Нан Райън
Керван за Багдад (12)

Глава 12

Нагиб се чувстваше щастлив.

Бяха изминали четири денонощия, откакто беше потеглил от пустинния град на шейх Шариф Азис Хамид. През това време срещна само няколко малки приятелски настроени кервана, които се движеха бавно в безкрайните пясъци.

Той яздеше един от обучените коне на шейха — едър, трениран жребец, който беше много издръжлив и бърз.

Докато препускаше в лек галоп по безкрайните дюни, Нагиб попипваше мястото, където беше скрил плика, както бе правил вече много пъти по време на тази дълга самотна езда. Той се усмихваше доволно. Запечатаният плик, който му беше поверил неговият почитан вожд, беше в безопасност до сърцето му.

След най-много още двадесет и четири часа щеше да стигне до Багдад в посоченото учреждение, за да изпрати телеграмата до този, за когото беше адресиран пликът.

След като потвърдяха, че телеграмата е изпратена със сигурност и съдържа точните думи на писмото, написано лично от шейха, той, Нагиб, щеше да се промъкне в някоя от тесните тъмни улички на града и да изгори писмото и квитанцията.

След като и двете станеха на пепел, той щеше да се върне обратно на слънчевите улици и да започне да събира каквито успее сведения за злата империя, чиято власт простираше ръцете си чак до Багдад. Щеше да се постарае да научи всичко, което може, за разрастващата се инвазия на омразните алчни турци.

Първо дългът, а после удоволствията. Нагиб се усмихна. Той имаше право да се отдаде и на своите удоволствия като награда за добре свършената работа.

Като си представяше някое място с красиви, чернооки жени, екзотични ястия в прохладни хотелски стаи, Нагиб се усмихваше замечтано. Свечеряваше се. Той премина през още една наклонена дюна, когато кървавочервеното слънце изчезна напълно и остави само ярко оранжево сияние над хоризонта.

Когато стигна върха на пясъчния хълм, той ги видя.

Въоръжени мъже с черни роби яздеха право към него. Надяваше се, че са от някое приятелско племе, но скоро щеше да разбере, че греши.

Като опипа нервно плика, скрит в робата му, Нагиб дръпна юздите на коня и вдигна ръка за приятелски поздрав.

След като не му отговориха, разбра, че тридесет и осемте години, които беше преживял на тази земя, щяха да приключат дотук. Погледна тъжно залязващото слънце и осъзна, че няма да го види да изгрява отново.

Обърна се и пришпори уморения, покрит с пяна жребец в бърз галоп през горещите пустинни пясъци. Чуваше зад гърба си бързото потропване на конските копита и виковете на кръвожадните бандити, които го преследваха.

Тогава Нагиб се обърна към Аллах за помощ. Не го молеше да спаси живота му, защото не това беше важното. Искаше да може да скрие от тези пустинни пирати тайното послание, което изпращаше неговият господар. Докато препускаше с коня си, Нагиб нервно мушна ръка под робата, за да извади важния плик, да го пъхне в устата си и да го сдъвче.

Но не успя.

Покритият с пяна жребец беше напрегнал всички сили, но един от бандитите успя да се изравни с него, свали Нагиб от коня и измъкна плика от свития му юмрук.

Той изгуби всякаква надежда, когато те започнаха да се смеят, да размахват сабите си и да разговарят на турски помежду си. Разбираше много малко техния език, подочу името, което те споменаха. Това беше името на омразния син на стария турски султан, злия Мустафа Ибн Ага Хюсеин.

— Дахелек! — прошепна Нагиб, когато те го хвърлиха грубо на пясъка и насочиха пушките към тюрбана на главата му. — Аллах да ми е на помощ!

И неговият бог прояви известна милост. Нагиб издъхна веднага от половин дузината куршуми, изстреляни в главата му.

За няколко минути турците го съблякоха гол и го оставиха там, където костите му скоро щяха да побелеят от безжалостното слънце на пустинята.

Празните гилзи от изстреляните куршуми останаха пръснати около трупа му.

По тези гилзи ясно беше изписано името на производителя.

Дьо П.

 

 

Темпъл се мъчеше да разбере защо шейхът я държи в плен. Дали щеше да иска откуп? Нейното семейство беше приказно богато и щеше да плати колкото поиска той. Само да назовеше цифрата и щеше да получи парите.

Първите дни и нощи след похищението й бяха ужасни. Тя нямаше престава какво я очаква. Не знаеше какво смята да прави с нея нецивилизованият неразговорлив шейх.

Когато той беше в шатрата, тя беше нащрек, обезпокоена от неговата студена, неприятна резервираност, и се питаше какви ли мисли се таят в главата му. Щом вдигнеше очи, често забелязваше, че той я наблюдава студено и безизразно. В очите й пламтеше бурно негодувание, но той оставаше непроницаем.

И все пак тя беше още по-притеснена, когато той я гледаше — устата му се изкривяваше, а черните му очи изразяваха гняв.

Тогава имаше чувството, че той я мрази.

Дори когато шейхът не беше в шатрата, тя не се отпускаше. Никога не знаеше кога ще се върне. Не можеше да изпита и удоволствие от сутрешната си баня от страх, че той може да се нахвърли върху нея.

Не заспиваше, като знаеше, че той би могъл да се промъкне тихо в спалнята й.

Прекарваше по-голямата част от времето си, като се разхождаше и все поглеждаше неспокойно към входа на шатрата, очаквайки го всеки момент да се появи.

Дългите горещи нощи бяха дори още по-непоносими от напрегнатите дни. Много по-непоносими.

Да лежи само на един-два метра от шейха беше мъчение, каквото никога не си бе представяла. Опасността той да я пожелае постоянно нарастваше и нарушаваше съня и спокойствието й. Като се ослушваше и при най-малкия шум, тя следеше всяко движение, което можеше да бъде сигнал, че той се приближава към нея.

Лежеше отчаяна, плувнала в пот, с опънати нерви, изплашена какво може да й направи нейният тъмнокож похитител.

Не забравяше нито за миг, че е гола и той е гол, и са сами в тази отдалечена шатра. Мисълта я възбуждаше, но я и ужасяваше.

Нямаше възможност да избяга от смущаващото му присъствие. Той се беше погрижил за това. Тя нямаше никакви дрехи. Хубавите нощници, неглижета и бельо, които й беше показал от големия сандък, бяха отнесени веднага след това. Не й позволиха да ги облича. Все така, както първата вечер, я караха да предава всичките си дрехи на Рикия, когато настанеше време за лягане. Прислужницата ги отнасяше, а на другата сутрин Рикия идваше с нов комплект дрехи за през деня.

Така Темпъл лежеше будна в тъмнината и се ослушваше, докато чуеше бавното, тежко дишане на шейха, по което разбираше, че е заспал.

Дори и заспал, той й се струваше опасен. Гледаше и тръпки я полазваха по гърба. Той й напомняше на голям неопитомен звяр, който само е задрямал. Дори в съня беше силно напрегнат и можеше внезапно да скочи и да нападне своята жертва.

Темпъл не заспиваше дотогава, докато можеше да държи очите си отворени. Боеше се, че може да изживее най-лошия си кошмар. Този човек можеше да я задържи завинаги в пустинята.

Започна да осъзнава, че нейното отвличане е било грижливо запланувано. Всяка подробност е била уточнена предварително.

Шейхът изглежда знаеше всичко за нея. Той беше осведомен за вкусовете й. Знаеше цветовете и кройката на роклите, които предпочита. Знаеше точните й мерки. Прекрасните рокли бяха ушити специално за нея. Той знаеше дори номера на обувките й и този на бельото й. Беше открил кои парфюми обича, като например скъпия „Ла Роз Жаклино“ на фирмата „Коти“, който беше сред многото неща, предназначени за нея.

Скъпите бижута явно бяха избрани, за да украсяват шията и китките й.

Книгите с кожените подвързии, всичките на английски, бяха за нея. Мълчаливата Рикия я глезеше и като че предугаждаше всяко нейно желание, а лъчезарният мургав Тариз с удоволствие й прислужваше.

Ако не пристигнеше в Багдад на уречената дата, никой нямаше да разбере какво се е случило с нея. Щяха да изпратят веднага спасителни екипи да я търсят. Но те нямаше да я намерят. След известно време щяха да изгубят всяка надежда и щяха да прекратят издирването. След това щяха да я обявят за мъртва.