Нан Райън
Керван за Багдад (10)

Глава 10

Шейхът стана още преди изгрев слънце. На слабата светлина на ранното утро той тихо се надигна. Погледът му веднага се насочи към бялата руса жена на дивана.

Тя беше заспала. Най-после. Това го зарадва. Не беше сигурен, но му се стори, че тя плака тихичко през нощта. А той не обичаше да слуша женски плач.

Загледа се в спящата Темпъл. Все още гол, Шариф се беше надвесил над нея и я разглеждаше внимателно. Тя беше легнала настрана със свити колене, а златистата й коса се беше разпиляла по възглавницата.

Чаршафът, с който се беше завила, се бе свлякъл и разкриваше голото й рамо и част от снежнобелия й гръб.

Шариф потръпна, когато тя изведнъж се протегна и се бърна по гръб, после пъхна нежната си ръка под главата. Но не се събуди. Само въздъхна леко и продължи да спи.

Устните й бяха сочни и чудесно оформени. Изглеждаше съвсем млада и невинна, приличаше на сладко, красиво момиченце.

Очите му се спряха на гърдите й, които сега се подаваха от смъкнатия чаршаф.

Тя не беше дете. Беше жена. Красива съблазнителка със златисти коси и твърде темпераментна. А това можещо да създаде проблеми на мъжа.

Той присви очи.

С един замах можеше да свали чаршафа, който я покриваше. И тогава тя щеше да лежи гола и уязвима пред него, чудесна жертва за олтара на вродената му похотливост.

Шариф се обърна и един мускул трепна на лицето му. Отдалечи се от младата жена и бързо се облече при слабата светлина на настъпващото утро. Няколко минути след това излезе, без да погледне към спящата Темпъл.

В голямото помещение на шатрата надигна крехката чашка с димящото горещо черно кафе, което беше оставено за него. После запали една от любимите си френски цигари и излезе навън. Забеляза едрия арабин, който трябваше да стои на пост отпред. Седнал с кръстосани крака върху килима пред навеса, с пушка в краката, той спеше.

Шариф кипна от гняв, но не събуди спящия пазач. Можеше да почака със строгото наказание.

Зазоряваше се. Опасността от нападение на вражеските племена беше отминала заедно с нощта. Жената, която спеше в неговата шатра, беше в безопасност.

Поне засега.

Шариф изпи и последната глътка от кафето си и остави чашката на съседната маса. После се отдалечи от спящия пазач. Като вървеше бързо под огромните палми през пищната тропическа растителност, която закриваше неговата шатра от останалата част на лагера, той бързаше за сутрешната си среща.

На предварително уговореното място в горичката от смокинови дървета на север от неговия лагер Нагиб чакаше своя господар. Той беше доверен и безстрашен лейтенант, верен приятел, на когото можеше да се разчита, че ще изпълни всяка поставена задача, колкото и трудна, и опасна да е тя.

Точно по тази причина беше избрал Нагиб да пътува през пустинята и да отиде в Багдад. Той трябваше да тръгне призори. Нагиб още не знаеше какво ще иска господарят от него. Но това нямаше значение. Той щеше да изпълни желанието му.

Шариф стигна до смокиновата горичка, когато първите лъчи на изгряващото слънце обагриха в розово хоризонта на изток. Двамата мъже се поздравиха, поговориха малко, после шейхът бръкна в джобчето на ризата си и извади малък запечатан плик, в който имаше писмо, написано на английски и на арабски. Подаде го на Нагиб, който го взе, без да задава въпроси, и внимателно го скри под ризата си, като потърка гърдите си точно над сърцето, за да покаже, че е добре скрито и на безопасно място.

Шариф сложи ръка на рамото на по-ниския от него мъж и каза на родния им език:

— Ще яздиш до Багдад. Като стигнеш до града, ще изпратиш телеграма на адреса, който е написан на плика.

Нагиб кимна, че е разбрал. Шейхът продължи:

— След като пуснеш телеграмата и се увериш, че посланието, което носиш, е изпратено на този, за когото е адресирано, ще останеш в Багдад, за да си създадеш връзки и приятели и да събереш колкото можеш повече сведения за оръжията на Мустафа. — Усмихна се и добави: — И не прекалявай с развлеченията.

Нагиб също се усмихна, но мислите му се насочиха към многобройните наслади, които предлагаше този порочен и изкушаващ град. Обзет от нетърпение да се отправи на път, той увери шейха, че ще оправдае доверието, което му е гласувал. И че той, Нагиб, ще изпрати на всяка цена телеграмата. После поздрави своя почитан вожд и се приготви да тръгне.

Шейхът го спря:

— Бъди много предпазлив, Нагиб. Бандите на Мустафа пак бродят из пустинята и тормозят някои от съседните племена.

Нагиб кимна. Беше чул ужасяващата история за това как омразните турци, напълно въоръжени и без да проявяват никаква милост, изненадали предишната седмица някакъв керван на семейство, което почивало край кладенец в пустинята. Конниците с белите роби грабнали децата, които се били отдалечили от майка си. Когато нещастната жена се развикала и се затичала след тях, турците я простреляли точно между очите и отвлекли децата.

Не беше тайна за никого какво се е случило с беззащитните деца.

Целият арабски полуостров и Северна Африка бяха чували за безмилостния стар турски султан Ага Хюсеин и за дебелия му син Мустафа Ибн Ага Хюсеин. Фамилни врагове на Шариф, тези двама ненавиждани мъже бяха невероятно зли. Особено синът.

Казваха, че хората, които бандитите на Мустафа убивали, имали по-голям късмет. Да те пленят и да те отведат в крайбрежния палат на султана беше по-лошо и от смъртта. Говореше се, че сексуалните апетити на Мустафа били ненаситни и перверзни и нито едно младо момче или хубава жена не били в безопасност, когато бедните същества привлечели неговите похотливи очи.

— Не се безпокой, господарю — успокои го Нагиб. — Ще внимавам много. Нито една от престъпните банди на дебелия турчин не могат да пленят неуловимия Нагиб.

Шейхът се усмихна и кимна, когато Нагиб го поздрави отново по арабски.

Шариф вдигна ръка. Пръстите му леко докоснаха челото му, а после гърдите му.

— Саалам алейкум — каза той тихо. — Мир с тебе.

 

 

Темпъл бавно отвори очи, видя белия таван на шатрата и изведнъж се смути. Отначало не можеше да си спомни къде се намира и какво е това странно място. Какво прави тук? И защо, за Бога, е гола?

После изведнъж си припомни всичко и уплашено притисна чаршафа към гърдите си. Погледна към леглото на Шариф. Щом разбра, че е празно, въздъхна с облекчение.

Уви се плътно с чаршафа и стана от дивана. Отмести кичурите, които бяха паднали върху очите й, и огледа стаята с високия абаносов гардероб. Предположи, че е пълен с дрехите на шейха. Трябваше да намери да облече нещо и не се чувстваше неудобно да вземе някоя негова риза и панталон. Ако е решил да я държи гола, не е попаднал на подходящото момиче. Той може би е свикнал да има работа със срамежливи и безволеви жени, които не биха и помислили да облекат мъжки дрехи, но тя съвсем не се стесняваше да се облече като мъж.

Запъти се към гардероба, но преди да направи и няколко крачки, завесите се разтвориха и след като се поклони, Рикия влезе в спалнята. Държеше в едната си ръка някакви сини бродирани кадифени чехли, а на другата беше метнала бледожълта рокля и гащета с дантели по края.

— Какво е всичко това? Не искам роклята и няма да я облека!

Рикия учудено поклати глава и се приближи до нея. Очите й я гледаха почти умоляващо, когато се опита отново да й даде роклята.

— Не, Рикия — каза Темпъл, като предполагаше, че роклята е на някоя от любовниците на шейха. — Вземи си я. Не искам рокля на друга жена! Няма да я нося. Махни се оттук и ме остави на мира!

Смаяна от укорите, които явно проличаха в тона на Темпъл, Рикия наведе глава, кимна леко и се накани да си тръгне.

Темпъл забеляза, че завесите се разтвориха и шейхът влезе вътре. Като притискаше чаршафа до гърдите си, тя го погледна, вирна брадичката и заяви:

— Кажи й да вземе тези неща. Няма да ги облека. Върни ги в харема, където им е мястото.

Шейхът спокойно се приближи към нея и я изгледа безизразно. Темпъл почувства, че започва да губи самообладание, както ставаше винаги, когато се появеше той. Шариф сложи внимателно ръка върху рамото на Рикия и й каза нещо с нежен глас. Тя веднага му подаде жълтата рокля, дантеленото бельо и сините кадифени чехли и излезе през завесите.

Шариф мълчаливо изчака Рикия да се отдалечи от шатрата. После пристъпи с невероятна бързина, а черните му като нощта очи го правеха да изглежда още по-страшен, но и засилваха невероятното му излъчване. Когато застана до нея, Темпъл беше принудена да вдигне глава, за да може да го погледне в лицето. Той беше висок около един и деветдесет, чудесно сложен, имаше широки рамене, тясна талия и дълги мускулести ръце. Пред него тя се почувства слаба и нищожна.

Това неприятно чувство, това ужасно неравенство на силите беше породено и от факта, че той беше напълно облечен, а тя беше увита само с чаршафа. Темпъл преглътна и потрепери.

— Никога! — изрече той със същия тих, но смущаващ глас, с който говореше винаги. — Няма да се отнасяш с Рикия така!

Беше очаквала да чуе всичко друго, но не и това. Тя го погледна учудено.

— Нямам представа за какво…

— Никога! — прекъсна я той и очите му блеснаха. — Рикия е нещо повече от прислужница, тя е приятел. И не разбира грубостта на някаква разглезена американка. Няма да позволя да я обиждат.

Темпъл понечи да каже нещо, но погледът му я спря.

Той се приближи смущаващо близо до нея. Тя се опита да се отдръпне назад, но не можа да го направи достатъчно бързо. Шариф протегна ръка и хвана чаршафа.

— Пусни го! — извика тя уплашено и стисна здраво чаршафа.

Той обаче я притегли до себе си и хвана по-здраво края на чаршафа.

— Пусни ръцете си надолу!

— Изключено! — отвърна тя. Искаше й се гласът й да прозвучи по-властно, а тя да може да отклони погледа си от тези стряскащи, хипнотизиращи очи.

— Веднага! — нареди й и смразяващият тон на гласа му отговаряше на властния му поглед.

Като го гледаше с омраза, ненавиждайки и себе си, че се бои от него, тя неохотно пусна чаршафа и отпусна ръце. Сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изхвръкне от гърдите й. Ако сега пуснеше чаршафа, той щеше да се свлече на килима и тя щеше да застане гола пред него.

Като продължаваше да стиска здраво края на чаршафа, шейхът държеше жълтата рокля, бельото и кадифените чехли близо до лицето й.

— Тези неща са нови и са купени специално за теб — заговори той. — Никоя друга жена не ги е носила. Твои са.

Темпъл не отговори нищо. Гледаше го уплашена, че той ще пусне чаршафа.

— Избирай сега, Темпъл — продължи той и хвърли дрехите на леглото си. — Или ще облечеш тези дрехи, които съм купил за теб, или ще ходиш гола. За мен е без значение.

Отпусна леко края на чаршафа и продължи:

— Кое ще избереш?

Темпъл моментално хвана ръцете му.

— Ще облека тези дрехи.

— Умно решение — отвърна мъжът, пусна чаршафа и се отдалечи. Пред входа на голямата стая се обърна и добави: — Чистотата тук не е въпрос на избор. Ще се изкъпеш, или… — спря и погледът му бавно се плъзна по тялото й — самият аз ще те изкъпя.