Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Boundary Lines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 125гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Нора Робъртс. Да прескочиш границите

ИК „Коломбина прес“ ООД, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954–706–092–9

История

  1. —Добавяне

Пета глава

За момент в стаята настъпи пълна тишина, докато те се гледаха. Мислеше, че й е в кърпа вързан. Вбеси се, като разбра, че е крачка пред нея.

— Първото… — Джилиан тропна чашата на масата. — Ти не си наред.

— Парите не ме интересуват. Гарантирам два разплода. Взимам първото конче, независимо дали е мъжко или женско. Ти взимаш второто. Кобилата ти ми харесва.

— Очакваш да заплодя Далила, да плащам всички разходи по време на бременността, да не мога да я използвам три-четири месеца, да плащам на ветеринарния, а ти да получиш резултата наготово?

Арън се отпусна и облегна назад. Почти бе забравил какво удоволствие е пазарлъкът.

— Второто ще получиш безплатно. Склонен съм да обсъдим въпроса за разходите.

— Настоявам да платя такса — отвърна Джилиан и се изправи. — Това не са кучета, където можеш да си избереш едно от цяло котило.

— Пари не ми трябват — повтори Арън, излегнал се на дивана. — Искам жребче, ако искаш приеми, може да се откажеш.

Как би искала да се откаже. Да му го заяви в лицето. Кипнала, отиде до прозореца и погледна навън. Удиви се, че не го направи. До този момент Джилиан не бе осъзнавала колко много иска да чифтоса тези два коня. Още едно предчувствие, помисли си, като си спомни за бика. Усещаше, че ще се получи нещо необикновено. Клей често й бе повтарял, че има усет. Нерядко се бе случвало да подбира животно без конкретна причина, а по нюх. Сега трябваше да претегли това срещу абсурдността на предложението на Арън.

Гледаше през прозореца в тъмната нощ, черна като в рог. Зад нея Арън мълчеше, чакаше, гледаше я с едва забележима усмивка. Дали тя осъзнаваше колко е прекрасна, когато бе ядосана. Непрекъснато се изкушаваше да я предизвиква.

— Аз ще взема първото конче — каза тя внезапно. — Ти получаваш второто. Все пак моята кобила ще поеме риска на бременността, тя няма да става за работа, докато чакаме да роди и кърми. А аз ще поема тежестта на разходите.

Арън се замисли за момент. Разиграваше картите точно както той би направил на нейно място. Откри, че това му харесва.

— Ще я заплодим отново веднага щом отбие първото.

— Дадено. Ти плащаш половината от сметките на ветеринарния и при двете бременности.

Вдигна вежди. Независимо колко разбираше от добитък, не бе вчерашна, когато ставаше въпрос за коне.

— Наполовина — съгласи се. — Ще ги чифтосаме веднага щом се разгони.

С кимване Джилиан му подаде ръка.

— Ти ли ще изготвиш договора или аз?

Арън се изправи и пое дланта й.

— Нямам претенции. За мен ръкостискането е достатъчно обвързващо.

— Добре — отново каза. — Но няма нищо лошо в това да го имаме черно на бяло.

Той се усмихна и погали с палец кокалчетата на ръката й.

— Нямаш ли ми доверие, Джилиан?

— Ни най-малко — отвърна спокойно, после се засмя, защото той изглеждаше повече доволен, отколкото обиден. — Ни най-малко. А ти щеше да си разочарован, ако ти имах.

— Имаш талант да достигаш сърцевината на въпроса. Жалко, че през последните пет години ме нямаше. — Той наведе глава. — Имам чувството обаче, че ще наваксаме пропуснатото време.

— Аз никакво време не съм загубила — отсече Джилиан. — Сега, след като успешно приключихме работата, Мърдок, утре ме чака дълъг ден.

Той стегна пръстите й в своите, преди тя да успее да се обърне.

— Не цялата работа.

— Цялата работа, за която дойдох. — Гласът й бе студен, дори и когато той пристъпи по-близо. — Не искам да ми става навик да те удрям.

— Този път няма да успееш. Хвана и другата й ръка и леко задържа и двете, но не толкова леко, че да успее да се измъкне. — Ще те имам, Джилиан.

Не се опита да измъкне ръцете си. Не отстъпи. Погледът й не се отмести от неговия, а гласът й бе съвсем сух.

— Как не.

— И когато това стане — продължи, все едно че нищо не бе казала, — няма да бъде нещо, което и двамата ще можем да забравим. Ти разбуди нещо в мен… — придърпа я по-близо, така че непомраченото бяло на полата й погали тъмното черно на панталоните му, — от първия миг, когато те зърнах. И то още търси отговор.

— Проблемът си е твой. — Вирна брадичка, ала иначе бе останала без дъх. — Ти не ме интересуваш, Мърдок.

— Повтори го пак — предизвика я той, — след малко.

Залепи уста върху нейната, по-силно и по-грубо, отколкото възнамеряваше. В чувствата му по отношение на нея нямаше средно положение. Или всичко бе изпълнено с безкрайна нежност, или със сурова страст. Ръцете й оказаха съпротива, тялото й се изви като да го отхвърли. После той го почувства, момента, когато тя се отдаде толкова силно, колкото и той. За миг ръцете му я обгърнаха, като и нейните — него.

Усещането беше точно такова каквото й се искаше. Стремглаво, съкрушително. Бе способна да забрави всичко, освен онова великолепно кипене в собственото си тяло. Богатият аромат на вино, който се носеше от езика му, можеше да я опие, но нямаше значение. Главата й можеше да се мае и върти, но тя бе благодарна за шемета. С непримирима страст отговори на нуждата му с нужда.

Когато устата му се откъсна от нейната, бе готова да протестира, но звукът се превърна в стон, когато устните му се спуснаха по шията й. Инстинктивно отметна глава назад, за да му даде по-голяма свобода, а острият аромат на сапун се носеше над нея, примесен с дъх на сандалово дърво. След това устата му се спря на ухото й, зъбите му дърпаха и хапеха, след което прошепна нещо, което тя не разбра. Думите нямаха значение, разтрепери се само от звука. С отчаян звук притегли устните му обратно върху своите.

Джилиан искаше той да вземе още и още. Арън усещаше напрежението в притиснатото й тяло и разбра, че тя копнее за милувки. Ала ръцете му бяха все още заровени в косата й, когато двамата се отпуснаха на дивана. След това те бяха навсякъде и той не можеше да я докосва достатъчно бързо. Тялото й бе толкова крехко под всички тези метри тънък бял памук. Толкова отзивчиво. Гърдите й почти се загубиха в широката му длан, при все това бяха така стегнати. А сърцето й отдолу думкаше като гръмотевица.

Краката му бяха оплетени с нейните, преди да се намести между тях. Когато тя потъна във възглавниците, бе почти загубен в простичката отдаденост на тялото й. Устата му бушуваше върху нейната, не можеше да я спре, тя не се възпротиви. Само отговаряше и търсеше, докато отново почти не загуби ума и дума. Ароматът й, отчасти неуловим, отчасти зноен, го обгърна и той разбра, че ще може да го усети дори и когато е на километри далеч от него. Чуваше как дъхът й напира от устните й в устата му с топъл, сладък и обещаваш шепот.

Тялото й отговаряше доброволно, докато съзнанието й препускаше в десетки посоки. Усещаше натиска му, силното и твърдо притискащо се тяло, толкова приятно, толкова естествено върху своето. Грубите, безмилостни целувки й даваха всичко, от което имаше нужда, много преди да разбере, че го иска. Заплаши я със страстни думи, които представляваха само прошепната лудост в свят от цвят без форма.

Бузата му докосна нейната, докато устните му препускаха по лицето й. Никой досега не я бе искал толкова силно. Още повече, че и тя никога не бе изпитвала такова диво желание. Единственият й опит в любенето бе толкова кротък, толкова спокоен. Нищо не я бе подготвило за несдържаното желание, което извираше отвътре. Искаше да полети с него. Толкова много.

Ръката му се плъзна нагоре по крака й, търсеше, а всичко, насъбрало се в нея, достигаше до трескава кулминация. Ако избухнеше, щеше да бъде загубена. Парченцата можеха така да се разпръснат, че никога вече да не събере сили отново да стъпи на крака.

В паниката си започна да се противопоставя, докато част от нея се бореше да се отдаде. И да вземе.

— Не. — Тя стенеща се отблъсна от него.

— Джилиан, за бога. — Произнесе задъхан името й и усещаше как потъва.

— Не! — Страхът й даде сили и успя да го избута и да се изправи. Преди някой от двамата да успее да реагира, вече бе изскочила навън и бягаше от нещо, което твърде бързо я настигаше.

Арън неудържимо ругаеше, когато я хвана.

— Какво, по дяволите, ти става? — настоя, като я завъртя към себе си.

— Пусни ме! Няма да позволя така да ме пипат.

— Теб? — Дори и не чу как изпъшка, когато пръстите му се стегнаха. — Дявол да те вземе — произнесе шепнешком. — И ти сама вършеше същото, щом отвори дума за това.

— Само ме пусни — отвърна му несигурно. — Казах ти, че не обичам да ме докосват.

— Напротив, обичаш — скръцна със зъби, след това долови искрицата страх в очите й. Имаше и гордост, някаква уплашена гордост, примесена със страст. Силно му напомни за очите на един жребец, който веднъж бе затворил в конюшня. После усети, че пръстите му се бяха врязали в плътта на нежните й ръце.

Не, не беше кротък човек, но тя бе първата и единствена жена, която го бе накарала да загуби самообладание до такава степен, че да й остави синьо. Внимателно отпусна ръце, без да я освобождава. Дори и тогава знаеше, че може отново да я замъкне вътре и за секунди да я накара да пожелае да му се отдаде. Но някои неща не трябва да се изчакат.

— Джилиан. — Гласът му все още бе дрезгав, но вече поуспокоен. Можеш да отложиш това, което ще стане помежду ни, обаче не можеш да го спреш. — Тя отвори уста, но той поклати предупредително глава. — Не, за теб ще е по-добре да не казваш нищо точно сега. Искам те и в момента чувството не е много приятно. Ще те изпратя, докато все още съм настроен да играя по правилата. Не след дълго ще си спомня, че никога не съм ги спазвал.

Отвори й предната врата на колата и без повече думи отиде до шофьорското място. Пътуваха в мълчание, което продължи доста километри. Тъй като тялото й още пулсираше, Джилиан седеше съвсем изправена. Наруга Арън, а когато започна да се успокоява, наруга и себе си. Искаше го и всеки път, когато я докосваше, първоначалната съпротива се стопяваше за миг.

Ръцете в скута й се свиха в юмруци. Знаеше как се нарича жена, която в един момент подканя и примамва, е в следващия запраща обвинения. Думата не беше приятна. Никога не бе играла такива игри и изпитваше презрение към тези, които го правеха.

Имаше право да е бесен, призна Джилиан, ала и тя имаше. Той нахлу в живота й, разбуди неща, които тя предпочиташе да не бъдат засягани. Не искаше да изпитва всички тези желания, всички тези копнежи, които бушуваха в нея, когато я прегръщаше.

Не можеше да им се отдаде. Направеше ли го, щеше да стане зависима. Случеше ли се това, малко по малко щеше да започне да откъсва от собствената си самоувереност, докато той придобие повече от същността й, отколкото тя имаше. Веднъж се бе случило, копнежът не можеше да се сравнява с настоящия. Бе придобила впечатление при тази странно нежна целувка в кухнята му колко лесно можеше да му се предаде. И все пак… Все пак, когато всичко бе казано и сторено, Джилиан бе принудена да признае, че се бе държала като идиот. А това, което мразеше повече от всичко, бе да разбере, че не е била права.

Една сърна прескочи оградата отляво, като спря на пътя, сякаш паднала в капан на фаровете. Макар Арън да натисна спирачки, тя литна, стройните крака във въздуха, докато прескачаше следващата ограда, след което изчезна в нощта. Появата й стопли Джилиан, както винаги бе ставало. С тих смях тя се обърна и видя усмивката в очите на Арън. Прилив на чувства я завладя.

— Съжалявам. — Думите изскочиха, преди да осъзнае, че може да ги изрече. — Реагирах прекалено остро.

Изгледа я продължително. Искаше да продължи да й се сърди. Някак си беше по-лесно — сега бе невъзможно.

— Не само ти. Имаме склонност да разпалваме нещо един в друг.

Не можеше да го отрече, но точно в този момент не искаше да се замисля за това.

— След като от време на време ще трябва да общуваме, не е зле да постигнем някакво споразумение.

Една усмивка започна да дърпа ъгълчето на устата му.

— Звучи разумно. Какъв вид споразумение имаш предвид?

— Ние сме бизнес съдружници — отговори сухо заради насмешката във въпроса му.

— А-ха. — Арън отпусна ръка върху облегалката и се настрои да се забавлява.

— Упражняваш ли се да си идиот, Мърдок, или ти идва отвътре?

— О, без обиди, Джилиан, тъкмо постигахме споразумение.

Джилиан се помъчи да потисне усмивката, но не успя.

— Имаш странно чувство за хумор.

— Остър нюх към смешното — парира я. — Значи сме бизнес съдружници. Забрави и съседи.

— И съседи — кимна тя в знак на съгласие. — Колеги, ако искаш да сме по-точни по въпроса.

— Нека сме по-точни — предложи Арън. — Но може ли да те попитам нещо?

— Да — внимателно произнесе тя.

— Какъв е въпросът всъщност?

— По дяволите, Арън — каза с усмивка. — Опитвам се да внеса ред в отношенията ни, за да не стигам отново до извинения. Мразя да се извинявам.

— Харесва ми как реагираш, просто и открито, точно преди пак да се разсърдиш.

— Няма да се разсърдя.

— Според мен шансът е пет към едно.

— По дяволите, Арън. — Смехът й се понесе, нисък и гладък. — Ако приема облога, ще направиш какво ли не, за да ме ядосаш.

— Виждаш ли, вече се разбираме добре. Но беше започнала да говориш по твоя въпрос. — Спря колата в тъмния двор на ранчото. Светлината от предната веранда на Джилиан огряваше колата, а лицето му остана в сянка.

— Можем да развием успешно бизнес съдружие, ако и двамата добре се постараем.

— Съгласен съм. — Завъртя се и в тясното пространство на колата вече я докосваше. Плъзгане на пръстите върху рамото й, допир на крак с крак.

— Ще си останем съседи, защото никой от двамата няма да се премести. Докато спазваме тези правила, ще можем да общуваме без много каране.

— Забрави нещо.

— Така ли?

— Каза какво представляваме един за друг в момента, но не и какви ще станем. — Видя как очите й се присвиха.

— И то е?

— Любовници. — Небрежно погали шията й отстрани с пръст. — Все още възнамерявам да те имам.

Джилиан издиша продължително и се напрегна да запази спокойствие.

— Явно не можеш да водиш разумен разговор.

— Много неща са явни. — Сложи ръка върху нейната, когато тя посегна към дръжката. Лицето му бе така близко и задържа поглед върху устните й достатъчно дълго, за да се разгори копнежът. — Не съм търпелив човек — измърмори Арън. — Но за някои неща умея да чакам.

— Ще има дълго да чакаш.

— Може би по-дълго, отколкото бих искал — съгласи се той. — Но по-малко, отколкото си въобразяваш. — Ръката му все още бе върху нейната, когато натисна дръжката и отвори вратата. — Приятни сънища, Джилиан.

Тя изскочи от колата и му хвърли унищожителен поглед.

— Не пресичай границата, докато не те поканят, Мърдок. — Тресна вратата и хукна по стълбите, като ругаеше ниския, непринуден смях, който я изпрати.

 

 

През дните, които последваха, Джилиан се опита да не мисли за Арън. Когато не можеше да го възпре да не прониква в съзнанието й, се стараеше да мисли за него с насмешка. Понякога постигаше успех да го отхвърли като разглезен, своенравен мъж, свикнал да получава каквото иска, след като си го поиска. Ако успееше, можеше и да забрави, че я кара да се смее и да копнее.

Дните й бяха достатъчно дълги, запълнени с работа и изморителни, та тя нямаше много време да мисли за него или за чувствата си. Ала въпреки, че нощите ставаха все по-къси, ругаеше часовете, които прекарваше сама и свободна. Тогава си спомняше какво значи да я прегръща. Тогава си спомняше как очите му можеха да се смеят, докато останалата част от лицето му оставаше сериозна и тържествена. И колко твърда и силна може да бъде устата му, върху нейната.

Започна да става по-рано и да работи до по-късно. Изтощаваше се на пасището или в ранчото, докато едвам се замъкваше в леглото. И все пак оставаха сънищата й.

Джилиан излизаше на пасището още на разсъмване. Небето бе обагрено с цветовете на изгрева и златното и розовото оцветяваха замъгленото синьо. Като повечето от помощниците носеше леко работно облекло, докато започваха да събират първите сто телета и крави за дамгосване. Тази част от работата бе бавна и лесна. Не бе трудно да се справят с едно животно с тичане и връзване. Голяма част от работата се вършеше пеша, останалата с обучени коне или на четири колела. Подкараха ли майките спокойно, бебетата ги следваха.

Джилиан обърна Далила, като я остави да върви, докато отделяше една крава и теле от групата юници. Предстоеше й дълга и натоварена сутрин и предвкусваше удоволствието от добре свършената работа. Когато видя Джо бавно да кара крави пеша, докосна шапка в знак на поздрав.

— Винаги съм си мислел, че белязването е нещо като ергенско парти — отбеляза той, когато се приближи до нея.

Тя погледна надолу и се засмя.

— Не и в Утопия. — Огледа помощниците, които приканваха кравите с леки подвиквания и много тичане. — Когато след няколко дена пак започнем да дамгосваме, самолетът трябва вече да е дошъл. Бог знае, че ще е по-лесно да забележим загубилите се.

— Работиш твърде много. Не, не ме гледай така — настоя той. — Знаеш го и сама. Какво става?

Арън се промъкна през защитните стени, ала тя просто поклати глава.

— Нищо. Сезонът е натоварен. Скоро ще събираме сеното, първата реколта ще е веднага след пролетното дамгосване. После идва родеото. — Отново сведе поглед, когато Далила се поразмърда под нея. — Разчитам на медалите, Джо.

— Цяла седмица работиш от изгрев до тъмно — изтъкна той. — Имаш право на няколко почивни дни.

— Шефът е последният, който има право на няколко почивни дни. — Доволна, че кравите й са се присъединили към бавно придвижващата се група, отправена към пасището, тя завъртя Далила. Забеляза едно теле, бягащо на запад и преследвано от неколцина мъже, коне и пикапи. Джилиан пришпори Далила в лек галоп и се спусна след телето.

Първоначалното оживление от безумния бяг на телето без майка отстъпи, когато видя, че се е отправило точно към телената ограда. Тихо изруга, смушка кобилата да бяга по-бързо и се протегна за ласото. С ловко движение на ръката и китката го завъртя над главата си, после запрати примката към врата на недамгосаното животно. Джилиан го издърпа, когато бе на трийсетина сантиметра от оградата, където то пищеше и се мяташе, докато майка му не пристигна.

— Тъпа крава — измърмори, докато слизаше да го освободи. — Добре щеше да се подредиш, ако, се бе забило тук. — Хвърли поглед към острите краища на телта, преди да измъкне примката от врата му. Майката раздразнено я гледаше, докато навиваше въжето. — Моля, пак заповядай — й каза Джилиан с усмивка. Погледна и видя как Гил се приближава. — Все още ли мислиш, че ще бъдеш по-бърз от мен през юли? — попита го.

— Твърде показно го въртиш.

Макар тонът му да бе както обикновено дрезгав и непринуден, нещо в погледа му я притесни.

— Какво има?

— Трябва да видиш нещо.

Без повече думи взе в ръка юздите на Далила и пое с него. Нямаше смисъл да пита, затова не си и направи труда. Част от съзнанието й все още регистрираше звуците и картините наоколо — раздразненото мучене, високото нищене на обърканите телета, тежкото и царствено движение на майките им, свистенето на преминаващите хора и животни през тревата. Дамгосването щеше да започне преди обед.

— Погледни.

Джилиан забеляза малка част от повредена ограда и изруга.

— По дяволите, едва преди седмица оправихме този участък. Сама го обходих. — Джилиан се намръщи в посока към отсрещното пасище и се запита колко ли животни са се отклонили. Това обясняваше факта, че макар броят, който й докладваха, да бе точен, очите й видяха друго тази сутрин. — Ще ми трябват няколко помощници, за да приберем изгубените.

— Добре. — Гил се наведе и взе парче тел между пръските си. — Виж.

Разсея се и погледна надолу. Почти незабавно Джилиан се стегна и взе телта в собствената си ръка. Откъснатото бе твърде остро и чисто.

— Била е отрязана — продума тихо, после вдигна очи и погледна съседното пасище. Земята на Мърдок.

Очакваше да изпита гняв, ала бе изумена, когато изпита болка. Беше ли способен на това? Джилиан мислеше, че може да е безмилостен, дори да не спазва закона, ако му изнасяше. Но нарочно да реже телената ограда… Възможно ли бе да е намерил собствен начин да й върне за личните им различия и професионалното съперничество? Пусна телта на земята.

— Изпрати трима помощници да проверят за изгубени животни — нареди безизразно. — Бих искала сам да оправиш оградата. Срещна погледа на Гил със студено и равно изражение. — И не разгласявай случая.

Той присви очи, после се изплю.

— Ти си шефът.

— Ако не се върна, когато животните са приготвени в загражденията, започвайте без мен. Нямаме време за губене при дамгосването.

— Вече пропуснахме излишно два дена.

Джилиан се метна на седлото.

— Ще видим тази работа. — Внимателно преведе Далила през дупката в телената ограда, после я смушка с пети.

Скоро попадна на първата група работници. Далила спря до джипа и Джилиан погледна през муцуната й.

— Къде е Мърдок? — запита настоятелно. — Арън Мърдок.

Мъжът докосна шапка за поздрав, разпознал вбесена жена, щом се изправеше пред него.

— В северния участък, госпожице, събира телетата.

— В оградата има дупка — съобщи лаконично. — Няколко от моите хора идват да проверят за заблудени животни. Не е зле и вие да направите същото.

— Да, госпожице. — Но го каза на гърба й, тъй като вече бе препуснала нататък.

Работниците на Мърдок действаха по същия начин като нейните. Видя как се бяха разпръснали и бавно и равномерно се придвижваха, докато кравите пристъпваха тежко пред тях. Няколко души бяха по-далеч, отбиваха отклонените недамгосани животни и ги връщаха в стадото.

Веднага го видя там вдясно как извива Самсон и обикаля около едно упорито теле. Пренебрегна любопитните погледи на хората му и започна да си пробива път към него. Чу мъжете да се смеят, после да подвикват лаконично и грубо на телето, след това той я забеляза.

Периферията на шапката закриваше лицето от ранното утринно слънце. Не виждаше изражението му, само разбра, че я наблюдава как се приближава към него. Далила наостри уши при миризмата на жребеца и плашливо запристъпва настрани.

Арън изчака да се изравнят.

— Джилиан… — бе забелязал, че нещо не е наред, и изчака тя да обясни.

— Искам да говоря с теб, Мърдок.

— Е, говори. — Смушка телето, но Джилиан се протегна и хвана издадената част на седлото му. Очите му се стрелнаха и спряха върху ръката, която го задържаше.

— Насаме.

Изражението му остана спокойно, макар да не виждаше очите му. Направи знак на един от хората си да поеме телето, обърна коня и потегли на север.

— Казвай бързо, защото в момента нямам време за светски разговори.

— Това не е светско посещение — отсече тя, като държеше изкъсо Далила, която подозрително гледаше жребеца.

— Ясно ми е. Какъв е проблемът?

Когато се увери, че никой не може да ги чуе, Джилиан спря кобилата.

— Оградата в западния участък е пробита.

Хвърли поглед над главата й към работниците си.

— Искаш някой от хората ми да я оправи ли?

— Искам да знам кой я сряза.

Очите му бързо се върнаха към нейните. Можеше да види само, че са тъмни. Единственият признак за реакцията му бе внезапното нервно помръдване на жребеца. Арън го укроти, без да сваля поглед от Джилиан.

— Отрязана?

— Точно така. — Гласът й вече бе овладян, но яростта кипеше под повърхността. — Гил я открил, а аз се уверих в това.

Много бавно той бутна шапката си назад. За пръв път видя лицето му на светлина. Вече бе виждала това изражение веднъж — когато се бе надвесил над нея, докато я държеше на земята при кошарата на Самсон.

— В какво ме обвиняваш?

— Казвам ти само какво е станало. — Очите й бяха уловили сутрешните лъчи и светеха с тях. — Ти го разбирай както си искаш.

С едно уж много спокойно и целенасочено движение той се протегна и хвана предницата на якето й с ръка.

— Не режа огради.

Не се отдръпна и погледът й не трепна. Леко подухване на вятъра разроши огнените къдрици, които се спускаха изпод шапката й.

— Ти може и да не го правиш, но при теб работят много хора. Трима от моите са в твоето пасище да търсят изгубените ми животни. Липсват ми крави.

— Ще изпратя хора да проверят стадото ти за мои животни.

— Вече го предложих на един от работниците ти в пасището до оградата.

Той кимна, но очите му останаха много напрегнати и ядосани.

— Телта може да се отреже и от двете страни, Джилиан.

Тя втрещено го изгледа. Яростта избухна и тя блъсна ръката му от якето си.

— Това е абсурдно. Нямаше да ти казвам за глупавата тел, ако аз я бях срязала.

Арън изчака да успокои нервната си кобила, преди да й отправи мрачна усмивка.

— При теб работят много хора.

Продължи да го гледа, а ядът й утихна и червенината изчезна. Болката и гневът не й бяха позволили логично да прецени. Някои от хората познаваше и им се доверяваше от години. Други идваха и заминаваха, припечелваха, после се прехвърляха в друго ранчо, в друга област. Човек рядко запомняше имената им, а само лицата им. Но нейната бройка не излизаше, припомни си.

— Липсват ли ти животни? — заинтересува се тя.

— Ще ти съобщя.

— Ще извърша внимателно преброяване в западния участък. — Тя се обърна и загледа в изгряващото слънце. Спокойно можеше да е и някой от нейните хора, както би могло и да е от неговите. А тя отговаряше за всеки на надница към Утопия. Трябваше да го приеме. — Твоето говеждо не ми трябва, Арън — рече тихо.

— Нито пък на мен твоето.

— Няма да е за пръв път. — Когато отново го погледна, брадичката й бе вирната. — Мърдок са имали навика да режат оградите на Барън.

— Искаш да се връщаме осемдесет години назад ли? — попита. — В тези неща има две страни, Джилиан, както и оградата има две страни. Двамата с теб дори не сме били родени тогава, какво значение има това за нас, по дяволите?

— Не знам, но се е случвало — може пак да се случи. Клей може и да го няма, но баща ти все още таи враждебност.

Гневът отново нахлу в очите му.

— Може би се е довлачил там и срязал телената ограда, само за да ти напакости.

— Не съм глупачка — парира го тя.

— Така ли? — Бесен, завъртя коня, за да застане право срещу нея. — Значи чудесно играеш ролята на такава. Лично ще проверя западния участък и ще те уведомя.

Преди да успее да му отвърне със същия гняв, вече се бе отдалечил. Със стиснати зъби Джилиан се отправи на юг към Утопия.