Нан Райън
Керван за Багдад (42)

Глава 42

Шейхът стоеше под сенчестия навес на шатрата. Лицето му беше напрегнато, а погледът му беше отправен в някаква далечна точка на северния хоризонт. Часът беше настъпил. Тя щеше да си отиде днес. Тази сутрин.

Шариф отиде в края на навеса, хвана се за подпорния стълб и преглътна с мъка.

Болката от раната в гърба му беше нищо в сравнение с тази в сърцето му.

Беше изминала една седмица, откакто френският лекар беше извадил куршума. За съжаление, мислеше си Шариф, Темпъл не можеше да бъде извадена така лесно от сърцето му. Раната от куршума беше започнала вече да заздравява и той беше възвърнал голяма част от предишната си сила, но раната в сърцето му нямаше да заздравее никога.

Шариф си пое мъчително въздух и извади от джоба на бялата си ленена риза цигара. Запали я, издиша дима и си повтори за хиляден път, че постъпва правилно. Не можеше да мисли за себе си. Най-важното беше Темпъл да е щастлива.

Предишната вечер той се бе помъчил да я накара да разбере, че така е най-добре. Нейното място беше в Америка, при семейството и приятелите й. Тя беше американка, а независимо от това каква кръв течеше във вените му, той си оставаше арабин. Затова я изпращаше в родината й.

Откакто дойде в съзнание и видя красивото й лице, надвесено над него, Шариф изпитваше мъчителни колебания. От този незабравим момент бяха изминали няколко денонощия, които бяха най-щастливите, но и най-мъчителните в целия му живот.

Шариф винаги взимаше решенията си бързо, но сега беше изпълнен с колебания и съмнения. Точно когато решеше, че трябва да я пусне да си отиде, тя вдигаше очи от книгата, която му четеше, усмихваше му се влюбено и той се разколебаваше.

Трудно можеше да се устои на тази жена. През тези дни тя го изненадваше с всестранно развития си ум и с качества, които не беше подозирал, че притежава.

В дадени моменти, когато не можеше да прикрие болките си, тя беше внимателна и състрадателна милосърдна сестра, като бършеше с мокра кърпа зачервеното му лице, сменяше окървавените му превръзки и го окуражаваше с нежни, гальовни думи.

Щом болките стихнеха, а той се успокояваше и усещаше, че го наляга сладка дрямка, тя го поглеждаше, а красивите й изумрудени очи бяха изпълнени с любов, като казваше:

— Ще дойда веднага щом се събудиш. Никога няма да те оставя.

А в онези приятни моменти, когато пулсиращата болка намаляваше и той се почувстваше по-добре, тя го развличаше със забавни историйки. Беше чудесна имитаторка, можеше да имитира Тариз, Чонси и него — приказния принц, а той се смееше.

А когато състоянието му започна бързо да се подобрява, имаше такива моменти, изпълнени със сладко терзание, когато тя си събуваше чехлите, качваше се на леглото, изтягаше се до него и обсипваше с целувки лицето, шията и гърдите му, като се галеше като котенце и му шепнеше нежно всички онези забранени неща, които щеше да прави с него, когато той се оправи напълно.

Миналата нощ обаче той и съобщи:

— Изпращам те в родината ти, Темпъл. Утре.

Тя го погледна с болка, но нищо не каза. Той продължи:

— Моите хора ще те придружат до крайбрежието, а оттам ще заминеш веднага за Франция. От Франция ще идеш до Англия, за да отплаваш за Америка. — Опита се да се усмихне, но не успя. Настъпи дълго напрегнато мълчание. После той нежно добави: — Темпъл, няма да можем да живеем заедно. Моят дом е тази пустиня.

— Можеше да стане и мой дом — със сълзи в очите отвърна тя.

Шариф поклати отрицателно глава.

— Има — каза — една стара арабска поговорка, която гласи: „Присадените дървета рядко дават плод.“

Но сега, докато стоеше тук при изгрев слънце и гледаше към пустинята, Шариф почувства, че не му достига въздух.

Въпреки че не се чуваше нито звук, знаеше, че Темпъл е излязла от шатрата и стои наблизо. Чувстваше осезаемо нейното присъствие. Струваше му се, че може да сложи нежно ръката си върху рамото й. Хвърли цигарата си и бавно се обърна.

Темпъл, облечена почти със същото облекло, както в деня, когато я беше довел тук, стоеше там, но не гледаше към него. Сбогуваше се с Рикия. Прислужницата рядко изразяваше чувствата си, затова Шариф се изненада, когато черните очи на Рикия плувнаха в сълзи.

— Довиждане, Рикия — каза нежно Темпъл. — Прегърна арабката и добави: — Знам, че не можеш да разбереш думите ми, но се надявам, че по тона ми ще схванеш тяхното значение. — Отдръпна се и се усмихна на разплаканата Рикия.

Смутена от това, че не е могла да скрие чувствата си, Рикия пусна Темпъл и влезе обратно в шатрата.

После дойде ред да се сбогува с Тариз.

Дребният жилав мъж, който винаги се усмихваше, тази сутрин беше мрачен. Той се доближи до бялата шатра и се поклони, а очите му бяха тъжни.

Темпъл топло му се усмихна и тръгна към него с протегната ръка. Той я взе, после я притегли в прегръдката си и я притисна силно.

— Ще ми липсваш много, Тариз — прошепна тя.

Той отговори:

— Сърцето ми сега прилича на мъртвата южна арабска пустош.

След това я прегърна отново и когато я пусна, Темпъл видя сълзите в очите му.

Тя го погали по рамото и се загледа след него, докато той се отдалечаваше бързо и бършеше сълзите си.

Конниците се събираха край лагуната. Един коняр водеше оседлания Тоз.

Темпъл изправи рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна по килима пред сенчестия навес. После се приближи до Шариф и заговори:

— Оръжията и амунициите на Дьо Плеси ще престанат да пристигат при турците. Обещавам ти. — Наведе глава и продължи: — Но те уверявам, че ще ти липсвам до края на живота ти.

— Почакай… — проговори накрая шейхът и протегна ръка към нея.

— Не! — отговори твърдо Темпъл и се отдръпна от него. — Не ме докосвай! И не ме гледай. — Пое си дълбоко дъх и добави: — Не ме гледай, като си заминавам.

Последните й думи се врязаха като кама в изтерзаното му сърце. Шариф пъхна палци в колана си и се загледа в жената на своите мечти, която си отиваше завинаги.

Обзет от дълбока мъка, той стисна зъби, за да не заплаче.

Шейхът никога не показваше слабост, нежност или тъга. Беше добре обучен от стария шейх.

Темпъл вдигна високо глава и тръгна към чакащия я кон.

Знаеше, че Шариф я гледа. Усещаше очите му, тези красиви черни очи, тъмни като нощта, които следяха всяка нейна крачка.

Това беше най-дългият път в живота й.

Накрая стигна до оседлания Тоз, който потропваше с копита, докато я поздравяваше с радостно цвилене. Тя отказа на коняря да й помогне да се качи, взе юздите от ръцете му и пъргаво се метна на седлото.

Веднага подкара коня, който препусна напред. Избраните от Шариф придружители се приготвиха да я последват.

Шейхът стоеше като закован на мястото си, както беше стоял дотогава.

Той се беше изправил под сенчестия навес и гледаше как тя се отдалечава с коня си. После видя как придружителите й оправиха конете си и препуснаха след нея.

Той гледаше, докато хората се отдалечиха толкова много, че заприличаха на малки черни точици.

И изведнъж не можа да издържи повече.

Почувства, че гърдите му ще се пръснат.

Нададе звук, подобен на вой, и извика да доведат коня му. Усмихнатият Тариз веднага доведе оседлания Принс.

— Бързай! — подкани го Тариз и се засмя до уши. — Трябва да бързаш!

После дребният слуга застана под яркото слънце и започна да плеска радостно с ръце, когато господарят му възседна потропващия от нетърпение кон и препусна през горещите пясъци.

Като препускаше лудо, шейхът настигна групата след няколко минути. Темпъл погледна през рамо, видя, че Шариф се приближава към тях, и се засмя щастливо.

Свали тропическата си каска, хвърли я на земята и размята дългите си руси коси. После пришпори Тоз, който се отдели от конниците, готова да изпита трепета от надбягването.

Шейхът бързо настигна своите конници. След като се изравни с тях, той вдигна дясната си ръка. Рубинът на пръстена му просветна с огненочервения си блясък. Направи знак на хората си да се върнат обратно.

Ездачите се засмяха, подсвирнаха с уста, покорно се обърнаха и се насочиха обратно към лагера.

Шейхът препускаше напред с широка усмивка на уста.

С развяваща се от вятъра коса, с усмивка, широка като арабската пустиня, с грейнали от радост очи, Темпъл подканваше верния Тоз да препуска все по-бързо и по-бързо, за да изпреварят черния жребец, който ги преследваше.

Смелият Тоз беше напрегнал всичките си сили, но не можеше да издържи срещу мощния демон Принс. И слава Богу!

Темпъл погледна през рамо и видя, че Принс се изравнява с потъналия в пяна Тоз. Още десетина метра жребците препускаха един до друг. След това шейхът уви юздите около предната част на седлото си и започна да управлява жребеца само с натиска на коленете си.

Протегна ръце към Темпъл и тя нетърпеливо го прегърна, докато я издърпваше от гърба на Тоз и я слагаше на седлото пред себе си.

Като се смееше и плачеше едновременно, Темпъл обсипваше с целувки лицето на Шариф и го питаше:

— Какво ви забави, милорд?

— Не ме наричай така, Темпъл — отговори той и я притисна по-близо до себе си. — В сърцето си аз си оставам Шариф Азис Хамид, арабинът.

— Е, добре тогава, мой пустинен шейх, целуни ме и ми кажи, че ще ме направиш своя първа и единствена жена.

— Ще го направя — отговори той и обърна Принс обратно към оазиса. — Но може да останеш вдовица, когато семейството ти научи за твоята женитба.