Нора Робъртс
Да прескочиш границите (6)

Шеста глава

Докато Джилиан се върна в ранчото, животните вече бяха вкарани в ограждението. Един поглед към слънцето й каза, че едва минава осем. Кравите и телетата се въртяха в кръг и мучаха в най-голямата дървена кошара, а работниците бяха започнали да ги разделят. Не беше лесна работа. Вслушана в звуците от мъжете и животните, Джилиан слезе от кобилата и я разседла. Нямаше време да размишлява над отрязаната телена ограда, когато започваше дамгосването.

Някои от работниците останаха на конете, подкарваха кравите и се мъчеха да ги насочат към кошарата, оградена с тел, докато телетата бяха отправяни към друго, дървено заграждение. Въздухът вече бе наситен с ругатни, по-скоро живописни, отколкото груби.

С удари и викове една крава и телето й бяха изведени от голямата кошара. Хора без коне бяха направили стегната редица, която не позволяваше на кравата да последва телето. Разчитайки предимно на размахани ръце, викове и подсвирквания, мъжете избутаха кравата към теленото заграждение. После процедурата се повтаряше. Джилиан гледаше как Гил върти жилавото си малко тяло и подвиква с такъв ентусиазъм, който щеше да го крепи през целия ден въпреки годините му. С лек смях нахлупи здраво шапка на глава и се отправи към тях с ласо в ръка.

Телетата се стрелкаха като териери към кошарата с кравите. Хвърчеше прах. Кравите се бутаха през оградата, за да се съберат с малките си. Мъжете ги връщаха с викове, груба сила или въжета. Макар хората да бяха по-малко на брой и по-леки на тегло, животните не можеха да си съперничат с находчивостта на каубоя.

Гил си избра теле от кошарата с кравите, върза го и го замъкна със себе си, като през цялото време ругаеше. Бухна го отстрани и го изпрати към заграждението за телета, после намигна на Джилиан.

— Оправена ли е оградата? — попита тя лаконично.

— Да.

— Аз ще се погрижа за останалото. — Направи пауза, после завъртя ласото. — После искам да поговоря с теб, Гил.

Той свали шапката си, избърса потта от челото с ръкава на прашната си риза, после отново я постави на глава.

— Когато кажеш. — Огледа се, докато Джилиан издърпа едно теле. — Почти сме готови, време е да ги подхванем.

С тези думи се присъедини към редицата мъже, които обграждаха непокорните крави, за да вкарат и последната в определеното за тях място. В по-малката кошара телетата ревяха и се трупаха едно върху друго.

— Не е приятно — прошепна им Джилиан. — Но ще стане бързо.

Портата изскърца, докато се затваряше да ги прибере. Останалата част от работата не й се нравеше особено, въпреки че никога не би го признала на друг, освен на себе си. Ножът, иглата и дамгата се използваха с точност и ритъм, който започваше плахо, после набираше плавност и скорост. Телетата минаваха по улея едно по едно с мечтата за освобождение, само за да бъдат вдигнати на работната маса.

Гледаше как поредното теле опулваше очи от изненада, когато масата се накланяше и то заставаше безпомощно на една страна на височината на кръста. После го обработваха както всяко друго през този период.

Работата бе разгорещена и мръсна. Носеше се миризмата на пот, кръв, опърлена кожа и дезинфектант. През несекващата работа се чуваха спомени, разкази, на които никой не вярваше, а всеки се опитваше да надмине. Кравите в телената кошара бяха разтревожени, бебетата им пищяха при забиването на иглата или ножа. Думите се носеха все по-наситени като въздуха в помещението.

Това не бе първото дамгосване за Джилиан, но всяко следващо — въпреки потта и усилията — й напомняше защо бе тук вместо на някоя широка, оживена улица на изток. Работата бе усилна, но почтена. Човек трябваше да е по-различен от другите, за да я върши. Добитъкът, който се суетеше и мучеше в загражденията, бе неин. Както и земята. Тя отмени помощника при работната маса и пое своя ред за ваксиниране.

Слънцето се вдигна по-високо, после започна да се спуска, когато последното теле бе пуснато. Всичко свърши, мъжете бяха гладни, телетата — изтощени и жално викащи майките си.

Самата тя разгорещена и гладна, приседна на една щайга наблизо и избърса мръсотията от лицето си. Ризата бе залепнала върху гърба й с потни петна, прозиращи през мръсното. Това бяха едва първите сто, помисли, докато се протягаше. Щяха да приключат с пролетното дамгосване едва към края на тази седмица или в началото на следващата. Изчака, докато почти всички мъже бяха потеглили към готварницата, преди да извика Гил. Той извади две бири от хладилника и тръгна към нея.

— Благодаря. — Джилиан я отвори, после остави студения, бирен вкус да отмие праха. — Мърдок сам ще провери останалата част от оградата — започна без предисловия. — Кажи ми честно — залепи бутилката до челото си, за да се наслади на студенината — дали е човек, който ще играе такива игри?

— Ти как мислиш? — отвърна Гил.

Какво можеше да мисли, запита се Джилиан. Независимо колко се стараеше, чувствата й непрекъснато се набъркваха. Чувства, които тепърва трябваше да осъзнава, защото все още не смееше.

— Теб питам.

— Хлапето е от сой — каза лаконично Гил. — Виж, старецът… — Усмихна се за миг, после присви очи към слънцето. — Преди години би могъл да направи такова нещо, просто от проклетия. Да даде повод на дядо ти да поругае. Но момчето — не ми се вярва да е способен на такива номера. Освен това… — той изплю тютюна и се намести. — Днес сутринта преброих животните на пасището. Може да съм пропуснал няколко, защото се бяха разпръснали наоколо при събирането.

Джилиан отпи глътка от бирата, после остави бутилката.

— Но?

— Струва ми се, че ни липсват поне стотина.

— Стотина? — повтори шокирана. — Толкова животни не могат да се изгубят през една дупка в оградата, не и без чужда помощ.

— Момчетата се върнаха по средата на дамгосването. В пасището на Мърдок са открили едва дузина.

— Разбирам. — Тя издиша продължително. — Значи телената ограда не е била отрязана само за да ни напакостят, нали?

— Не.

— Утре сутрин искам точно преброяване на животните до последното теле. Започни със западното пасище. — Погледна надолу към ръцете си. Бяха много мръсни. Пръстите я боляха. Беше й присъщо както да работи за това, което й принадлежи, така и да се бори за него. — Гил, много е вероятно някой, нает от Мърдок, да краде добитъка ни, може би за „Двете М“, но по-скоро за лично облагодетелстване.

Гил дръпна ухото си.

— Може би.

— Иначе е някой от нашите.

Той спокойно отговори на погледа й. Чудеше се дали ще се сети за тази възможност.

— Също толкова вероятно — рече простичко. — И Мърдок може да открие липси.

— Утре до залез-слънце искам всичко да е преброено. — Тя се изправи и се обърна към него. — Подбери хора, в които си сигурен, да няма такива, които са работили тук по-малко от един сезон. Мъже, които знаят да не споделят мислите си.

Той кимна, наясно с необходимостта от дискретност. Кражбата на добитък си оставаше същият смъртен грях, както и преди един век.

— Съвместно с Мърдок ли ще действаш?

— Ако се наложи. — Спомни си яростта, изписана на лицето му — определи го като гневна гордост. Изпусна въздишка, преди да успее да я потисне, която подсказваше умората. — Отиди да си вземеш нещо за ядене.

— Ти идваш ли?

— Не. — Върна се при Далила и повдигна седлото. Започна механично да го закопчава и затяга. В кошарата животните вече се успокояваха.

Когато свърши, Гил я потупа по рамото. Обърна глава и го видя да й подава дебела филия, отрупана с парчета месо.

— Бързо го изяждай — каза й с дрезгав глас. — Ще те издуха вятърът, ако продължаваш така.

Прие храната и отхапа огромен залък.

— Ти краставо старо куче — измърмори с пълна уста. И тъй като нямаше никой наоколо, който да го вземе на подбив, го целуна по двете бузи. Въпреки че му стана приятно, той я наруга, което я разсмя, след това тя се метна на седлото.

Джилиан в лек тръс изкара кобилата от двора на ранчото, после се обърна към уединението и здраво я пришпори.

За да задоволи собственото си любопитство, първо се отправи към западното пасище. Намали ход, провери поправената ограда, после започна да брои все още пасящите животни. Не й бе нужно много време, за да заключи, че преценката на Гил е много близо до точното състояние. Сто глави добитък. Затвори очи и се опита да мисли трезво.

Зимата й струваше двайсет — всеки собственик на ранчо претърпяваше подобни загуби. Но не природата бе взела тези крави. Трябваше да разбере кой го е направил и то бързо, преди това да се повтори. Джилиан хвърли поглед през междата между двата имота. И от двете страни животните пасяха кротко, успокоени, че човекът ги е оставил на собствените им занимания. Докъдето поглед стигаше, имаше само хълмисти ливади и животни, които им се наслаждаваха. Сто глави добитък, повтори си пак. Достатъчно, за да причинят малка, но осезателна загуба в стадото й, както и в печалбата. Нямаше да стои и да гледа.

Мрачно пришпори Далила в галоп. Не можеше да си позволи лукса да изпадне в паника. Трябваше да се справи стъпка по стъпка, да направи ясна и точка сметка на загубите си, преди да съобщи на полицията. Ала в момента бе изморена, мръсна и унила. Най-добре да се погрижи за това и после да се върне в ранчото.

Бе изминала едва една седмица от последното й ходене до езерото, но дори и за това кратко време трепетликите и тополите се бяха раззеленили още повече. Забеляза първите листенца на дивите рози, които бяха прекрасни и толкова вредни, когато израстваха в пасищата. Слънцето неусетно започваше да клони на запад. Джилиан прецени, че часът е някъде един-два. Ще си даде час отдих тук, за да се презареди, после ще се върне и ще подхване пипкавата задача да проверява отново и отново броя животни в документацията, както и местонахождението им. Слезе от кобилата, завърза я към един клон трепетлика и я остави да пасе.

Джилиан безгрижно захвърли шапката, след това седна на един камък, за да събуе ботушите си. Джинсите и ризата ги последваха, докато тя се заслуша в едно коприварче, което важно пееше за пролет и слънце.

Водата бе великолепно студена. Когато се потопи, забрави напрежението в мускулите, слабата, тъпа болка в кръста и чувството на отчаяние, обзело я на западното пасище. Като собственик и шеф на Утопия щеше да се справи с каквото трябваше. Засега имаше нужда да бъде просто Джилиан. Беше пролет, слънцето бе топло. Ако ветрецът подухваше от правилната посока, долавяше аромата на младите рози. Отпусна глава назад и остави водата да облее лицето и косата й.

Арън не си зададе въпроса откъде е знаел, че тя ще е там. Не се и запита защо, след като го е знаел, дойде. И двамата с жребеца останаха безмълвни, докато я наблюдаваше. Не подскачаше във водата, а спокойно се носеше, така че тихото плискаме на водата не заглушаваше песента на птиците. Сякаш виждаше как умората се оттича от нея. За първи път я наблюдаваше напълно отпусната без блясък на приключение, гняв, дори смях в очите й. Бе нещо, което правеше за себе си, и макар Арън да осъзнаваше, че се натрапва, не се помръдна.

Кожата й бе млечно бяла на местата, недокоснати от слънцето. Под вълничките видя нежните извивки на тялото й. Косата й бе прилепнала към главата и рамената и гореше като огън. Както и желанието, което се надигна под стомаха му и се предаде по кръвта му.

Осъзнаваше ли колко е великолепна със стройното си, гъвкаво тяло и сметаново мека кожа? Осъзнаваше ли колко прелъстително изглежда с водопада от кестенява коса, засияла около лицето, което изразяваше едновременно нежност и сила? Не, помисли си, докато тя изчезна под повърхността, не го осъзнаваше, не би си позволила да го разбере. Може би бе време да й покаже. С незабележима команда поведе Самсон към едно дърво от неговата страна на междата.

Джилиан излезе на повърхността и се оказа очи в очи с Арън. Първоначалният шок отстъпи на раздразнение, а раздразнението на ярост, след като се сети в какво неизгодно положение се намира. Арън забеляза и трите чувства. Устните му се извиха.

— Какво правиш тук? — попита го рязко. Знаеше, че няма смисъл да се прави на скромна и не се и опита. Вместо това реши да се изперчи.

— Каква е водата? — безгрижно се заинтересува Арън. Друга жена, отбеляза, би направила някакъв панически и безполезен опит да се прикрие. Не и Джилиан. Тя просто вирна брадичка.

— Студена. Сега защо не се върнеш, откъдето си дошъл, за да довърша това, с което се занимавам?

— Бе дълга и прашна утрин. — Приседна на камък близо до брега на езерото и дружелюбно се усмихна. Дрехите и кожата му бяха пропити с мръсотия и пот, както тези на Джилиан. Белезите от тежката работа и усилията му отиваха. Арън накриви шапката си. — Изглежда примамливо.

— Аз дойдох първа — процеди тя през зъби. — Ако имаш някакво чувство за благоприличие, ще се махнеш.

— Да. — Той се наведе и събу ботушите си. Джилиан проследи как първият, а после и вторият паднаха на земята.

— Какво, по дяволите, смяташ, че правиш?

— Мислех да се топна. — Възнагради я със заразителна усмивка и захвърли шапката си.

— Вземи да размислиш.

Той се изправи и бавно вдигна вежди, докато разкопчаваше ризата си.

— Аз съм в собствения си имот — изтъкна. Метна ризата настрани, та Джилиан имаше нежелана и пленителна възможност да види здравото, слабо тяло с гладка, почерняла кожа на гръдния кош и тъмни косми, които се спускаха до ниската талия на джинсите.

— Дявол да те вземе, Мърдок — измърмори и измери разстоянието до собствените си дрехи. Твърде далеч, за да има полза от тях.

— Отпусни се — предложи й, докато се наслаждаваше на ситуацията. — Можем да си представяме, че тук по средата е опъната телена ограда. — След това разкопча колана си.

Погледът му не се отмести от нейния. Първата инстинктивна реакция на Джилиан да погледне другаде бе превъзмогната заради насмешката, която забеляза в очите му. Тя студено го наблюдаваше как се съблича. Като й се прииска да преглътне, го направи незабележимо.

По дяволите, трябваше ли да е толкова хубав, запита се и не помръдна от своята половина, когато той се потопи във водата. Вълничките, причинени от тялото му, преминаха по повърхността и погъделичкаха кожата й. Потрепери и се потопи малко по-надълбоко.

— Наистина ти е забавно, нали?

Арън изпусна дълга въздишка, когато водата отми праха и охлади кръвта му.

— Признавам си. Гледката оттук не е по-лоша, отколкото тази отвън — мило й напомни. — Като се има предвид, че вече съм обмислял въпроса как изглеждаш без дрехи. Повечето червенокоси имат лунички.

— Вероятно имам късмет. — Трапчинката й се появи за миг. Поне отново бяха в равностойно положение. — Имаш физиката на повечето каубои — провлачено отбеляза. — Дълги крака, никакъв ханш. — Отпусна ръцете си да се носят мързеливо. — И по-хубави съм виждала — излъга. Със смях отпусна глава и краката й се вдигнаха, неспособна да устои на подтика да го подразни.

Трябваше само да се протегне, за да я хване за глезена и придърпа към себе си. Арън потърка длан в бедрото си й се отпусна.

— Да не ти е навик да се къпеш гола тук?

— Никой не идва тук. — Махна косата от очите си и му хвърли поглед. — Поне досега. Ако смяташ редовно да ползваш езерото, ще трябва да си направим някакъв график.

— Нямам нищо против да имам компания. — Приближи се повече, така че тялото му докосна въображаемата граница.

— Стой си в твоята част, Мърдок — спокойно го предупреди, но се усмихна. — В наши дни натрапниците все още ги застрелват. — За да му покаже, че не й пука, затвори очи и се понесе във водата. — Обичам да идвам тук в неделя следобед, когато мъжете са в двора на ранчото, мятат подкови и се надлъгват.

Арън се загледа в лицето й. Не, никога не я бе виждал толкова отпусната. Чудеше се дали тя разбира колко малко свобода си позволява.

— Не обичаш ли да разправяш лъжи?

— В неделя следобед мъжете си припомнят, че съм жена. Като съм там, си налагат цензура върху онези, лъжи.

— Само в неделя следобед ли си го спомнят?

— Лесно е да се забрави нечий пол, когато си на пасището или изгребваш конюшните.

Очите му проследиха очертанията на тялото й, покрито едва с няколко сантиметра вода.

— Щом казваш — измърмори той.

— А имат нужда и да се пооплачат. — Пак се засмя и остави краката си да потънат. — За храната, заплащането, работата. Трудно е да се направи всичко това, когато шефът е там. — Удари с длан под повърхността и запрати вълни чак до брега. Той реши, че това е първото напълно безгрижно движение, което е виждал да прави. — Твоите хора, Мърдок, оплакват ли се?

— Трябваше да ги чуеш, когато сестра ми реши да ремонтира спалните им помещения преди шест-седем години. — Споменът предизвика усмивка у него. — Беше решила, че трябва хубава боя и завеси — карирани завеси и бебешко синя боя.

Тя отметна глава назад и се смя до прималяване.

— Какво направиха?

— Отказаха да мият, метат или изхвърлят каквото и да било. След две седмици помещенията заприличаха на областното сметище, така и миришеха.

— Защо баща ти я остави да го направи? — попита Джилиан, като триеше очи.

— Прилича на майка ми — простичко отвърна Арън.

Младата жена кимна и въздъхна от многото смях.

— Но са се отървали от завесите.

— Аз… Да кажем, че една нощ изчезнаха — поправи се той.

Джилиан му хвърли бърз, одобрителен поглед.

— Свалил си ги и си ги изгорил.

— След като седем години не съм си признал, и сега няма да го направя. Трябваше цяла седмица, докато помещенията се разчистят — спомни си той. Тя му се усмихваше толкова безгрижно и приятелски, че трябваше да събере цялата си воля, за да не се протегне и не я придърпа към себе си. — Днес оправи ли сирачето?

— Маркиран по ухото, ваксиниран и дамгосан — отговори му, като отново прекара ръце през водата.

— Само толкова?

Тя се усмихна, разбрала какво иска да каже.

— След две години Бебчо ще се превърне в конкуренция за татко. — Вдигна рамена, при което тялото й се помръдна и водата плисна близо до извивката на гърдите й. Колкото повече забравяше за тялото си, толкова по привлечен от него бе той. — Имам предчувствие за него — продължи тя. — Няма смисъл да се кастрира бъдещ бик за разплод. — Тревога помрачи очите й. — Обиколих западната ограда, преди да дойда тук. Не забелязах други дупки.

— Нямаше други. — Знаеше, че ще трябва да го обсъдят, но се ядоса, че няколкото мига на обикновено другарство бяха прекъснати. Не си спомняше досега да е споделял този вид простота с друга жена. — Моите хора откриха шест крави, преминали в твоя имот. Ти явно си имала два пъти повече от твоите в моето пасище.

Поколеба се за миг, горната й устна придоби тревожно изражение.

— Значи твоите бройки излизат?

Долови напрежението в гласа й и присви очи.

— Така изглежда. Защо?

Запази погледа си равнодушен и безизразен.

— При мен липсват най-малко сто.

— Сто? — Сграбчи ръката й, преди да се усети. — Сто глави добитък? Сигурна ли си?

— Ще съм напълно сигурна, когато отново ги преброим и прехвърлим документацията. Но че липсват, липсват.

Загледа се в нея, а мислите му се понесоха в същата посока като нейните. Толкова много крави не могат сами да се загубят.

— Утре сутрин ще преброя животните в моето стадо, но ти гарантирам, че щях да разбера, ако на пасището ми има толкова много нови животни.

— Убедена съм в това. Не мисля, че са при теб.

Арън протегна ръка и докосна бузата й.

— Бих искал да ти помогна, ако имаш нужда от допълнителни работници. Можем да вземем самолета. Може би са се отклонили в обратна посока.

Почувства как вътре в нея се размекна нещо, което не трябваше. Най-елементарно предложение за помощ, когато се нуждаеше от това — и ръката му, толкова нежна върху лицето й.

— Оценявам жеста ти — несигурно започна Джилиан. — Но както и ти, не смятам, че животните са се загубили.

— Така е. — Отметна косата от лицето й. — Ще дойда с теб при шерифа.

Не бе свикнала да й предлагат безкористна подкрепа и затова го зяпна. Никой от двамата не осъзнаваше, че се приближават към междата и един към друг.

— Не, аз… няма нужда, мога да се справя.

— Защо да си сама? — Как така досега не бе забелязвал колко е крехка, почуди се. Очите й бяха така млади, така уязвими. Извивката на бузата й бе толкова нежна. Погали я с палеца си и долови как трепери. Изведнъж ръката му обхвана кръста й и я придърпа по-близо. — Джилиан. — Но не му стигнаха думи, а само копнеж. Устните му нежно се приближиха към нейните.

Ръцете й се плъзнаха по гърба му, докосваха мократа и студена кожа. Устните й леко се разтвориха под неговите. Върхът на езика му лениво обходи устата й отвътре, като спря, за да се заиграе с нейния. Джилиан се отпусна в обятията му, желаеше дългата му, влажна целувка да няма край. Не си спомняше някога да се е чувствала толкова податлива и в хармония с движенията и желанията на друг човек. Устните му ставаха все по-горещи и стоплиха и нейните. Долавяше ударите на сърцето му, бързи и равномерни, срещу своето сърце. Устата му се отделяше от нейната само за да смени ъгъла, преди бавно да задълбочи целувката.

Всичко стана толкова постепенно и тя не успя да си изгради защита. Получи се празнота, която тръгна от стомаха като глад, после се разля, докато се превърна в копнеж за любов. Тялото й жадуваше за това. Сърцето й започна да сигнализира, че той е този, с когото да сподели себе си, не и без риск, не и без болка, но с нещо, което почти бе забравила да търси — надежда.

Ала когато съзнанието й започна да се замайва, тя започна борба да го проясни. Това не беше споделяне, каза си, макар устните му да се притиснаха към нейните, за да я убедят. Това бе отдаване, а ако отдадеше, можеше да загуби. Само глупак би забравил за междата, която ги разделяше.

Откъсна се от прегръдката му и го загледа. Луда ли е? Да се целува с Мърдок, когато оградата й бе отрязана и стотина от кравите липсваха? Толкова ли бе слаба, че едно леко докосване, една нежна целувка я накараха да забрави отговорностите и задълженията си?

— Казах ти да си стоиш в своята част — каза несигурно. — Говоря сериозно. — Обърна се, прецапа през водата и се изкатери на брега.

Задъхан, Арън я гледаше. Бе толкова мека, толкова отзивчива в ръцете му. Никога не бе пожелавал друга жена така — никога не се бе чувствал така. Дойде му като удар, че е първата, която означава нещо за него, и първата, която запрати чувствата обратно в лицето му. Той мрачно изплува откъм своята страна.

— Не си поплюваш, а?

Джилиан чу плискането на водата, когато той излезе на брега. Без да си направи труда да я изтръска, Джилиан навлече прашната си риза.

— Точно така. Бог знае защо бях така глупава да си мисля, че мога да ти се доверя. — Защо така й си прииска да се разплаче, когато никога не плачеше, запита се и закопча ризата с разтреперани пръсти. — Всички тези приказки за помощ, само за да получиш, каквото искаш. — С гръб към него обу бельото си.

Ръцете на Арън се спряха върху ципа на джинсите. Бе завладян от ярост и объркване с такава скорост, та се съмняваше, че ще успее да се овладее.

— Внимавай, Джилиан.

Тя се завъртя със светнали очи и надигащи се гърди.

— Не ми нареждай какво да правя. От самото начало беше пределно ясен какво искаш.

С напрегнати мускули сложи ръка върху седлото.

— Точно така.

Спокойният отговор я изпълни с още по-голяма ярост.

— Бих уважила честността ти, ако не беше фактът, че оградата ми е срязана и ми липсват животни. Такива неща не се случваха, когато беше в Билингс и чакаше баща ти да… — Не довърши изречението си, отвратена от това, което за малко щеше да каже. Каквото и извинение да смяташе да направи, бе преглътнато при убийствения поглед, който й хвърли.

— Да чакам какво да направи? — попита Арън тихо, твърде тихо.

В прилив на страх вирна брадичка.

— Ти кажи.

Усети, че не смее да се приближи до нея. Ако го стореше, тя можеше да не излезе цяла. Пръстите му се стегнаха върху въжето, висящо при седлото.

— Тогава запази разсъжденията си за себе си.

Би дала половината си стадо, за да може да върне тези грозни, злобни думи. Но казаното, казано.

— А ти запази ръцете си за себе си — каза безизразно. — Не искам да се доближаваш до мен и собствеността ми. Не ми трябват нежни думи, Мърдок. Не ги искам нито от теб, нито от който и да е друг. Не си никак труден за разбиране без преструвките. — Тя се отправи да вземе джинсите си.

Реакцията му бе много бърза. Изобщо не мислеше. Все още му се виеше свят от думите й, думи, които пареха, защото никога не бе чувствал и показвал подобна нежност към друга жена. Това, което премина през него в езерото, бе много повече от физическата потребност и достатъчно сложно, за да бъде за първи път наранен от жена.

Джилиан ахна от изумление, когато ласото здраво се стегна около тялото й и обездвижи ръцете над лактите й. Завъртя се на пети и сграбчи въжето.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

С рязко движение Арън я издърпа, докато тя се спъваше.

— Това, което трябваше да направя още преди седмица. — Очите му изглеждаха почти черни от гняв, а тя безпомощно се отпусна в ръцете му. — Няма да чуеш повече нежни думи от мен.

Безсилно се мяташе във въжето, ала погледът й бе предизвикателен и безстрашен.

— Ще ми платиш за това, Мърдок.

Не се и съмняваше, но в момента не даваше и пукната пара. Нави мократа й коса в едната си ръка и я придърпа още по-близо.

— Господи, мисля, че ще си заслужава. Побъркваш човека, Джилиан, посред нощ, когато трябва да си отдъхне. В един момент си дяволски нежна, а в следващия ръмжиш. Щом сама не можеш да вземеш решение, аз ще го направя вместо теб.

Устата му се притисна върху нейната и тя вкуси яростното желание. Противеше му се, макар да събуди някакъв отклик у нея. Гърдите му все още бяха голи и мокри и ризата й пое от влагата. Въздухът трептеше около голите й крака, когато ги извади изпод нея. С уста, все още пленена от неговата, се намери легнала върху топлата трева под него. От ярост не й остана време за паника.

Извиваше се изпод него, риташе и опъваше въжето, ругаеше го, когато освободи устата й, за да се спусне върху шията й. Но ругатнята се превърна в пъшкане, щом устните му се върнаха върху нейните. Захапа пълната й долна устна, сякаш да изтегли страстта. Движенията й под него преминаха от протест в желание, но и двамата не забелязаха. Джилиан само усети как тялото й пламва и че този път ще се предаде, независимо от цената.

Потъваше в нея. Бе забравил въжето, гнева и болката си. Знаеше само, че е топла и стройна под него и че устата й бе достатъчна да докара човек до лудост. У нея нямаше нищо спокойно. Устните й бяха ненаситни и търсещи, пръстите й се забиха в кръста му. Той почувства тътена на сърцето й да влиза в ритъм с неговото. Когато захапа устната му със зъби и я засмука, той изохка и се остави на нея.

Джилиан се носеше във въздуха. Тревата се търкаше в краката й и тя ги разтвори, за да го допусне по-близо. Косата му ухаеше на водата, която се стичаше и мокреше кожата й. Вкуси я, както и лекия дъх на сол и плът, когато допря шията му с устни. Името й затрептя в отчаян шепот до ухото й. Нямаше нежни думи. Нямаше нищо нежно, нищо спокойно в това, което предизвикваха един у друг. Това бе сурова, примитивна страст, която й бе понятна, макар за първи път да стигаше до нея. Усети как пръстите му се плъзват по ризата й, откопчават копчетата, за да може да я достигне. Ала устните, горещи и алчни, а не ръката му, поеха опънатото зърно. Страстта изригна и я разтърси.

Устни, зъби и език се посветиха на плътта й, а тя лежеше, замаяна от първия бърз, неочакван връх. Докато тя се мъчеше да си поеме дъх, Арън дръпна да съблече ризата й и изруга, след като не мръдна от кръста й. Ръката му забързано се плъзна надолу. Пръстите му докоснаха въжето. Замръзна, дробовете му се напълниха с въздух.

Мили боже, какви ги върши? Силно стисна очи, трескаво потърси разума си. Лицето му бе скрито в нежната долчинка между гърдите й и не само чуваше, но и усещаше как сърцето й ще хвръкне.

Щеше да насили беззащитна жена. Независимо от провокацията не можеше да има прошка за това, което почти бе направил. Изруга, хвана въжето и го издърпа през главата й. Захвърли го настрани и я погледна.

Устните й бяха подути от неговите. Очите й бяха притворени и така замъглени, че не можеше да разбере изражението им. Тя лежеше толкова неподвижно, че долавяше всяка отделна тръпка на тялото й. Желаеше я така силно и бе готов да се моли.

— Сега можеш да ме накараш да си платя — продума тихо и се преобърна по гръб.

Тя не мръдна, а се вгледа в спокойното синьо небе, докато желанията й я изгаряха. Коприварчето все така пееше, розите все така цъфтяха.

Да, можеше да го накара да си плати — очите му, изпълнени със самоотвращение. Трябваше само да стане и да си тръгне, за да го постигне. Никога не се бе смятала за глупачка. Съзнателно се търкулна върху него. Арън автоматично хвана ръцете й, за да я прикрепи. Очите им се срещнаха, желанието се огледа в желание.

— Ще си платиш, ако не довършиш каквото започна. — Прокара пръсти в косата му и залепи уста върху неговата.

Ризата й се разтвори и голото й тяло се плъзна върху неговото. Почувства как изпъшка от удоволствие толкова ясно, колкото и го чу. Последва скорост и огън, толкова бързо, толкова горещо, нямаше време за размисъл. Достатъчно бе да се вкусват и усещат, спуснали се един върху друг в полуда от желание. Ризата й падна, точно преди да дръпне ципа на джинсите му.

Смъкна ги, после се загуби в дългите, стройни очертания на бедрата му. Пръстите й откриха тесен, релефен белег, който се спускаше петнайсет сантиметра по костта. Усети прилив на болка, сякаш собствената й кожа те била разкъсана. Той с усилие събу джинсите и тя го усети, горещ и готов, и това изтри всичко останало от съзнанието й. Обаче, когато протегна ръце към него, той се премести и тя отново се оказа отдолу.

— Арън… — Въпросът й се удави в безпомощен стон, когато той плъзна пръст под ластика при бедрото й. С изкусно и проникващо движение на пръстите я доведе до зашеметяващ екстаз.

Цялата пулсираше, отвътре и отвън. Вече не усещаше, че е прилепнала към него, ръцете й му доставяха същото мъчително удоволствие, каквото неговите на нея. Знаеше само, че страстта се разгаря и отново и отново намира отклик при това последно, върховно удовлетворение. С очи, замаяни от страст, видя устата му пак да се приближава към нея. Устните им се срещнаха, той се потопи в нея, погълна стоновете й.

Дълго време лежа изтощена. Небето отгоре все още бе спокойно. С ръце върху рамената на Арън долавяше умореното му дишане. За тях явно нямаше спокойствие дори и в миговете след страстта. Така ли трябваше да бъде, чудеше се тя. Досега не бе изпитвала подобно нещо. Желания, от които боли и които не намират отговори, дори и след като са задоволени. Все още го желаеше, дори сега, когато тялото й бе горещо и трепереше след сливането им.

След всичките години, когато се стремеше да се пази от всякаква възможност за връзка, откри, че копнее по мъж, когото почти не познава. Мъж, на когото бе научена да не се доверява. Въпреки това му вярваше… и това я уплаши най-много от всичко. Нямаше причина да го прави, поне нямаше логична причина. Той я накара да забрави амбициите си, работата, отговорностите и й напомни, че преди всичко е жена. Още повече, накара я да ликува заради това.

Арън бавно вдигна глава, за пръв път, откакто се помнеше, неуверен в себе си. Бе достигнала недокоснато от друга жена място в него. Осъзна, че не иска тя да си тръгне и отново да го остави празно, както и че никога нямаше да може да я прегърне, освен ако тя не го искаше.

— Джилиан… — Отметна влажната, разбъркана коса от бузата й. — Уж трябва да е лесно. Но защо не е?

— Не знам. — Остана още малко потопена в тази слабост, притегни ризата му към своята, за да може да вдиша аромата му и да го запомни. — Трябва да помисля.

— За какво?

Затвори очи за миг и поклати глава.

— Не знам. Сега ме остави да си вървя, Арън.

Пръстите му стиснаха косата й.

— За колко дълго?

— И това не знам. Имам нужда от малко време.

Можеше лесно да я задържи — за момента. Трябваше само отново да притисне устни към нейните. Спомни си дивия мустанг — през какъв ад премина, за да го хване, през какъв ад премина, за да го освободи. Без повече думи той я пусна.

Облякоха се в мълчание — и двамата като разбити от чувства, каквито никога не се бяха опитвали да изкажат. Когато Джилиан се пресегна за шапката си, Арън я хвана за ръката.

— Ако ти кажа, че това означаваше нещо за мен, повече, отколкото съм очаквал, може би повече, отколкото съм искал, ще ми повярваш ли?

Джилиан навлажни устни.

— Сега да. Трябва да съм сигурна, че и утре ще е така.

Арън вдигна собствената си шапка и засенчи лицето си.

— Ще чакам, но няма да е дълго. — Вдигна ръка и хвана брадичката й. — Ако не дойдеш при мен, аз ще дойда да те търся.

Тя не обърна внимание на малката тръпка вълнение, която пробяга по гърба й.

— Ако аз не дойда при теб, няма да можеш да ме намериш.

Обърна се, развърза кобилата и се метна на седлото.

Арън пъхна ръка под юздата и я изгледа продължително.

— Не бъди толкова сигурна — продума тихо. Върна се през междата при собствения си кон.