дилън явно не можеше лесно да бъде укротена, макар бузите й да поруменяха. Тя се обърна към Диона и заяви открито:

— Извинявам се, макар да не мисля, че само аз съм виновната. Ако съпругът ми бе сметнал за необходимо да ме осведоми за намеренията си, нямаше да му отправя такова обвинение.

— Разбирам — усмихна се Диона. — При подобни обстоятелства и аз се съмнявам дали държането ми щеше да е кой знае колко любезно.

В отговор Сирина също се усмихна, после пристъпи напред и дари мъжа си със закъсняла целувчица по бузата.

— Добре, простено ти е — въздъхна. — Макар да се опасявам, че напразно си си загубил времето. Знаеш, че Блейк няма да се примири безропотно. Не може да понася някой да се върти около него, а освен това достатъчно вече го насилваха и тормозиха.

— Очевидно не, инак би проходил досега — обади се уверено Диона.

Сирина я погледна със съмнение и сви рамене.

— При все това мисля, че си губите времето. Блейк отказа да прави каквото и да било с последния терапевт, който Ричард нае, и няма да промени това си решение заради вас.

— Бих желала да поговоря с него лично, ако е възможно — настоя Диона, без да променя учтивия си тон.

Не че Сирина заемаше позицията на страж пред тронната зала, ала беше ясно, че зорко бди над брат си. Това не беше чак толкова необичайно. Когато някой претърпяваше тежка злополука, съвсем естествено бе членовете от семейството да са свръх загрижени за известно време. Вероятно когато Сирина разбереше, че Диона ще погълне по-голяма част от времето и вниманието на Блейк, щеше да окаже на собствения си съпруг вниманието, което той заслужаваше.

— По това време на деня Блейк обикновено е в стаята си — каза Ричард и хвана Диона за ръката. — Оттук.

— Ричард! — Отново лицето на Сирина пламна, но този път по него избиха гневни петна. — Той е легнал да подремне! Остави го на мира поне докато слезе долу. Знаеш колко е зле сънят му, остави го да спи, поне когато може!

— Всеки ден ли си подремва? — попита Диона и си помисли, че ако го правеше денем, нищо чудно да не можеше да спи през нощта.

— Опитва се, ала обикновено след това изглежда още по-зле.

— В такъв случай ще е без значение, ако го събудим, нали? — изтъкна Диона, решила, че сега бе моментът да наложи своята власт.

Долови леката извивка по устните на Ричард — знак за напираща усмивка, а после той я поведе към широката вита стълба, като все още я придържаше с ръка за лакътя. Струваше й се, че усеща върху гърба си пламъците, с които ги заливаше погледът на Сирина, а след това чу припряното потропване на токчетата й подире им.

По вътрешността на къщата Диона предположи, че всички стаи на горния етаж излизат към откритата галерия с изглед към вътрешния двор, обикаляща цялата П-образна постройка. Ричард почука леко на една врата, която бе разширявана, за да може през нея свободно да минава инвалидна количка. Отвори я, когато отвътре се дочу приглушен отговор, разрешаващ да се влезе, и Диона видя, че предположението й за разположението на стаите в къщата бе вярно. Просторната стая беше обляна в слънчева светлина, която струеше през вдигнатите завеси, макар подвижните стъклени врати, излизащи към галерията, да бяха затворени.

Мъжът до прозореца се очертаваше като черен силует срещу ярката светлина — тайнствена и меланхолична фигура, свряна в затвора на инвалидната количка. Той протегна ръка, дръпна шнура на пердетата и стаята притъмня. Диона премига, докато очите й свикнат с внезапно настъпилия полумрак. Различи по-ясно седящия мъж и почувства, че гърлото й се свива.

Беше си мислила, че е подготвена. Ричард й бе казал, че Блейк е отслабнал и състоянието му бързо се влошава, но докато не го зърна с очите си, не си беше давала сметка колко сериозно всъщност бе положението. Контрастът между мъжа в количката и усмихващия се на снимката мъж беше толкова голям, че не би повярвала, че това бе един и същи човек, ако не бяха тъмносините му очи. Сега те не искряха, бяха забулени и безжизнени, ала нищо не можеше да промени забележителния им цвят.

Той беше слаб, болезнено слаб, трябва да бе загубил близо двадесет и пет килограма от времето, когато бе направена фотографията, а дори тогава изглеждаше мускулест, но строен, а не набит и пълен. Кестенявата му коса беше без блясък вследствие на лошото хранене, обрасла и несресана, сякаш много отдавна за нея не бяха полагани никакви грижи. Кожата му бе бледа, бузите хлътнали, върху изпитото му лице силно изпъкваха острите скули.

Тя стоеше изправена, ала вътрешно се гънеше и сякаш раздробяваше на хиляди парчета. Диона неизбежно съчувстваше на всичките си пациенти, но никога преди не се бе чувствала така, сякаш самата тя бе на умиране, никога не й се бе искало да избухне срещу тази несправедливост, срещу злата участ, отнела силата на едно съвършено тяло и превърнала го в пълна развалина. Страданието и отчаянието бяха издълбани върху изопнатото му лице, костеливата му, немощна фигура се открояваше с безпощадна яснота. Тъмни кръгове личаха под очите с цвят на среднощно небе, слепоочията му бяха докоснати от сребърни нишки. Енергичното някога тяло седеше отпуснато в количката, с непохватни, тромаво неподвижни крака. Разбра, че Ричард е бил прав — Блейк Ремингтън не искаше да живее.

Той я гледаше без всякаква искрица интерес, после отмести поглед към Ричард. Като че ли тя не присъстваше.

— Къде беше? — попита глухо.

— Имах да свърша една работа — отвърна Ричард с такъв студен глас, че въздухът в стаята стана арктически.

Диона би казала, че той се чувства засегнат, дето му държат сметка за действията. Ричард може и да работеше за Блейк, ала с нищо не бе по-долу от него. Все още беше сърдит на Сирина и цялата сцена явно не бе по вкуса му.

— Толкова е непреклонен — въздъхна Сирина и се приближи до брат си. — Наел е още един терапевт за теб. Госпожица Даяна Кели.

— Диона — поправи я тя без враждебност.

Блейк върна равнодушния си поглед върху нея и я огледа безмълвно. Диона стоеше спокойно и наблюдаваше реакцията му или по-скоро липсата на такава. Ричард й бе споменал, че Блейк винаги е предпочитал блондинките, но въпреки черните си коси тя бе очаквала поне някакъв елементарен признак, че той забелязва жената в нея. Знаеше, че мъжете я заглеждат, беше свикнала с това, макар заинтригуваните им погледи да я хвърляха в паника. Не можеше да се отрече, че имаше поразителна външност, ала тя смяташе, че бе ирония на съдбата природата да я надари с външен вид, който привлича мъжете, и същевременно на самата нея да й бе невъзможно да се наслаждава на мъжката ласка.

Стоеше и знаеше как изглежда в очите му, какво вижда Блейк в нея. Беше се облякла грижливо, за да му направи впечатление, защото съзнаваше, че външният й вид ще предизвика или смущение, или интерес, без значение кое от двете, стига да й послужи като оръжие, с което да го убеди да й съдейства. Беше разделила гъстата си, лъскава коса по средата, опънала я назад и навила в стегнат кок на тила, прикрепен със златен гребен. На ушите й се поклащаха големи златни халки. Сирина я бе нарекла циганка. Топлият бакърен тен на кожата й допринасяше за това определение. Очите й бяха котешки — удължени и златисти, загадъчни като бъдещето, обрамчени с дълги черни ресници. С високите си скули и рязко изваяни черти Диона имаше екзотичен ориенталски вид — несъмнена кандидатка за харема на някой лъстив шейх, ако се бе родила век по-рано.

Носеше бял гащеризон, едновременно елегантен и удобен, а сега бе пъхнала ръце в джобовете, която поза подчертаваше стегнатия й бюст. Формите на тялото й бяха гъвкави и пленителни — от тънката талия до закръгленото дупе и дългите стройни крака. Блейк може и да не беше забелязал всичко това, но Сирина със сигурност го направи и мигновено бе обзета от ревност: Не желаеше Диона да бъде наоколо — нито близо до съпруга й, нито до брат й.

След дълго мълчание Блейк бавно поклати глава в знак на отрицание.

— Не. Разкарай я оттук, Ричард. Не искам да ме безпокоят.

Без да се трогва от грубостта му, Диона погледна към Ричард, после пристъпи напред, взе инициативата и привлече вниманието на Блейк върху себе си.

— Жалко, че приемате нещата по този начин, господин Ремингтън — каза меко. — Защото така или иначе оставам. Виждате ли, сключила съм договор и винаги държа на дадената дума.

— Освобождавам ви от нея — измърмори той, извърна глава и отново се загледа през прозореца.

— Много мило от ваша страна, ала аз не ви освобождавам. Наясно съм, че сте дали пълномощие на Ричард, така че договорът е валиден и изряден. В него пише, казано по-просто, че съм назначена като ваш терапевт и ще пребивавам в тази къща, докато не сте в състояние да ходите отново. Не са посочени никакви ограничения във времето. — Тя се наведе и сложи ръце на страничните облегалки на инвалидната количка, приближи лице до неговото и го принуди да й обърне внимание. — Аз ще се превърна във ваша сянка, господин Ремингтън. Единственият начин да се отървете от мен ще бъде да идете сам до вратата и да я отворите, за да изляза. Никой друг не може да го стори вместо вас.

— Превишавате правата си, госпожице Кели! — обади се рязко Сирина и присви гневно сините си очи. Протегна се и отблъсна ръцете на Диона от количката. — Брат ми каза, че не ви иска тук!

— Това не ви засяга — отвърна Диона, все още с кротък тон.

— Напротив! Ако си мислите, че просто ей така ще ви позволя да се мотаете тук… Да не си въобразявате, че сте си намерили източник на издръжка!

— Съвсем не. Ще успея да вдигна господин Ремингтън на крака до Коледа. Ако се съмнявате в моите препоръки и способности, моля, чувствайте се в правото си да проучите служебното ми досие. Но междувременно престанете да се намесвате.

Диона се изпъна и твърдо се втренчи в Сирина. Силата на волята й гореше с ярък пламък в златистите й очи.

— Не говорете на сестра ми по такъв начин! — наежи се Блейк.

Най-сетне! Някакъв отговор, та бил той и гневен! С прикрито задоволство Диона бързо атакува пробива в неговото безразличие.

— Ще разговарям така с всеки, който се опитва да застане между мен и пациента ми — осведоми го. Сложи ръце на хълбоците си и го изгледа с презрително извити устни. — Погледнете се само! В такава жалка форма сте, че какъвто сте хилав, не ставате и за категория муха! Би трябвало да се срамувате, че сте допуснали мускулите ви да се превърнат в пихтия. Нищо чудно, че не можете да ходите!

Тъмните му зеници блеснаха — черни езера сред синьото море на очите.

— Дявол да ви вземе! — избухна той. — Не е лесно да се занимаваш с гимнастика, когато едвам са те сглобили и са те накичили с повече телове и железа, отколкото имаш място по тялото! И когато нищо друго, освен лицето ти не действа, щом поискаш да мръднеш!

— Това е било тогава — възрази неумолимо Диона. — Ами какво ще кажете за сега? Толкова време е минало. Нужни са мускули, за да се ходи, а вие ги нямате и не ги искате! Ще загубите схватката и с най-големия слабак в тази форма, в която сте в момента.

— А вие навярно си въобразявате, че можете да размахате магическата си пръчка и отново да ме приведете в действие? — озъби се Блейк.

Тя се усмихна.

— Магическа пръчка ли? Не, няма да е толкова лесно. Ще ви се наложи здравата да поработите, по-усилено, отколкото когато и да било преди. Ще се потите и страдате, ще ме ругаете и гоните, ще проглушите света с проклятията си, ала ще трябва да се потрудите. Ще ви накарам да проходите отново, дори ако сте полумъртъв от усилията.

— Не, тая няма да я бъде, уважаема госпожице — заяви той спокойно и хладнокръвно. — Не ме интересува що за договор сте подписали, но не ви искам в къщата си. Ще платя каквото е необходимо, за да се отърва от вас.

— Не ви предоставям тази възможност, господин Ремингтън, и няма да приема заплащане, за да се откажа.

— Не вие ми предоставяте възможностите! Аз го правя!

Като гледаше разяреното му, пламнало от гняв лице, Диона осъзна внезапно, че фотографията на усмихващия се, нехаен мъж бе подвеждаща, по-скоро бе изключение, отколкото правило. Блейк Ремингтън беше упорит и непреклонен, свикнал нещата да се развиват според неговите желания, и го постигаше благодарение на волята и личните си качества. Беше преодолявал всяка пречка в живота си посредством своята решимост до момента, в който падането от скалата бе променило всичко това и го бе сблъскало с препятствие, с което той не можеше да се справи сам. Никога преди не му се бе налагало да търси помощ и не искаше да приеме, че сега това бе необходимо. И тъй като не можеше да проходи единствено чрез собствените си усилия, беше убеден, че е невъзможно.

Ала тя също беше решителна и непоколебима. За разлика от него, рано бе научила, че можеше и да бъде повалена, принудена да върши неща, които не желае. Беше се измъкнала от мрачните дебри на отчаянието с помощта на мълчаливата, упорита вяра, че животът трябва да бъде по-добър. Беше изковала и калила силата си в пламъците на болката. Личността, в която се бе превърнала, постигнатите умения, независимостта и репутацията, които бе извоювала, й бяха твърде скъпи, за да си позволи сега да отстъпи. Този случай бе най-трудният в досегашната й практика, най-голямото предизвикателство в кариерата й и щеше да й е нужна всяка капчица от волята й, за да се справи с него.

Дръзко, едва ли не безочливо, Диона го попита:

— Харесва ви всички да ви съжаляват, така ли?

Сирина ахна. Дори Ричард издаде неволен звук, преди да се овладее и отново да застине безстрастно. Диона не ги и погледна. Не сваляше очи от Блейк, наблюдавайки поразения му израз, гневната червенина, заляла лицето му, после оттеглила се и заменена от смъртна бледност.

— Ах ти, негоднице — процеди той с глух, треперещ глас.

Тя сви рамене.

— Вижте, доникъде няма да стигнем по този начин. Нека да сключим следното споразумение. Обзалагам се, че какъвто сте слаботелесен и немощен, няма да ме надвиете на канадска борба. Ако аз спечеля, оставам и се съгласявате на терапията. Ако вие победите, излизам от вратата и никога повече не се мяркам тук. Какво ще кажете?