Нора Робъртс
Да прескочиш границите (9)

Девета глава

Джилиан нямаше време да оплаква загубите. От каньона бяха изровени над двеста кожи, всичките носеха маркировката на Утопия. Среща се с шерифа, говори пред Асоциацията на животновъдите, имаше посещения и обаждания от собственици на съседни имоти. След единствения изблик на сълзи отчаянието й се скова във въздържана ярост, която намираше за много по-полезна. Тя й помагаше да изкара деня, да работи още повече, да не се пречупи, когато й отправяха съчувствени думи.

В продължение на две седмици се говореше само за това, както в ранчото й, така и в областта. През последните трийсет години не бе имало кражба от подобен мащаб. Стана й по-лесно, когато приказките започнаха да замлъкват, ала от друга страна й стана още по-трудно да вярва, че разследването ще доведе до резултати. Бе приела загубата на добитъка, защото нямаше избор, обаче не можеше да се примири с пълната победа на крадците.

Бяха умни, трябваше да го признае. Кражбата им бе най-добре организираната според спомените на по-възрастните в областта. Срязаната телена ограда, ръкавицата на Арън, целенасочени и хитроумни „грешки“, предназначени да насочат вниманието й към Мърдок. Вероятно първата бе подействала достатъчно добре бе дала на крадците необходимото допълнително време, за да прикрият следите си. Единственото утешение на Джилиан беше, че не се върза на втората.

Арън не й бе дал избор, освен да приеме подкрепата му. Беше упорствала, особено след като се съвзе след избухването в каньона, ала той се оказа не по-малко упорит от нея. Лично я заведе при шерифа, беше до нея на срещата с Асоциацията на животновъдите, а една вечер пристигна и я замъкна на кино на шейсет километра оттам. През цялото време не се мъчеше да бъде внимателен, не я глезеше. Заради това повече от всичко останало Джилиан чувстваше, че му е длъжна. Добрината я лишаваше от защитни сили и я тласкаше към отчаяние.

Дните минаваха и Джилиан си наложи да ги приема поотделно. Запълваше часовете с десетки задачи, притеснения и отговорности. Така не оставаше време за тъга. За момента най-голямата й грижа бе чифтосването на кобилата й с жребеца на Арън.

Доведе двама от хората си с него. Заедно с Гил и с още един от работниците на Джилиан щяха да държат ограничителните въжета на жребеца. След като усетеше миризмата на разгонената кобила на Джилиан, щеше да стане луд като баща си и също толкова опасен.

Когато Джилиан доведе Далила в заградената кошара, хвърли поглед на коня, заобиколен от мъжете. Великолепно създание, помисли си, истински мъжкар — не напълно опитомен. Очите й за миг се прехвърлиха върху Арън, който стоеше при главата на животното.

Тъмната му коса бе изскочила изпод шапката и небрежно се извиваше покрай врата и ушите. Тялото му бе изправено и слабо. Като го види човек, щеше да каже, че е напълно отпуснат. Но Джилиан забеляза още нещо — стаеното напрежение, силата, която винаги присъстваше и изведнъж се изливаше. Очи почти толкова тъмни, колкото косата, почти скрити от периферията на шапката, докато той успокояваше и насочваше жребеца.

Никой друг кон не му подхождаше повече. Нейният любовник, осъзна с особената изненада, която винаги съпътстваше тази мисъл. Дали напрежението щеше някога да спре да се надига, когато си спомняше какво значи да е с него или когато си представяше какво ще бъде да са отново заедно? Бе отворил толкова много места в нея. Когато бе сама, това почти я плашеше, щом то видеше, чувствата й бяха съвсем далеч от страха.

Дали заради задушното, тежко време, което вещаеше дъжд, или заради отчасти нервното, отчасти нетърпеливо треперене на кобилата й, сърцето на Джилиан вече силно туптеше. Конете доловиха миризмата си.

Самсон се замята и заопъва срещу въжетата. С изправена назад глава и развята грива призова кобилата. Един от мъжете автоматично изруга. Джилиан хвана по-здраво юздата на кобилата, когато тя започна да се съпротивлява — срещу повода или срещу неизбежното, Джилиан никога нямаше да разбере. Самсон изцвили продължително и страстно, на което получи отговор. Далила се изправи на задни крака, като почти откъсна юздата от ръката на Джилиан. При вида на борбата и летящите копита Арън усети как сърцето му се качва в гърлото.

— Помогнете й да задържи кобилата — нареди той.

— Не. — Джилиан се опита да намери опора и го постигна. — Не се доверява на никой друг, освен на мен. Да приключваме по-бързо. — Дълга ивица пот бе залепила ризата на гърба й.

Жребецът беше див, подскачащ и съпротивляващ се, мократа му козина блестеше, погледът бе яростен. С петима души, които го бяха наобиколили, той се вдигна на задни крака, за момент остана така в цялото си великолепие, след което се качи на кобилата.

Конете вече бяха надхвърлили всякаква мисъл, страх, уважение към хората. Водеше ги инстинктът, изначален и всепоглъщащ. Джилиан забрави за отмалелите си ръце и струйките пот, които се изливаха от нея. Краката й бяха намерили здрава опора, мускулите им бяха опънати, докато насочи цялата си сила да удържи кобилата да не скочи или изправи, с което да се нарани.

Бе завладяна от огъня и отчаянието на конете и от първичната красота. Въздухът бе изпълнен с миризмата на пот и животинска страст. Не можеше да диша, но това я обсеби. От дете бе гледала размножаването на животни, помагаше при чифтосване, когато се налагаше, но сега за първи път разбра всепоглъщащата сила, която ги направляваше. Страстта на една жена към мъж можеше да бъде също толкова необуздана и примитивна.

След това започна да вали, бавно, тежко, студено върху кожата й. С лице, обърнато към кобилата, Джилиан остави дъжда да се стича по страните й. Някой друг изруга, когато въжетата се намокриха и започнаха да се хлъзгат.

Очите й срещнаха погледа на Арън и разбра, че сърцето й още се намира в гърлото й, пулсът неспокоен и неравен като на кобилата. Усети пронизващата страст, която бе едновременно потресаваща и първична. Той видя и разбра. Дъждът се изливаше върху него и той се усмихна. Мускулите на бедрата й толкова бързо омекнаха, че трябваше да положи усилия, за да се стегне и не изпусне коня си от контрол. Но не отмести поглед. Възбудата беше почти болезнена, а осъзнаването обезсилващо. Сякаш ръцете му бяха върху нея, чувстваше как страстта струи от него.

Постепенно се появи по-нежно чувство. Породи се странното усещане за сигурност, макар то да бе заобиколено от опасности. Този път не се усъмни в него и не се съпротивляваше. Те помагаха при създаването на нов живот. Сега между тях имаше връзка.

Животните дишаха тежко, когато ги разделиха. Дъждът продължаваше да се излива. Чу как Гил се засмя на думите, които един от мъжете каза под носа си. Джилиан ги забрави и посвети цялото си внимание на кобилата. Успокояваше я, шепнеше й, докато я водеше към конюшнята.

Светлината беше слаба, а въздухът тежък от миризмата на сухо сено и намазана кожа. След като махна юздата, Джилиан започна да обтрива животното с бавни движения, докато треперенето престана.

— Спокойно, съкровище. — Джилиан зарови лице във врата на Далила. — Никоя от нас не е господарка на тялото си.

— Така ли възприемаш нещата?

Джилиан се обърна и видя Арън, застанал на вратата на отделението. Бе вир-вода и явно не го бе грижа за това. Забеляза как погледът му бързо, но много подробно оглежда лицето й — навик, който бе придобил след находката в каньона. Знаеше, че търси признаци на напрежение и вече бе престанала да му се ядосва.

— Не съм кон — отвърна му спокойно и потупа Далила по шията.

Арън влезе в отделението и сам погали кобилата. Тя бе суха и притихнала.

— Добре ли е?

— Аха. Прави бяхме да не ги заплождаме извън огражденията — добави тя. — И двамата са доста буйни и можеше да пострада някой. — Обърна се с усмивка към него. — Кончето ще стане шампион. Предчувствам го. Сега се получи нещо необичайно, нещо важно. — Импулсивно се хвърли на врата на Арън и страстно го целуна.

От изненада замръзна. Ръцете му обхванаха талията й по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно. Беше първият спонтанен изблик на привързаност от нейна страна и първият път, когато му даряваше част от себе си доброволно. У него се надигнаха копнеж и желание, пулсираха с нещо, свързано със страстта, а не изключващо я.

Тя все още се усмихваше, когато го пусна, ала той — не. Преди да успее да се зачуди за изражението в очите му, Арън я дръпна към себе си и продължи целувката. Джилиан възприе неочакваната сладост като смущаваща и чудесна.

— Не е ли по-разумно да се погрижиш за Самсон? — прошепна му.

— Хората ми вече го прибраха.

Потърка буза в мократа му риза. Ще си откраднат малко време, помисли си. Един час, един миг — малко време.

— Ще ти направя кафе.

— Добре. — Обгърна рамената й с ръка, когато отново поеха в дъжда. — Шерифът да се е обаждал?

— Нищо ново.

Заедно прекосиха двора на ранчото, и двамата отдавна бяха свикнали със стихиите и се отнасяха към дъжда като към необходимост.

— Цялата околност е на крак.

— Знам. — Спряха на кухненската врата, за да събуят калните си ботуши. Джилиан небрежно прокара ръка през косата си и изтръска дъжд. — Може пък да е за добро. Всеки собственик на ранчо, когото познавам или за когото съм чувала в тази част на Монтана, ще бъде нащрек. Ще се следи и за нови животни отвъд границата, доколкото разбрах. Чудя се дали да не предложа награда.

— Идеята не е лоша. — Арън седна на масата и протегна дългите си крака, докато Джилиан приготвяше кафето. Дъждът издаваше неспирен успокоителен тропот върху покрива и прозорците. Тук, в сумрака на топлата кухня, почувства странен уют. Сигурно всичко щеше да е такова, ако се намираха в тяхното ранчо, а не в нейното или неговото. Сигурно всичко щеше да е такова, ако успее да я направи постоянна част от живота си.

Само след секунда мисълта премина през главата му и след още една успя да го разтърси. Брак. Обмисляше брак. За момент остана неподвижен, докато възприеме идеята, не с неприятно чувство, а с неизбежност. Дявол да ме вземе, помисли и за малко да се засмее, преди да осъзнае какво му бе казала.

— Остави това на мен — каза рязко.

Тя се обърна, отказът затрептя на върха на езика й.

— Почакай — нареди Арън. — Изслушай ме. Баща ми е дочул за отрязаната телена ограда. — Видя как тя се успокои и обърна за чаши. — Явно новината не му е понесла. Старите истории за враждата между Мърдок и Барън се разпалват от едното нищо. Някои хора ще си помислят, дори и да не го изкажат, че той яде твоето месо.

Джилиан наля кафето и се обърна с чаша във всяка ръка.

— Аз не го мисля.

— Знам. — Изгледа я странно и протегна ръка. Подаде му чашата, но Арън я остави на масата и леко хвана пръстите й. — Това означава много за мен. — Тъй като не знаеше как да отговори на това, тя изобщо не отговори, а продължи да го гледа. — Джилиан, това доста го разтърси. Преди няколко години самата мисъл, че хората смятат, че е сторил нещо неетично или незаконно, щеше да го зарадва. Вече не е толкова силен, колкото преди. Дядо ти му беше съперник, но и съвременник, човек, когото разбираше и дори уважаваше. Ще се почувства по-добре, ако може да направи нещо. И на мен ми е не по-малко неприятно да моля за услуги, отколкото на теб да ги приемеш.

Погледна свързаните им ръце, загорели, слаби и силни, и все пак нейните бяха така спокойно погълнати от неговите.

— Ти много го обичаш.

— Да. — Произнесе го простичко, по същия безизразен начин, по който й съобщи, че баща му умира. Този път Джилиан по-добре го разбираше.

— Ще се радвам ти да обявиш наградата.

Преплете пръсти с нейните.

— Чудесно.

— Искаш ли още кафе?

— Не. — В очите му се стрелна палавото, насмешливо огънче.

— Мислех си да ти помогна да махнеш мокрите дрехи.

Джилиан със смях се отпусна.

— Знаеш ли, все още възнамерявам да бия „Двете М“ на четвърти юли.

— Надявах се да не си се отказала — непринудено й отвърна. — Но дали ще успееш…

— Обичаш ли да се хващаш на бас, Мърдок?

Той повдигна вежди.

— Може да се каже.

— Петдесетачка, че моят хърфърдски бик ще вземе наградата срещу какъвто залог пожелаеш да направиш.

Арън си придаде замислен вид над утайката от кафето все едно претегляше нещата. Ако всичко, което бе чувал за бика на Джилиан, е вярно, бе почти сигурен, че хвърля парите си на вятъра.

— Петдесетачка — съгласи се той и се усмихна. — И още петдесет, ако бия твоя резултат при хващането на теле с ласо.

— Дадено. — Джилиан протегна ръка, за да скрепи облога.

— Ще се състезаваш ли в някоя друга дисциплина?

— Едва ли. — Тя се протегна, като си мислеше какъв лукс е да си седиш по средата на деня и нищо да не правиш. — Надбягването с варели не ме интересува особено, а и имам едно на ум за обяздването на мустанг.

— Едно на ум ли?

— Всъщност причините са две. Първо мъжете ще се размърморят и заоплакват, ако участвам. И второ, — усмихна се и вдигна рамена, — вероятно ще си счупя врата.

Хрумна му, че едва преди седмица никога не би признала второто пред него. Със смях се наведе и я целуна. Ала тази приятелска усмивка пробуди нещо, той обхвана шията й с ръце и отново я целуна, много бавно.

— Заради устните ти — прошепна, докато пръстите му си играеха с кожата й. — Започна ли, не намирам никаква причина да се спра.

Тя издиша на пресекулки през устата към неговите устни.

— Посред бял ден сме.

Той се усмихна и подразни езика й с връхчето на своя.

— Да. Ще ме поканиш ли в леглото си?

Притворените й очи отново се отвориха. В тях забеляза желание и объркване, комбинация, която особено му се нравеше.

— Трябва да проверя… — Зъбите убедително захапаха долната й устна.

— Какво? — прошепна й, когато думите й завършиха с леко потреперване.

— Ами… — Устните му се плъзгаха върху нейните в нещо по-предизвикателно от целувка. Нежните милувки на езика му ги поддържаха влажни. Пръстите му съвсем леко докосваха шията й отзад. Колената им се допираха. По някакъв начин вече долавяше натиска на тялото му върху своето и топлината, която той винаги пораждаше. — Не мога да мисля — промълви.

Точно това искаше. Или по-скоро искаше тя да мисли единствено за него. Заради себе си му трябваше да знае, че този път поставя него на първо място или поне страстта си към него. Над ранчото, работниците, добитъка, амбициите си.

— Не ти и трябва — обясни й и като се изправи, вдигна и нея. — Нали чувстваш.

Да, с ръце, които го прегръщаха, и глава, сгушена към гърдите му, чувстваше. Усещанията я зовяха, предизвикваха я да ги признае — копнежи, неотложни и изгарящо нетърпеливи, настояваха да ги удовлетвори. Всичките бяха свързани с него, жаждата, малките страхове, желанията. Не можеше да ги отхвърли. Може би, само този път, не се и налагаше да го прави.

— Искам да се любя с теб. — Въздъхна, изричайки го, и се притисна по-близо. — Не мога да спра да те желая.

Наклони главата й назад, за да вижда лицето й, после с лека усмивка погали с пръст брадичката й.

— Посред бял ден ли?

Отметна косата от очите си и нагласи удобно сключените си длани зад врата му.

— Искам те веднага, Мърдок. На момента.

Той хвърли поглед на празната кухненска маса и се усмихна лукаво.

— На момента ли?

— Мисълта ти поема в необичайни посоки — отбеляза тя. — Възнамерявам да ти дам достатъчно време, за да се качиш горе. — Пусна го и отиде да изключи кафеварката. — Ако побързаш. — Той пак се усмихна, а тя се върна към него. Постави ръце на рамената му, подскочи, обви кръста му с крака, а с ръце — врата му. — Знаеш ли къде са стълбите?

— Ще ги намеря.

Притисна устни към шията му.

— Като се качиш по стълбите втората врата вдясно — нареди му, като започна да му се наслаждава.

Докато Арън прекосяваше къщата, Джилиан се запита какво ли ще си помисли или каже, ако знаеше, че досега не бе правила подобно нещо. Беше стигнала до извода, че мъжът от миналото й не е бил любовник, а случайност. За да си любовник, трябваше повече от една нощ. Щеше да се чувства твърде глупаво да каже на Арън, че е първият й мъж, твърде неточно. Как можеше да му признае, че първият прилив на страст освободи ключалките, които бе поставила върху част от себе си? Как можеше да се довери на собствените си чувства, когато бяха така объркани и нови?

За момент притисна глава към рамото му и затвори очи. Поне веднъж в живота си щеше да се забавлява, без да се тревожи за последствията. Дръпна се и се наведе, за да му се усмихне.

— Загубил си форма, Мърдок. Едни стълби и сърцето ти ще се пръсне.

— Твоето също — изтъкна той. — А теб те носеха.

— Сигурно е от дъжда — обясни високомерно.

— Дрехите ти все още са влажни. — Влезе в стаята, към която го насочи и набързо се огледа.

Съответстваше на стила й — прикрита женственост, практичност. Стаята беше без наборчета и пастелни цветове, ала винаги щеше да разбере, че е на жена. Липсваше й женският безпорядък на старата спалня на сестра му в ранчото, както и изтънчената елегантност на стаята на майка му. Подобно на жената в прегръдките си, Арън намери стаята неповторима.

Обикновени стени, обикновен под, спокойни цветове, никаква претрупаност. Не, Джилиан не бе жена, която да претрупа живота си. Не можеше да отдели времето. По-скоро няколкото дребни удоволствия, които си бе позволила, му дадоха пълен поглед върху нещата.

В каменна ваза с дялани краища беше натопена върба, меките кафеникави топчета не можеха напълно да се сметнат за цвете. Върху скрина имаше малка, резбована кутия, която, прецени, вероятно свиреше някаква нежна мелодия при отваряне на капачето. Понякога може би го правеше, когато бе сама или самотна. На стената бе закачен акварел, наситен с кървавата страст на залез. Колко внимателно, колко старателно, помисли си, бе овладявала романтизма, на който бе склонна. Колко изненадана би била да разбере, че именно поради това, той изпъкваше още повече.

Доловила огледа му, Джилиан наклони глава.

— Тук няма нищо за гледане.

— Ще се изненадаш — прошепна й.

Загадъчният отговор я накара да се огледа.

— Не стоя много тук — понечи да каже, осъзнала, че помещението е доста голо, дори и в сравнение със стаята му в бялата дървена къща.

— Не ме разбра. — Арън прокара ръце по тялото й, докато я плъзгаше на земята. — Веднага бих познал, че е твоята стая. Дори носи твоя аромат.

Тя се засмя, стана й приятно, без да знае защо.

— Поет ли ще ставаш?

— Може би.

Вдигна ръка и се заигра с горното копче на ризата му.

— Искаш ли да ти помогна да съблечеш мокрите дрехи?

— Естествено.

Започна да го съблича, после го погледна весело, докато сваляше ризата от рамената му.

— Ако очакваш да те прелъстя, ще бъдеш разочарован.

Стомашните му мускули вече бяха станали на възел от желание.

— Така ли?

— Не знам никакви номера. — Преди да успее да реагира, тя се метна върху него, събори го и двамата се търкулнаха на леглото. — Никакви хитрини — продължи. — Никакви хватки.

— Ти си напориста жена, няма спор. — Усещаше топлината на тялото й през влажната риза.

— Харесва, ми как изглеждаш, Мърдок. — Прокара пръст през гъстата му, тъмна коса, докато изучаваше лицето му. — Преди ужасно ме дразнеше, но сега ми се струва мило.

— Как изглеждам?

— Харесва ми как изглеждаш. Безмилостен — заключи тя, а пръстът й се спусна по челюстта му. — А когато се усмихнеш, може да си много чаровен, чар, който умната жена разпознава като страшно опасен.

Той се усмихна и обгърна с ръце ханша й.

— Така ли?

— Аз съм умна жена. — С лек смях потърка носа си в неговия. — Разпознавам гърмящата змия, когато я видя.

— Не достатъчно добре обаче, за да стоиш на разстояние.

— Явно не, невинаги търся дълго, безопасно пътуване.

А късо и неравно, помисли си той, когато устните й се наведоха към неговите. Ще се радва да й покаже малките опасности и тревоги, реши, като я притисна по-силно. Обаче тя щеше да разбере, че той възнамерява да е завинаги.

Започна да я наглася, ала в този момент устните и преминаха през лицето му. Нежни, леки, ала с топлина, която проникна право в него. Дългото й гъвкаво тяло му се струваше като перце върху му, и въпреки това долавяше всяка линия и извивка. Косите й все още бяха влажни и му напомниха за първия път, когато я завлече на земята, обхванат от страст и ярост. Сега беше безпомощен пред стремглавата й атака над разума му. Да, наистина не знаеше хитринки, както и той нямаше търпение за такива.

Чуваше ритмичното барабанене на дъжда по прозореца. Долавяше аромата му върху нея. Когато прокара устни през косата й, го вкусваше. Сякаш бяха сами в притихнало поле с мирис на мокра трева и под сипещия се върху телата им дъжд. Беше се смрачило, светлината стана неясна, устата й оживяваше всеки път, когато го докоснеше.

Досега не бе имала представа колко възбуждащо е да отслабиш един мъж със себе си. Усещаше как силата му се изпарява и тази й власт почти я замая. Досега се срещаха като равни, понякога тя бе в неизгодно положение, но никога, когато бе толкова сигурна, че може да му се наложи. Смехът й бе нисък и самоуверен, докато галеше кожата му, топъл и страстен, щом докоснеше устните му.

Беше доволен да лежи неподвижно, докато тя го опознаваше. Стори й се, че въздухът натежава. Може би точно това го задържа и му пречи да оспори надмощието й. Ръцете й бяха нетърпеливи, пробягваха от място на място, спираха се върху някоя малка прелест — стегнатите мускули на мишците му, които се издуваха и свиваха от допира й, гладката, опъната кожа, изненадващо мека върху гръдния му кош, тесният, релефен белег върху бедрената кост.

— Откъде ти е? — прошепна, докато го очертаваше с пръст.

— Брама — успя да промълви, докато тя смъкна джинсите му съвсем мъничко по-надолу. — Джилиан… — Ала устните й отново се настаниха върху неговите и го накараха да замълчи.

— Някакъв бик?

— На едно родео, когато имах повече смелост, отколкото мозък.

Долови звуците на удоволствие в гърлото му, щом устата й се спусна по-надолу. Тялото му беше извор на удоволствие за нея. В слабата, дъждовна светлина го виждаше, загоряло и стегнато върху простата, удобна постелка. Стройно и с дълги крайници, бе създадено да язди красиво и продължително, калено от физическата работа, изгладено от стихиите. Малки, скокливи тръпки пробягаха през нея при мисълта, че е за нея да го докосва и вкусва, да го гледа, колкото иска.

Пое лъкатушещ път надолу, усещаше как кожата му се нагорещява и пулсира, докато го събличаше. Стаята бе изпълнена със звука на дъжда и забързаното дишане. Само това чуваше. Сладкият аромат на страстта я обгърна — ухание, което бе смес от есенциите на двамата. Интимно. Долавяше желанието върху кожата му, упоителен мирис, който възбуди жаждата й, когато усети туптенето на сърцето му под езика си. Макар възбудата й да нарасна, докато кръвта запрепуска по вените, можеше да му се наслаждава с часове. Острото желание, което някога бе почувствала, улегна в пламенно задоволство. Доставяше му удоволствие. Бе повече, отколкото вярваше, че може да направи за някого.

В стомаха му пламъците се разгаряха. Господи, тя беше като наркотик, а той бе загубен, почти като в сън, докато плътта му гореше. Пръстите й бяха така хладни, докато го измъчваха, а устата — така гореща. Досега не бе анализирал собствените си уязвими страни, винаги беше по-важно да ги заобикаля или напълно да ги пренебрегва. Сега не му бе оставен избор и намери усещането за невероятно.

Тя възбуждаше, дразнеше и се оттегляше, само за да го възбуди отново. Обезсилващите й, сочни целувки го преброждаха, ръцете й бавно го галеха и изучаваха, намираха нови и нови чувствени места, докато той се разтрепери. Досега не бе имало жена, която да го накара да се разтрепери. Дори и когато тази мисъл премина през омаломощеното му тяло, тя отново го накара да потръпне. И разбра, че тя го подлудява.

Вятърът беснееше, блъскаше дъжда в прозореца и отново се оттегляше със затихващ вой. Нещо диво избухна в него. Грубо я хвана, преобърна и закова ръцете й над главата. Като я погледна, дишането й беше учестено.

Брадичката бе вирната, косата — разпиляна, а очите — сияещи. По лицето й нямаше и следа от страх или покорство. Макар да дишаше забързано, в погледа, който му отправи, се съдържаше предизвикателство. Безразсъдство. Можеше да я вземе, по какъвто начин искаше. И когато го направеше, той също щеше да се отдаде.

Така да бъде, помисли със заглушена ругатня. Устата му погълна нейната.

Тя откликна на страстта му, възбудена само от мисълта, че го е докарала до ръба. Желаеше я. Нея. В известен смисъл я познаваше по-добре, отколкото който и да било друг, и при все това я желаеше. Толкова дълго бе чакала, без дори да осъзнава, че чака. Не можеше да мисли за това, нито за последствията, когато дългите му отчаяни целувки я възбуждаха, когато вече виждаше малките сребърни експлозии зад затворените си клепачи.

Усети го как се бори с копчетата на ризата и, чу го да ругае. Когато усети разкъсването на плата, знаеше само, че най-после може да почувства кожата му до своята. Както трябваше да бъде. Ръцете му не можеха се спрат и я подлудяваха, както тя него. Издърпа в полуда дрехите й, докато устата му алчно проучваше. Някъде в замъгленото си съзнание се зачуди, че само със съществуването си може да го докара до такова състояние.

Телата им се притиснаха, крайниците преплетоха. Устните им се сляха. За него сливането на вкусовете им бе най-интимното нещо, което бе изпитвал. Тя се извиваше под него, по-скоро като искане, отколкото като предлагане. Надвеси се над нея, защото искаше да я гледа, искаше и тя да го гледа, докато я правеше своя.

Очите й бяха тъмни, отнесени от желание. Желание по него. Знаеше, че е получил каквото иска — тя не мислеше за нищо друго и за никой друг.

— Пожелах те от първия миг — прошепна й, докато проникна в нея.

Забеляза промяната в изражението й при бавното му движение, проблясък на удоволствие, мекота, която се появи точно преди забравата. Отхвърли настойчивото желание на кръвта си и предизвика такива усещания с изключителния си контрол, които горяха в мускулите му. Сведе глава и захапа устните й.

Тя не можеше повече. Не можеше да се спре. Когато реши, че вече е разбрала какво означава страстта, той й показваше, че има още много. Усещане след усещане я завладяваха и оставяха омаломощена и без дъх. Макар че напрежението се натрупа отвътре, барабанеше по кожата й и заплашваше да избухне, тя искаше да не спира. Бе готова да се разплаче от радост, да изстене от копнеж. И тъкмо тя промени всичко, когато, неразумно, прошепна името му, сякаш не знаеше друго.

Усети кога точно самоконтролът му рухна. Имаше време само за един миг на нервно напрежение, преди да я изстреля заедно със себе си в тъмното, неистово небе, където имаше само гръм без въздух.