Нан Райън
Керван за Багдад (7)

Глава 7

Темпъл не се поколеба нито за миг.

Едва сподави вик на облекчение и благодарност и постави треперещите си пръсти в дланта на този облечен в бяло конник, когото сметна за свой спасител. Той я изправи на крака, наклони се към нея и я хвана през кръста със здравите си ръце. После с лекота я вдигна и я сложи на седлото пред себе си. Веднага пришпори белия си жребец.

Изморена и успокоена, Темпъл му благодари с поглед. Не се опита да проговори, а не беше и сигурна, че ще може. Въздъхна и се отпусна благодарствено върху широките гърди на ездача.

След малко тя леко извърна глава и вдигна измъчените си очи към лицето му.

Но не можа да види нищо.

Белият тюрбан закриваше почти изцяло главата му и лицето му, като скриваше носа и устата му. Виждаха се само очите му.

Темпъл впери погледа си в черните блестящи очи, насочени право напред. Като разглеждаше тези черни като нощта очи с дълги мигли, тя си помисли, че това са най-загадъчните и красиви очи, които е виждала.

Без да погледне към нея или да намали бързия галоп на коня си, арабинът бръкна в диплите на белите си одежди, извади блестящ сребърен термос и й го подаде. Темпъл го пое с треперещите си ръце, наклони главата си назад и започна да гълта. Водата се стичаше от двете страни на устните й и по брадичката, но тя дори не забелязваше това.

Намръщи се и запротестира, когато арабинът издърпа термоса от ръцете й. Но той не й обърна внимание. Тя се опита да каже нещо, но едва можеше да говори. Гърлото я болеше и дращеше, а гласът й бе пресипнал.

Той поклати силно глава, за да я накара да млъкне. Тя кимна и му се подчини. Но продължи да гледа полупълния термос, като се надяваше, че той скоро ще й позволи да пийне още малко.

Той държеше сребристия термос с дясната си ръка и го беше опрял върху предната издигната част на седлото, а дългите му тъмни пръсти леко го придържаха.

Обърнала очи към него, тя забеляза пръстена с огромния рубин на средния му пръст, когато слънцето освети разкошния камък и той проблесна. Несъзнателно затвори очи, заслепена от силния блясък.

Очите й още бяха затворени, когато арабинът вдигна термоса над главата й, обърна го надолу и изля водата върху нея.

— О-о — изохка тя изненадана и отвори широко очи, когато студената вода заля провисналите й руси коси и се стече надолу по лицето й.

— О, да! — извика тя, вдигна ръце, за да намокри със студената вода горещите си бузи и лепнещия си от потта врат.

— Мм — измънка, когато мократа й бяла блуза поохлади пламналата й кожа.

Обърна толкова рязко глава, за да му се усмихне благодарно, че без да иска засегна окото на арабина с разрошената си коса.

— Извинявайте — промълви ужасена и несъзнателно вдигна ръка към лицето му. Но той беше твърде бърз. Хвана китката й и я спря. Тя го погледна право в очите.

— Аз само исках да…

Думите й секнаха, като погледна тези загадъчни черни очи.

По дългите му мигли блестяха капки вода, а лявото му око се беше позачервило.

Той продължаваше да гледа право напред, докато препускаше на изток с решителност, която беше много обнадеждаваща.

Тя беше сигурна, че той знае къде точно се намират и на какво разстояние оттам е най-близкото село.

Темпъл въздъхна тежко, отклони погледа си от покритото му лице. Тя бавно се обърна и се загледа напред. После се хвана с две ръце за седлото, за да не се обляга с цялата си тежест върху мъжа, тъй като можеше да не му е приятно. Седеше изправена на седлото, но скоро започна да се изморява.

Слънцето грееше безпощадно от безоблачното небе и някаква гореща вълна се издигаше от пясъците на пустинята.

Суровият пейзаж започна да се размазва пред очите й. Клепачите й натежаха.

Единствените звуци, които се чуваха, бяха чаткането на конските копита и виенето на пустинния вятър, който я удряше в лицето. Тези две неща й действаха много успокояващо, както и мургавите ръце, които сега бяха отпуснали леко юздите пред нея. Но държаха в пълен контрол препускащия кон.

А също и нея.

Арабинът пусна юздите и продължи да управлява препускащия жребец само с коленете си. След това я обгърна със здравите си ръце и я придърпа към силните си гърди. Изтощена от умора, тя почувства облекчение, че я е открил този спокоен, властен мъж. И не се възпротиви. Въздъхна и спокойно се отпусна назад към него. Скоро щеше да възнагради този арабин с толкова злато, за колкото не е и мечтал. Тя лично щеше да се погрижи за това.

Болките в изморения й гръб започнаха почти веднага да отслабват, а отпускането на напрегнатите й мускули я изпълни с наслада. Усмихна се от удоволствие и обърна леко главата си назад.

Горещите й бузи се допряха до плоските мускули на покритата му с робата гръд.

Погледна отново тези невероятно красиви абаносовочерни очи. Изненада се колко добре изглежда този арабин от пустинята. Бялата му роба беше съвсем чиста, а тялото му миришеше много приятно. И тя затвори натежалите си клепачи. Имаше голям късмет! Можеше да умре сама в горещата безплодна пустиня. Или да я открият някои престъпни бандити от друго племе, като онези диваци, дето я бяха оставили безсърдечно да умре там.

А този мил, състрадателен арабин се беше появил точно навреме. Той може би беше обикновен добросърдечен бедуин, който обикаляше тези необятни простори на пустинната земя и се мъчеше да свърже двата края, изкарвайки оскъдната прехрана за себе си и семейството си. Вероятно той знаеше без помощта, на каквато и да е карта къде да намира всеки кладенец, воден канал, оазис или село в арабските пустини.

Тя беше сигурна, че той ще се погрижи за нея. Това беше последната й мисъл, преди сънят да я надвие.

Стори й се, че е спала само няколко минути, когато се стресна и се събуди, защото запенилият се бял жребец спря внезапно.

Отвори очи и видя черните очи с дълги мигли да я наблюдават. Ръката на арабина се затегна около нея. Едва тогава разбра, че не седи вече отпред на седлото на коня пред него, а лежи в прегръдките му.

Темпъл се събуди напълно, когато арабинът хвърли юздите на чакащия го коняр и я стисна още по-здраво.

Той прехвърли крака си през шията на коня и скочи пъргаво на земята. После изправи Темпъл на крака, а тя веднага запита:

— Това вашето село ли е? Далеч ли сме от някой град? Можете ли да ме заведете до града, за да изпратя телеграма на семейството си?

Мъже с дълги бели роби се струпаха около тях и заговориха бързо и развълнувано. Темпъл не можеше да разбере нито дума от това, което казваха. Започна да изпитва смътно безпокойство. Ами ако никой от тях не говори английски? Как щеше да им обясни, че не може да остане тук? Трябва да излезе от пустинята и да намери някой град.

— Не мога да остана тук — обърна се тя към арабина, който я беше спасил. — Много съм ви благодарна, но трябва да стигна до някое по-голямо село. Разбирате ли? Трябва да отида някъде, откъдето ще мога да изпратя телеграма. Семейството ми ще се тревожи.

Арабинът не отговори, само я хвана за лакътя и я поведе напред. Темпъл неохотно му позволи да я преведе през струпалите се хора. Разговарящите мъже бързо и почтително се отдръпваха и им правеха път, докато тя вървеше до високия смугъл арабин и се мъчеше да не изостава от него.

— Къде отиваме? — запита го. — Къде ме водите?

Той не каза нищо, само посочи с глава една шатра на двадесетина метра от тях. Голямата бяла шатра беше встрани от другите, по-малките, а под сянката на палмите се виждаше извор с бистра вода.

Докато вървяха към шатрата, Темпъл започна с любопитство да разглежда мъжете, които стояха край пътя, и скоро с изумление забеляза някои от същите онези диваци, които я бяха отвлекли и оставили да умре в пустинята. Там стърчеше над другите и главният й водач, когото беше наела, едрият едноок великан Сархан.

Изведнъж с ужас разбра, че въобще не е била спасявана.

Този висок арабин с дългата бяла роба, който я буташе напред към голямата шатра, беше главатарят на похитителите.

— Не! — неволно се изтръгна от свитото й гърло. Очите й се разшириха и тя се развика с цяло гърло, като се дърпаше, отказваше да направи и една крачка напред и забиваше ноктите си в ръката му, за да се освободи от мъжа.

— Тихо! Дръж се прилично! — предупреди я той на безупречен английски, а гласът му беше тих и леденостуден. Кръвта й се смрази. Викът замря в гърлото й, когато той я бутна да върви напред. Много скоро стигнаха до голямата шатра. Той грубо я тласна в просторното, добре обзаведено жилище и влезе след нея, като спусна завесата след себе си.

Темпъл беше като парализирана от страх.

Мъчеше се да разбере защо са я отвлекли и се изплаши, когато започна да й става ясно. Погледна въпросително високия арабин, който стоеше пред нея.

Той свали бялата кърпа от лицето си и тюрбана от главата си. Косата му беше черна като най-тъмната нощ в пустинята, а лицето му беше невероятно красиво и сурово.

Едър и широкоплещест, той стоеше пред нея с широката си бяла роба, а с дясната си ръка, на която носеше пръстен с рубин, държеше украсения със скъпоценни камъни сарацински ятаган, пъхнат в колана с висящи по него ресни.

Като не можеше да отклони ужасените си очи от него, Темпъл попита накрая:

— Кой сте вие?

— Аз съм Ел Саиф, шейх Шариф Азис Хамид — отговори той и хвърли на земята тежките си бели одежди. — Съблечи си дрехите!