Нора Робъртс
Да прескочиш границите (7)

Седма глава

Ако не дойдеш при мен, аз ще дойда да те търся.

Не бяха думи, които Джилиан би забравила. Все още не бе решила как да постъпи с тях, нито пък какво да направи по повод случилото се между нея и Арън. През този огнен следобед при езерото имаше нещо повече от страст, нещо повече от удоволствие, и то много наситено. Може би щеше да се справи със страстта и удоволствието, но онова, другото, не й даваше сън нощем.

Ако отидеше при него, къде се отправяше? Към един мъж, на когото едва се бе плъзнала по повърхността, към една връзка с изгледи за повече висини и падини, от които можеше да излезе. Рискът — започваше твърде добре да осъзнава риска. Ако този път потеглеше с отпуснати юзди, ще се заплете в любовта, преди да успее да се овладее. Беше й трудно да го признае и невъзможно да го разбере.

Винаги бе смятала, че хората се влюбват, защото искат, защото търсят, или защото са готови за романтична връзка. Веднъж в миналото определено бе готова за това, да се разкрие за всички тези нежни чувства и наситени емоции. Ала сега, когато реши, че отново е на прага на любовта, нито беше готова за нея, нито изпитваше някакви нежни чувства. Арън Мърдок не ги търсеше и по тази причина искаше толкова много повече.

Ако отидеше при него, дали щеше да намери равновесието между отговорностите и амбициите й и страстта, която той предизвикваше у нея? Когато бе в обятията му, не мислеше за ранчото, за позицията си там, за която се бореше всеки ден да утвърди.

Ако се влюбеше в него, щеше ли да се справи с несъответствието на чувствата помежду им и да намери изход, когато дойдеше време той да поеме по собствения си път? Не се съмняваше, че ще го направи. С изключение на Клей нямаше друг мъж, който да й бе останал верен.

Разкъсваше се от нерешителност, както всяка жена, свикнала да върви по своя си път по свой начин.

И докато личният й живот бе с главата надолу, професионалният не бе в много по-добро състояние. Липсваха петстотин глави добитък. Вече нямаше никакво съмнение, че от стадото й е било системно и успешно ограбвано.

Джилиан затвори телефона и разтърка слепоочия, зад които пулсираше главоболие.

— Е? — С шапка в скута Джо Карлсън седеше от другата страна на бюрото.

— До края на седмицата няма да могат да доставят самолета. — Мрачно стисна челюсти и го погледна. — Вече няма значение. Освен ако не са пълни глупаци, досега да са покрили добитъка. Вероятно са ги изкарали от щата в Уайоминг.

Той изучаваше периферията на спретнатата си каубойска шапка.

— Може и да не са, така престъплението става федерално.

— Аз така бих постъпила — измърмори тя. — Не можеш да скриеш петстотин глави първокачествени говеда. — Изправи се и прокара пръсти през косата си. Петстотин. Думата ехтеше в главата й като знак за провал, неспособност, уязвимост. — Шерифът прави каквото може, обаче те имат преднина, Джо. Нищо не мога да направя. — В пристъп на безсилие сви ръце в юмруци. — Мразя да съм безпомощна.

— Джилиан… — Джо въртеше шапка в ръце и за момент й се намръщи. Докато мълчеше, тя чуваше как старият часовник върху дядовото й бюро отмерва времето. — Не мога да не повдигна въпроса — промълви най-после и отново я погледна. — Няма да е особено трудно да се скрият петстотин животни, ако са разпръснати сред няколко хиляди.

Погледът й се смрази.

— Говори направо, Джо.

Той стана. След повече от половин година в Утопия, все още приличаше повече на бизнесмен, отколкото на работещ на открито. И тя разбра, че в момента говори бизнесменът.

— Джилиан, не можеш да затвориш очи пред факта, че бе прекъсната западната гранична ограда. Това пасище излиза директно в имота на Мърдок.

— Знам къде излиза — отвърна хладно. — Както и това, че ми трябва повече от срязана ограда, за да обвиня някого, особено семейство Мърдок, в кражба на добитък.

Джо отвори уста да каже нещо, срещна непримиримия й поглед, след което я затвори.

— Добре.

Простичкият му отговор само разпали гнева й. И съмненията й.

— Арън ми каза, че ще направи основен преглед на добитъка си. Ще разбере, ако има и петдесет чужди животни в стадото си, да не говорим за петстотин.

Не толкова думите, колкото тонът й му подсказаха къде е проблемът.

— Знам.

Джилиан го зяпна. Погледът му бе твърд и съчувствен.

— По дяволите, няма нужда да краде добитък от мен.

— Джилиан, като загубиш петстотин глави добитък сега, печалбата ти слиза до нула. Ако загубиш още толкова, даже наполовина на тези, и ще се замислиш дали да не продадеш част от земята си. Има и други мотиви за кражба, освен цената на животно.

Тя се завъртя и силно стисна очи. Беше си го мислила и се мразеше заради това.

— Щеше да ме попита, ако искаше да купи от земята ми.

— Може би, но отговорът ти щеше да е „не“. Говори се, че преди няколко години е искал да има собствено ранчо. Не го е осъществил, но това не означава, че ще се задоволи с това, което притежава баща му.

Не можеше да го опровергае, нито един негов довод. Но не можеше и да се примири.

— Остави разследването на шерифа, Джо. То е негова работа.

Той се стегна и замръзна при отсечения тон на гласа й.

— Добре, по-добре да се захващам със своята.

В прилив на безпомощност и вина тя се обърна, преди той да стигне до вратата.

— Джо, съжалявам. Знам, че си загрижен за Утопия.

— И за теб съм загрижен.

— Оценявам го, наистина — вдигна износената си кожена работна ръкавица от бюрото и я прекара през дланите си. — Трябва да действам по своя си начин и ми трябва още малко време, за да реша какъв е той.

— Добре. — Нахлупи шапка и с пръст наведе периферията. — Но да знаеш, че имаш подкрепа, ако ти потрябва.

— Няма да забравя.

Щом той излезе, Джилиан се спря в средата на кабинета. Господи, така й се искаше да се поддаде на отчаянието. Да се хвърли на първия, който ще я изслуша, че не може да се справи. Че трябва да намери някой, някъде, който да поеме нещата и я подкрепи, докато всичко си дойде пак на мястото. Обаче нямаше право да изпада в паника, нито някой друг да поеме отговорностите й дори и за миг. Земята беше нейна, както и всичко, което вървеше покрай нея.

Джилиан вдигна шапката си и другата ръкавица. Имаше работа за вършене. Дори и да я оберяха до последните сто глави добитък, пак щеше да има работа за вършене и път отново да изгради всичко. Разполагаше със земята и наследената от дядо си решителност.

Щом отвори входната врата, за да излезе, видя Карън Мърдок да се приближава към къщата. Изненадана, Джилиан се поколеба, после излезе на верандата да я посрещне.

— Здравей, надявам се, че нямаш нищо против, че се отбих.

— Разбира се, че не. — Джилиан се усмихна и за втори път се възхити от нежното и елегантно излъчване на майката на Арън. — Приятно ми е да Ви видя отново, госпожо Мърдок.

— Хващам те в неудобен момент — отвърна жената, като погледна работните ръкавици, които Джилиан държеше.

— Не. — Джилиан пъхна ръкавиците в задния си джоб.

— Да ви предложа кафе?

— С удоволствие.

Карън последва Джилиан в къщата и небрежно се огледа, докато вървяха към кухнята.

— Господи, от колко години не съм стъпвала тук. Често идвах на гости на баба ти — рече с тъжна усмивка. — И дядо ти, и Пол знаеха, но ние гледахме да не го споменаваме. Какво мислиш за старите вражди, Джилиан?

В тона й имаше смях, който преди време щеше да раздразни Джилиан. Сега просто изтръгна усмивка от нея.

— Не по същия начин както преди няколко седмици.

— Радвам се да го чуя. — Карън седна до кухненската маса, докато Джилиан започна да приготвя прясно кафе.

— Давам си сметка, че онзи ден Пол каза някои неща, които нямаше начин да не те подразнят. Трябва да призная, че понякога го прави нарочно. Реакцията ти бе най-приятният му момент за деня.

Джилиан се усмихна леко и погледна през рамо.

— Може би прилича на Клей много повече, отколкото съм си представяла.

— Бяха от един дол дренки. Няма много като тях — прошепна тя. — Джилиан, научихме за липсващите животни. Не мога да ти опиша колко ми е неприятно. Ясно ми е, че думите „ако мога с нещо да ти помогна“ са лишени от съдържание, но съм искрена.

С лице към кафеварката Джилиан успя да вдигне рамена. Не беше сигурна, че точно сега може лесно да приеме съчувствието.

— Всички сме изправени пред този риск. Шерифът прави каквото може.

— Всички сме изправени пред този риск — съгласи се Карън. — Когато се случи на един от нас, всичките сме засегнати. — За момент се поколеба, осъзнала, че докосва чувствително място. — Джилиан, Арън спомена пред мен за отрязаната ограда, макар да не го каза на баща си.

— Отрязаната ограда не ме притеснява — тихо й обясни Джилиан. — Знам, че Арън няма нищо общо с това, не съм глупава.

Не, помисли Карън, докато изучаваше изящния профил. В никакъв случай не си.

— Той е много притеснен за теб.

Джилиан с въздишка се обърна.

— Не искам да прозвучи грубо, госпожо Мърдок. Управляването на ранчото е трудна и рискована работа. Когато си жена, тези рискове се удвояват. — Поднесе кафето на масата и седна срещу нея. — Трябва да съм двойно по-добра от мъж на моето място, защото това все още е мъжки свят. Не мога да си позволя да се огъна.

— Разбирам те. — Карън отпи и огледа стаята. — Тук няма на кого да се доказваш.

Джилиан вдигна поглед от чашата си и видя съчувствието и неповторимата връзка, която може да има една жена с друга. Така стегнатият като в обръч самоконтрол се пропука.

— Толкова ме е страх — прошепна. — Повечето време не смея да го призная и пред себе си, защото тази година ме очаква толкова много работа. Поех доста рискове — ако се оправдаят… Петстотин глави добитък. — Издиша продължително, а цифрата пулсираше в съзнанието й. — Няма да ме разори, не мога да си позволя да ме разори, но ще ми трябва много време, за да се възстановя.

Карън протегна ръка и обгърна нейната.

— Може и да ги открият.

— Знаете каква вече е вероятността. — За момент остана неподвижна, приела успокоителния допир, после отново хвана чашата си. — Както и да се развият нещата, все още съм шеф в Утопия. Моя е отговорността за това, което ми бе възложено. Клей ми повери това, което бе негово. Аз трябва да го продължа.

Карън я изгледа дълго и проницателно, подобно на сина си.

— Заради Клей или заради себе си?

— Заради двама ни — поясни Джилиан. — Дължа му го заради земята и заради това, на което ме научи.

— Можеш прекалено много да се посветиш на земята — рязко каза Карън. — Пол ще се закълне, че съм се простила с разума си, ако ме чуе какво говоря, но е истина. Арън… — Тя се усмихна, снизходителна, горда. — Той много прилича на баща си, но му липсва непреклонността на Пол. Може би не се нуждае от нея. Не можеш да допуснеш земята да те погълне, Джилиан.

— Тя е всичко, което имам.

— Не го мислиш сериозно. О, да, струва ти се, че е така — рече, когато Джилиан не отвърна нищо. — Но ако утре загубиш цялата си земя, ще правиш нещо друго. Имаш силата за това. Забелязвам го в теб, както винаги съм го откривала и в Арън.

— Той разполага и с други възможности. — Възбудена, Джилиан стана да си налее кафе, макар всъщност да не й се пиеше.

— Имаш предвид нефта. — За момент Карън не продума, защото претегляше всички „за“ и „против“ за това, което щеше да каже. — Той го направи заради мен и заради баща си — обясни най-накрая. — Надявам се никога вече да не ми се налага да го моля за нещо подобно.

Джилиан се върна при масата, но не седна.

— Не разбирам.

— Пол сбърка. Добър човек е и грешките му все са допускани със същата сила и енергия, с които върши всичко. — Върху устните й заигра усмивка, ала очите й останаха сериозни. Беше обещал нещо на Арън, бяха се споразумели, още откакто Арън бе малък. „Двете М“ щеше да е негово имение, ако си го заслужеше. И той го направи — прошепна тя. — Мисля, че ме разбираш.

— Да. — Джилиан сведе поглед към чашата, после я остави. — Напълно.

— Когато Арън се върна от колежа, Пол не бе готов да се оттегли. Тогава Арън се съгласи да работи в продължение на три години, както каже баща му. След това щеше да поеме ръководството и да разполага с всички пълномощия.

— Чух — начена Джилиан, после смени посоката. — Едва ли е лесно за един мъж да се откаже от това, което е създал, дори и в полза на собствения си син.

— Бе дошло време Пол да дава — каза й Карън, ала държеше главата си изправена. — Може би щеше да го направи, ако… — Махна с ръце, сякаш да намали темпото. — Когато отказа да изпълни сделката, Арън побесня. Имаха ужасна разправия, такава, каквато неизбежно се получава между двама силни, упорити мъже. Арън твърдо бе решил да замине за Уайоминг, да купи земя за себе си и да започне от нула. Колкото и да обичаше това ранчо, мисля, че ръцете го сърбяха точно за такъв вид работа.

— Но не го е направил.

— Не. — Погледът на Карън бе съвсем ясен. — Защото го помолих да не го прави. Лекарите току-що бяха казали, че Пол е в последен стадий на болестта. Даваха му най-много още две години. Беше бесен, че възрастта го е победила, че тялото му го предава. Той е много горд човек, Джилиан. Бе победил всичко, срещу което се бе изправял.

Младата жена си спомни орловия поглед и треперещите ръце.

— Съжалявам.

— Не искаше никой да знае, дори и Арън. На пръстите на едната си ръка мога да преброя случаите, когато не съм послушала Пол. — Погледна към едната си длан. Нещо в изражението й подсказа на Джилиан, че ако през годините е отстъпвала, то е било поради сила, а не слабост. — Знаех, че ако Арън си замине, Пол ще спре да се бори за малкото време, което му бе останало. А щом после Арън научеше, никога нямаше да си прости. Така че му казах. — Въздъхна тежко и завъртя ръце. — Помолих го да се откаже от мечтата си. Замина за Билингс и макар да си е мислил, че го прави заради мен, знам, че го направи за баща си. Съмнявам се, че лекарите ще се съгласят, но Арън подари на баща си пет години живот.

Джилиан се обърна, когато гърлото я стегна.

— Такива ужасни неща му наговорих.

— Уверена съм, че не си първата. Арън бе наясно как ще изглежда всичко. Никога не се е интересувал какво мислят за него хората. Повечето хора — поправи се тихо.

— Няма как да се извиня — продължи Джилиан, като се мъчеше да се овладее. — Ще побеснее, ако му кажа, че зная.

— Добре го познаваш.

— Всъщност не — отвърна Джилиан разгорещено. — Не го познавам, не го разбирам и… — Прекъсна думите си, удивена, че е готова да разголи душата си пред майката на Арън.

— Аз съм му майка — промълви Карън, разчела изражението й. — Но съм и жена. И много добре разбирам какво означава да имаш чувства към мъж, които със сигурност ще причинят трудности. — Този път не мереше думите си, а говореше свободно. — Едва бях навършила двадесет, когато се запознах с Пол, той минаваше четиридесет. Приятелите му мислеха, че е луд и че преследвам богатството му. — Засмя се и с лека въздишка се облегна. — Уверявам те, че преди трийсет години не разбирах комичността на ситуацията. Не съм тук, за да ти давам съвети за отношенията между вас с Арън, а за да ти предложа подкрепата си, ако я приемеш.

Джилиан я погледна — трайната красота, силата в погледа й, добротата.

— Не съм сигурна, че знам как.

Карън стана и постави ръце върху рамената на Джилиан. Толкова млада, помисли тъжно. Толкова непоколебима.

— Знаеш ли как да приемеш приятелство?

Джилиан се усмихна и докосна ръцете на Карън, които все още се намираха върху рамената й.

— Да.

— Това е достатъчно. Заета си — каза рязко и бързо стисна Джилиан, преди да я пусне. — Но ако имаш нужда да поговориш с жена, както на всички ни се случва, обади ми се.

— Непременно. Благодаря ви. Карън поклати глава.

— Не е съвсем безкористно. Повече от трийсет години живея в мъжки свят. — За момент докосна бузата на Джилиан. — Липсва ми дъщеря ми.

 

 

Арън стоеше на верандата и наблюдаваше изгрева на луната. Нощта беше толкова тиха, че долавяше свистенето от крилата на ястреб над главата си, преди да се спусне към нощната си плячка. В едната си ръка държеше кутия леденостудена бира, от която отпиваше от време на време, без да усеща вкуса й. Беше една от онези топли пролетни вечери, когато човек можеше да опита аромата на цветята и да долови повея на лятото, което бавно настъпваше.

Проклет да е, ако продължи да чака.

Мина цяла седмица, откакто за последно я докосна. Всяка нощ, когато дългият прашен ден свършеше, копнееше тя да е при него, да запълни празнината вътре в него, която внезапно долови. Достатъчно трудно бе като прозря, че не желае Джилиан по същия начин като всички останали жени, но като откри собствената си уязвимост…

Можеше да го нарани, бе го наранила. Това като начало, помисли мрачно Арън и надигна бирата. Още не бе измислил как да го предотврати в бъдеще. Но това не спря копнежа му по нея.

Не му вярваше. Макар веднъж да бе решил, че това не е от значение, разбра, че е лъжа. Искаше тя да му даде доверието си, да му повярва дотолкова, че да сподели проблемите си с него. Сигурно преживява ужасни моменти сега, помисли си и пръстите му се стегнаха около бирата. Обаче не искаше да дойде при него, не искаше да го остави да помогне. Май бе дошло време да направи нещо по въпроса, независимо дали щеше да й хареса или не.

Внезапно загуби търпение, ядоса се и пое към стълбите. Звукът от приближаващия автомобил го достигна преди светлината от фаровете. Погледна в посока към шума и видя как двата успоредни лъча прерязват тъмнината. Първоначалното безразличие се превърна в напрежение в раменните мускули и стомаха.

Арън остави полупразната кутия върху парапета на верандата, докато Джилиан паркираше пред къщата. Каквито и желания да имаше, бе му останало достатъчно чувство за самосъхранение, за да не се втурне по стълбите и да я грабне. Той чакаше.

Тя беше така сигурна, че нервите й ще се успокоят по пътя. Беше й трудно за човек, който просто не си позволява да е неспокоен, да приеме свития стомах и пресъхналото гърло. Нито за миг след таз сутрешното посещение на майка му Арън не напусна мислите й. Въпреки това Джилиан бе преминала през мъките на съмненията, преди да вземе окончателното решение да дойде. С идването си тя му даваше нещо, което не бе искала, част от несподелената си същност.

С луна зад гърба си застана за миг до колата, загледана в него. Вероятно защото краката й леко трепереха, вирна високо брадичка, докато се качваше по стълбите.

— Това е грешка — каза му.

Арън не мръдна от място, опрял рамо в подпората на верандата.

— Така ли?

— Ще усложни нещата в момент, когато животът ми е достатъчно объркан.

Стомахът му сякаш се сви на възел, който още повече се затягаше, докато я наблюдаваше. Беше бледа, обаче в гласа и нищо не трепваше.

— Отделила си от скъпоценното си време, за да дойдеш тук — каза спокойно, ала сви длани, за да не я докосне.

— Изобщо нямаше да дойда, ако можех да се спра.

— Наистина ли? — Беше по-голямо признание, отколкото очакваше. Първите мускули започнаха да се отпускат. — След като вече си тук, защо не дойдеш малко по-близо?

Нямаше да направи живота й по-лесен, осъзна Джилиан. И щеше да се презира, ако го оставеше. Без да сваля очи от него, Джилиан пристъпи напред, докато телата им се докоснаха.

— Така достатъчно близо ли е?

Очите му се плъзнаха по лицето й, след това се усмихна.

— Не.

Джилиан обхвана тила му с ръце и притисна устни към неговите.

— Сега как е?

— Още по-близо. — Позволи си да я докосне — едната му ръка при кръста й бавно се изкачи и хвана косата й. Очите му блестяха на лунната светлина с отсянка на тържествуване, смях и страст. — Много по-близо, Джилиан.

Тя не затвори очи, когато прилепваше тялото си още по-интимно към неговото. Долови отклика на мускулите му към собствените й, ехтящото туптене на сърцето му.

— Ако стигнем по-далеч тук отвън — прошепна в ухото му, — ще нарушим закона.

— Да. — Прокара език по долната й устна, навлажни я и усети рязкото й издишане върху езика си. — Ще платя гаранцията, ако се притесняваш.

Устните й пулсираха от умелото движение на езика му.

— Млъкни, Мърдок — измърмори и залепи уста към неговата. Джилиан остави всичките страсти, всичките чувства, който дни наред я преследваха, да се излеят. Щом изригнаха отвътре, я погълнаха. Без да разсъждава, се притисна към него и той бе хванат между тялото й и подпората.

Тръпката на удоволствие бе така силна, че сякаш я преряза през кожата. Ръката на Арън я прегърна, за да може да обхване тила й и да задържи дивата, алчна уста върху своята. След това ръцете му много бързо я подхванаха под колената и я вдигнаха във въздуха.

— Арън… — Протестът й бе задушен от поредната безмилостна целувка, след което той прекоси верандата и се отправи към вратата. Макар да се възхити на умението му да отмести мрежата против насекоми и да затръшне тежката врата с пълни ръце, тя се засмя. — Арън, пусни ме. Мога и сама да ходя.

— Не виждам как, когато те нося — изтъкна и се заизкачва по тесните стълби към втория етаж.

— Така ли действаш, за да изразиш мъжко надмощие?

Бе възнаградена с присвит поглед и сладко му се усмихна.

— Не — меко отвърна Арън. — Така действам, за да изразя романтика, а когато искам да изразя мъжко надмощие… — Почти изкачил стълбите, той бързо я преметна и тя увисна през рамото му.

След първоначалната изненада Джилиан трябваше да му признае попадението.

— Заслужих си го — призна тя, като издуха косата от лицето си. — Всъщност исках да кажа, че не търся нито романтика, нито надмощие.

Арън вдигна вежди, докато влизаше в спалнята. Думите бяха достатъчно закачливи, ала долови нотката искреност. Бавно започна да я спуска и преди краката й да докоснат пода, всяка част от тялото й се отри о него. С отслабена съпротива от действието му тя го погледна с очи вече бурни от желание.

— Не обичаш ли романтиката, Джилиан?

— Не това търся — успя да изрече, като протегна ръце към него.

Улови китките й и ги задържа.

— Много лошо в такъв случай. — Лекичко захапа ухото й. — Ще трябва да го приемеш някак си. Да не би да смяташ, че директната страст е по-безопасна.

— Ако може да има нещо безопасно при теб. — Затаи дъх, когато езикът му премина по шията й.

Арън се засмя, после лениво и целенасочено започна да я съблазнява само с уста.

— Това местенце тук — прошепна, захапвайки точно над якичката. — Толкова е меко, толкова нежно. Човек може да забрави, че по теб има подобни места, докато сам не ги открие. Пращаш всички по дяволите с вирната брадичка и е голямо изкушение да я цапне човек, но после — той наклони глава, за да прокара език по кожата й под нов ъгъл, — излиза точно като коприна.

Заби зъби в жилата на врата й и усети как ръцете й омекват. Точно това искаше, помисли си с нарастваща възбуда. Да я види разтопена, послушна и извън контрол, макар и за няколко минути. Сами по себе си горещата кръв и огънят бяха награда, ала този път, може би само този път, търсеше удовлетворението от това да знае, че може да я направи толкова слаба, колкото и тя него.

Залепи уста върху нейната, дразнеше езика й с върха на своя, докато дишането и стана накъсано и плитко. Пулсът й бумтеше в дланите му. Ще я разсъблича бавно, реши той. Ще отнеме много дълго време, от което и двамата да полудеят.

Без да бърза Арън я опря на леглото, после я отпусна и тя седна на ръба. На лунната светлина виждаше очите й, вече замъглени от желание, а кожата — нежно зачервена от това. Наблюдаваше я, докато прокара дългия си пръст по шията към първото копче на ризата й. Погледът й остана немигащ, докато го разкопчаваше, след това второто, след това третото. Спря, за да прокара ръце надолу, леко през гърдите, тънката талия, тесния ханш до дългите, стройни бедра. Тя бе абсолютно неподвижна, с изключение на потреперващата плът.

Обърна се, затисна крака й между своите и започна да издърпва ботуша й. Първият падна на земята, а когато взе втория и дръпна, Джилиан му помогна с добре разположена контра.

С изненада я погледна и видя как му хвърля палав поглед. Бързо се окопити, помисли си той. Тъкмо ще бъде още по-възбуждащо отново да я разтопи.

— Можеш да направиш същото и за мен — предложи Арън, отпусна се на леглото, подпря се на лакти и подаде обутия си крак.

Джилиан го послуша и възседна крака му. С това, с дяволитата усмивка, с дръзкия поглед знаеше как да се оправи. То можеше да разпали огъня в нея, но не я разчувстваше. Когато най-накрая взе окончателното решение да дойде, си каза, че ще дойде като равнопоставена, без тихи обещания или нежни изрази, които струваха не повече от усилието да се произнесат. Каза си, че няма да се влюби в него, докато се вслушва в тялото си и изключи сърцето.

В момента, когато вторият ботуш тупна на земята, Арън я сграбчи за кръста, завъртя я и тя падна със смях на леглото.

— Ти си корав мъж, Мърдок. — Обви ръце около врата му и му се усмихна. — Само мяташ жените насам-натам.

— Лош навик. — Наведе глава и захапа небрежно устните й, като се противопостави на опита й да задълбочи целувката. — Обичам устата ти — прошепна. — Още едно от онези нежни, изненадващи места. — Внимателно засмука долната й устна, докато усети как ръцете, прегърнали врата му, омекват.

Омарата отново се спускаше и тя забрави за начините, по които да я възпре. Не това искаше… нали? Все пак май бе всичко, което искаше. Съзнанието й се носеше, сякаш излезе от тялото й и тя почти се виждаше легнала премаляла и податлива под Арън. Можеше да види как напрежението и тревогите от изминалите дни изчезват от лицето й, докато то става меко и спокойно под бавните милувки на устните и езика му. Долови пулса си по-лек, не съвсем равномерен, но не още бесен. Сигурно това значеше да те глезят, да те ценят. Не бе сигурна, ала знаеше, че не би понесла да загуби това усещане. Заедно с бавната въздишка се освободи и от съмненията.

Когато се наведе да й подшушне нещо глупаво в ухото, улови аромата на вечерния му душ. Лицето му боцкаше заради еднодневната брада, но тя с удоволствие потърка буза в него. А устните му се пренесоха по кожата й, която беше жива и тръпнеща, след което се върнаха върху нейните устни.

Почувства допира на силните, умели пръсти, които се преместиха надолу, за да освободят последните копчета на ризата й. След това се плъзнаха по гръдния й кош, леко, без усилия, като я въвлякоха по-дълбоко в царството на усещанията. Едва я докосваше. Целувките му си оставаха леки, ръцете — нежни. Всички смислени мисли изхвръкнаха.

— Ризата ми пречи — прошепна в ухото й. — Искам да те усещам до себе си.

Вдигна ръце и макар пръстите й да бяха сръчни, не можеше да ги движи още по-бързо. Стори й се, че минават часове, преди да усети притиснатото му тяло до своето. С въздишка плъзна ръцете си нагоре към рамената му и обратно, докато събличаше ризата. Мускулната стена бе наистина твърда. Докато прокарваше длани по него, Джилиан осъзна, че първия път, когато се любиха, е имала съвсем бегла представа за него. Всичко бе станало така бързо и бурно, че не бе успяла да оцени колко добре сложен е.

Стегнати сухожилия, опъната плът. Арън бе мъж, свикнал да използва гърба и ръцете си в ежедневната работа. Не се запита защо това само по себе си й достави удоволствие. След това изобщо не можеше да разсъждава, защото устата му бе започнала да броди.

Не бе осъзнавал, че може да получи толкова съвършено удовлетворение, като се заеме с удоволствието на някой друг. Искаше я бързо, веднага и бурно, а бе така упоително чувството, че има силата да я направи слаба само с едно докосване.

Вътрешната страна на гърдите и бе наистина нежна и той й се посвети. Кожата над джинсите беше бяла и гладка и ръката му с удоволствие се намести там. Долови първите й трепети, изтръгнали се изпод устните и ръцете му, и главата му се замая. Джинсите се опънаха срещу другите джинси, докато той не свали нейните надолу, за да я намери.

Джилиан не разбра точно кога отмалата се превърна в глад. Извиваше се към него, търсеше го, ала той продължи да се движи бавно. Не можеше да разбере как така е пленен от тялото й, след като винаги го бе намирала за прекалено изправено, слабо и практично. А той сякаш нямаше търпение да докосне и да вкуси всеки сантиметър. И шепота, който долавяше, говореше за одобрение. Ръката му премести коляното й, за да даде достъп на пръстите до чувствената задна страна. След години яздене, ходене, работа, краката й бяха станали силни и много гъвкави.

Когато зъбите му преминаха по бедрото й, тя извика, изумена, че е изстреляна към напрегнатата кулминация на първия връх. Но той не й позволи да го прехвърли. Още не. Топлият му дъх я закачаше, след това леката игра на езика му. Усети как експлозията заплашително приближава, нарастваше по сила и дълбочина. Ала някак си той го разбираше миг, преди да я разтърси, и се оттегляше. Отново и отново я запращаше на ръба и отново я връщаше, а тя стана слаба и отчаяна.

Джилиан се намести под Арън, желаеше той да вземе всичко, каквото искаше, дори не разбра, когато той съблече и последната преграда от дрехи и отново легна целия върху нея. Тя долавяше всеки топъл и несигурен дъх върху лицето си, малко преди устните му да преминат оттам.

— Този път… — Арън напълни дробовете си с въздух, за да може да говори. — Този път ти ми го кажи, кажи ми, че ме искаш.

— Да. — Плътно го обгърна, разтреперана от копнеж. — Да, искам те. Сега.

Нещо проблесна в очите му.

— Не само сега — каза дрезгаво и я облада.

Джилиан изпита първия си връх и бе заслепена. А имаше още много, толкова много.