Нора Робъртс
Да прескочиш границите (10)

Десета глава

Дългото, прашно пътуване до града и жарките температури не можеха да помрачат настроението. Беше Четвърти Юли и дългият, хриплив празник едва започваше.

От сутринта панаирният участък беше претъпкан — собственици на ранчо, работници, съпруги и любими, както и такива, търсещи любими, с които да споделят празника. Животните, които щяха да се състезават, бяха изложени на показ, за да бъдат обсъждани, хвалени и оглеждани. Ръкоделия, сладкиши и конфитюри очакваха оценката на журито. Както винаги, навсякъде се носеше проникващата атмосфера на очакване.

Каубоите бяха облечени с празничната си униформа — стегнати ризи, изгладени джинси, с ботуши и шапки, скътани и пазени за специални случаи. Токите на коланите блестяха. Децата се кипреха с най-хубавите си дрехи, които до края на дългия ден щяха да бъдат на прашни петна и с лекета от тревата.

За Джилиан това бе първият безгрижен ден от лятото и беше твърдо решена да си прекара добре и да загърби последните проблеми. За двадесет и четири часа щеше да забрави тревогите, сметките в счетоводните книги и титлата на началник, за която работеше ден подир ден, за да заслужи. През този облян от слънцето, жарък ден щеше да се наслади на факта, че е част от неповторимата група мъже и жени, които едновременно живееха и се издържаха от земята.

Около конюшните и кошарите се носеше възбуден ромон на гласове. Острият аромат на животните изпълваше въздуха. Отнякъде в далечината се носеше мелодия на цигулка. След залез щеше да има още музика и танци. Преди това ще се организират игри за млади и стари, състезания и достатъчно ядене, за да се нахрани два пъти цялата област. Усещаше ароматния дъх на ябълков сладкиш, все още топъл, когато някой с пълна кошница я подмина. Устата й се напълни със слюнка.

Всяко нещо по реда си, напомни си, като се отправи да провери състезанието с бика й.

Имаше общо шест участници, всичките много мускулеста и кръвожадни на вид. Рогата блестяха, остри и опасни. Кожата бе гладка и добре гледана. Джилиан обективно прецени всеки един, като отбелязваше силните и слабите им страни. Нямаше никакво съмнение, че най-трудният конкурент ще е бикът на Двете М. Три поредни години беше взимал наградата.

Не и този път, мълчаливо му каза, докато погледът й го проучваше. Като килограми вероятно биеше нейния, но реши, че нейният е по-широк в рамената. И нямаше грешка, че хърфърдското му оцветяване и белези са идеални, формата на главата — ненадмината.

Време е да отстъпиш и дадеш път за нова кръв, каза на носителя на титлата. Доста доволна от себе си, пъхна палци в задните си джобове. Първо място и това малко парченце синя лента добре ще компенсира всички неприятности от изминалите седмици.

— Разпознаваш победителя, когато го видиш, а?

Джилиан се обърна при тънкия глас, който все още излъчваше мъничко стомана. Пол Мърдок бе облечен съвършено, но ястребовото му лице почти нямаше цвят под каубойската шапка. Бастунът му бе елегантен, със златен връх, върху който той тежко се отпускаше. Когато очите му срещнаха нейните, станаха неочаквано живи и предизвикателни.

— Разпознавам един победител, когато го видя — съгласи се, после премести поглед към собствения си бик.

Той изсумтя подигравателно и пристъпи от крак на крак.

— Доста се говори за новото ти момче. — Проучи бика с леко свиване на веждите и не можа да скрие леката завист. Той също можеше да разпознае един победител.

Усещаше горещото слънце върху гърба си и за миг, само за миг, отчаяно му се прииска да е млад. Годините стопяват силата. Ако пак станеше на петдесет и бе собственик на този бик… Ала не бе мъж, който въздиша.

— Има шансове — призна лаконично.

Тя долови част от завистта и се усмихна. Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие.

— И второто място не е за изхвърляне — каза му безгрижно.

Мърдок остро я изгледа, закова погледа й със своя, после се засмя, когато тя не трепна.

— Дявол да те вземе, май си те бива, Джилиан Барън. Старецът добре те е обучил.

Усмивката й съдържаше по-скоро предизвикателство, отколкото настроение.

— Достатъчно добре, за да ръководя Утопия.

— Защо не — призна й. — Времената се менят. — Човек не можеше да сбърка стаената горчивина, но тя го разбра. Съчувстваше му. — Тази кражба… — Хвърли поглед към лицето й, безизразно и овладяно. На Мърдок внезапно му се дощя да седне срещу нея на масата за покер с огромна кана сок помежду им. — Отвратителна работа — изрече с ожесточение, от което на момента се задъха. — Някога човек можеше да увисне на въжето, че е откраднал животните на друг.

— Това няма да ми върне добитъка — спокойно отвърна Джилиан.

— Арън ми каза какво сте открили в каньона. — Мърдок се загледа в добре оформените бикове. Те бяха кръвта на земята им — печалбата и състоянието. — Неприятно за теб, а и за всички нас — добави, като отново погледна към нея. — Искам да знаеш, че с дядо ти имахме доста търкания. Той беше упорит, твърдоглав кучи син.

— Така е — Джилиан толкова бързо се съгласи, че Мърдок се засмя. — Вие можете да разберете такъв човек.

Мърдок спря да се смее и я загледа с блеснал поглед. Тя му отвърна със същото.

— Разбирам такъв тип хора — призна си. — И искам да знаеш, че ако това се бе случило на него, щях да го подкрепя, както щях да очаквам неговата подкрепа. Личните чувства нямат нищо общо. Ние ръководим ранчо.

Произнесе го с такава гордост, че брадичката й се вирна.

— Много добре го знам.

— Твърде лесно е да се каже, че животните са прекарани през моята земя.

— Така е — отвърна Джилиан с кимване. — Ако ме познавахте по-добре, господин Мърдок, щяхте да знаете, че не съм глупачка. Ако смятах, че сервирате от месото ми, вече да сте си платили.

Устните му се извиха в изсечена, възхитена усмивка.

— Барън добре се е справил с теб — каза след малко. — Въпреки че все още съм на мнение, че жената има нужда от мъж до себе си, щом иска да ръководи ранчо.

— Внимавайте, господин Мърдок, тъкмо започвах да си мисля, че мога да ви изтърпя.

Той отново се засмя, толкова явно доволен, че Джилиан се усмихна.

— Вълкът нрава си не мени, момиче. — Очите му леко се свиха, както бе наблюдавала тези на сина му. Хрумна й, че след четиридесет години Арън ще изглежда по същия начин — тази овладяна сила, която бе почти незабележимо жестока. Такава сила, каквато човек би искал да го подкрепя в размирни времена. — Чух, че синът ми ти е хвърлил око — не мога да не призная, че има вкус.

— Така ли? — невинно отвърна тя. — Да не би да вярвате на всичко, което чуете?

— Ако не ти бе хвърлил око — парира я Мърдок, — значи не е толкова умен, за колкото го смятах. На един мъж му трябва жена, за да се задоми.

— Нима? — каза Джилиан много сухо.

— Не се пали, момиче — нареди Мърдок. — Едно време щях да му смъкна кожата, ако бе погледнал към някоя Барън втори път. Времената се менят — повтори неохотно. — Земите ни са една до друга почти век, независимо дали ни харесва или не.

Джилиан замълча и изтръска ръкава си.

— Не се стремя да задомя някого, господин Мърдок. И нямам за цел сливане.

— Понякога излиза така, че получаваме неща, каквито не сме търсили. — Той се усмихна, а тя се втренчи в него. — Вземи моята Карън — никога не съм имал намерение да си хвана красавица, която винаги ме кара да се чувствам все едно трябва да си избърша краката, независимо дали съм бил на полето или не.

Джилиан не се сдържа и се засмя, а после изненада и двамата, като го хвана под ръка, когато потеглиха.

— Имам чувството, че се опитвате да заровите томахавката. — Когато той се стегна, тя сподави смеха си и продължи. — Сега вие не се палете — небрежно го посъветва. — Опитвам се да постигна примирие. С Арън… Разбираме се — определи най-накрая. — Харесвам съпругата ви, а вас горе-долу ви изтърпявам.

— Цялата си на баба си — измърмори Мърдок.

— Благодаря. — Докато вървяха, Джилиан забеляза няколкото преценяващи погледа, отправени в тяхна посока. Барън и Мърдок рамо до рамо — времената наистина се бяха променили. Почуди се как би реагирал Клей и реши, че дори и да недоволства, пак щеше да одобри. Особено ако това породеше клюки.

Когато Арън ги забеляза бавно да се приближават към арената, прекъсна разговора си с един работник. Джилиан отметна коса, леко наклони глава към баща му и прошепна нещо, от което възрастният мъж избухна в смях. Ако вече не беше, в този момент Арън щеше да се влюби в нея.

— Ей, това не е ли Джилиан Барън с баща ти?

— Така ли? Да. — Арън не губи време да погледне работника, когато можеше да наблюдава Джилиан.

— Определено е хубавка — заключи събеседникът му с копнеж. — Дочух, че вие двамата… — Не си довърши мисълта, смразен от студения, безизразен поглед, който му хвърли Арън. Каубоят се изкашля в шепа. — Исках да кажа, че хората се чудят, тъй като Мърдок и Барън никога не са се разбирали особено.

— Нима? — Арън успокои каубоя, като му се усмихна, преди да отмине.

Мърдок, помисли си работникът, като поклати глава. Човек никога не можеше да е сигурен в тях.

— Животът е пълен с изненади — отбеляза Арън, като се приближи към тях. — Стигна ли се до кръвопролитие?

— С баща ти сключихме ограничено споразумение. — Джилиан му се усмихна и макар изобщо да не се докоснаха, Мърдок вече се убеди, че слуховете, които чу за Джилиан и сина му, са верни. Близостта е нещо, което хората често се заблуждават, че могат да прикрият, и рядко успяват.

— Майка ти ме нареди да оценявам каймата — оплака се Мърдок. Този път не почувства лекото бодване за загубеното, а странно задоволство, като откри собственото си безсмъртие в сина си. — После ще дойдем на трибуната да гледаме. — Изгледа дяволито Джилиан. — И двама ви.

После бавно отмина. Джилиан напъха ръце в джобовете, за да не посегне да му помогне. Беше й ясно, че подобно нещо щеше да се посрещне с хладно раздразнение.

— Дойде при кошарите — обясни на Арън, когато Мърдок не можеше вече да ги чуе. — Според мен го направи нарочно, за да можем да поговорим. Беше много мил.

— Малко хора го смятат за мил.

— Малко хора са имали дядо като Клей Барън. — Обърна се към Арън и се усмихна.

— Как си? — Не можеше да устои на импулса да я докосне, когато му се прииска. Пръстите му погалиха брадичката й.

— Как изглеждам?

— Не обичаш да ти казвам, че си красива.

Тя се засмя и закачливият поглед изпод ресниците, който му изпрати, бе първата проява на флиртуване, която бе виждал от нейна страна.

— Празник е.

— Ще го прекараш ли с мен? — Протегна ръката си със съзнанието, че ако тя я поеме, там навън, пред любопитни очи и езици със слабост към хубавата клюка, това ще е един вид обет.

Пръстите й се преплетоха с неговите.

— Мислех си, че никога няма да ме поканиш.

Прекараха сутринта в занимания, на каквито години наред се отдаваха младите двойки по панаирите. Имаше лимонада за пиене, състезания за гледане. Смехът идваше лесно, когато небето бе ясно и слънцето обещаваше сух, златен ден.

Деца притичваха, стиснали балони с лепкави пръстчета. Младежите флиртуваха с безгрижие, характерно за възрастта им. По-старите дъвчеха тютюн и се надлъгваха. Във въздуха се носеше миризмата на храна и животни и кола от извадените от кутии за шапки ризи, все още непопарени с пот.

Прегърната от Арън, Джилиан се притискаше към оградата, за да гледа състезанието с мазно прасе. Прасето лъщеше от мас и беше много бързо и се изплъзваше от петимата мъже, които се спускаха подире му. Тълпата крещеше съвета и избухваше в смях. Прасето квичеше и се стрелкаше като куршум, избягало от протегнатите ръце. Мъжете падаха по очи и добродушно ругаеха.

Джилиан го погледна, кимна с глава към кошарата, където състезанието все още беше в разгара си.

— Не обичаш ли игрите, Мърдок?

— Обичам да измислям свои. — Завъртя я. — Знам една много тиха плевня.

Изплъзна му се със смях. Досега не я бе виждал толкова съзнателно предизвикателна и се усети, че не е много сигурен как да реагира. Блясъкът в очите й му помогна да реши. С бързо движение Арън я придърпа и звучно я целуна. Чу се одобрително подвикване от група каубои зад тях. Когато Джилиан успя да се откъсне, погледна и забеляза двама от работниците си да й се усмихват.

— Празник е — напомни й Арън, когато тя изсумтя.

Бавно обърна глава към него и го изгледа от горе до долу. Страшно горд бе от нея, реши тя. За тази игра трябваше двама. Усмивката й го накара да се зачуди какво точно му готви.

— Искаш ли фойерверки? — попита го, после обви врата му с ръце и запуши устата му, преди да успее да се съгласи или възпротиви.

Докато неговата целувка бе напориста, но все пак приятелска, нейната нашепваше за тайни, за които само двамата знаеха. Арън изобщо не чу вторите възклицания, ала нямаше да се изненада, ако земята се бе разтресла.

— Снощи ми липсваше, Мърдок — прошепна му, после стъпи на цяло стъпало и устните им се разделиха. Отстъпи крачка, преди да му подаде ръка, а усмивката на очарователните устни бе закачлива.

Арън полека напълни дробовете си с въздух и го изпусна.

— Ще трябва да довършиш това по-късно, Джилиан.

Тя отново се засмя.

— Силно се надявам. Да отидем да проверим дали Гил и тази година ще успее да спечели състезанието по ядене на сладкиш.

Ходеше, където го заведе тя, и се чувстваше глупаво и трогателно като хлапе на първата си среща. Беше заради внезапно появилата се аура на безгрижие около нея. Джилиан бе захвърлила всичко, тревогите и отговорностите, и си бе подарила ден за забавления. Може би защото усещаше леко угризение на съвестта, като избягало от училище дете, денят беше още по-сладък.

Можеше да се закълне, че слънцето никога не е било по-ярко, а небето — толкова синьо. През целия си живот не помнеше смехът да е бликал по-лесно. Парче черешов сладкиш беше амброзия. Ако можеше да раздели деня на части, щеше да го прибере в кутия и да си вади по парче, когато се случеше да е самотна и уморена. Тъй като бе твърде практична, за да повярва в това, Джилиан реши да изживее всеки един момент до край.

Докато дойде време, за официалното откриване на родеото, Джилиан бе почти пияна от свободата си. Докато кралицата на празника и подгласничките й спокойно яздеха в кръг из арената, тя все още стискаше в ръка синята лента, спечелена от бика й.

— Значи все още ми дължиш петдесетачка — съобщи с усмивка на Арън.

Той седна на земята, за да смени празничните си ботуши със закърпените си стари любими ботуши за езда.

— Защо да не изчакаме да видим как ще се развият нещата с втория бас?

— Добре. — Тя седна на един варел и се заслуша в аплодисментите на публиката по трибуните. Хвърчеше нависоко и го осъзнаваше. Късметът й се беше обърнал — вече нямаше проблем, който да възникне и тя да не може да се справи.

Много каубои и потенциални съперници вече се бяха събрали зад отделенията за животните. Макар всичко да изглеждаше много непринудено — размотаваха се, платнени торби бяха небрежно метнати на синджирената ограда — се долавяше атмосфера на неизказано вълнение. Носеше аромат на тютюн от малките табакери, неизменно прибирани в задния джоб на джинсите, както и визоново масло върху кожа. Вече чуваше звънтенето на шпори и сбруи, докато проверяваха екипировката. Първо предстоеше язденето без седло. Когато чу обявяването му, Джилиан стана и се приближи към оградата, за да гледа.

— Изненадан съм, че не участваш — отбеляза Арън.

Наведе глава, така че докосна ръката му — една от редките прояви на привързаност, от които краката му омекваха.

— Прекалено много усилия — отвърна със смях. — Посветила съм деня на мързелуване. Забелязах, че си се записал в надпреварата по обяздване на мустанг. — Джилиан бутна шапката назад, за да го погледне. — Все още ли имаш повече смелост, отколкото ум?

Усмихна й се и вдигна рамена.

— Тревожиш ли се за мен?

Джилиан изсумтя и се засмя.

— Имам чудесен мехлем, ще облекчи болезнените натъртвания, които ще получиш.

Прокара пръст по гърба й.

— Това ме изкушава да се постарая да получа няколко. Да знаеш — взе я в прегръдките си с движение, едновременно гладко и собственическо, — не ми трябва много, за да забравя за това състезанийце. — Наведе се, захапа устните й, без да мисли кой може да се мотае около тях. — Ранчото не е толкова далече. Жива душа няма там. Такъв хубав ден — започнах да си мисля дали да не поплувам.

— Така ли? — Отдръпна глава и очите им се срещнаха.

— М-м. Водата ще е студена и тиха.

Тя се изсмя и притисна устни към неговите.

— След състезанието по хващане на теле — отвърна и се отдръпна.

Джилиан предпочиташе отделенията за животните пред трибуните. Там можеше да слуша разказите на мъжете за други състезания, езда, докато проверяваше екипировката си. Наблюдаваше едно младо момиче в изумителен костюм от еленова кожа да успокоява нервите си преди надбягването с варели. Възрастен работник с неизчерпаемо търпение натриваше ръкавицата си с колофон. Лекият ветрец носеше аромата на печено месо от сергиите.

Не, помисли си, семейството й никога не можеше да разбере очарованието на това събитие. Земните аромати, земните разговори. Тук ще се чувстват така не на място, както тя винаги се чувстваше в ложата на майка си в операта. В такива моменти тя просто се приемаше такава, каквато бе, забравяше малките пристъпи на паника, които я сполитаха, докато растеше. Не, нищо не й липсваше, както често си бе мислила. Само беше различна.

Изгледа язденето на бик, сърцето й се разтуптя от опасността и предизвикателството на мъжете, изправени пред един тон живо тегло. Имаше тупване на земята, подвиквания отблизо и клоуни, които от ужасяващото правеха забавно. Полу насън се облегна на оградата, докато един бик без ездач атакуваше и пръхтеше из арената и злонамерено мушкаше варела, в който се криеше клоун. Тълпата крещеше, при все това чуваше непринудения разговор на Арън с Гил някъде отзад. Долови откъслечни думи за дореста кобила, която Арън бе включил в обяздването на диви коне. Истински пожар. Извън конюшнята, после скок към арената. Обича да се върти. Спокойна, Джилиан си помисли, че ще й е приятно да гледа как Арън се изправя срещу този пожар. След като спечели още една петдесетачка от него.

Реши, че денят просто е бил запазен за нея, топъл и слънчев и без напрежение. Може би и преди е била така спокойна, така щастлива, ала й бе трудно да си спомни кога толкова ясно е споделяла двете чувства. С наслада ги вкуси.

После нещата се развиха толкова бързо, че нямаше време да се замисли, а само да реагира.

Чу детския смях, докато се протягаше. Забеляза как през оградата бързо прелетя червено кълбо и тупна в праха, без да го осмисли. Ала видя детето да се провира през пречките и да излиза на арената. Мина толкова близо, че джинсите му бръснаха нейните, когато запълзя след топката си. Джилиан се прехвърли през оградата и изтича, преди майка му да се разкрещи. Част от нея долови гласа на Арън, гневен или ужасен, който изкрещя името й.

С крайчеца на окото си Джилиан видя бика да се обръща. Погледът му, вече подивял от язденето, срещна нейния, ала тя не спря. Кръвта й се смрази.

Не чу суматохата, след като тълпата скочи на крака, нито общото объркване зад отделенията за животни, докато тичаше след момчето. Усети как земята потрепери, щом бикът се хвърли в атака. Нямаше смисъл да губи усилия да вика. Носеше се по инстинкт, хвърли се напред и се остави на инерцията. Падна тежко с цяло тяло върху момчето и изкара въздуха и на двамата. Когато бикът премина покрай тях, долови горещия повей на въздуха.

Не мърдай, каза си, като безмилостно затискаше момчето под тялото си, а то започна да се извива. Дори и не дишай. Чуваше викове, вече много близо, но не смееше да мръдне глава, за да погледне. Не беше прободена. Джилиан преглътна при тази мисъл. Не, щеше да разбере, ако я бе закачил с рога. Не беше и стъпкана. Все още.

Някой бясно ругаеше. Джилиан затвори и очи и се почуди дали някога ще успее да се изправи. Момчето започна неудържимо да плаче. Опита се с тялото си да заглуши звука.

Когато някакви ръце я подхванаха под мишниците, подскочи и започна да се съпротивлява.

— Идиотка такава! — Джилиан разпозна гласа, отпусна се и се остави да я издърпа на крака. Щеше да залитне, ако не я бе стиснал толкова здраво. — Що за каскада беше това? — Втренчи се в бялото като платно лице на Арън, докато той я разтърсваше. — Пострада ли? — попита я настойчиво. — Боли ли те някъде?

— Какво?

Отново я разтърси, защото ръцете му трепереха.

— По дяволите, Джилиан!

Главата й леко се маеше както онзи път, когато за първи път дръпна от цигара. Трябваше й още един миг, за да разбере, че някой я стиска за ръката. Замислено се заслуша в разстроените благодарности на майката, докато детето шумно хлипаше с лице, заровено в ризата на баща си. Момчето на Симънс, сети се замаяно. Малкото момче на Симънс, което играеше на двора, докато майка му простираше, а баща му работеше при нея.

— Той е добре, Джолийн — успя да каже, макар устата й да не се подчиняваше на заповедите на мозъка. — Въпреки че може да съм му докарала някоя и друга синина.

Арън я прекъсна, като едва потисна желанието да предложи някой добре да нашари момчето с ремък, след което измъкна Джилиан от тълпата. Като в мъгла видя море от лица и кипящата ярост на Арън.

— … да те закарам на лекар.

— Какво? — попита, докато гласът му ту затихваше, ту се засилваше.

— Казах, че ще те закарам на лекар. — Млъкна, щом се приближи до оградата.

— Няма нужда, добре съм. — Светлината за момент притъмня и тя поклати глава.

— Щом се уверя в това, ще те удуша.

Издърпа ръката си от неговата и изправи рамена.

— Казах, че съм добре — повтори. След това земята се надигна и тръгна към нея.

Първото нещо, което усети, беше гъделичкащата я трева под ръката си. После хладната кърпа, по-скоро мокра, отколкото влажна, върху лицето си. Джилиан изстена от неудоволствие, когато водата се процеди в яката й. Отвори очи и забеляза размазани светли петна и сянка. Отново ги затвори, след което се помъчи да ги фокусира.

Първо видя Арън, мрачен и пребледнял, който я поизправи до полуседнало положение и приближи чаша до устните и. След това Гил, който пристъпваше от крак на крак, докато въртеше шапка в ръце.

— Нищо й няма — обясни на Арън на висок глас, предназначен да убеди всички, включително и него самия. — Обикновен припадък, нищо особено. На жените често им се случва.

— Много си разбирал — измърмори, после разбра, че това, което Арън бе поднесъл към устата й, не беше чаша, а манерка с чисто бренди. То успешно я опари и прогони мъглите. — Аз не припадам — продължи с отвращение.

— Значи чудесно го изигра — сопна й се Арън.

— Оставете детето да диша. — Тихият, елегантен глас на Карън Мърдок по магически начин накара тълпата да се отдръпне. Тя се промъкна и коленичи до Джилиан. Цъкна с език, махна подгизналата кърпа от челото на Джилиан и я изстиска. — Мъжете все се престарават. Е, Джилиан, голяма сензация направи.

Джилиан направи гримаса и седна.

— Така ли? — Притисна чело към колената си за момент, докато се увери, че земята вече няма да се върти. — Не мога да повярвам, че припаднах — измърмори.

Арън изруга и сам здравата си сръбна от манерката.

— За малко да се убие, а се притеснява как припадъкът ще се отрази на имиджа й.

Джилиан вирна глава.

— Виж какво, Мърдок…

— На твое място не бих се обаждал — предупреди я и прилежно завинти капачката. — Ако можеш да се изправиш, ще те откарам вкъщи.

— Разбира се, че мога да се изправя — отсече тя. — И няма да се прибирам.

— Сигурна съм, че си добре — каза Карън и погледна многозначително сина си. За умен мъж, замисли се Карън, Арън показваше забележителна липса на съобразителност. Но все пак, когато ставаше въпрос за любов, разумът често изхвърчаше през прозореца. — Проблемът е, че си чудо за три дни — обясни на Джилиан, като хвърли бърз поглед към тълпата. — Ще те поздравяват до смърт, ако останеш. — Усмихна се, като видя, че вниква в логиката й.

Джилиан се изправи недоволно.

— Добре. — Ожуленото започваше да я боли. Вместо да го признае, изтупа джинсите си от праха. — Ти няма за какво да идваш — каза високомерно на Арън. — Мога й съвсем сама…

Пръстите му здраво стиснаха ръката й, докато я извличаше.

— Не разбирам какъв ти е проблемът, Мърдок — процеди през зъби. — Но не виждам защо трябва да търпя това.

— На твое място щях да си трая за известно време.

Тълпата се отдръпна, докато той минаваше. Ако някой имаше намерение да заговори Джилиан, войнственото изражение на Арън ги накара да размислят.

След като ядосано дръпна вратата на пикапа си, Арън грубо я набута вътре. Джилиан придърпа шапката от гърба си, хвана периферията с две ръце и я нахлупи на главата си. Кръстоса ръце и се подготви да прекара предстоящото шейсет минутно пътуване в пълна тишина. Когато Арън потегли, й хрумна, че е пропуснала не само състезанието с хващане на теле, но и свещеното си право тайно да се радва на победата на бика си по време на вечерното барбекю. Щеше да се пръсне от яд заради тази несправедливост.

И защо е толкова напушен, основателно се запита. Той не си бе изкарал акъла, ударил коляното й унижил публично с припадъка си. Внимателно докосна лакътя си, където почти цялата й кожа беше обелена. Всъщност, ако човек искаше да е съвсем точен, вероятно спаси живота на онова дете. Брадичката й се вирна, когато ръката започна зверски да я боли. И защо той се държеше все едно бе извършила престъпление?

— Един ден така ще си навириш брадичката, че някой ще вземе да те вдигне за нея.

Бавно се извърна и му хвърли гневен поглед.

— Само се опитай, Мърдок.

— Не ме предизвиквай. — Натисна газта докрай, докато километражът надхвърли сто.

— Виж, не разбирам какъв ти е проблемът — отвърна му с непроницаемо изражение. — Но след като има такъв, защо не изплюеш камъчето? Не съм в настроение за заядливите ти забележки.

Рязко зави и спря пикапа отстрани на пътя, а тя се блъсна във вратата. Докато се осъзнае, той вече бе излязъл и крачеше към острата дива трева на едно тясно поле. Джилиан разтри ударената ръка, измъкна се от автомобила и го последва.

— За какво, по дяволите, е всичко това? — Задъха се заради Арън, накрая го хвана за ръкава на ризата. — Щом ще караш като откачен, мога да хвана някой на стоп до ранчото.

— Просто млъкни. — Дръпна се от нея. Разстояние, каза си. Трябваше му малко разстояние, докато се овладее. Пред очите му още бяха приведените рога на бика, които се носеха към падналото тяло на Джилиан. Въжето му можеше да пропусне целта и тогава… Не му се мислеше за никакви „и тогава“. В този случай трябваха три добре метнати въжета и няколко силни ръце, преди да успеят да издърпат бика надалеч от двете проснати тела. За малко да я загуби. За част от секундата почти я беше изгубил.

— Не ми нареждай какво да правя. — Завъртя се пред него и го хвана за предницата на ризата. Шапката й се смъкна на гърба, когато отметна глава и даде воля на гнева си. — Повече няма да търпя. Бог знае защо допуснах и толкова, но край. Сега можеш да изприпкаш обратно до пикапа и да потеглиш накъдето искаш. Хич не ме интересува.

Врътна се, ала преди да успее да изчезне, той я завъртя обратно и я стисна в ръцете си. Бълваше огън, съпротивляваше се, колкото да открие, че хватката му се стяга. Едва когато спря да се бунтува, осъзна, че той трепери, дишането му е учестено и накъсано. Чувствата преливаха, наистина, обаче не ставаше въпрос за гняв. Успокои се и зачака. Несигурна за какво точно да го успокои, го погали по гърба.

— Арън?

Той поклати глава и зарови глава в косата й. Досега не помнеше да е бил толкова близо до отчаянието. Не разстояние му е трябвало, разбра, а това. Да я чувства топла, в безопасност и неизменно в прегръдките му.

— Господи, Джилиан, знаеш ли какво ми причини?

Тя объркана допря буза до думкащото му сърце и продължи да го милва по гърба.

— Съжалявам — изрече с надеждата, че ще е достатъчно, за каквото и да бе сторила.

— Беше толкова близо. На сантиметри — само на няколко сантиметра. Отначало не бях сигурен дали не те е намушкал.

Бикът, разбра Джилиан. Не е било гняв, а страх. Нещо топло и сладко се разля в нея.

— Недей — прошепна му. — Не пострадах. Не е толкова страшно, колкото е изглеждало.

— Как не. — Ръцете му се доближиха до лицето й и го дръпнаха назад. — Бях само на няколко метра отзад, когато го вързах с първото въже. В този момент бе почти полудял. Още две секунди и щеше да те вдигне във въздуха.

Джилиан се втренчи в него и едва успя да преглътне.

— Аз… не знаех.

Той видя как червенината от яростта й изчезна от бузите й. Аз ли да ти го казвам, помисли бясно. Взе ръцете й, приближи ги до устата си и зарови устни първо в едната, после в другата длан. Този жест сам по себе си бе достатъчен да отвлече вниманието й.

— Станалото, станало — по-овладяно продължи Арън. — Май реагирах по-бурно, отколкото трябваше. Никак не е лесно да наблюдаваш подобно нещо. — Понеже тя се нуждаеше от това, той й се усмихна. — Хич не ми пука, дори и да се бе сдобила с някоя и друга дупка.

Малко се отпусна и отвърна на усмивката му.

— На мен също. Всъщност ожулих се на няколко места, което не ми е особено приятно.

Все още хванал ръцете й, се наведе и я целуна с такава невероятна нежност, че тя усети как земята се вдига за втори път. Тук имаше нещо по-различно, смътно осъзна. Нещо като… Ала не можеше да разчита на това.

Арън се отдръпна, осъзнал, че приближава моментът, когато трябва да й разкрие чувствата си, независимо дали беше готова да го изслуша или не. Докато я водеше към пикапа, реши, че щом ще се обяснява на единствената жена в живота си, трябва да го направи както трябва.

— Ще си вземеш гореща вана — нареди й, като я повдигна да я качи в пикапа. — После ще ти приготвя вечеря.

Джилиан се облегна назад.

— Може би не е чак толкова лошо човек да припада.