Нора Робъртс
Да прескочиш границите (4)

Четвърта глава

Когато се върна в Утопия, Джилиан все още кипеше. Забележките на Мърдок, нахалството на Арън, всичко това я извади от равновесие. Не беше жена, която лесно да се успокои. Каза си, че единствената причина да се върне в „Двете М“, е защото иска да сключи договор за разплод. Щеше й се да си вярва.

Изпод гумите се разхвърча прах, когато подкара по черния път към двора на ранчото. Преди обед навсякъде бе пусто, повечето от мъжете бяха на пасището, други работеха из оборите. Ала дори и да имаше публика, нищо нямаше да я спре да изскочи от колата и да тресне вратата с яростен замах. Не бе жена, която да сдържи гнева си, щом можеше да избухне.

Звукът на затръшната врата проехтя като пистолетен изстрел.

Прокрадна се мисълта за документацията, която я чака в офиса, но тя я пренебрегна. В момента не й се занимаваше със счетоводни книги и числа. Нуждаеше се от физическо натоварване, което да изстиска гнева, преди да се захване със сухата реалност на заплатите и баланса. Завъртя се на пети и се отправи към конюшнята. Трябваше да се почиства гюбрето и да се приготви храната.

— Някой конкретно ли искаш да пометеш?

С все още пламтящи от гняв очи, Джилиан рязко завъртя глава. Джо Карлсън се приближаваше към нея, спретната му шапка засенчваше очите му, върху устните му бе кацнала лека, дружелюбна усмивка.

— Семейство Мърдок.

Той кимна след кратката експлозия на думите й.

— И на мен така ми се стори. Не можахте ли да се споразумеете за таксата за разплода?

— Още не сме започнали да преговаряме. — Стисна челюст. — Довечера пак ще ходя.

Джо я проучи изпитателно и се зачуди как така жена, която така майсторски играеше покер, бе тъй лесно разгадаема в раздразнението си.

— Така ли? — рече невинно и си спечели ядосан поглед.

— Точно така. — Произнесе отсечено всяка дума. — Ако Мърдок нямаше толкова красив кон, щях да го пратя по дяволите заедно с баща му.

Този път Джо се усмихна.

— Значи си се запознала с Пол Мърдок.

— Сподели мнението си за каубоите в поли. — Чу се как зъбите й тракнаха.

— Наистина ли?

Не можеше да се устои на сухия тон. Джилиан му отговори с усмивка.

— Да, наистина. — После въздъхна, като си спомни с каква трудност Пол Мърдок изкачи четирите стъпала до собствената си веранда. — По дяволите — измърмори, като гневът й се изпари толкова бързо, колкото бе избухнал. — Не трябваше да ме ядоса. Той е възрастен и…

Тя прекъсна думите си, преди да добави „болен“. По някаква неизказана причина намери за необходимо да не разбива останалите илюзии на Мърдок. Вместо това вдигна рамена и погледна към кошарата.

— Вероятно не мога да се отърся от навиците на Клей. За него нямаше значение дали си мъж или жена, щом можеш да яздиш и караш добитъка.

Джо остро я погледна. Не беше заради недовършената мисъл, а че нямаше да измъкне нищо от нея, колкото и да се мъчеше. Едно бе научил през последните шест месеца и то бе, че Джилиан Барън бе жена, която вършеше, каквото иска. Ако някой се приближеше твърде много, с един леден поглед му се напомняше на какво разстояние трябва да се държи.

— Ако имаш свободно време, може би ще искаш пак да погледнеш бика.

— Какво? — Разсеяна, тя отново го погледна.

— Бикът — повтори Джо.

— А, да. — Пъхна палци в джобовете и тръгна с него. — Гил каза ли ти за телетата, които преброихме вчера?

— Днес обиколих южния участък. Там има още.

— Колко?

— Трийсетина. До седмица всички ще се родят.

— Когато вчера проверявахме пасището, ми се сториха малко на брой. — Тя намръщено си припомни цифрите. — Ще ми трябва някой да отиде там да провери дали някои от разплодените крави не са се отлъчили.

— Аз ще се погрижа. Как е сирачето?

С усмивка Джилиан погледна към обора.

— Всичко ще е наред. — Знаеше, че не е хубаво да се привързва. Но за нея и Бебчо вече бе късно. — Сигурна съм, че от вчера е пораснал.

— А ето и татко — обяви Джо, като се приближиха до кошарата на бика.

Джилиан нахлупи още повече шапката над очите си и се облегна на оградата. Красавец, помисли си тя. Истински красавец.

Бикът злобно ги изгледа и шумно изпръхтя. Не притежаваше тялото или обиколката на животно от породата „Ангъс“, но имаше осанката, помисли си Джилиан, на лъскав танк. Червената му кожа лъщеше на яркото слънце. В погледа му не се четеше апатия както у много млади бичета или крави, а предизвикателство. Рогата му бяха извити около широката бяла муцуна и му придаваха вид на опасна царственост. Реши, че жалкото сираче, което бе приютила в обора, след година ще изглежда също като него. Бикът отново изпръхтя и зари земята, сякаш ги предизвикваше да влязат и да си изпробват късмета.

— Има мрачен характер, меко казано — отбеляза Джо.

— Не го искам възпитан — измърмори Джилиан. — Искам да дава поколение.

— Е, тук нямаш проблем. — Погледът му се плъзна по бика. — Като гледам телетата от първата партида, вече свърши чудесна работа. След като използваме изкуствено осеменяване, тази пролет ще може да оплоди всяка крава хърфърдска порода в ранчото. Твоят късорог бик е първокласно парче, Джилиан, но не може да се сравнява с този.

— Не може. — С усмивка опря лакти на оградата. — Всъщност днес разбрах, че Арън Мърдок се е интересувал от нашия, хм, Казанова. Не мога да не се потупам по рамото, като си спомня как хукнах към Англия, щом го надуших. Доста скъпичко удоволствие — добави, като си помисли за голямата дупка в счетоводните книги. — Арън сподели днес как възнамерявал да замине за Англия лично да види бика, когато научил, че сме го купили.

— Това бе преди година — отбеляза намръщено Джо. — Още е бил в Билингс.

Джилиан вдигна рамена.

— Вероятно е държал нещата под око. Както и да е, бикът е наш. — Тя се отдръпна от оградата. — Говорих сериозно за панаира през юли, Джо. Преди сякаш не ми пукаше за състезания и награди. Тази година искам да спечеля.

Джо се откъсна от бика и я изгледа.

— Нещо лично ли е?

— Да. — Усмихна се мрачно. — Може и така да се каже. Междувременно се надявам той да ми даде най-доброто поколение от говеда за месо в Монтана. Трябва да получа добра цена в Майлс сити, ако искам да не съм на червено. А догодина, когато някои от телетата му пораснат… — Тя отмина, като погледна за последно бика. — Е, всяко нещо с времето си. Обади ми се да ми съобщиш бройката, Джо. Искам да се отбия при Бебчо, преди да отида в офиса.

— Ще се погрижа — повтори и я изгледа как се отдалечава.

 

 

До пет часа Джилиан бе оправила счетоводството и бе, ако не въодушевена от резултатите, поне доволна. Вярно е, че разходите през последната година рязко се бяха увеличили, но докато станеше време да събират животните, очакваше прилична печалба от търга на живи животни в Майлс сити. Разходите бяха риск, но той бе необходим. До една седмица самолетът ще влезе в работа, а бикът вече се бе доказал.

Облегната в износеното кожено кресло на дядо си, впери очи в тавана. Ако можеше да отдели време, би искала да се научи сама да го управлява. Като собственик смяташе за наложително да има поне работни познания за всяка дейност в ранчото. За секунди можеше да подкове кон или да зашие скъсана кожа. Като малка през една лятна ваканция се бе научила да работи с булдозер и машина за събиране на бали сено — същата година, когато за първи и последен път използва нож, за да скопи теле.

Когато или ако успееше да си позволи лукса, помисли си, ще назначи някой да се занимава със счетоводството. Направи физиономия и затвори счетоводната книга. След десет часа езда се чувстваше по-бодра, отколкото след четири зад бюрото.

Засега нямаше начин. Можеше да оправдае да добави още един каубой към ведомостта, но не и книжен плъх. Догодина… Посмя се над себе си и вдигна крака на бюрото.

Проблемът бе, че прекалено разчиташе на следващата година, а можеха да се случат твърде много неща. Едно наводнение може да доведе до загуба на реколта, а снежна виелица — до загуба на животни. И това бяха природни стихии. А ако цените на фуражите продължат да се вдигат, щеше да й се наложи сериозно да се замисли дали да не продаде голяма част от говедата за прясно месо. Очакваше също така сметката от ремонта на джипа, таксата на ветеринарния лекар, сметката за храната на помощниците. Сметката за горивото, която щеше да скочи, след като самолетът влезе в употреба. Да, в Майлс сити ще има нужда от много хубави цени, а една-две награди щяха да й дойдат добре.

Междувременно ще държи под око пролетните телета. И Арън Мърдок. С лека усмивка Джилиан се замисли за него. Бе нахален кучи син, замисли се тя с нещо много близко до възхищение. Жалко, че му нямаше достатъчно доверие, за да обсъди с него отглеждането на животни и да обмени идеи. Откакто дядо й почина, й липсваше това удоволствие. Мъжете бяха достатъчно дружелюбни, но човек не можеше да обсъжда бизнеса си с помощник, който догодина може да работи за друг. А Гил беше… Гил беше Гил, помисли с усмивка. Бе привързан към нея, дори уважаваше способностите й, макар никога нямаше да го признае на всеослушание. Бе твърде свикнал със собствения си начин на работа, за да обсъжда идеи и промени. Та не оставаше никой, призна Джилиан.

Някога в Чикаго й се приискваше да крещи за уединение, за самота. Сега й се случваше да копнееше за някого, с когото да си поговори за час. Поклати глава и се изправи. Да не става глупава. Имаше сума ти хора, с които да поговори. Просто трябваше да се отбие в краварника или конюшнята. Откъдето и да се бе появило това внезапно неудовлетворение, бързо ще да изчезне. Нямаше време за подобни неща.

Ботушите й леко тропаха по пода, докато минаваше през стаите и се качваше по стълбите. Чу звъна на триъгълника, идващ отвън, забързаните три тона, които звучаха все по-бързо и по-бързо, докато се слееха в едно пищене. Работниците й щяха да вечерят. По-добре да се приготви за собствената си вечеря.

Джилиан си поигра с мисълта просто да се облече в чисти джинси и риза. Целенасочената небрежност на подобно облекло определено щеше да излезе грубо. Все още бе доста ядосана както на Арън, така и на баща му, но се сети за Карън Мърдок. С въздишка отхвърли идеята и се зарови в гардероба.

Нямаше много рокли, ала това бе неин избор. Бяха заточени в един ъгъл на гардероба и ги изравяше, само когато се срещаше с други собственици на ранчо или бизнесмени. Залагаше на изчистения стил, защото предпочиташе да не изтъква женствеността си. Застанала по бельо, прегледа възможностите.

Широката бяла памучна блуза не бе със съвсем мъжка кройка, но въпреки това стоеше някак делнично. В съчетание с дълга бяла прихлупваща се пола с дълъг колан с ресни се превръщаше не само в подходяща, но и в дискретна дреха. Направи компромис с малко грим, поколеба се за бижута, после сви рамена и постави малки златни спирали на ушите си. Майка й, помисли си Джилиан, би й извадила душата да си направи някаква по-изискана прическа. Ала тя само разреса косата си и я остави да пада свободно. Нямаше нужда от елегантен стил, за да обсъжда договори за разплод.

Когато чу звука от приближаващия отвън автомобил, едва се удържа да не отиде до прозореца да надникне. Нарочно се позабави, преди да слезе долу.

Арън не носеше шапка. И без нея, осъзна Джилиан, си изглеждаше пак рошав и атлетичен с лек примес на аристократичност. Не му трябваше каубойска униформа, за да си проличи.

Като го гледаше такъв, се зачуди откъде е намерил търпението да седи зад бюро в Билингс. Тесните черни панталони и фин черен пуловер му подхождаха, колкото и работните дрехи, при все това подчертаваха дяволитостта на мургавия му външен вид. Усети как неволно потреперва и му отправи хладен поглед.

— Точен си — отбеляза и остави вратата да се хлопне зад гърба й. Може би не беше много разумно да остава насаме с него по-дълго от необходимото.

— Ти също. — Очите му бавно се плъзнаха по нея, оценявайки простотата на облеклото й — шалът, който подчертаваше тънката талия и тесния ханш, белият цвят, от който кожата й блестеше, а косата искреше като огън. — А си и красива — добави, като взе ръката й. — Независимо дали ти харесва или не.

Тъй като пулсът й незабавно скочи, Джилиан знаеше, че трябва да действа внимателно.

— Продължаваш да рискуваш ръката си, Мърдок. — Когато се опита да я измъкне от неговата, той просто стисна по-силно.

— Разбрал съм едно нещо и то е, че нищо не си заслужава да го имаш, ако ти е дошло на тепсия. — Съвсем съзнателно поднесе ръката й към устните си, като не откъсваше очи от нея.

Това й дойде неочаквано. Може би по тази причина не реагира, а само го гледаше, докато през това време слънцето се спусна още по-ниско над хоризонта. Трябваше да си дръпне ръката — а искаше да протегне пръсти, за да докосне високата извивка на скулите му, фината линия на брадичката. Не направи нищо, докато той не се усмихна.

— Може би трябва да те предупредя, — безизразно каза Джилиан, — че следващия път, като те ударя, ще се целя по-ниско.

Той се усмихна, после отново целуна ръката й, преди да я пусне.

— Вярвам ти.

Тъй като не успя да прикрие собствената си усмивка, тя се предаде.

— Ще ме храниш ли Мърдок или не? — Без да дочака отговор, заслиза по стълбите пред него.

Колата му повече подхождаше на петролния магнат, какъвто си го представяше в началото. Ниско, лъскаво мазерати. Възхищаваше се от всичко хубаво и бързо и с лека усмивка се отпусна на седалката.

— Хубава играчка — отбеляза, като в ъгълчето на устата й още играеше леката усмивка.

— Харесва ми — отвърна спокойно Арън и запали двигателя, който изръмжа, после притихна в мъркане. — На един мъж невинаги му е приятно да извежда жена на среща в джип или пикап.

— Това не е среща — уточни тя, но не се сдържа и прокара пръсти през меката кожа на тапицерията.

— Възхищавам се от практичната ти жилка — през по-голямата част от времето.

Джилиан се завъртя в седалката си, за да го наблюдава как се оправя с автомобила. Точно толкова добре, колкото и с коня, реши. Точно толкова добре, колкото и се отнасяше към жените, бе убедена в това. Устните й отново се извиха в усмивка. Щеше да му стане ясно, че тя не е жена, която приема всякакво отношение. Отново се отпусна, за да се наслади на пътуването.

— Какво мисли баща ти за идването ми на вечеря? — запита небрежно. Последните коси слънчеви лъчи обагряха в златно земята. Чу мързеливото мучене на крава.

— Какво толкова има да мисли? — отвърна Арън.

— Бе достатъчно дружелюбен, когато бях просто внучката на Клей Барън — изтъкна Джилиан. — Но след като разбра, че аз съм съперникът Барън, така да се каже, запя друга песен. Ти да не се сприятеляваш с врага?

Арън отмести поглед от пътя достатъчно дълго, за да отговори на развеселения й поглед със собствения си.

— Може да се каже. Ами ти?

— Предпочитам да го разглеждам като сключване на взаимно изгодна сделка. Арън… — тя се поколеба, като внимателно подбираше думите си за това, което знаеше, че не й влиза в работата. — Баща ти е много болен, нали?

Забеляза как лицето му помръкна, макар промяната да бе почти недоловима.

— Да.

— Съжалявам. — Джилиан се обърна да погледне през страничния прозорец. — Не е лесно — прошепна, като си мислеше за дядо си. — За тях не е никак лесно.

— Умира — безизразно обясни Арън.

— Все пак…

— Умира — повтори той. — Преди пет години му казаха, че му остава година, в най-добрия случай две. Той ги надхитри. Но сега… — Пръстите му за миг стиснаха волана, после отново се отпуснаха. Може и да изкара до първия сняг, но до последния — едва ли.

Звучеше толкова реалистично. Вероятно си бе въобразила краткото напрежение в пръстите му.

— Не съм чула и слух за болестта му.

— Не възнамеряваме да разгласяваме нещата.

Тя се намръщи към профила му.

— Тогава защо ми каза?

— Защото знаеш какво значи гордост и не играеш игрички.

Тя го наблюдава още малко, после се обърна. Никакви мили думи или прошепнати комплименти нямаше да я трогнат повече от това лаконично, безстрастно изявление.

— Сигурно е много трудно за майка ти.

— По-силна е, отколкото изглежда.

— Да. — Джилиан отново се усмихна. — Вероятно трябва да е такава, за да се справя с него.

Минаха под извитата табела „Двете М“ на входа на ранчото. Денят вече клонеше към здрач, когато светлината пада мързеливо, а въздухът става по-мек. Животните стояха спокойно на пасището вдясно. Видя как една майка търпеливо лиже бебето си, за да го почисти, други телета бяха заети с вечерното си хранене. След няколко месеца ще станат юници и бичета, роднинската връзка ще бъде забравена, но засега бяха само бебета с тромави крайници и взискателни стомаси.

— Обичам това време на деня — измърмори тя, отчасти на себе си. — Когато работата е приключила и още не е дошъл моментът да се мисли за следващия ден.

Той хвърли поглед към ръката й, отпусната на седалката. Сръчна, не изнежена, с тънки кости и слаби пръсти.

— Не ти ли е хрумвало, че работиш твърде много?

Джилиан се обърна и спокойно посрещна погледа му.

— Не.

— Знаех си, че не ти е хрумвало.

— Пак ли за каубоите в поли, Мърдок?

— Не. — Все пак бе разпитал дискретно тук-там. Джилиан Барън имаше репутацията на човек, който работи по дванайсет часа на ден — на кон, в пикапа или пеша. Ако не обхождаше загражденията или добитъка, значи хранеше животните, наглеждаше ремонтните дейности или се занимаваше със счетоводството. Как си почиваш? — попита я неочаквано. Мекият й поглед му отговори, преди тя да отвори уста.

— В момента не ми остава време за това. Когато все пак имам малко време, се занимавам с книгите или с играчката, която Клей купи преди две години.

— Играчка ли?

— Видеото — отвърна с усмивка. — Той обичаше киното.

— Занимания за самотници — замисли се Арън.

— Начинът на живот е такъв — отвърна Джилиан, после любопитно се огледа, когато спряха пред обикновена, бяла, дървена къща.

— Какво е това?

— Мястото, където живея — спокойно отвърна Арън, преди да слезе от колата.

Тя остана на мястото си, като се мръщеше към къщата. Бе приела за дадено, че живее в обширната семейна къща, намираща се на половин километър нагоре по пътя. Както бе приела за дадено, че ще вечерят там с родителите му. Джилиан завъртя глава, когато той отвори нейната врата и му отправи непримирим поглед.

— Какво си намислил, Мърдок?

— Вечеря. — Хвана я за ръката и я издърпа от колата. — Нали такава беше уговорката?

— Останах с впечатлението, че ще вечеряме там. — Тя махна с ръка в посока на къщата на ранчото.

Арън проследи движението на ръката й. Когато отново се обърна към нея, устата му имаше сериозно изражение, ала очите му се смееха.

— Грешно впечатление.

— С нищо не го опроверга.

— Не съм го и подхранвал — отвърна й. — Родителите ми нямат нищо общо с отношенията ни, Джилиан.

— Няма такива.

Сега вече и устните му се засмяха.

— Въпросът с конете стои — твоят и моят. — Когато тя продължи да се мръщи, той пристъпи по-близо, тялото му едва докосваше нейното. — Да не би да те е страх да останеш насаме с мен, Джилиан?

Брадичката й се вирна.

— Надценяваш се, Мърдок.

От изражението в очите й разбра, че няма да отстъпи, независимо какво предприеме той. Изкушението бе твърде голямо. Наведе глава и захапа долната й устна.

— Може би да — отвърна тихо. — А може би не. Винаги можем да се прехвърлим в семейната къща, като се чувстваш… неспокойна.

Сърцето й вече се бе качило да тупти в гърлото. Ала тя знаеше какво е да си имаш работа с бездомна дива котка.

— Не ме притесняваш — отговори спокойно, после се обърна и се отправи към къщата.

О, напротив, притеснявам те, помисли си Арън, и изпита още по-голямо възхищение към нея, защото бе решена да се изправи срещу него. Както се бе отправил да отвори входната врата, реши, че вечерта обещава да бъде интересна.

Намери вкуса му за превъзходен. Джилиан огледа жилището, като се почуди какво може да разбере за него от избора му на интериор. Явно притежаваше усета на майка си за стил и цвят, макар тук да не се усещаше изтънченото женско присъствие. Бежовото и кремавото бе балансирано с изумително стенно пано, насечено с яркосиньо и зелено. Предпочиташе антиките и изчистените линии. Макар стаята да бе малка, не създаваше впечатление за претрупаност. Заинтригувана, се приближи до извита махагонова етажерка и разгледа колекцията му от оловни фигури.

Препускащият мустанг привлече вниманието й, въпреки че всички животни от миниатюрната менажерия бяха превъзходно изработени. За момент й се прииска да не бе мъж, който обича това, което и на нея много й допадаше.

— Много е приятно. Макар да изглежда скромно за човек, израснал в твоите условия.

Той вдигна вежди.

— Ще приема комплимента. Как предпочиташ пържолата?

Джилиан пъхна ръце в широките джобове на полата си.

— Средно изпечена.

— Прави ми компания, докато ги приготвям. — Обви пръсти около ръката й и тръгна през стаята с нея.

— Значи ще получа пържола, производство на Мърдок, приготвена от Мърдок. — Хвърли му поглед. — Май аз трябва да получа комплимент.

— Да го приемем като дар за мир.

— Добре — отвърна Джилиан предпазливо, после се усмихна. — Стига да знаеш да готвиш. От закуска нищо не съм яла.

— Защо?

Погледна я така неодобрително, че тя се засмя.

— Бях затънала в сметките. Не мога да огладнея, като работя зад бюро. Така, така — добави, след като огледа кухнята му. Простотата отговаряше на къщата с под от масивно дърво и ненатрапващ се плот. Нямаше и една троха, която да не е на мястото си. — Изглеждаш прибран.

— Известно време живях в общите спални помещения. — Арън отвори бутилката вино, която стоеше на плота заедно с две чаши. — Това или те разваля, или поправя.

— Защо в общите спални помещения, когато… — Тя прекъсна изречението си, раздразнена, че отново е започнала да любопитства.

— С баща ми се разбираме по-добре, когато има някакво разстояние. — Наля вино в двете чаши. — Сигурно вече си чула, че невинаги сме на едно мнение.

— Чух, че преди няколко години сте имали разправия, преди да заминеш за Билингс.

— И си се чудила защо съм се огънал, вместо да му кажа да върви по дяволите и да се захвана със собствено ранчо.

Джилиан пое подадената чаша вино.

— Да, така е, чудила съм се. Обаче не е моя работа.

За миг той се взря в чашата си, сякаш изучаваше тъмния червен цвят на виното.

— Точно така. — Арън отново я погледна и отпи. — Не е.

Без повече приказки се обърна да извади от хладилника две големи пържоли. Джилиан отпиваше от виното и тихо го наблюдаваше как приготвя месото със сръчни, пестеливи движения, така типични за него. Преди пет години бяха дали на баща му не повече от година-две живот. Арън й го бе съобщил без следа емоции в гласа. И бе заминал за Билингс преди пет години.

Да изчака, докато баща му умре, почуди се и потрепери от тази мисъл. Не можеше да повярва, че е способен на това — да бъде достатъчно хладнокръвен и пестелив, че да изчака, докато баща му умре. Дори и ако чувствата към баща му да не бяха много топли, това бе твърде жестоко, твърде безсърдечно. Джилиан потрепери и отпи голяма глътка вино, после остави чашата. Не можеше да повярва.

— Да ти помогна ли с нещо?

Арън я погледна през рамо и видя как безмълвно го наблюдава. Знаеше в каква посока бяха поели мислите й — логичната посока. А сега разбра, че е отсъдила в негова полза. Каза си, че не му пука, каквото и да бе решила. Не само се изуми, като разбра, че всъщност му пука, а направо рухна. Усещаше как чувството напира и го изцежда. За да си даде време да се успокои, пъхна пържолите в скарата и я включи.

— Да, би могла. — Тръгна към нея, обхвана лицето й с ръце, видя как очите й се разширяват от изненада, преди да долепи устни към нейните. Имаше намерение да я целуне силно и бързо. Като жест, който да го освободи от онези чувства, които внезапно го бяха обхванали. Ала когато устните му се допряха до нейните, чувствата се надигнаха и заплашиха да излязат от контрол, щом целувката продължи по-дълго.

Тя се стегна и сви ръце към гърдите му в спонтанна самозащита. Арън усети, че този път не иска съпротивата, на която обикновено се наслаждаваше, а нежността, която знаеше, че тя би отдала на много малко хора.

— Джилиан, недей. — Пръстите му се заплетоха в косата й. Гласът му бе пресипнал от чувства — тайнствени, недоказани — нямаше време да се замисли. — Не ме отблъсквай — поне само този път.

Нещо в гласа му, тихият шепот на потребността, я накара да отпусне ръце, преди съзнателно да реши да го направи. Така тя се подчини и подчинявайки се, си подари миг на сладко, безметежно удоволствие.

Устата му се укроти върху нейната, докато я вкусваше по-дълбоко. Ръцете й се протегнаха към рамената му, главата й се отпусна назад, за да може той да вземе каквото му трябва и да й донесе повече от това нежно, меко удоволствие, за което не подозираше, че съществува. С въздишка, породена от откритието, тя се отдаде.

Той не знаеше, че е способен на нежност. Досега не бе имал жена, която да го подтикне към това. Нямаше представа, че желанието изобщо може да бъде спокойно и нежно. А докато потребността в него нарастваше, изпита тих прилив на удовлетворение. Потопи се в него, докато главата му олекна. Разтърсен, нежно се отлепи от нея и се взря в лицето й като човек, видял нещо, което не разбира напълно. И не бе сигурен дали иска да го разбере.

Джилиан отстъпи крачка назад и възвърна равновесие, като подпря длан върху излъсканата дървена маса. Бе намерила нежност на последното място, където очакваше. А това бе нещо, срещу което най-силно се съпротивляваше.

— Дойдох на вечеря — започна, като го гледаше изпитателно, както и той нея. — И да поговорим за работа. Това да не се повтаря.

— Имаш право — измърмори той, преди да се обърне към печката, за да обърне пържолите. — Допий си виното, Джилиан. И двамата ще се почувстваме по-сигурни.

Тя го послуша само защото се нуждаеше от нещо, което да успокои нервите й.

— Ще сложа масата — предложи му.

— Чиниите са там. — Арън посочи шкафа, без да вдига поглед. Пържолите изсъскаха, когато ги обърна. — Салатата е в хладилника.

Довършиха приготвянето на вечерята в мълчание, чуваше се само звукът от съскащото месо и картофите в тигана. Джилиан допи първата си чаша вино и погледна храната с неприкрит апетит.

— Или знаеш какво правиш, или съм прегладняла.

— И двете. — Арън и подаде соса за месо. — Яж. Човек като е толкова кльощав, не може да си позволи да пропуска хранене.

Вдигна рамена, без да се сърди.

— Въпрос на обмяна на веществата — му обясни, докато сипваше сос в салатата. — Колкото и да ям, нищо не ми се лепи.

— Някои го наричат нервна енергия.

Вдигна очи, докато той сипваше още вино в чашата й.

— Аз го наричам обмяна на веществата. Никога не съм нервна.

— Поне не често — призна той. — Защо напусна Чикаго? — попита Арън, преди тя да успее да му отвърне.

— Не ми беше там мястото.

— Можеше да стане, ако беше пожелала.

Джилиан го изгледа продължително и безизразно, после кимна.

— Значи не съм искала. От първата си ваканция тук се почувствах като у дома си.

— Ами семейството ти?

Тя се засмя.

— Те — не.

— Искам да кажа, какво им е мнението, задето живееш тук и ръководиш Утопия.

— Какво да им е мнението? — отвърна му Джилиан. За миг изгледа намръщено виното, после отново вдигна рамена. — Вероятно баща ми изпитва същото към Чикаго, каквото аз към Монтана. На него мястото му е там. Човек би казал, че е роден и израсъл там. Майка ми, разбира се, е родена там, така че… Просто при нас не се получи като семейство.

— Как така?

Джилиан посоли пържолата и се захвана да я реже.

— Мразех уроците по пиано — отвърна простичко.

— Само това?

— Толкова елементарно. Брат ми Марк чудесно се вписа. Вероятно е било от значение, че от рано прояви интерес към медицината, а обича и операта. Майка ми е голям любител — отвърна с усмивка. — Както и да е, все още трепвам малко, когато трябва да бия инжекция на някоя крава, и така и не успях да оценя „Травиата“.

— Това ли е най-важното за едно семейство? — почуди се Арън.

— В моето — да. Когато за първи път дойдох тук, животът ми започна да се променя. Клей ме разбираше. Крещеше и ругаеше, вместо да ме поучава.

Арън се усмихна и й предложи още пържени картофи.

— Обичаш ли да ти крещят?

— Търпеливите наставления са най-лошото наказание.

— Никога не съм бил изправен пред подобно нещо. Ние имахме дърводелска барака. — Хареса му смехът й — нисък и одобрителен. — Защо не си дошла по-рано тук?

Неспокойно размърда рамена, докато продължаваше да яде.

— Бях в колежа. И двамата ми родители смятаха, че висшето образование е от жизненоважно значение, и прецених, че е добре да им угодя в това, ако не в друго. След това се запознах с… — Прекъсна думите си изумена, че за малко да му разкаже за отдавнашната си връзка с онзи стажант. Педантично отряза парче от пържолата. — Просто нищо не излезе — заключи, — затова дойдох тук.

Онзи, който я бе докоснал не както трябва, реши Арън. Удивлението в очите й бе краткотрайно, бързо и гладко замаза положението, но не достатъчно сполучливо. Нямаше да задава въпроси за този случай, не и за явно чувствително място. Ала се питаше кой е бил този, който бе достигнал до нея и наранил, докато е била твърде млада, за да може да си изгради защита.

— Мисля, че майка ми има право — отбеляза той. — Някои неща са си в кръвта. Мястото ти е тук.

Нещо в гласа му я накара да вдигне поглед и да застане нащрек. Не бе сигурна дали в момента имаше предвид ранчото или себе си. Очите му й напомниха колко безжалостен може да бъде, когато искаше нещо.

— Мястото ми е в Утопия — изрече ясно. — И възнамерявам да остана. Баща ти също каза нещо днес, — напомни му — че един Мърдок не върши бизнес с Барън.

— Баща ми не управлява живота ми, нито в личен, нито в професионален план.

— Значи ще чифтосваш жребеца си с Далила само за да му направиш напук ли?

— Не си губя времето със заяждане. — Каза го много просто, с доловима стоманена нотка, която я наведе на мисълта, че ако искаше отмъщение, щеше да предприеме много пряк курс на действие. — Искам кобилата — тъмните му очи срещнаха погледа й и не се отместиха — по лични причини.

— Които са?

Взе чашата с вино и отпи.

— Лични.

Джилиан отвори уста, за да каже нещо, после отново я затвори. Причините му не я интересуваха. Бизнесът си е бизнес.

— Добре каква ти е таксата?

Арън не бързаше да отговори, а внимателно изучаваше лицето й.

— Май приключи с вечерята.

Вниманието й бе отвлечено, когато погледна и видя, че е изпразнила чинията си.

— Явно — отвърна с лек смях. — Не ми се иска особено да призная, Мърдок, но месото си го биваше — почти толкова, колкото говеждото на Утопия.

И той й се усмихна и стана да прибере масата.

— Да се пренесем с виното в другата стая, освен ако не искаш кафе.

— Не. — Тя се изправи, за да му помогне с чиниите. — Изпих цяла кана, докато си губех времето с тъпото счетоводство.

— Не си падаш по сметките, а? — Арън взе полупълната бутилка на излизане от кухнята.

— Много меко казано — измърмори тя. — Но някой трябва да се занимава с това.

— Назначи си счетоводител.

— Мина ми през ума. Може би догодина — сви тя рамена. — Да кажем, че свикнах да държа всичко под око.

— Говори се, че можеш да хванеш биче с ласо толкова бързо, колкото и най-добрите мъже.

Докато се отпускаше на дивана, свободната бяла пола се изду около нея.

— Слухът е истина, Мърдок — отговори със самоуверена усмивка. — Когато решиш да заложиш малко пари, можем да се посъстезаваме.

Той седна до нея и се заигра с края на колана й.

— Ще го имам предвид. Но трябва да си призная, не ми представлява усилие да те гледам в пола.

Тя го гледаше над ръба на чашата.

— Та говорихме за таксата за разплод. Какво ще искаш за Самсон?

Той небрежно нави кичур от косата й на пръста си.

— Първото конче.