Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burning Love, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 63гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey(30.08.2011)
Корекция
Xesiona(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara(2010)

Издание:

Нан Райън. Керван за Багдад

ИК „Бард“ ООД, 2000

История

  1. —Добавяне

Глава 16

Топлината и красотата на приятните нощи в пустинята, както и близостта с този студен красив шейх бяха започнали да оказват своето влияние върху Темпъл. Когато той беше с нея, тя искаше да е далеч от него. Но когато го нямаше, лежеше будна, напрегната и неспокойна върху отрупаното с възглавници канапе. Страхуваше се и същевременно очакваше неговото завръщане. Чудеше се къде може да е отишъл и какво прави в момента. Беше видяла, че в лагера има и жени арабки. Дали той беше с някоя от тях? Дали беше любовник на някоя черноока и чернокоса екзотична красавица? И дали, докато тя лежеше гола и сама в голямата тъмна стая, той не беше в прегръдките на някоя обожаваща го любовница?

И когато накрая посред нощ се прибереше, Темпъл лежеше тихо и напрегнато слушаше шумоленето на дрехите му, докато той се събличаше. А когато се изтегнеше в леглото си и беше толкова близо до него, че можеше да го докосне, ако поиска, понякога се изкушаваше да направи точно това. Но никога не го направи.

Шейхът беше дързък и опасен варварин, но беше много красив.

Беше мургав, силен и привлекателен. Имаше сурово лице, студени и все пак покоряващи черни като смола очи, безупречно гладка мургава кожа и стройно мускулесто тяло. Дори само видът му можеше да предизвика неприлични мисли у нея. Тялото й веднага пламваше от страст и дълго след като той заспеше, тя продължаваше да лежи будна.

Имаше дори нощи, когато присвиваше очи в тъмнината, за да може да огледа този загадъчен мъж, когото тя вече не мразеше толкова силно, колкото би трябвало. Темпъл слушаше като хипнотизирана равномерното му дишане. Имаше чувството, че стените на шатрата се издуват и туптят като сърдечен пулс, бавно я обгръщат, и тя се задушаваше от силното сексуално излъчване в стаята.

Докато лежеше така, задъхана и напрегната, и гледаше спящия шейх, в главата й започнаха да се пораждат налудничави мисли, като например да се промъкне в леглото му, докато той спи дълбоко и не може да усети нейното присъствие. Да полежи до него в горещия мрак, в който се чувстваше това завладяващо излъчване. Да притисне голото си възбудено тяло до неговото. Да плъзне интимно ръката си по гърдите му и да прокара пръсти през гъстите гарвановочерни косми. Да долови вълнуващото равномерно биене на сърцето му.

Темпъл се почувства засрамена от тези неприлични мисли, но не можеше да се освободи от тях.

Тя беше по-неуязвима през деня. Но близостта с този загадъчен мъж през нощта смущаваше нейното спокойствие. Като виждаше шейха през деня, когато бе облечен в националната си роба, тя по-лесно можеше да си припомня кой е той.

Беше арабин, главатар, поставен извън закона, който я бе отвлякъл. Тогава се възмущаваше от ужасяващото деяние на този нецивилизован див пират. Той не изпитваше нито, срам, нито угризения на съвестта. Проявяваше към нея по-малко уважение, отколкото към расовите коне в конюшнята си извън селото или към ловните соколи, накацали по прътовете.

Тогава беше доволна, че този черен дявол не й е направил нищо. Все още. Обаче знаеше, че ако не избяга в скоро време от Шариф Азис Хамид, самонадеяното предсказание, което той бе изрекъл първия ден, когато тя беше пристигнала в лагера, щеше да се сбъдне.

„Ако те пожелая, ще те обладая без борба. Ти ще ми се отдадеш с радост.“

Не можеше да чака повече, налагаше се да бяга.

Старателно обмислените планове на Темпъл за бягство бяха почти готови. Като не вярваше, че е запомнила всичко, което й беше разказвал Тариз за почвата, кладенците и пътищата, които водеха извън пустинята, тя бе поискала блок за рисуване и молив, като бе обяснила, че обича да рисува. Беше начертала една груба скица на карта и я бе скрила под възглавницата си. Скоро беше прибавила там и една манерка, напълнена с вода, фурми, фъстъци и малко храна за из път. Липсваше й само екипът за езда през пустинята. Това щеше да бъде трудната част.

Всяка вечер Рикия й донасяше по няколко елегантни рокли и тя трябваше да си избере една от тях за вечерта. Този път се престори, че не може да реши коя да избере. Правеше гримаси и вдигаше нагоре ту една, ту друга рокля. Рикия се усмихна с разбиране, обърна се и започна да вади дантеленото бельо, а после отиде да провери температурата на водата за нейната баня.

Докато нищо неподозиращата Рикия се върне, Темпъл беше успяла да мушне при останалите неща под възглавницата на дивана и една бяла копринена рокля.

— Тази — каза тя и се усмихваше, докато държеше светлосиня вечерна рокля от блестящ копринен шантунг. — Тази вечер ще облека синята рокля.

Рикия кимна одобрително и извади разкошно колие от кутията, подплатена с кадифе. Голям четвъртит сапфир, инкрустиран с диаманти, висеше на фина платинена верижка. Тя доближи сапфира до синята рокля и вдигна въпросително вежди към Темпъл.

— Да! — заяви Темпъл и взе колието. — Чудесно е. Наистина е чудесно.

Доволна, Рикия започна да прибира останалите рокли, които Темпъл нямаше да облече сега. Но Рикия започна да се мръщи и Темпъл се вцепени, дъхът й замря. Знаеше какво мисли арабката. „Дали съм донесла пет или шест рокли?“ И Рикия започна да търси наоколо озадачена.

Като се престори, че не забелязва озадаченото й лице, Темпъл започна да се съблича за банята. Натопи се в горещата вода. Прислужницата продължаваше да търси. Накрая се отказа да оглежда повече, реши, че ги е преброила погрешно, и събра роклите.

След като Рикия излезе, Темпъл въздъхна с облекчение. Тя се усмихваше, докато вдигаше насапунисаната кесийка към лявото си рамо.

Роклята, с която щеше да бъде облечена, когато избяга, беше добре скрита под възглавниците на дивана, където спеше. За предпочитане беше да е някоя по-всекидневна рокля, но най-лесно се оказа да задигне и скрие бялата копринена рокля.

Темпъл беше толкова нервна по време на вечерята, че ръката й трепереше, когато поднасяше сребърните прибори към устата си. Тя напразно се опитваше да прикрие напрежението си. Изчерви се, когато шейхът, който седеше срещу нея, безочливо се загледа в гърдите й, които доста се подаваха от дълбокото й деколте. Ако беше забелязала, че роклята от шантунг е толкова предизвикателна, щеше да избере друга. А ако беше преценила, че верижката на това разкошно колие със сапфира е толкова дълга, нямаше да сложи него.

Чувстваше се разголена, уязвима и нещастна. Раменете, гърбът и ръцете й бяха открити. По-лошото бе, че горната част на роклята й беше толкова вталена и неудобна, а деколтето беше изрязано така смущаващо дълбоко, че имаше опасност гърдите й да се измъкнат при някое по-рязко вдишване.

Големият тежък сапфир й убиваше. Много й се искаше да го повдигне нагоре, но не се осмеляваше. Не и когато шейхът се беше вторачил в нея и наблюдаваше всяко нейно движение.

Може би заради начина, по който изглеждаше той на светлината на свещите, или поради това, че беше нервна заради заплануваното бягство, но тази вечер й се струваше по-опасен от друг път. А може би се дължеше на необикновеното му облекло.

Шейхът беше облякъл черен официален костюм с европейска кройка. Беше си сложил черна риза от фин плат. Не носеше вратовръзка или папийонка. Нямаше копчета на яката, не си беше сложил ръкавели. Черната яка на ризата му беше отворена на врата и разкопчана до средата на гърдите му.

Черни коси, черни очи, черен костюм и черна риза. Предизвикателният принц на мрака! Така изглеждаше той. Можеше дори да бъде самият сатана, дошъл да открадне душата й и да я отвлече в ада. Никога не беше изглеждал по-опасен и по-привлекателен.

Цареше напрегнато мълчание. Темпъл беше прекалено нервна, за да изпитва глад, и знаеше, че шейхът я наблюдава внимателно. Можеше да усети това дори без да вдига очи. Под втренчения му поглед лицето й пламтеше, а сърцето й силно туптеше. Чудеше се дали ще издържи цялата вечер, без да се издаде.

След известно време, което й се стори цяла вечност, вечерята приключи и Темпъл едва се въздържа да не скочи от стола си. Но остана на мястото си, докато шейхът се изправи бавно, бутна стола си назад и заобиколи масата.

После хвана стола й и й подаде ръка. Темпъл я пое, като се надяваше, че пръстите й не треперят твърде много. Щом пусна ръката й, тя понечи да се отдалечи веднага, но той я хвана за лакътя и я дръпна назад.

— Какво? — попита тя изтръпнала. — Какво има?

— Само това — отвърна той, протегна ръка и хвана платинената верижка, на която висеше тежкият сапфир.

— Какво правиш? — запита тя, ужасена от възбудата, която изпита, когато ръката му се докосна до нейната плът.

— Ще дам да скъсят верижката — заяви той, — за да не убива колието на твоите…

— Не разбирам за какво говориш — прекъсна го и се изчерви. — Ако искаш, вземи колието, но си свали ръцете от мене.

— Значи камъкът не ти убиваше? — запита той.

— Разбира се, че не.

— Явно съм сгрешил — отговори шейхът, но черните му очи говореха, че не е сгрешил.

Усмихна се ехидно и дръзко и постави големия сапфир между гърдите й. После се отдалечи.

Стиснала ръце в юмруци, Темпъл го гледаше, когато той се навеждаше и взимаше една цигара от сребърната кутия. За неин най-голям ужас той не излезе и не отиде на обичайната си разходка след вечеря. Седна на дивана, запали цигара и протегна дългите си крака.