Нора Робъртс
Да прескочиш границите (3)

Трета глава

Чудеше се дали ще дойде. Арън се прибираше от лагера на пасището по път, по който някога минаваха само коне и мулета. Сега не бе в много по-добро състояние. Джипът подскачаше като кон в лошо настроение, падаше в коловозите, друсаше по камъните. Обаче му хареса. Хареса му и посещението рано сутринта с петима от хората си в лагера. Ако успееше да отдели време, щяха добре да му дойдат няколко дена в един от лагерите в изцяло мъжка компания. Усилна, уморителна работа през деня, няколко бири и игра на покер вечер. Ще откарат стадото достатъчно далеч от ранчото, за да може човек да забрави цивилизацията. Да, щеше да му хареса, но…

Оценяваше консервативните, традиционни методи на баща си, особено когато бяха смесени със собствените му новаторски идеи. Мъжете все още завързваха и обграждаха животните на открито на пасището, но два трактора, които влачеха кабел, разчистваха повече храсталаци на ден, отколкото секачите за месец. И самолетът…

С горчива усмивка Арън си припомни как преди шест години се бе борил за самолета, който баща му намираше за глупав лукс. Най-накрая сам плати за него и сам го управляваше. Баща му никога не призна, че самолетът е станал незаменим. Това не бе от значение за Арън, щом го използваха. Не искаше да премахне каубоите, а просто да им спести малко пот. Смени предавка заради спускането и остави джипа да подскача надолу по хълма. Разногласията с баща му, които бяха достигнали кулминация преди пет години, вече се поизгладиха, но не се заличиха напълно. Арън бе наясно, че трябва да се бори за всяка промяна, за всяко подобрение, за всяко отклонение. Така ще спечели. Колкото и упорит да бе Пол Мърдок, не бе глупав. А бе и болен. Шест месеца…

Арън върна джипа на четвърта. Не му бе приятно да мисли за битката, която баща му губеше. Битка, при която Арън с нищо не можеше да помогне. Безпомощността бе нещо, с което не бе свикнал. Твърде много приличаше на баща си. Може би затова прекарваха толкова много време в спорове.

Изхвърли от съзнанието, си баща си и преходността и се замисли за Джилиан. Там имаше живот и младост и жизненост.

Дали ще дойде? Арън с усмивка прехвърча покрай пасище, засято с мескит. Няма начин да не дойде. Ако не за друго, то да му докаже, че не може да бъде уплашена. Щеше да вирне брадичка и със студен поглед да го прати по дяволите. Нищо чудно, че я желаеше силно до болка под лъжичката. Болката гореше като огън, когато я бе целунал.

Нямаше жена, която да го накара да си глътне езика, откакто Ема Лу Суонсън го бе посветила в радостите на живота в плевнята. Едно е пубертет да загуби ума и дума, когато го прегърнат нежни, женски ръце, а съвсем друго, когато това се случи на мъж, автор на изследване за удоволствията и притесненията на жените. Арън не можеше напълно да си го обясни, ала знаеше, че ще трябва да получи повече скоро. Много скоро.

Реши, че е истинска Барън. Кибритлия, инат, самоуверена. Отново се усмихна. Хрумна му, че главната причина, задето Барън и Мърдок не се разбираха бе, че твърде много си приличаха. Нямаше да й е лесно да ръководи ранчото, но не се съмняваше, че ще успее. Не се съмняваше, че ще я погледа с удоволствие. Почти толкова голямо, колкото и това, когато преспи с нея.

Арън си свиркаше през зъби, когато спря пред къщата. Близо до обора някакво куче лаеше вяло. Някакво радио свиреше до хранилката — бавна, тъжна, носова кънтри песен. От цветната леха надничаха нарциси и нямаше нито един бурен. Докато излизаше от джипа, чу звука от отварянето на вратата на верандата и погледна натам. Майка му излезе със стиснати устни и уморени очи.

Колко красива бе — това винаги го изненадваше. Нисичка и много стройна, Карън Мърдок пристъпваше с гъвкавата походка на манекенка. Беше с двадесет и две години по-млада от съпруга си и нито студените зими, нито яркото слънце на Монтана успяха да убият блясъка на кожата й. Сестра му приличаше на нея, размисли се Арън, класическата русокоса красота, която не остаряваше с годините. Карън бе облечена в тесни панталони, блуза с цвят на роза, а косата й бе хлабаво прихваната на врата. Можеше спокойно да отиде в Бевърли Хилс, без да смени и копче. А ако се наложеше, можеше да оседлае кон и да тръгне да поправя оградите.

— Наред ли е всичко? — го попита, като протегна ръка.

— Да. Прибрали са загубените животни, които изчезваха през южната ограда. — Арън се вгледа в лицето й и я хвана за ръка. — Изглеждаш уморена.

— Не. — Тя стисна пръстите му колкото за подкрепа, толкова и като уверение. — Баща ти не спа добре снощи. Ти не се отби да го видиш.

— Щеше ли да спи по-добре?

— Споровете с теб са единственото му развлечение напоследък.

Арън се усмихна заради нея.

— Ще се отбия по-късно да му разкажа за петстотинте акра мескит, които искам да разчистя.

Карън се засмя и постави ръце на рамената на сина си. Както стоеше на верандата, а той — на земята, очите им бяха на едно ниво.

— Ти си му добър син, Арън. Не, не ми повдигай вежди — добави нежно.

— Когато го видях вчера, ми каза да вървя по дяволите.

— Именно. — Пръстите й разсеяно притиснаха рамената му. — Глезя го, макар да не трябва. Той се нуждае от теб, за да го ядосваш и да поживее още малко. Знае, че си прав, че през цялото време си бил прав. Гордее се с теб.

— Няма нужда да го оправдаваш. — Стоманената нотка се вмъкна в гласа му, преди да се овладее. — Достатъчно добре го познавам.

— Почти — прошепна Карън, като допря бузата си до неговата.

 

 

Когато Джилиан влезе в двора на ранчото, видя Арън, прегърнал стройна и елегантна блондинка. Внезапно обзелата я ревност я изуми, после я вбеси. В края на краищата беше мъж, напомни си, като за миг се вкопчи във волана. За един мъж не представлява никаква трудност да се отдаде на мимолетна страст в конюшнята, а на другия ден на сладка прегръдка под слънчевите лъчи. Истинските чувства не играеха никаква роля. А и защо, помисли си, като стисна зъби. Спря рязко до джипа на Арън.

Той се обърна и макар слънцето да блестеше в очите й, на засмения му поглед отвърна с лед. В никакъв случай нямаше да му достави удоволствието да разбере, че е прекарала неспокойна и безсънна нощ. Джилиан слезе от старичкия си джип и се сдържа да не тресне вратата.

— Мърдок — каза отсечено.

— Добро утро, Джилиан. — Усмихна й се мило, а в очите му витаеше нещо по-остро.

Тя се приближи, тъй като той явно нямаше намерение да пусне ръката на блондинката и да отиде при нея.

— Дойдох да видя жребеца ти.

— Снощи май говорихме за добрите обноски. — Усмивката му стана още по-широка, когато тя му хвърли яден поглед. — Мисля, че двете не се познавате.

— Не. — Карън слезе от верандата, развеселена от пламъчето в очите на сина си и огъня в тези на момичето. — Сигурно си Джилиан Барън. Аз съм Карън Мърдок, майката на Арън.

Джилиан зяпна от изумление, когато се обърна да погледне госпожа Мърдок. Нежна, елегантна, красива.

— Майка? — не се въздържа.

Карън се засмя и постави ръка на рамото на Арън.

— Мисля, че току-що ми направиха невероятен комплимент.

Той й се усмихна.

— Или на мен.

Тя отново се засмя и се обърна към Джилиан. Карън набързо я огледа.

— Оставям ви да си вършите работата. Заповядай на кафе, преди да си тръгнеш, ако имаш време, Джилиан. Напоследък нямам много възможност да си поприказвам с друга жена.

— Да, ами… благодаря ви. — Със сключени вежди Джилиан я гледаше, докато тя влезе през вратата на верандата.

— Не ти се случва често да останеш без думи — отбеляза Арън.

— Не. — Леко поклати глава и го погледна. — Майка ти е красива.

— Изненадана ли си?

— Не. Всъщност, чувала съм, че е хубава, но… — Джилиан вдигна рамене и й се прииска да спре да я гледа с тази дяволита усмивка. — Изобщо не приличаш на нея.

Арън я прегърна през рамената, докато се отдалечаваха от къщата.

— Пак се опитваш да ме очароваш, Джилиан.

Тя прехапа устни, за да не се засмее.

— Имам по-добри начини да си прекарвам времето. — Тежестта на ръката му й беше приятна, ала въпреки това се отдръпна.

— Ухаеш на жасмин — каза й лениво. — Заради мен ли си се парфюмирала?

Вместо да удостои въпроса му с отговор, Джилиан спря, вирна брадичка и му хвърли дълъг и леден поглед, който трепна, когато той се засмя. С небрежен жест бутна шапката от главата й, придърпа я към себе си и я целуна страстно и продължително. Тя усети как краката й от колената надолу се стопяват.

Макар да я освободи, преди да успее да окаже съпротива, Джилиан бързо се взе в ръце.

— Какво, по дяволите, мислиш…

— Извинявай. — Очите му се смееха, но вдигна ръце с длани напред в знак на примирие. — Къде ми беше акълът? Нещо ми става, когато ме погледнеш сякаш искаш да ме накълцаш на дребни парченца. На много дребни парченца — добави, като вдигна шапката от гърба й, където висеше, и я постави обратно на главата й.

— Следващия път няма само да гледам — декларира и се завъртя към кошарата.

Арън я настигна.

— Как е телето?

— Добре е. Ветеринарният ще дойде да го види днес следобед, но тази сутрин пак прие да пие от шише.

— Новият ти бик ли му е баща? — Когато Джилиан го изгледа остро, Арън мило се усмихна. — Нищо не може да остане скрито за дълго. Оказва се, че си ми го отмъкнала под носа. Уреждах пътуването си до Англия, за да го видя, когато разбрах, че си го купила.

— Така ли? — Ама че новина и то такава, която не можеше да не я зарадва.

— Сметнах, че това ще поддържа доброто ти настроение за целия ден — спокойно рече Арън.

— Не съм ли гадна? — попита Джилиан, докато се приближаваха до оградата на кошарата. Стъпи с крак на по-ниското перило и му се усмихна. — Не съм сговорчив човек, Мърдок.

Той я изгледа особено и кимна.

— Значи добре ще се разбираме. Как му викат помощниците ти?

Усмихна се така широко, че трапчинката й се показа. Нямаше да пропусне да провери какво е усещането да я целуне точно там.

— „Ужасът“ е най-възпитаното обръщение за пред хора.

Той се засмя.

— Май дочух някакво друго. Колко телета има досега?

— Петдесет. Има още време.

— Така. Използваш ли изкуствено осеменяване?

Очите й се присвиха.

— Защо?

— Просто съм любопитен. Ние сме в един и същи бизнес, Джилиан.

— Едва ли мога да го забравя — отвърна безизразно.

Устните му се свиха от раздразнение.

— Което не означава, че трябва да сме врагове.

— Така ли? — Джилиан нахлупи шапката си по-ниско. — Дойдох да видя жребеца ти, Мърдок.

Остана така, загледан в нея, достатъчно дълго и право в очите, за да я притесни.

— Така е — каза Арън тихо. Дръпна един оглавник от стълба на оградата и пъргаво прескочи оградата на кошарата.

Груба си, укори се Джилиан. Едно е човек да е предпазлив, дори недружелюбен, а съвсем друго да е целенасочено груб. Не бе в неин стил. Джилиан намръщено се облегна на оградата и подпря брадичка върху разтворената си длан. Да, от първата им среща почти непрекъснато се бе държала грубо с Арън. Челото й се проясни, докато го наблюдаваше как пристъпва към жребеца.

И двамата мъжкари бяха здрави и добре сложени. Всеки беше с нагласата да се наложи. В момента жребецът не беше в настроение за оглавник. Подскочи, за да избяга от Арън, и с безразличие се наведе над коритото за вода. Арън подшушна нещо, от което Самсон тръсна глава и отново се отдръпна.

— Дявол такъв — тя чу Арън, но гласът му бе весел.

Арън пак пристъпи към него и отново конят се понесе в обратна посока.

Джилиан със смях се покатери на оградата и седна на най-горната греда.

— Хвани го, каубой — провлече тя.

Арън й хвърли една усмивка, после вдигна рамена, сякаш се бе отказал, и обърна гръб на жребеца. Едва стигнал до средата на кошарата и Самсон беше зад него и го буташе с глава по гърба.

— Вече искаш да се сдобрим — измърмори, разроши гривата на коня, преди да му сложи оглавника. — След като ме направи на глупак пред дамата.

Глупак, как пък не, помисли си Джилиан, докато наблюдаваше как се оправя със своенравния жребец. Ако искаше да впечатли някого, щеше да изкара трудното трудно, а не лесно. С въздишка призна как уважението й към него се е вдигнало с една степен.

Автоматично протегна ръка да погали коня по шията, когато Арън й го доведе. Косъмът му бе като коприна, а погледът — подозрителен, но добронамерен.

— Арън… — Тя погледна надолу точно навреме, за да види как вдигна вежди, като я чу да го нарича по име. — Съжалявам — каза само.

Нещо проблесна в очите му, но те бяха толкова тъмни, че беше трудно да разбере какво.

— Няма нищо — отвърна простичко и й подаде ръка.

Тя я пое и скочи от оградата.

— Много е красив. — Джилиан прокара ръце по широкия гръден кош и лъскавия хълбок на Самсон. — Разплождал ли си го вече?

— Два пъти в Билингс — отговори, като я гледаше.

— Откога го имаш? — Отиде до главата на Самсон, после се мушна под него, за да мине от другата страна.

— Откакто се роди. Отне ми пет дена да хвана баща му. — Джилиан вдигна очи и видя пламъка в погледа му. — В стадото сигурно имаше сто и петдесет мустанга. Беше предпазлив дявол, за малко да ме убие, когато метнах първото въже. Разби отделението си в конюшнята и за малко да се измъкне. Не можеш да си представиш, от крака му шуртеше кръв, в очите му пламтеше огън. Шестима души го държахме, докато оплоди кобилата ми.

— Какво стана с него после? — Джилиан преглътна при мисълта колко лесно би било дивият жребец отново и отново да се използва за разплод и после да се скопи. Да се прекърши.

Погледът на Арън срещна нейния над гърба на Самсон.

— Пуснах го. Някои неща не могат да се затворят.

Без да откъсва очи от нея, Арън погали с палец кокалчетата на пръстите й. Дланта му бе загрубяла, а ръката й — мека.

— Интересна жена си, Джилиан, с няколко доста привлекателни чувствителни места.

Притеснена, тя се опита да измъкне дланта си от неговата.

— Не са много.

— Точно затова са толкова привлекателни. Снощи беше красива, седнала в сеното да припяваш на телето, с тази светлина в косата.

Беше наясно с подвеждащите слова. Защо от тези пулсът й хвръкваше?

— Не съм красива — отвърна равнодушно. — Не искам да бъда.

Той наклони глава, когато разбра, че говори съвсем сериозно.

— Е, не можем да имаме всичко, нали?

— Не започвай пак, Мърдок — нареди му, толкова остро, че жребецът неспокойно се размърда под стиснатите им ръце.

— Какво да започвам?

— Знаеш ли, чудех се защо все стигам до грубости с теб — заяви тя. — Осъзнавам, че е защото не разбираш от нищо друго. Пусни ми ръката.

Очите му се присвиха от тона й.

— Не. — Стисна я по-силно и тупна жребеца, за да го отпрати, при което между него и Джилиан не остана нищо.

— Чудех се защо стигам до там, та да ми се иска да те метна на коляното си, или на рамо — добави замислено. — Сигурно по същата причина.

— Мотивите ти не ме интересуват, Мърдок.

Устните му бавно се извиха, но в очите му имаше нещо съвсем различно от хумор.

— Бих могъл и да повярвам, Джилиан, ако не беше станалото снощи. — Пристъпи по-близо. — Може и да съм те целунал първи, но, госпожице, ти отвърна на целувката ми. Цяла нощ размишлявах върху това. Както и какво ще направя по въпроса.

Вероятно защото бе казал истината, когато тя не желаеше да я чуе. Може би заради палавото пламъче в очите му или дързостта в усмивката. А може и заради трите неща едновременно гневът на Джилиан се разрази. Преди да успее да размисли, а Арън да реагира, сви юмрук и силно го заби в корема му.

— Ето какво ще направя аз по въпроса! — заяви, когато той изпъшка. За миг зърна изумлението, изписано върху лицето му, завъртя се на пета и тръгна. Не стигна далеч.

Джилиан остана без дъх, когато той я сграбчи и повали. Намери се просната по гръб, притисната от Арън, чието лице я гледаше отгоре по-скоро с ярост, отколкото с изненада. Само след секунда започна да се съпротивлява, колкото да разбере, че е надвита.

— Хулиганка такава — скръцна със зъби Арън, като все още я притискаше. — От първия момент, когато те видях, си плачеш за бой.

— Ще трябва някой по-добър от теб, Мърдок. — Почти успя да го подпре с коляно и да отбележи много важна точка. Той обаче се отмести, така че тя изпадна в още по-безпомощно положение. В стомаха й се надигна топлина, която нямаше нищо общо с гнева.

— За бога, изкушаваш ме да ти докажа колко грешиш. — Тя отново се заизвива и събуди нещо опасно в него. — Момиче, ако искаш да играеш нечестно, попаднала си на точното място. — Притисна устни към нейните, преди тя да успее да изругае. В момента на допира усети как китката й запулсира в ръката му. След това усещаше единствено горещият отговор на устата й.

Ако все още се съпротивляваше под него, не го усещаше. Арън долови как потъва и потъва все по-дълбоко от очакваното. Слънцето грееше гърба му, усещаше я мека под себе си, ала съществуваше само влажната коприна на устните й. Мислеше, че чувството му стига за цял живот. Това го изплаши до смърт.

Леко се отдръпна и я погледна. Този път много по-успешно му изкара въздуха, отколкото като го удари в стомаха.

— Трябва да те напляскам — тихо рече.

Макар и просната, някак си успя да вирне брадичка.

— Предпочитам го. — Не беше първата изречена от нея лъжа, но бе най-голямата. Каза си, че една жена не иска да бъде целувана от мъж, който я мята на земята. Все пак съвестта й подсказа, че най-малкото си го заслужаваше. Не беше крехка кукла и не искаше да се отнасят с нея като с такава. Ала не би трябвало да желае отново да я целуне, толкова да й се иска, че чак да го предвкусва. — Ще се разкараш ли от мен? — процеди между зъби. — Не си толкова кльощав, колкото изглеждаш.

— Така по-безопасно се разговаря с теб.

— Че кой иска да разговаря с теб?

Пламъчето се върна в очите му.

— Тогава да не разговаряме.

Преди да успее да запротестира, а Арън да направи, каквото възнамеряваше, Самсон мушна главата си между техните.

— Намери си своя кобилка — измърмори Арън, като го бутна настрани.

— Има по-добра техника от теб — каза Джилиан, после избухна в смях, тъй като конят отново наведе муцуна. — За бога, Арън, пусни ме. Това е глупаво.

Вместо да я послуша, я погледна. Очите й бяха грейнали от смях, трапчинката й се бе показала. Косата й беше разпиляна като огън в праха.

— Започва да ми харесва. Не го правиш достатъчно често.

Тя духна косата от очите си.

— Какво?

— Да ми се усмихваш.

Тя отново се засмя и той усети как ръцете под неговите се отпускат.

— Че защо?

— Защото ми харесва.

Тя се опита да въздъхне дълбоко, но отново избухна в смях.

— Ако ти се извиня, задето те ударих, ще ме пуснеш ли да стана?

— Не разваляй момента, освен това друг път няма да ме изненадаш.

Не, не си и представяше, че ще може.

— Във всеки случай си го заслужи, пък и ми го върна. А сега се вдигай, Мърдок, земята е твърда.

— Така ли? Ти не си. — Той вдигна вежди, докато се наместваше в по-удобно положение. Запита се дали краката й бяха толкова хубави, колкото ги чувстваше. — Както и да е, все още не сме обсъдили забележката ти относно техниката ми.

— Най-доброто, което мога да кажа — започна Джилиан, а Арън разсеяно бутна отново главата на Самсон, — е, че ти липсва финес. Ако ме извиниш, наистина трябва да се прибирам. Някои от нас работят, за да си изкарат хляба.

— Финес — измърмори, като не обърна внимание на другото. — Искаш нещо по-нежно. — Снижи задушевно глас, за да докосне бузата й с устни, нежно като шепот. Долови бързия, спонтанен звук, докато бавно преминаваше към устата й.

— Недей. — Гласът й бе разтреперан, затова отново я погледна. Уязвимост. Прочете я в очите й. Както и паника. И двете бяха неочаквани.

— Ахилесова пета — измърмори той и възбуден се отмести. — Даде ми предимство, Джилиан. — Вдигна ръка, прокара пръст по устните й и долови как треперят. — Съвсем честно те предупреждавам, че ще я използвам.

— Единственото ти предимство в момента са килограмите ти.

Той се усмихна, но преди да успее да каже нещо, над тях падна сянка.

— Момче, какво правиш на земята с тази госпожичка?

Джилиан завъртя глава и видя възрастен мъж с остри, добре изсечени черти и тъмни очи. Макар да бе блед и да създаваше впечатление за крехкост, тя забеляза приликата. Изумена се загледа в него. Нима този прегърбен възрастен мъж, вкопчен в бастуна си, така болезнено слаб, бе страховитият и уважаван Пол Мърдок? Очите му, тъмни и проницателни като на Арън, я огледаха. Ръката върху дръжката на бастуна едва доловимо трепереше.

Арън вдигна поглед към баща си и се усмихна.

— Още не знам точно — отвърна спокойно. — Колебая се дали да я напляскам или да я любя.

Мърдок се засмя хрипливо и обви с ръка винкела на оградата.

— Глупав е този, който не знае как точно да постъпи, но ти нищо няма да правиш сега. Вдигни момичето, за да я огледам.

Арън се подчини, хвана Джилиан за ръката и безцеремонно я издърпа. Тя му метна убийствен поглед, преди отново да се обърне към баща му. Що за гадна приумица на съдбата бе определила да се запознае с Пол Дж. Мърдок, когато цялата бе с полепнали стърготини, а тялото й още носеше топлината на сина му, запита се, докато изруга Арън на ум. После отметна глава и вирна брадичка. Лицето на Мърдок бе спокойно и безизразно.

— Значи ти си внучката на Клей Барън.

Тя хладнокръвно отвърна на твърдия му, ястребов поглед.

— Точно така.

— Приличаш на баба си.

Брадичката се вирна още малко по-нагоре.

— И други са ми го казвали.

— Беше огън жена. — Сянка на усмивка докосна очите му. — Не е стъпвал друг Барън тук, откакто тя пристигна да поздрави Карън след сватбата. Ако някой млад жребец се бе опитал да се бори с нея, щеше да му насини окото.

Арън се опря на оградата, като прекара ръка по стомаха си.

— Тя първа ме удари — каза провлачено той, като се усмихваше на Джилиан. — Доста силно.

Джилиан свали шапката от гърба си и усърдно я започиства и заоправя.

— По-добре си стегни мускулите, Мърдок — препоръча му тя и отново постави шапката на главата си. — Мога да удрям много по-силно. — Пак вдигна поглед, когато чу Пол Мърдок да се смее.

— Винаги съм смятал, че е трябвало да го тупам повече. Как се казваш, момиче?

Джилиан несигурно го изгледа.

— Джилиан.

— Красавица — кимна той одобрително. — И май не ти липсва здрав разум. Жена ми би се радвала на компанията ти.

Отначало не можа да реагира. Това ли бе свирепият Мърдок, старият съперник на дядо й, който я канеше в дома си?

— Благодаря ви, господин Мърдок.

— Тогава заповядай на кафе — рязко рече, после хвърли поглед на Арън. — С теб имаме да си изясняваме някои неща.

Джилиан долови искрата, прехвърчала между двамата, която не бе съвсем добронамерена, преди Мърдок да тръгне да се прибира в къщата.

— Ще дойдеш — заяви Арън, докато отваряше портата.

Не прозвуча като покана, а като факт. Заинтригувана, Джилиан не реагира.

— За мъничко. Трябва да се прибирам.

Излязоха заедно и затвориха портата. Макар да не бързаха, при стълбите на верандата настигнаха Мърдок. Като забеляза усилията му да ги покори с бастуна си, Джилиан, без да се замисля, понечи да го подхване за ръка. Арън я стисна за китката. Поклати глава и изчака, докато баща му мъчително се изкачи на верандата.

— Карън! — Ако не бе така хрипливо, щеше да прозвучи като рев. — Имаш гости. — Мърдок отвори входната врата и покани Джилиан.

Беше по-просторна от основната сграда в Утопия, ала притежаваше същия каубойски дух, който някога бе очаровал малкото момиченце от Чикаго. Дървото бе полирано до блясък — подът, гредите на тавана, всички дървени части — дъбът приличаше на коприна. Имаше обаче и нещо, което липсваше на Утопия. Изискано женско присъствие.

Натопените в глинен съд свежи цветя, по-меките цветове. Макар дядото на Джилиан да бе запазил на прозорците дантелените завеси с цвят на слонова кост, с течение на времето къщата се бе превърнала в мъжко жилище. Докато не влезе в дома на Мърдок и долови присъствието на Карън, Джилиан не го бе осъзнавала.

На пода в дневната бе застлан огромна индианска черга, а в лъскавите медни урни до камината бяха подредени дълги изсушени цветя. В нишата при дъгообразен прозорец бе поставена пейка, отрупана с ръчно изработени възглавници. Стаята излъчваше настроение на ред и топлина.

— Някой от вас двамата няма ли да покани Джилиан да седне? — попита меко Карън, която вкарваше количката с кафето.

— Тя май е момичето на Арън — отбеляза Мърдок, отпусна се в стол с облегалка и закачи бастуна си отстрани.

Джилиан автоматично понечи да отвърне, но Арън заглуши протеста й, като я бутна към дивана. Скърцайки със зъби, тя се обърна към Карън.

— Домът ви е прекрасен, госпожо Мърдок.

Карън не направи и опит да прикрие смеха си.

— Благодаря. Мисля, че миналата година те видях на родеото — продължи, като започна да налива кафето. — Спомням си, че много ми заприлича на Маги, баба ти. Възнамеряваш ли и тази година да участваш?

— Да. — Джилиан пое чашата, като отказа сметана и захар. — Макар управителят ми да се опъна, защото бих времето му за хващане на теле.

Арън се пресегна, за да хване кичур от косата й.

— Това ме изкушава да се включа и аз в състезанието.

— Ще бъде печален денят, когато синът ми хване теле по-бавно от една жена — измърмори Мърдок.

Арън го погледна мило.

— Зависи от жената.

— Може да си позагубил форма — вметна студено Джилиан, докато отпиваше от кафето. — След пет години работа зад бюро. — В момента, когато го изрече, долови напрежението между баща и син, още по-наситено, още по-неприятно, отколкото преди.

— Мисля, че това е в кръвта на човек — спокойно отбеляза Карън. — Ти си се захванала с ранчото, но си израснала на изток, нали?

— В Чикаго — призна Джилиан, докато се чудеше какви чувства е събудила. — Но не можах да си намеря мястото. — Думите й се изплъзнаха, преди да се усети. Погледът й помръкна за миг, след което се овладя. — Може би нагласата за работа в ранчо е пропуснала едно поколение в семейството ми — охотно добави тя.

— Имаш и брат, нали? — Карън добави мъничко сметана в кафето си.

— Да, той е лекар. С баща ми вече имат обща практика.

— Спомням си го като момче баща ти, — обади се Мърдок, после изгълта наведнъж половината си кафе. — Тих, сериозен, никога не изричаше три думи, когато и две са достатъчни.

Джилиан не сдържа усмивката си.

— Добре си го спомняте.

— Напълно разбирам защо Барън остави ранчото на теб, а не на него. — Мърдок подаде чашата си за допълнително кафе, но Джилиан забеляза, че Карън я напълни само до половина. — Едва ли можеш да се справиш по-добре с работата от Гил Хейли.

Трапчинката й се появи. Реши, че това е своеобразен комплимент.

— Гил е най-добрият управител, какъвто бих могла да си пожелая — меко отвърна Джилиан. — Но Утопия ръководя аз.

Веждите на Мърдок се сключиха.

— Жените не ръководят ранчо, момиче.

Брадичката й се вирна.

— Някои го правят.

— Само проблеми възникват, когато се появят каубои с поли — изсумтя той.

— Не нося пола, когато се занимавам с добитъка.

Той остави чашата си и се наведе напред.

— Каквото и да е било отношението ми към дядо ти, няма да ми е приятно да видя как трудът му отива на вятъра заради някаква жена.

— Пол — вметна Карън, но Джилиан вече не можеше да се удържи.

— Клей не беше толкова тесногръд — контрира Джилиан. — Ако някой е способен, за него не бе от значение от какъв пол е. Аз ръководя Утопия и преди да приключа, ще ми дишате праха. — Тя се изправи с неосъзната царственост. — Работа ме чака. Благодаря ви за кафето, госпожо Мърдок. — Хвърли поглед към Арън, който все още се излежаваше на дивана. — Трябва да обсъдим въпроса с жребеца.

— Какво значи това? — попита Мърдок, като тропаше с бастуна си.

— Ще чифтосвам Самсон с една от кобилите на Джилиан — спокойно отвърна Арън.

В бледото лице на Мърдок нахлу кръв.

— Един Мърдок не прави бизнес с Барън.

Арън бавно се надигна и стана.

— Правя бизнес, както сметна за добре — чу Джилиан, докато вървеше към вратата. Вече бе при колата си, когато Арън я настигна.

— Каква ти е таксата? — каза му през зъби.

Той се облегна на калника й. Дори и да бе ядосан, не му личеше.

— Лесно се палиш, Джилиан. Напоследък аз съм единственият, който може да вбеси баща ми.

— Баща ти — отчетливо произнесе тя — е тесногръд.

С небрежно пъхнати палци в джобовете на панталоните, Арън наблюдаваше къщата.

— Да. Но си познава кравите.

Тя издиша продължително, защото я досмеша.

— Кажи сега за таксата, Мърдок.

— Ела днес на вечеря, за да обсъдим въпроса.

— Нямам време за светски живот — отвърна безизразно.

— Достатъчно дълго си в занаята, за да си наясно с предимствата на една бизнес вечеря.

Тя изгледа намръщено къщата. Вечер, прекарана със семейство Мърдок? Не, едва ли ще издържи, без да метне нещо.

— Виж, Арън, искам да чифтосам Далила със Самсон, ако условията са прилични. Извън това не искам да имам нищо общо с теб или семейството ти.

— Защо?

— Враждата между Барън и Мърдок е почти стогодишна.

Хвърли й ленив поглед под притворените си клепачи.

— Кой сега е тесногръд?

Право в целта, помисли си тя с въздишка. Постави ръце на хълбок и се опита да се овладее. Мърдок беше възрастен човек, а както изглеждаше и много болен. Освен това, макар по-скоро щеше да се задави, отколкото да го признае, много приличаше на дядо й. Би било недостойно, ако не можеше да изстиска някакво разбиране.

— Добре, ще дойда на вечеря. — Отново се обърна към него. — Но не отговарям, ако накрая се стигне до крясъци.

— Мисля, че можем да го избегнем. Ще те взема в седем.

— Знам пътя — отвърна и се опита да го избута, за да отвори вратата на колата. Пръстите му се сключиха под лакътя й.

— Ще те взема, Джилиан. — Стоманената нотка се върна в очите, в гласа му.

Тя вдигна рамена.

— Както искаш.

Той задържа задната част на главата й и я целуна, преди тя да успее да реагира.

— Така и смятам да постъпя — спокойно й рече, после я остави и се отправи към къщата.