Нора Робъртс
Да прескочиш границите (8)

Осма глава

Това, което бавно го свести, бе ароматът на косата й. Лицето му бе заровено в нея. Уханието му напомни за дивите цветя, които майка му понякога береше и поставяше в малка порцеланова ваза върху поличката под прозореца. Бе оплетена в ръцете му и я усещаше толкова мека, че би бил щастлив да не мърда оттам цяла нощ.

Все още лежеше под него, дишането й бе много тихо и леко и приличаше на заспала. Но когато обърна глава да притисне устни към шията й, ръцете й се стегнаха около него. Вдигна глава и погледна към нея.

Очите й бяха притворени и натежали. Още когато я видя на верандата, забеляза сенките под тях. Леко намръщен, Арън ги погали с палец.

— Нуждаеш се от сън.

Изненада се от думите и интонацията му и вдигна вежди. След това, което се бе случило помежду им, би очаквала да каже нещо глупаво или възбуждащо. Вместо това бе сключил вежди и гласът му звучеше неодобрително. Не бе сигурна, защо й стана смешно, но се разсмя.

— Добре съм — отговори му с усмивка.

— Не. — Прекъсна я и хвана брадичката й в ръка. — Не си добре.

Погледна към него и разбра колко лесно би било да излее всичките си мисли и чувства. Притесненията, страховете, проблемите, които се натрупваха по-бързо, отколкото успяваше да ги овладее — колко успокоително би било да ги изкаже гласно, пред него.

Бе споделила твърде много с майка му, обаче имаше оправдание. Едно е да изповядаш страховете и съмненията си пред друга жена, съвсем друго — да разкриеш пред някой мъж собствените си слабости. На сутринта и двамата щяха отново да са собственици на имоти с межда по средата, която присъстваше от близо век.

— Арън, не дойдох тук, за да…

— Знам защо дойде — прекъсна я. Гласът му бе много по-мек от погледа. — Защото не можеш да не дойдеш. Разбирам. Сега ще трябва да приемеш това, което го съпътства.

Беше трудно да изстиска някакво достойнство, когато бе гола и топла под него, но почти успя.

— И то е?

Раздразнението в очите му се разведри до смях.

— Харесва ми интонацията ти — като на учителката ми от трети клас.

Устните й потрепериха.

— Едно от малкото неща, които успях да взема от майка си. Но не ми отговори на въпроса, Мърдок.

— Луд съм по теб — внезапно каза и устата, извила се в усмивка, зяпна. Не бе готова да чуе това, замисли се Арън. Не беше сигурен дали сам е готов за последствията и реши да го дава по-небрежно. — Разбира се, винаги съм имал слабост към жени с трудни характери. Искам да ти помогна, Джилиан. — Очите му някак си станаха сериозни. — Дори и ако трябва да мина през теб, за да го осъществя.

— Нищо не можеш да направиш дори и ако исках.

Не реагира веднага, а се премести, подпря възглавниците на таблата на леглото, облегна се и я притегли към себе си. Джилиан не толкова замръзна, колкото притихна. В жеста му имаше нещо тихо собственическо и неудържимо мило. Преди да успее да окаже съпротива, се бе отпуснала срещу него.

Арън долови колебанието, ала не каза нищо. Когато човек иска да спечели доверие, не прибързва.

— Кажи ми какви са загубите.

— Арън, не искам да те въвличам в това.

— Вече съм въвлечен, ако не заради друго, то заради отрязаната ограда.

Можеше да приеме този довод и затвори очи.

— Направихме пълно преброяване и излязохме с петстотин животни по-малко. Като предпазна мярка незабавно дамгосахме каквито телета бяха останали. Смятам, че сме загубили петдесет-шейсет от малките. Шерифът е уведомен.

— Откри ли нещо?

Вдигна рамена.

— Не може да каже откъде са ги измъкнали. Ако са рязали ограда и на друго място, са я поправили. Изпипана работа — измърмори тя с мисълта, че всеки път, като се сетеше за това, нещо в нея умираше. — Изглежда, че не са ги взели накуп, а са отмъквали по няколко от време на време.

— Странно, че са оставили една ограда непоправена.

— Може да са нямали време да я възстановят.

— Или може би са искали да насочат вниманието ти към мен, докато приключат.

— Може би. — Обърна лице към рамото му, съвсем леко и само за миг, но за Джилиан бе огромна стъпка към споделянето. — Арън, не исках да кажа това, което наговорих за теб и баща ти.

— Забрави го.

Облегна назад глава и го погледна.

— Не мога.

Целуна я грубовато.

— Направи усилие — предложи й. — Разбрах, че си купила самолет.

— Да. — Опря глава на рамото му и се опита да сложи мислите си в ред. — Едва ли ще мога да го получа по-рано от другата седмица.

— Тогава утре ще излезем с моя.

— Но защо…

— Нямам нищо против шерифа — каза й охотно. — Но ти по-добре познаваш земята си.

Джилиан стисна устни.

— Арън, не искам да съм ти задължена. Не знам как точно да се изразя, но…

— Тогава недей. — Хвана косата й и я дръпна, докато лицето й се приближи към неговото. — Ще забележиш, че не съм човек, на когото винаги му пука какво искаш. Можеш да се опъваш, понякога дори можеш да спечелиш. Но няма да ме спреш.

Погледът й пламна.

— Защо ме ръчкаш да се съпротивлявам, когато се опитвам да съм благодарна?

С бързо движение се премести така, че се намериха напряко на леглото.

— Може би такава те харесвам повече. Дяволски по-опасна си, когато се размекнеш.

Вирна брадичка.

— Това няма да се случва много често, когато съм с теб.

— Чудесно — отвърна й и залепи устни върху нейните. — Тази нощ оставаш при мен.

— Няма да… — Затвори й устата с яростна целувка, която не оставяше никакво място за размисъл, да не говорим за думи.

— Тази нощ — повтори със смях, който съдържаше повече предизвикателство, отколкото хумор — оставаш при мен.

И той я облада с ярост, която нашепваше за отчаяние.

 

 

Събуди се от птиците. Имаше един кратък период от време през лятото, когато слънцето изгряваше много рано и птиците се събуждаха преди нея. С въздишка Джилиан се сгуши във възглавницата. Вечно се заблуждаваше, че е мързелива, когато се събуждаше по светло и от песента на птиците.

Замаяна прехвърли задачите за деня. Трябва да провери Бебчо, преди да се отбие при конете. Той обичаше веднага да получава шишето си. С разточително протягане се търкулна, после неразбиращо загледа стаята. Стаята на Арън. Той бе спечелил тази битка.

За момент се отпусна назад и замисли за миналата нощ със смес от удоволствие и неудобство. Веднъж беше казал, че нещата не са толкова прости, колкото би трябвало. Ала имаше ли някаква представа, какво означаваше за нея да прекара цялата нощ до него? Никога не бе познавала простото удоволствие да спиш с някой друг, да споделяш топлината, тишината и тъмнината. Как така бе решила, че може да има връзка, без да я задълбочава.

Обаче тя не е влюбена в него. Джилиан се пресегна да докосне другата страна на леглото, където бе спал той. Все още не бе загубила разума си напълно, за да допусне това. Пръстите й се заровиха в постелката и тя затвори очи. Господи, надяваше се да успее.

Птичата песен я разсея и тя погледна към прозореца. Слънцето бе обляло стаята. Още не е лято, внезапно се сети Джилиан. Какво още правеше в леглото, когато слънцето бе изгряло? Бясна на себе си, тъкмо седна и вратата се отвори. Арън влезе с чаша кафе в ръка.

— Много лошо — отбеляза, докато вървеше към нея. — Надявах се аз да те събудя.

— Трябва да тръгвам — каза тя и отметна коса от очите си. — Отдавна трябваше да съм станала.

Арън без никакво усилие я задържа, само като постави ръка върху рамото й.

— Това, което ти трябва, е да поспиш до обед — поправи я, като гледаше лицето й. — Все пак изглеждаш по-добре.

— Ранчото ме чака.

— Тук няма ранчо, което да не може да мине без един човек за един ден. — Приседна до нея и пъхна чашата в ръката й. — Изпий си кафето.

Щеше да се подразни от заповедническия му тон, ала ароматът му бе по-убедителен.

— Колко е часът? — попита го между две глътки. — Минава девет.

— Девет! — Очите й комично се разшириха. — Господи, трябва да се прибирам.

Арън отново я задържа в леглото без никакво усилие.

— Трябва да си изпиеш кафето — поправи я. — След това ще закусиш.

След краткотрайна и неуспешна съпротива Джилиан му хвърли раздразнен поглед.

— Ще престанеш ли да се държиш с мен като с осемгодишна?

Той погледна надолу, където разсеяно държеше завивката към гърдите си.

— Изкушавам се — съгласи се той.

— Гледай напред, Мърдок — нареди му, а устата й се изви. — Виж, оценявам обслужването — продължи Джилиан и посочи към чашата, — но не мога да се мотая до обед.

— Кога за последно си спала осем часа? — Забеляза проблесналото в очите раздразнение, докато отново надигаше чашата, ала предпочете да отпие, а не да му отговори. — Снощи щеше да поспиш дори повече, ако не ме беше… разсеяла.

Тя вдигна вежди.

— Това ли направих?

— Няколко пъти, доколкото си спомням. — Нещо в изражението й, въпрос, сянка на съмнение го накара да се вгледа по-внимателно в нея. Възможно ли е жена като нея да се нуждае от уверение след нощта, която прекараха заедно? Ама че необикновена смес от твърдост и уязвимост представляваше. Арън се наведе и докосна с устни челото й, осъзнал какво ще се случи, ако си позволи дори за миг да се спре върху устните й. — Не ти трябва да полагаш особени усилия — прошепна. Устата му се спусна към слепоочието й, преди да я възпре. — Ако искаш да се възползваш от мен…

Джилиан издиша, несигурно.

— Мисля… по-добре да те пожаля тази сутрин, Мърдок.

— Ами… — Той пъхна пръст под завивката и започна да я смъква. — Никога не съм давал пукната пара за съжалението.

— Арън. — Джилиан стисна по-здраво завивката. — Часът е девет.

— Вероятно вече минава.

Когато започна да се навежда по-близо, тя вдигна чашата и я подпря на гърдите му.

— Трябва да проверявам добитъка и да обходя оградите — напомни му. — Ти също.

Трябва да защитя една жена, помисли си, и мисълта го изненада. Ала прояви достатъчно разум да не го споменава пред жената.

— Понякога — започна, като я целуна приятелски, — никак не си забавна, Джилиан.

Тя със смях пресуши кафето си.

— Защо не се разкараш, за да мога да взема душ и да се облека?

— Точно това имам предвид. — Но се изправи. — Ще ти приготвя закуската каза и продължи, преди да му заяви, че няма нужда. — Днес и двамата няма да обхождаме загражденията. Ще огледаме със самолета.

— Арън, не е необходимо да отделяш от времето си, вместо да се занимаваш с ранчото си, заради това.

Той пъхна ръце в джобове и я гледа толкова продължително, че тя се намръщи.

— За умна жена понякога загряваш изумително бавно. Ако от това ще ти стане по-леко, отмъкването на добитък е проблем на всеки собственик на ранчо.

Видя, че е раздразнен, направо го долови във внезапната студенина на гласа му.

— Не те разбирам.

— Не. — Наклонената му глава можеше да изразява както примирение, така и съгласие. — Ясно ми е. — Отправи се към вратата, а Джилиан объркана го изгледа.

— Аз… — Какво, по дяволите, искаше да каже? — Трябва да се прибера и да уведомя Гил какво ще правя.

— Сутринта изпратих човек. — Арън спря при вратата и отново се обърна към нея. — Знае, че си е мен.

— Знае… изпратил си… — Млъкна, а пръстите и стиснаха дръжката на чашата. — Изпратил си човек при него, за да му каже, че съм тук, сега?

— Точно така.

Прокара ръка през косата си, а слънчевите лъчи обагриха краищата й в златно.

— Осъзнаваш ли на какво ще прилича?

Погледът му стана много студен и дистанциран.

— На това, което е. Извинявай, не разбрах, че искаш официална покана.

— Арън… — Но той вече затваряше вратата след себе си. Джилиан замахна с чаша в ръка и едва се удържа да не хукне след него. Възкликна възмутено, остави чашата и се измъкна от леглото. Колко е нетактична, смъмри се. Откъде той можеше да разбере, че не става въпрос за срам, а за несигурност? Може би бе по-добре, че не разбира.

Арън с удоволствие би я удушил. В кухнята метна парче шунка в тигана. Сам си е виновен, помисли, докато шунката цвърчеше. Дявол да го вземе, сам си бе виновен. Нямаше работа да насилва нещата отвъд това, което трябваше да бъдат. Ако раздуеше въпроса, би казал, че тя храни доста потайна привързаност към него. Не можеше да очаква, че отношенията им ще минат тази граница. Ако чувствата му го бяха направили, трябваше да вини само себе си и да се оправя със себе си.

Откога строеше огради около себе си, помисли си яростно, като заби вилица в пържещата се шунка. Откога искаше повече от жена, все едно коя жена, повече от другарство, интелигентност и топло легло? Може би чувствата му се бяха изплъзнали, ала все още не бе изгубил контрол.

Наля кафе и го изпи горещо и черно. Бе живял твърде дълго, за да загуби ума и дума по една луда глава, която не искаше нищо повече от обикновена, безпроблемна връзка. В края на краищата и той самият не бе търсил нещо повече. Остави се да бъде впримчен поради проблемите, пред които бе изправена, и твърдата решимост, с която ги посрещаше.

Кафето го успокои. По-уверен, издърпа кутия яйца от хладилника. Щеше да й помогне за кражбата, доколкото можеше, да я вкарва в леглото си възможно най-често и толкова.

Когато влезе в стаята, той я погледна небрежно. Косата й все още бе мокра, лицето — открито и грейнало от здраве и добър сън.

Господи, беше влюбен в нея. И какво, по дяволите, щеше да прави?

Небрежната забележка, която имаше намерение да пусне относно аромата на храната, се изпари. Защо я гледаше така, все едно я вижда за първи път? Странно смутена, пристъпи от крак на крак. Имаше вид на човек, на когото току-що са изкарали въздуха.

— Случило ли се е нещо?

— Какво?

Гласът му беше толкова отвлечен, че тя се усмихна. За какво се бе отнесъл, когато го прекъсна?

— Попитах дали не се е случило нещо. Имаш вид все едно току-що си се изтърсил от много едър кон.

Той се наруга и се обърна.

— Нищо. Как предпочиташ яйцата?

— Добре опържени, благодаря. — Пристъпи към него, после се поколеба. Никога не й беше лесно открито да покаже чувствата си. В живота си бе получила твърде много хладни отговори. Събра сили, премина през стаята и го докосна по рамото. Той се стегна. Тя се отдръпна. — Арън… — Колко спокоен бе гласът й, помисли си. Всъщност се бе научила доста умело да прикрива болката си. — Не ме бива много да приемам помощ.

— Забелязах. — Счупи едно яйце и го изсипа в тигана.

Тя мигна, защото очите й се насълзиха. Глупачка, наруга се. Никога не изкарвай слабостите си на показ. Трудно й бе да преглътне гордостта си, обаче понякога се налагаше.

— Искам да кажа, че съм благодарна за това, което правиш. Много съм ти благодарна.

Чувствата го сграбчиха. Чукна още едно яйце в ръба на тигана.

— Не се притеснявай.

Тя се отдръпна. Какво друго очакваше, запита се. Никога не си била човек, който поражда нежни чувства. Не си и искала да бъдеш.

— Добре — каза безгрижно. — Няма. — Запъти се към кафеварката и отново напълни чашата си. — Няма ли да закусваш?

— Вече ядох. — Арън обърна яйцата, после се пресегна за чиния.

Тя изгледа с неприязън гърба му.

— Разбирам, че те откъсвам от много належащи дела. Защо не ме изпратиш с някой от хората си?

— Казах, че аз ще го направя. — Отрупа чинията й с храна, после безцеремонно я хвърли на масата.

С вирната брадичка Джилиан седна.

— Прави каквото искаш, Мърдок.

Той се обърна и я видя как отрязва парче от шунката.

— Винаги правя каквото искам. — Импулсивно я сграбчи за тила и запуши устата й с дълга, безмилостно дълбока целувка, след която и двамата останаха кипящи от гняв и копнеж.

Като спряха, Джилиан положи всичките си усилия, за да овладее ръцете си.

— Един мъж трябва да е по-предпазлив — каза спокойно, докато режеше второ парче, — когато жената държи нож.

С бърз смях се отпусна на срещуположния стол.

— Когато съм с теб все забравям за предпазливостта. — Арън отпиваше от кафето и я наблюдаваше как методично напредва със закуската. Може би осъзна прекалено късно, че близостта помежду им е била грешка, но ако успееше да задържи връзката им както беше преди, може би щеше да овладее чувствата си.

— Знаеш ли, още преди години е трябвало да купиш самолет за Утопия — отбеляза той с пълното съзнание, че това ще я подразни.

Очите й се вдигнаха от чинията бавно и съзнателно.

— Така ли?

— Само един идиот може да рита срещу прогреса.

Джилиан тропна с вилица по празната чиния.

— Какъв вълнуващ извод — мило отвърна. — Имаш ли други предложения как да подобря управлението на Утопия?

— Всъщност — Арън пресуши чашата си — мога да направя няколко.

— Нима? — Постави вилицата, преди да го набоде с нея. — Искаш ли да ти кажа какво да направиш с всяко едно от тях?

— Може би по-късно. — Стана. — Да тръгваме. Денят вече си отиде.

Джилиан скръцна със зъби и излезе след него през задната врата. Съжали, че е пропиляла и един момент за благодарност.

Малкият двуместен самолет я накара да настръхне. Изгледа перките, докато Арън проверяваше контролните уреди. Доверяваше се на неща с четири крака или четири колелета. Там, помисли си, човек имаше някакъв контрол, който щеше да я напусне, щом Арън вдигне машината във въздуха. Придаде си безразличен вид и закопча колана си, когато той запали двигателя.

— Летяла ли си в такъв самолет? — попита я небрежно. Сложи си слънчеви очила, преди да се понесе по настилката на тясната писта.

— Разбира се, че пробвах този, който купих. — Не спомена какви нерви й бе струвало това пътуване. Колкото и да й беше неприятно да се съгласи с него, самолетът бе необходимост за едно ранчо в края на двайсети век.

Двигателят изръмжа и земята се наклони. Ще трябва да свикне, напомни си, след като искаше да се научи сама да го управлява. Леко отпусна ръце върху колената си и пренебрегна кълбото, търкалящо се в стомаха й.

— Ти ли само го караш? — Тази рибна консерва с крила, добави на ум мрачно.

— Не, двама от хората ми имат разрешително за пилоти. Не е разумно да има само един човек, който да умее дадено нещо.

Тя кимна.

— Да. От един месец плащам заплата на човек, който може да управлява самолет, но и аз смятам да се науча.

Хвърли поглед към нея.

— Мога да те науча. — Арън забеляза как пръстите й ритмично се движат напред-назад по колената. Страх, осъзна с известна изненада. Отлично го прикриваше. — Тези самолетчета са мънички — добави небрежно. — Но хубавото им е, че са много маневрени. Можеш да ги приземиш на пасището, без да уплашиш животните.

— Много са малки — измърмори Джилиан.

— Погледни надолу — подкани я той. — Какъв простор.

Послуша го, защото и за миг не би допуснала да разбере колко й се искаше да е пак на сигурно на земята. Странно, но когато погледна, стомахът й спря да подскача. Пръстите се отпуснаха.

Земята се разкриваше под тях, зелена и свежа, с ивици кафяво и кехлибар, толкова правилни и подредени, сякаш бяха разчертани с линия. Забеляза лъкатушещата линия на потока, който преминаваше през нейния и неговия имот. Животните представляваха купчинки от черно, кафяво и червено. Две малки кончета си играеха в едно пасище, докато възрастните коне се припичаха и пасяха. Видя яздещите мъже. От време на време някой сваляше шапка и я размахваше в знак на поздрав. Арън поклащаше крила в отговор. Джилиан със смях гледаше по-нататък към равнините и самотните планини.

— Приказно е. Господи, понякога гледам и не мога да повярвам, че ми принадлежи.

— Знам. — Прекоси междата и наклони машината над земята й. — На човек никога не му омръзва да гледа, да вдъхва.

Подпря глава на прозореца. Обича земята колкото мен, помисли си. Тези пет години в Билингс са го разкъсали. Всеки път, като се сетеше за това, за петте години, от които се бе отказал, възхищението й към него нарастваше.

— Не се смей — каза му и забеляза как любопитно оглежда. Не, не би се засмял, осъзна тя. — Когато бях малка, при първото ми идване тук, взех кутия и изкопах няколко шепи от пасището, за да си ги занеса вкъщи. Пръстта не запази аромата си дълго, но нямаше значение.

Мили боже, понякога напълно го обезоръжаваше, та му взимаше дъха.

— Колко време я държа?

— Докато майка ми не я намери и изхвърли.

Прехапа си езика, за да не направи гневен коментар по повод безразличието и неразбирането.

— Не те е разбирала — каза вместо това.

— Не, разбира се. — Засмя се при самата мисъл. Кой би очаквал това? — Виж, това е пикапа на Гил. — Мисълта да му махне така отвлече вниманието й, че не забеляза стаения гняв в погледа му. С баща си бе имал неспокойни дни, болезнени дни, но винаги бе получавал разбиране.

— Разкажи ми за семейството си.

Джилиан завъртя глава, за да го погледне, като се чувстваше неудобно, че не може да вижда погледа му зад оцветените стъкла.

— Не сега. — Отново се обърна към прозореца. — Ще ми се да имах представа какво търся — прошепна.

Аз също, мрачно помисли той и потисна объркването си. Няма да се получи, реши. Скоро нямаше да се вразуми, че няма нужда от нея, такава, каквато бе.

— Може би ще разбереш, като го откриеш. Разбра ли дали от някой конкретен участък не са отмъкнали повече животни.

— Струва ми се, че най-големите загуби са от северния. Не мога да проумея как не съм видяла. Петстотин глави, точно под носа ми.

— Не си първата — напомни й. — Нито пък последната. Ако искаш да изведеш добитък от северния участък, накъде ще се отправиш?

— Ако не бяха мои — отвърна сухо, — предполагам, че щях да ги натоваря и прекарам през границата на щата.

— Може би. — Зачуди се дали би възприела неговата хипотеза. — Много по-лесно се превозва опаковано говеждо, отколкото живо месо.

Бавно се обърна към него. И тя си го бе мислила, неведнъж. Но всеки път го отхвърляше. Така би загубила и последната крехка надежда да възвърне взетото.

— Знам. — Гласът й бе спокоен, а погледът не трепваше. — Ако е станало така, все пак остава проблемът да се хване виновният. Няма да им се размине.

Арън се усмихна с явно възхищение.

— Добре. Тогава да разгледаме проблема от тази гледна точка. Държат добитъка, в момента кравите струват много повече от телетата, затова може би ще ги прехвърлят на по-зелено пасище на този етап. Освен ако си нямаме работа с идиоти, не биха заклали маркирани животни заради няколкостотин долара на теле.

— Няма начин добитъкът ми да е откраднат от идиоти — заяви отчетливо тя.

— Така е — кимна Арън в знак на съгласие. — Значи възрастните животни… Би било хитро да намерят някое тихо местенце и да ги заколят. Месото ще им донесе бързи пари, докато се усетиш за останалите. — Леко промени курса и се отправи на север.

— Ако са още по-умни, предварително са сключили сделка за кравите и годинаците — изтъкна Джилиан. — Те представляват половината от откраднатите животни. Ако вземат ремарке, за да измъкват по няколко животни, ще използват един от планинските каньони.

— Да. Мислех да разгледаме там.

Еуфорията й бе изчезнала, въпреки че пейзажът под тях представляваше разхвърляна карта от цветове и форми. Теренът ставаше все по-неравен с двупосочен асфалтов път, който пресичаше извивките и ъглите. Голата скалиста планина не бе величествена като сестрите си по на запад, а стоеше сама, населена от койоти и диви котки, които предпочитаха да държат човека на разстояние.

Арън вдигна самолета по-високо и започна да кръжи. Джилиан разглеждаше назъбените върхове и каньони с равни дъна. Да, ако човек искаше да заколи животните, това бе идеалното място. След това забеляза лешоядите и сърцето й падна в стомаха.

— Ще приземя машината — просто съобщи Арън.

Джилиан нищо не отговори, а започна да обмисля какви възможности има, ако открият, каквото смяташе, че ще намерят. Можеше и трябваше да направи известни икономии преди настъпването на зимата, дори и след пазара на животни в края на лятото. Ще се наложи отново да поправят стария джип, вместо да купят нов. Можеше да продаде две кончета и ще успее да не остане на червено. Проверки и счетоводен баланс, мислеше си, когато самолетът задруса по земята. Нищо лично.

Арън спря двигателя.

— Защо не изчакаш тук, докато проверя?

— Животните са мои — отвърна просто и изскочи от самолета.

Земята бе твърда и прашна поради засушаването. Долавяше слабия металически мирис, толкова различен от миризмата на трева и животни, с която бе пропита земята й. Без дървета за сянка слънцето жулеше силно и ярко. Чу пляскането от крила на лешояд, докато птицата кръжеше и после кацна на една скала.

Не беше трудно да се премине по ниския скален терен през пролука в планината. Изобщо никакъв проблем за автомобил с четири задвижващи колела, помисли си и наклони периферията на шапката си, за да се скрие от ярките слънчеви лъчи.

Каньонът не бе голям и бе скрит между три скални стени, посивели от дивия чай, растящ тук-там. Ехото от ботушите им звучеше кухо. Изненадващо, отнякъде се носеше слаб ромон на вода. Изворчето сигурно беше малко, помисли, иначе щеше да усети миризмата. Единствената миризма, която долови тук, беше…

Спря и продължително издиша.

— Господи.

Арън разпозна миризмата, отвратително гореща и сладникава, едновременно с нея.

— Джилиан…

Тя поклати глава. Вече нямаше място за успокоение или надежда.

— По дяволите. Чудя се колко ли са. Продължиха натам и зад една скала видяха костите, изровени и оглозгани от койот.

Арън тихо и продължително изруга и думите му бяха още по-остри заради самообладанието му.

— В самолета има лопата — започна. — Можем да проверим какво е положението или да се върнем за шерифа.

— Това са моите животни. — Джилиан избърса влажните си ръце в джинсите. — Предпочитам веднага да разбера.

Бе достатъчно разумен, за да не й предлага отново да изчака в самолета. На нейно място щеше да стори точно същото, каквото имаше намерение да направи и тя. Без да казва нищо повече, я остави сама.

Когато чу как стъпките му затихват, силно стисна очи и сви ръце в юмруци. Искаше й се да изкрещи безсмислената и безсилна ярост. Това, което бе нейно, бе откраднато, заклано и продадено. Вече не можеше да си го получи, да си възвърне това, за което бе работила. Бавно и мъчително си наложи строг самоконтрол. Никаква компенсация, но ще намери справедливост. Понякога това бе по-учтивата дума за отмъщение.

Когато Арън се върна с лопатата, забеляза гнева, горящ в погледа й. Предпочиташе го пред краткотрайното изражение на отчаяние, което бе забелязал.

— Само колкото да се уверим. След като разберем, ще отидем до града за шерифа.

Тя кимна в знак на съгласие. И една кожа да откриеха, пак щеше да бъде твърде много. С тъп звук лопатата се заби в земята.

Арън не трябваше дълго да копае. Вдигна очи към Джилиан и видя напълно спокойното й лице, след което изрови първия куп кожи. Въпреки че се носеше отвратителна воня, тя клекна и забеляза знака „У“ от дамгосването.

— Е, това трябва да е достатъчно като доказателство — прошепна и не мръдна от мястото си, защото искаше да отпусна глава на колене и да избухне в плач. — Колко…

— Да оставим това на шерифа — отсече Арън, вбесен от находката им, все едно кожите носеха неговата дамга. С ругатня изстърга лопатата от мръсотията и откърти нещо.

Джилиан се наведе и го вдигна. Ръкавицата беше мръсна, но от качествена кожа, такава, каквато всеки работник в ранчо използваше за работа с телените огради. В нея се надигна вълнение.

— Някой от тях сигурно я е изпуснал, когато са заривали кожите. — Скочи на крака, хванала ръкавицата с двете си ръце. — Ще си платят за това — кръвожадно процеди тя. — Допуснали за грешка, за която ще си платят. Повечето от работниците ми прогарят инициалите си отвътре. — Без да обръща внимание на мръсотията, обърна ръкавицата наопаки и ги намери.

Арън забеляза как цветът изчезва от лицето й, когато погледна вътрешната страна на ръкавицата. Пръстите й побеляха върху кожата, преди да вдигне поглед към него. Без да продума, му я подаде. Той не сваляше очи от нея, пое изцапаната кожа и чак тогава я погледна. Вътре имаше инициали. Неговите собствени.

Лицето му бе безизразно, когато пак я погледна.

— Е — продума хладно, — изглежда, че се връщаме пак в началото, нали? — Върна й ръкавицата. — Ще ти трябва за шерифа.

Хвърли му поглед, изпълнен с клокочещ гняв, който директно го преряза.

— Да не ме мислиш за толкова глупава, та да повярвам, че си имал нещо общо с това? — Завъртя се и си тръгна, преди да успее да осъзнае думите й, да не говорим да реагира. Остана за миг на място, после казаното го удари с цялата си сила.

Настигна я, преди да се изкатери по последните скали на изхода на каньона. Ръцете му не бяха нежни, когато я завъртя, дишането му беше учестено.

— Може би си го мисля. — Тя се дръпна рязко, ала той отново я стисна. — Може пък да искам да ми кажеш защо ти не вярваш в това.

— Може да повярвам в много неща за теб, може да не ми хареса всичко, в което повярвам. Но не и това. — Гласът й пресекна и тя с мъка го овладя. — Почтеността… почтеността няма нищо общо с учтивостта. Ти не би прерязал оградата ми и не би заколил добитъка ми.

Думите й бяха достатъчни да го разтърсят, ала забеляза, че очите й плуват в сълзи. Знанията му по успокояване на жени можеха да се съберат в едно изречение — бързо бягай. Арън я прегърна и вдигна ръка към бузата й.

— Джилиан…

— Не! За бога, не се дръж мило сега. — Опита се да се извърти, ала се намери още по-здраво стисната в прегръдките му, лицето й — заровено в рамото му. Тялото му беше като твърда стена от подкрепа и разбиране. Ако сега се опреше на него, какво щеше да прави, когато той се отдръпне? — Арън, недей. — Ала ръцете й се вкопчиха в него, а той не я пускаше.

— Искам да направя нещо — прошепна й, като галеше косата й. — Опри се на мен за малко. Нищо няма да ти стане.

Обаче стана. Винаги беше смятала сълзите за болезнено преживяване. Не можеше да ги спре, а тя плачеше неудържимо, нещо, което и двамата разбираха, докато той я държеше в обятията си при голата планина под парещите лъчи на слънцето.