Нора Робъртс
Да прескочиш границите (11)

Единадесета глава

Докато стигнат до ранчото, Джилиан реши, че вероятно ще й бъде приятно да я поглезят няколко часа. Доколкото си спомняше, никой не се бе суетял около нея преди. Като дете беше силна и здрава. Когато се разболееше, получаваше компетентната практичност на лекаря в лицето на баща си. От рано се усети, че колкото по-малко оплаквания имаше, толкова по-рядко се вадеше спринцовката от малката черна чанта. Клей винаги се бе отнасял към цицините и раните като към нормална страна на живота. Измий се и се връщай на работа.

Сега сметна, че ще е интересно преживяване някой да се тюхка около ожуленото и синините. Особено, ако я целува по същия начин, както край пътя… нежно и леко, при което главата й заплашваше да литне.

Е, нямаше го шумът, светлините и музиката от празника, но можеха да си направят собствени фойерверки, сами, в Утопия.

Всички сгради бяха притихнали, спалното помещение за работниците, оборите, конюшнята. Вместо шума и оживлението, характерни за всеки късен следобед, царуваше проста, пълна тишина над обширните земи. Животните, които не бяха откарани на панаира, бяха пуснати на паша. Щяха да минат часове, преди някой да се върне в Утопия.

— Не си спомням някога да съм оставала тук сама — отбеляза Джилиан, когато Арън паркира автомобила. Остана седнала за момент и се потопи в тишината и спокойствието. Стори й се, че ако стисне шепи и реши да извика, никой няма да чуе ехото. — Странно, дори чувството е различно. Винаги знаеш, когато наоколо има хора. Слезе от пикапа и се вслуша в ехото от затръшната врата. — Непрекъснато има някой в спалното помещение, кухнята или сградите. Все някоя жена или дете простира дрехи или работи в градините. Човек не се замисля, но е като малък град.

— Самостоятелен, независим. — Хвана я за ръката и се замисли, че тези определения й подхождат точно толкова, колкото и на ранчото. Това бяха две от причините, които го привлякоха към нея.

— Така и трябва да бъде, нали? Толкова лесно можем да бъдем откъснати от една по-неприятна буря. Затова е и толкова неповторимо. — Макар да не разбра усмивката, която й отправи, му я върна. — Радвам се, че имам толкова много женени работници, които са се установили тук — добави. — Все по-трудно е да разчиташ на вечно пътуващи. — Джилиан огледа двора, без напълно да разбира нежеланието си да влезе вътре. Имаше чувството, че нещо й убягва. Сви рамена и заключи, че е заради странното чувство на тишина, ала отново се улови, че оглежда наоколо.

Арън обърна очи към нея и забеляза съсредоточения й поглед изпод вежди.

— Нещо не е наред ли?

— Не знам… Имам такова чувство. — Пак вдигна рамена и се обърна към него. — Сигурно съм нервна. — Протегна ръка и нахлупи шапката му. Харесваше как засенчва лицето му, подчертава скулите му и добавя още малко сянка на тъмните му очи. — Май не спомена, че ще ми помогнеш, докато си взимам вана, а?

— Не, но евентуално мога да бъда разубеден.

Тя охотно отиде в обятията му. Стори й се, че долавя съвсем лек дъх на колофон, може би малко сапун за кожа.

— А казах ли ти се колко ме боли?

— Не.

— Не обичам да се оплаквам… — Тя се сгуши в него.

— Но? — добави с усмивка.

— Ами след като питаш, на едно-две места ме щипе, мъничко.

— Искаш ли да ги целуна, за да мине?

Тя въздъхна, докато той потърка нос в ухото й.

— Ако няма да те затрудни.

— Аз съм човечен — обясни й и започна да я побутва към стъпалата на верандата. В този момент Джилиан се сети. Ахна, отскубна се от ръцете му и се спусна през двора. — Джилиан… — Арън ругаейки я последва.

Господи, как пропусна да забележи! Джилиан изтича до оградата на площадката и останала без дъх, се подпря на нея. Празна. Празна! Сви ръце в юмруци, докато гледаше бутилката, която бе оставила закачена под ъгъл под навеса. Коритото с вода бляскаше на слънцето. Няколкото черпака зърно, което бе оставила, бе почти недокоснато.

— Какво става?

— Бебчо — промълви, като ритмично удряше с ръка по оградата. — Задигнали са Бебчо. — Гласът й отначало бе спокоен, но ставаше все по-възбуден. — Влезли са право в двора ми, в моя двор, за да крадат.

— Може някой от работниците да го е прибрал в обора.

Тя поклати глава и продължи да удря с ръка по оградата.

— Петстотинте не бяха достатъчно — продължи. — Трябваше им да дойдат право тук и да крадат на хвърлей камък от дома ми. Трябваше да оставя Джо, той предложи да остане. Аз самата трябваше да остана.

— Стига, да проверим в обора.

Погледна го, а очите й бяха безизразни и тъмни.

— Не е в обора.

Предпочиташе тя да се разбеснее, да се разплаче, вместо да стои така… примирена.

— Може и да го няма, нека се уверим. После ще видим дали нещо друго не е откраднато, преди да се обадим на шерифа.

— Шерифът. — Джилиан се засмя приглушено и се втренчи невиждащо в празната кошара. Шерифът.

— Джилиан… — Арън я прегърна, ала тя незабавно се отдръпна.

— Не, този път няма да се огъна. — Гласът й леко потрепери, но очите й бяха ясни. — Няма повече да ми причинят това.

Може би щеше да е по-добре, ако избухнеше, помисли Арън. Лицето й беше бледо, обаче вече познаваше това изражение. Нямаше да се огъне.

— Ти провери обора — предложи й. — Аз ще погледна в конюшнята.

Джилиан спази процедурата, макар да знаеше, че е безнадеждно. Отделението на Бебчо беше празно. Загледа се в малките прашинки слама, които летяха по косите слънчеви лъчи. Някой бе откраднал годиначето й. Някой. Ръцете й се свиха в юмруци. Завъртя се на пета и излезе навън. Макар от нетърпение да не я свърташе на едно място, изчака, докато Арън прекоси двора и дойде при нея. Нямаше нужда от думи. Заедно влязоха в къщата.

Сега тя няма да падне по гръб, реши той с възхищение, ала и със загриженост. Да, все още бе бледа, но гласът й бе силен и ясен, докато се обаждаше в полицията. Примирена — да, все още бе примирена заради случилото се. Обаче не бе обърнала страницата. Спомни си как заравяше лице в него, когато бе новородено, как очите й омекваха, като го споменаваше. Грешка е човек да се привързва към някое от животните си, но понякога се случваше. Сега тя си плащаше за това.

Арън замислено започна да приготвя кафе. Смяташе, че е много глупаво някой да задигне породистото годиначе от Утопия. За да го заколи? Не си струваше нито риска, нито усилието. От друга страна кой собственик на ранчо би купил младо хърфърдско животно, което толкова лесно можеше да се разпознае. Някой бе станал алчен или глупав. Все едно, така по-лесно щяха да го заловят.

Джилиан се подпря на кухненската стена и непоколебимо разговаряше по телефона. Арън се усети как иска да я предпазва и защитава. Пое кафето от него с кратко кимване и продължи да говори. Той поклати глава и си напомни, че вече трябва да я разбира по-добре. Защитата не беше нещо, което Джилиан ще приеме благосклонно. Изпи собственото си кафе, като гледаше през кухненския прозорец и се чудеше как човек можеше да се справи с любовта си към жена, която притежаваше повече упоритост от много мъже.

— Ще направи, каквото може — каза му, когато рязко затвори телефона. — За Бебчо смятам да обявя отделна награда. — Изпи половината чаша горещо и черно кафе. — Утре отново ще се срещна с Асоциацията на животновъдите. Искам да им окажа натиск и то стабилен. Хората ще разберат, че това няма да спре Утопия. — Погледна кафето, после мрачно го доизпи. — Все си повтарях, че не е на лична основа. Дори когато видях кожите и костите в каньона. Не и този път. Станаха нахални, Арън. Винаги е по-лесно да са хване самоувереният.

В интонацията й долови такова настървение, че се усмихна, когато обърна поглед към нея.

— Права си.

— На какво се смееш?

— Мислех си, че ако крадците можеха да те видят сега, щяха светкавично да си плюят на петите и да изчезнат от областта.

Устните й се извиха. Никога не го бе вярвала.

— Благодаря ти. — Размаха чашата, после я постави върху печката. — Напоследък доста ти го повтарям.

— Изобщо няма нужда да ми го казваш. Гладна ли си?

— Хм. — Сложи ръка на стомаха си и се замисли. — Не знам.

— Иди си вземи една вана, аз ще забъркам нещо.

Джилиан се приближи до него, плъзна ръце около кръста му и опря глава на гърдите му. Как така я познаваше толкова добре? Как разбираше, че има нужда от малко усамотение, за да подреди мислите и чувствата си?

— Защо си толкова добър към мен? — прошепна му. С лек смях Арън зарови лице в косата й.

— Бог знае защо. Иди да си натопиш контузиите.

— Добре. — Но не се стърпя и свирепо го прегърна, преди да излезе от стаята.

Искаше й се да може по-добре да изразява благодарността си. Докато се качваше на втория етаж, й се дощя да се изказва по-добре. Тогава щеше да може да му каже колко много означава за нея това, че й предлага не повече, отколкото спокойно можеше да приеме. Подкрепата му днес бе стабилна, но ненатрапчива. И й даваше възможност да остане насаме, без да я оставя сама. Може бе й отне доста време, докато разбере какъв необикновен човек е, ала все пак го разбра. Не беше нещо, което щеше да забрави.

Когато Джилиан съблече дрехите си, откри, че някои места бяха по-ожулени, отколкото предполагаше. Още по-добре, каза си, и пусна горещата вода във ваната, за да я напари. Няколкото контузии бяха нещо твърдо, върху което да се съсредоточи. Бяха по-приемливи от раните, които усещаше вътрешно. Може би бе глупаво да се чувства все едно е разочаровала дядо си, обаче не можеше да се отърве от това усещане. Бе й поверил нещо, а тя не го опази както трябва. Вероятно би се успокоила, ако беше тук, за да я смъмри.

Намръщи се, когато се спусна във водата. Раната на рамото й се възпротиви, но не й обърна внимание. Някой от хората й, помисли намръщено. Много вероятно. Да докара камиона до площадката, да натовари телето и да изчезне.

Сама ще отправи няколко дискретни запитвания. Кражбата на телето е отнела време. Може би щеше да открие кой не е бил на празника. Възможно е да бъдат толкова самоуверени, че да хвърлят малко повече пари, ако решат, че са в безопасност, и после… Ще видят те, помисли си, като се отпусна във водата.

Горкичкият Бебчо. Сега никой няма да намери време да го почеше зад ушите или да му поговори. Потопи се още повече и изчака, докато съзнанието й се изпразни.

Измина чак един час, преди отново да слезе долу. Бе разпуснала скованото си тяло и изгони почти цялата депресия. Депресията не можеше да доведе до практични действия. Долови аромата на нещо пикантно, от което стомашните й сокове кипнаха.

Името на Арън бе на езика й, когато влезе в кухнята, но стаята беше празна. Върху печката къкреше тенджера с леко съскане и облачета пара. Тя неудържимо я привлече. Джилиан отвори капака, затвори очи и вдъхна дълбоко. Чили, гъсто и достатъчно ароматно, от което й потекоха лигите. Сега изобщо не би се замислила, ако я попиташе дали е гладна.

Взе вилица и започна да разбърква. Може би една малка хапка…

— Майка ми ме пляскаше по ръката за това — обади се Арън. Джилиан изпусна капака, който изтрещя.

— По дяволите, Мърдок! Изплаши ме до… — Обърна се и забеляза букетчето диви цветя в ръката му.

Някои мъже вероятно ще изглеждат глупаво с малки безцветни растения в ръка, загрубяла от работата и времето. Други може да изглеждат неловко. Но не и Арън. Нещо в гърдите й се преобърна, когато й се усмихна.

Изглеждаше поразена, не че той имаше нещо против. Не беше лесно да извадиш жена като Джилиан Барън от равновесие. Докато я наблюдаваше, тя скри ръце зад гърба си и здраво ги стисна. Той повдигна вежди. Ако беше знаел, че може да я притесни с китка диви цветя, отдавна да беше изкопал цяло поле.

— По-добре ли си? — попита я и бавно се приближи към нея.

Тя се опря на плота, преди да се усети, че отстъпва.

— Да, благодаря.

Отправи й един от своите изпитателни и сериозни погледи, докато очите му се смееха.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Чилито ухае страхотно.

— Научих го по време на един от лагерите преди няколко години. — Наведе глава и целуна ъгълчетата на устата й. — Не искаш ли цветята, Джилиан?

— Да, аз… — Усети се как стиска пръсти, докато я заболяха. Ядосана на себе си, ги отпусна и взе цветята от ръката му. — Много са хубави.

— Косата ти ухае като тях — прошепна й и забеляза предпазливия поглед, който му отправи. Наклони глава и я загледа. — Досега никой ли не ти е поднасял цветя?

Не се бе случвало от години, осъзна тя. Не и откакто… кутии от цветарски магазин, панделки и нежни слова. Разбра, че се прави на глупачка, и вдигна рамена.

— Рози — небрежно каза. — Червени рози.

Нещо в интонацията й го накара да застане нащрек. Съвсем леко я докосна, докато навиваше кичур от косата й на пръста си. Имаше цвят на пламък и усещането за коприна.

— Твърде са култивирани — рече простичко. — Прекалено култивирани.

Нещо в нея проблесна — признание, предпазливост, желание. С въздишка погледна малките смели цветя в ръката си.

— Някога, много отдавна, си мислех, че и аз може да стана такава.

Продължи да навива косата й, докато тя не го погледна.

— Такава ли искаше да станеш?

— Тогава аз… — Не довърши, обаче нещо в погледа му настояваше за отговор. — Да, бях готова да опитам.

— Беше ли влюбена в него? — Не беше сигурен защо бърка в раната — неговата и нейната — но не можеше да спре.

— Арън…

— Беше ли?

Тя издиша продължително. Механично започна да пълни чаша с вода за цветята.

— Бях много млада. Той доста приличаше на баща ми — стабилен, спокоен, отдаден. Баща ми ме обичаше по задължение, а не по желание. Има огромна разлика. — Острият, чист аромат на цветята достигна до нея. — Може би в даден момент си мислех, че ако му се харесам, ще се харесам и на баща си. Не знам, бях глупава.

— Това не е отговор. — Откри, че ревността оставя горчив вкус, дори и след като се преглътне.

— Май няма отговор, в който да съм убедена. — Вдигна рамена и пусна цветята във водата. — Няма ли да ядем. — Замръзна, когато ръцете му докоснаха рамената й, но не оказа съпротива, когато я завъртя.

За момент се изплаши, че ще й каже нещо нежно, нещо мило, което напълно да я обезоръжи. Забеляза нещо подобно в очите му, както той притеснението в нейните. Арън я придърпа към себе си и силно залепи уста върху нейната.

Можеше да разбере и да се справи с порива. Можеше да отвърне на желанието, на бурните страсти, без страх, че ще пристъпи собствените си правила. Ръцете й го обгърнаха и силно притиснаха. Устните й жадно го търсеха. Ако при това облекчение долови някакво чувство, почти можеше да се убеди, че не е нищо повече от страст.

— Яж бързо — каза й Арън. Мисля си да те любя с часове.

— Вече не ядохме ли?

Със смях се сгуши в шията й.

— Не, не си. Когато готвя за някоя жена, тя яде. — Дружески я тупна отзад и я пусна. — Давай купичките.

Джилиан му подаде две и го наблюдаваше, докато сипва щедри порции.

— Ухае приказно. Искаш ли бира?

— Да.

Измъкна две от хладилника и ги сипа в чаши.

— Знаеш ли, ако ти писне да се занимаваш с ранчото, винаги ще има свободно място в готварницата в Утопия.

— Човек се чувства спокойно, като знае, че имала какво да се облегне.

— В момента имаме готвачка — продължи Джилиан, докато сядаше. — Работниците й викат леля Сали. Приготвя едни сладки… — не довърши и хапна първия залък. Горещината се разпространи из цялото й тяло и събуди всяка клетка. Преглътна и видя усмивката на Арън. — Не си поплюваш с лютите чушки.

— Това отличава мъжете от момчетата. — Хапна пълната си вилица. — Да не ти е твърде лютиво?

Тя с презрение опита отново.

— Няма нищо, сготвено от теб, което да не мога да поема, Мърдок.

Със смях продължи да яде. Джилиан усети, че първата хапка е попарила устата й чак до гласните струни. Ядеше със същото удоволствие като него, като от време на време охлаждаше с глътки ледена бира.

— Хората в града не знаят какво изпускат — отбеляза, докато изгребваше дъното на купичката. — Не всеки ден можеш да се заредиш с такова вкусно нещо.

Той я погледна как облизва последната лъжица.

— Искаш ли допълнително?

— Искам да живея — парира го. — Господи, Арън, при такава диета няма да ти остане стомах. Беше вълшебно.

— Като малък имахме бригадир мексиканец — обясни й Арън. — Най-добрият работник, когото съм виждал. Най-хубавата част от лятото прекарах с него в лагера. Трябва да опиташ тортилите ми.

Този човек е пълен с изненади, помисли Джилиан, опря лакти на масата и подпря брадичка на ръката си.

— Какво стана с него?

— Спести печалбата, върна се в Мексико и създаде свое стадо.

— Невъзможната мечта — прошепна Джилиан.

— Много е лесно да изгубиш месечната си заплата на покер.

Тя кимна, ала устните й се усмихнаха.

— Играеш ли?

— От време на време. А ти?

— Клей ме научи. Някой ден трябва да седнем да поиграем.

— Когато кажеш.

— Разчитам на някои умения от покера, за да се оправя с тези кражби.

Арън я проследи как става от масата.

— Как по-точно?

— Хората стават непредпазливи, когато решат, че са готови да приберат печалбата. Направиха грешка с годинака, Арън. Ще успея да го открия, особено ако никой не знае колко усилено търся. А аз търся. Възнамерявам да наема детектив. Колкото и да ми струва, предпочитам да платя и да прекратя кражбите.

За момент остана на място, чу я как пуска водата в чешмата — уютен, ежедневен звук.

— Много ли си на червено, Джилиан?

Погледна го през рамо, спокойно и хладно.

— Ще изплувам.

Достатъчно разумен бе да не й предлага финансова помощ. Това го подразни. Стана, обиколи кухнята и спря при нея.

— Асоциацията на животновъдите ще застане зад теб.

— Някой трябва да им каже, за да го направят. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-успешно ще е разследването.

— Искам да ти помогна.

Трогната, тя се обърна и го прегърна.

— Вече ми помогна. Няма да го забравя.

— Трябва хубаво да те овържа, преди да допуснеш да направя нещо.

Засмя се и вдигна лице към неговото.

— Не съм толкова лоша.

— Още по-лоша си — отвърна и. — Ако предложа да ти пратя от хората си да патрулират из имота ти…

— Арън…

— Виждаш ли? — Целуна я, преди тя да успее да довърши протеста си. — Тогава аз да работя за теб, докато всичко се оправи.

— Не мога да допусна ти… — Тогава устата му силно и болезнено се притисна към нейната.

— Аз те гледам как се притесняваш и бориш — обясни й, когато ръцете му започнаха да се спускат надолу. — Знаеш ли какво ми причинява това?

Опита да се съсредоточи върху думите му, ала устата му — устата му изискваше цялото й внимание. Горещата, ароматна целувка й взе дъха, но тя не се отлепи от него, а настояваше за още. Всеки път, когато я докоснеше, страстта за секунди я превземаше. Досега не се бе сблъсквала с нещо по-освобождаващо и по-обвързващо. Джилиан бе готова да се бори срещу второто, ако знаеше как. Вместо това тя прие решетките и ключалките, както приемаше откритото небе и вятъра. Той бе единственият мъж, който можеше да я изкуши да го направи.

Арън знаеше, че може да направи това за нея. Да я накара да забрави, да отхвърли проблемите, макар и временно. Осъзнаваше, че дори и тогава, ако имаше избор, отново би се държала на известно разстояние. Била е наранена и доверието й все още не му принадлежеше. Безсилието му направи устните още по-безмилостни, а ръцете — по-настойчиви. Само по един начин тя можеше да е негова безпрекословно. Грабна я на ръце, после заглуши протестното й мърморене.

Джилиан усети, че я носят. Нещо вътре в нея се разбунтува срещу това. И въпреки това… Той не я носеше някъде, където не би отишла доброволно. Сигурно имаше нужда от това — веднъж го бе нарекъл романтика. Романтиката я плашеше, както цветята я бяха изплашили. Беше толкова лесно да се лъже на светлината на свещите, да се заблуждава с ароматни цветя и нежни думи. А вече не бе сигурна, че защитната стена, която бе издигнала, е още на мястото си. Не и с него.

— Желая те. Думите се изплъзнаха и затрептяха към устните му.

Можеше да я отведе в леглото. Обаче бе твърде далеч. Можеше да я люби бавно и спокойно, както заслужава една обичана жена. Обаче бе твърде жаден. С устни, все още слети с нейните, се просна върху дивана с нея и остави пожара да обгърне и двамата.

Тя разбираше отчаянието. Бе честно и истинско. Не можеше да има съмнение в полудялата настойчивост на устата му или в забързания допир на пръстите върху кожата й. Желанието нямаше сенки. Усещаше как струи от него, дори когато цялата бе замаяна. Той изруга, когато се оплете в дрехите й, а тя беззвучно се засмя. Заради нея ставаше несръчен. Това беше най-големият комплимент, който някога бе получавала.

Беше неумолим, изстреля я отвъд времето и пространството в момента, когато успя да докосне плътта й. Тя се отпусна. Всяко докосване, всяка полудяла милувка, всяка дълбока, жадна целувка я отдалечаваше все повече от строгия, практичен свят, с който се бе обградила. Някога търсеше самотата и скоростта, когато се нуждаеше от свобода. Сега се нуждаеше само от Арън.

Почувства как косата му докосна голото й рамо и се наслади дори на това просто докосване. То я изпълни със сладост, докато изгарящите му устни запалиха пожар. Осъзна, че само с него може да изпита и двете чувства. Само с него можеше да осъществи огромната, неутолима вътрешна нужда. Изстена колкото от страст, толкова и от това откритие.

Осъзнаваше ли колко е всеотдайна? Колко невероятно възбуждаща? Арън се опита да сдържи желанието да я обладае незабавно, безмилостно, докато и двамата още бяха наполовина облечени. Никоя друга жена не бе подривала самоконтрола му така, както тя. Един поглед, едно докосване и бе изцяло неин — как не разбираше?

Тялото й се носеше, гладко като вода, упоително като вино, под ръцете му. Устните й притежаваха силата на токов удар и мекотата на коприна. Може ли една жена да не осъзнава смъртоносната комбинация?

Сякаш за да поеме дъх, плъзна устните си към шията й и се зарови там. Пое аромата от банята, изтънчено женско ухание, което се носеше там в очакване да предизвика любимия. Едва тогава си спомни за пострадалите места. Арън тръсна глава, за да се осъзнае.

— Причинявам ти болка.

— Не. — Придърпа го обратно, плътно. — Не ми причиняваш болка. Не можеш. Не съм от стъкло, Арън.

— Така ли? — Вдигна глава, за да вижда лицето й. Тя не можеше да отрече нежната извивка на скулите, кожата с цвят на мед, която запазваше мекотата си след часове на слънце. Слабостта, която се появяваше в погледа й и изчезваше при точните думи, точното докосване. — Понякога си — прошепна й. — Нека ти покажа.

— Не…

Не успя да довърши протеста си, когато устните му докоснаха нейните, така нежни, така успокояващи. Те по никакъв начин не задушиха огъня, само го затрупаха, докато й разкриваше магията на целувката уста в уста. Пръстите му рисуваха лицето й, сякаш никога вече няма да го види с очите си — над извивката на скулите, надолу към изваяната брадичка.

Търпелив, нежен, шепнещ, я съблазняваше, когато нямаше нужда от съблазън. Нежен, внимателен, спокоен, остави устните си да й покажат още неизразеното. Ръката върху рамото му омекнала се плъзна към кръста му. Докосна върха на езика й със своя, после влезе по-дълбоко, бавно, в потресаваща целувка, в която се удавиха и двамата. След това започна внимателното преклонение пред тялото й. Тя се понесе.

Съществуваше ли удоволствие, което да не можеше да й покаже, зачуди се Джилиан. Дали този бръмчащ свят е друга страна на страстта? Отчаяно искаше да му дари нещо в отговор, а тялото й бе така натежало, надвито от чувствата. Сандалово дърво и кожа — винаги щеше да й напомня за него. Мазолестите хълмчета върху дланта му, където се търкаха юздите — нямаше нищо по съвършено от усещането им върху кожата. Премести се, така че тя потъна по-дълбоко във възглавниците, а и той заедно с нея.

Можеше да го вкуси, а осъзна, че е дала частичка от себе си на устните му. Бузата му потърка нейната, не много гладко. Искаше да се зарови в нея. Прошепна името й и породи нова вълна топлина.

Макар ръцете му да започнаха да се носят, възбудата остана неясна. Не можеше да пробие мъглата и вече не се и опитваше. Кожата й пулсираше, усещането се задълбочи към кръвта и костите. Устата му леко си играеше с гърдите й, езикът му изтънчено я караше да потръпне, после да се успокои, после отново да потръпне.

Поддържаше спокойно темпо, въпреки че тя започна да се извива под него. Времето минаваше, докато си доставяше удоволствието да й разкрие все нови и нови радости. Разбра, че следобедът си изтича по косата светлина върху лицето й. Тишината бе подчертана само с шепот и въздишки. Никога не се бе чувствал по-самотен с нея.

Облада я бавно, като вкусваше всеки момент, всяко движение, докато повече не можеше.

Докато Джилиан лежеше под него, наблюдаваше как светлината си отива към здрач. Беше като в сън, помисли си, като нещо, по което въздишаш посред нощ, когато мечтите вземат връх. Дали ще я разчувства повече от огъня и светкавицата, които обикновено си подаряваха? Някак си долови, че току-що преживяното е по-опасно.

Арън се премести, макар тя да нямаше нищо против тежестта му, седна и я изправи със себе си.

— Харесва ми това как оставаш нежна и топла, след като съм те любил.

— Досега никога не е било така — прошепна му.

Думите го разчувстваха, не можеше да се възпре.

— Не. — Наклони главата й и отново я целуна. — Няма да е за последно.

Може би защото отчаяно искаше да се захване за това, да остане, да разчита, тя се отдръпна.

— Никога не знам как да те възприема. — Нещо я предупреди, че трябва да се държи по-безгрижно. Съвсем не бе в свои води — твърде далеч от това.

— В какъв смисъл?

Отдаде се на импулса отново да го прегърне, само за да почувства как ръката му с лекота се плъзга надолу-нагоре по голия й гръб. Неохотно се измъкна от обятията му и навлече ризата си.

— Имаш много различни лица, Арън Мърдок. Всеки път, когато реша, че знам кой си, ставаш друг.

— Не е така. — Преди да успее да закопчае ризата си, Арън улови предницата и я придърпа към себе си. — Различни настроения не значи различни личности.

— Може би не. — Разсея го, като целуна опакото на ръката му. — Въпреки това не мога да те разбера.

— Това ли искаш?

— Аз съм прост човек.

Загледа се в нея, докато тя продължи да се облича.

— Шегуваш ли се?

Тъй като в гласа му имаше смях, тя го погледна, полусериозно, полусмутено.

— Напротив. Трябва да знам къде се намирам, какви възможности има пред мен, какво се очаква от мен. Докато знам, че мога да си върша работата и да се грижа за своето, съм доволна.

Изгледа я замислено, докато обуваше джинсите си.

— Работата ли е най-важното нещо в живота ти?

— Нея я познавам — парира го. — Разбирам земята.

— А хората?

— Не ме бива много с хората — с доста хора. Освен ако не ги разбирам.

Арън облече ризата си, но я остави незакопчана, докато вървеше към нея.

— А аз съм от тези, които не разбираш ли?

— Само понякога — измърмори тя. — Мисля, че най-добре те разбирам, когато съм ти ядосана. В други случаи… — Започваше да затъва все по-дълбоко и му обърна гръб.

— В други случаи — подкани я Арън, като държеше ръцете й.

— В други случаи не знам. Не съм очаквала да се сближа с теб по този начин.

Прокара палци по вените от вътрешната страна на ръката й. Пулсът й вече не бе стабилен.

— Така ли, Джилиан?

— Не очаквах, че ще спим заедно. Никога не съм и очаквала… — Защо сърцето й затуптя толкова силно отново, толкова скоро? — Да те желая — довърши.

— Не си ли? — Нещо в погледа й — несигурен, а той знаеше, че тя се мъчи да е уверена — го подтикна към безразсъдство. — Пожелах те от първия миг, в който те видях, препускаща като луда върху кобилата. Имаше и други неща, които не очаквах. Да открия онези нежни места по теб, в теб.

— Арън…

Поклати глава, когато се опита да го прекъсне.

— Да мисля за теб посред бял ден, посред нощ. Да си спомням как произнасяш името ми.

— Недей.

Усети я как се разтреперва, още преди да се опита да се измъкне.

— По дяволите, време е да чуеш какво тая в себе си. Обичам те, Джилиан.

Първо я обхвана паниката, дори и когато тя започна да изгражда стени от резервираност.

— Няма нужда да го казваш. — Гласът й беше остър и забързан. — Не очаквам да чуя подобни неща.

— Какви, по дяволите, ги приказваш? — В безсилието си я разтърси веднъж, а втория път бе от ярост. — Знам какво говоря. Не ме интересува дали очакваш да го чуеш или не, защото ще ме изслушаш.

Тя се опря на гнева си, защото знаеше, че чувствата носят предателство. Ако не беше гордостта й, веднага щеше да му каже колко много тези думи, тази лесно изречена, празна фраза я наранява.

— Арън, вече ти го казах, не ми трябват нежни слова. Дори не са ми приятни. Каквото и да има между нас…

— Какво има между нас? — настоя той. Нямаше представа, че може да бъде наранен, не и така. Затова единственото, което почувства, бе как кръвта се оттегля от лицето му. Току-що бе казал на една жена, че я обича, на единствената жена, за първи път. А тя му отвърна със студенина. — Ти ми кажи какво има между нас. Само това ли? — Замахна с ръка към дивана, все още на гънки от телата им. — Това ли е всичко за теб Джилиан?

— Аз не… — В нея се разгаряше борба, толкова жестока, че остана без дъх. — Мислех си, че ти само… — Изплашена прекара и двете си ръце през косата. Защо й причинява това сега, когато едва започваше да мисли, че разбира какво иска от нея, какво тя желае от него? — Не знам какво искаш. Но аз, аз просто не мога да ти дам нещо повече от това, което вече направих. То е повече, отколкото съм давала на друг.

Пръстите му един по един освободиха ръцете й, после се отпуснаха. В много отношения си бяха лика-прилика и гордостта бе едно от тях. Арън я изгледа почти безразлично, докато закопчаваше ризата си.

— Оставила си нещо в себе си да замръзне. Ако искаш единствено топло тяло за студените нощи, няма да ти струва усилия. Аз лично търся нещо повече.

Тя го проследи как излиза през вратата, чу звука от пикапа му, нарушил тишината. Слънцето току-що се скри зад хоризонта.