Нора Робъртс
Да прескочиш границите (2)

Втора глава

Денят започна преди изгрев-слънце. Трябваше да се хранят животни, да се събират яйца, да се доят крави. Въпреки машините пак си трябваше сръчна работна ръка. Джилиан бе свикнала да помага с ранните сутрешни задължения, никога не й бе хрумвало да спре, макар вече да бе собственик на ранчото. Животът тук беше еднообразен и единствената промяна бе само в броя на животните, за които се грижеха, и времето, за което го вършеха.

Бе приятно хладно, когато Джилиан измина пътя от къщата до конюшнята, но го бе правила и в случаи, когато въздухът бе толкова горещ и плътен, че сякаш лепнеше по кожата й, или когато снегът покриваше върховете на ботушите. Нощта леко избледняваше, намек за цвят в небето на изток, но стопанският двор вече показваше признаци на живот. Долови аромата на печено месо и кафе, когато готвачката на ранчото започна да приготвя закуската.

Мъже и жени тихо пристъпиха към ежедневните си задължения, понякога изругаваха или се засмиваха. Тъй като всичките бяха преживели поредната зима в Монтана, се радваха на това меко пролетно утро. Пролетта твърде бързо отстъпваше пред лятната жега и суша.

Джилиан пресече бетонената пътека и отвори яслата на Далила. Както винаги обслужваше първо нея, преди да премине към другите коне и едва тогава минаваше към млекодайните крави. Няколко мъже бяха там преди нея, отмерваха зърно и пълнеха, хранилките. Чуваше се чаткането на токовете на ботушите върху циментовия под и звънтенето на шпорите.

Някои от тях имаха собствени коне, но повечето използваха тези на Утопия. Всички имаха свои седла. Това бе ненарушимото правило на дядо й.

Конюшнята миришеше приятно на коне и сено и сладко зърно. Докато нахранят животните и ги изведат в оградените ливади, вече бе почти съмнало. Джилиан автоматично пое към просторния бял обор, където кравите чакаха да ги издоят.

— Джилиан.

Тя спря, изчака Джо Карлсън, който отговаряше за пастирите, да прекоси двора на ранчото. Той нямаше държане и дрехи на каубой, просто защото не бе такъв. Движеше се с плавна, равна походка, която подхождаше на доста дръзката му красота. Първите лъчи си играеха със златото в къдравата му коса. Предпочиташе да изкара джипа, наместо коня, обичаше сухо вино, а не бира, но разбираше от добитък. Джилиан имаше нужда от него, ако искаше да постигне истински успех, а не да гледа отстрани индустрията за чистокръвни животни. Бе го назначила преди шест месеца, пряко недоволството на дядо си, и не съжаляваше.

— Добро утро, Джо.

— Джилиан — Той поклати глава, когато се приближи, после бутна назад сивкавата шапка, която бе изрядно чиста. — Кога ще престанеш да работиш по петнайсет часа на ден?

Тя се засмя и отново тръгна към обора, като нагоди дългата си забързана крачка към неговата.

— През август, когато ще трябва да работя по осемнайсет часа.

— Джилиан. — Постави ръка върху рамото й, като я спря на входа на обора. Ръката му бе чиста и добре оформена, загоряла, но не загрубяла. По някаква причина й напомни една по-здрава и силна ръка. Тя се намръщи към хоризонта. — Знаеш, че не е необходимо да се обвързваш с всички дейности в ранчото. Имаш достатъчно работници. Ако назначиш управител…

Това бе позната песен и Джилиан отговори както обикновено:

— Аз съм управителят — каза просто. — Не смятам ранчото за играчка или начин да получа данъчни облекчения, Джо. Преди да наема някого, който да поеме работата ми, ще го продам.

— Работиш твърде много.

— Притесняваш се твърде много — парира го, но се усмихна. — Оценявам го. Как е бикът?

Зъбите на Джо блеснаха, прави, равни и бели.

— Зъл, както обикновено, но оплоди всяка крава, която допуснахме в радиус от три метра от него. Голям красавец.

— Надявам се — измърмори Джилиан, като си спомни какво точно й струваше чистокръвният хърфърдски бик. Но ако беше това, което Джо твърдеше, щеше да постави началото в подобряването на качеството на говеждото месо от Утопия.

— Почакай, докато започнат да се раждат телетата — посъветва я Джо, като бързо я стисна за рамото. — Искаш ли да дойдеш да го видиш?

— Може би по-късно. — Тя пристъпи към обора, после хвърли бърз поглед през рамо. — Бих искала да видя как този бик взима синята лента и побеждава съперника на Мърдок през юли. — Усмихна се бързо и наперено. — Как само бих искала!

Докато нахранят животните и Джилиан изгълта собствената си закуска, вече се бе напълно развиделило. Дългите часове и грижи би трябвало да заангажират мислите й. Както винаги. Между притесненията за храната, надниците и оградите, не би трябвало да има място за мисли по Арън Мърдок. Ала имаше. Джилиан реши, че щом намери отговори на въпросите си, ще успее да го изкара от главата си. Затова по-добре да се постарае да ги получи. Тя извика Гил, преди да се е качил на пикапа си.

— Днес идвам с теб — му каза, като скочи на предната седалка.

Той вдигна рамена и изплю тютюна през прозореца.

— Както обичаш.

Джилиан се усмихна на поздрава му и бутна обратно шапката на главата си. Няколко гъсти червени къдрици паднаха върху челото й.

— Как така не си се оженил, Гил? Такъв чаровник си.

Устните му потрепериха под посивелите мустаци.

— Не съм оставил да ме излъжат. — Запали двигателя и я изгледа през присвитите си очи. — Ами ти? Може и да си кльощава, но не си грозна.

Тя подпря обутия си в ботуш крак върху таблото.

— Предпочитам сама да управлявам живота си — отвърна му спокойно. — Мъжете все искат да ти нареждат какво и как да правиш.

— Жените нямат работа сами тук — упорито каза Гил, докато излизаше от двора на ранчото.

— А мъжете имат? — парира го Джилиан, като мързеливо оглеждаше върха на ботуша си.

— При мъжете е друго.

— По-добри ли са?

Той се поразмърда със съзнанието, че нагазва в дълбоки води.

— Различно е — настоя на своето той и стисна устни.

Джилиан се засмя и се облегна назад.

— Стар глупчо — му каза обичливо. — Разкажи ми за патърдията у Мърдок.

— Не беше само една. Те са твърдоглаво племе.

— Вече разбрах. Говоря за онази, преди Арън Мърдок да замине за Билингс.

— Хлапето се върна от колежа с много идеи. — Той се отнасяше презрително към образованието като човек, който смяташе, че най-доброто училище е практиката. — Може би някои не бяха лоши — призна той. — Винаги е бил умен и го биваше да язди.

— Нали затова е отишъл в колеж — сондира Джилиан. — Да възприеме идеи.

Гил изръмжа.

— Май на стареца му се стори, че момчето прекалено бързо иска да поеме работата. Носи се слух, че хлапето се съгласило да работи за баща си в продължение на три години, след което да поеме ранчото. Да го управлява.

Гил спря при оградата и Джилиан слезе да отвори вратата, изчака, докато той прекара колата, след което я затвори и заключи след себе си. Поредният сух ден, помисли си тя, хвърлила поглед към небето. Скоро ще имат нужда от дъжд. Един фазан изскочи от полето вдясно от нея и се стрелна в небето като цветна вихрушка. Долавяше се сладкият аромат на детелина.

— Е, и? — попита, когато отново скочи в пикапа.

— Трите години изминаха, а старецът не се оттегли. Не искаше да даде на момчето пълномощията, за които се бяха договорили. Бързо се палят тези Мърдок. — Той се усмихна, при което показа протезите си. — Момчето рипна и замина, каза, че ще започне свое ранчо.

— И аз бих направила същото — измърмори Джилиан. — Мърдок не е имал право да се отмята от думата си.

— Може би не. Но убеди сина си да отиде в Билингс, защото там имало проблем със счетоводството или нещо подобно. Никой не успя да разбере защо го направи, освен ако старецът не е предложил щедра компенсация.

Джилиан изсумтя. Пари, помисли си презрително. Ако Арън бе имал някаква смелост, щеше да вирне нос и да сложи начало на собствено ранчо. Вероятно не е успял да приеме мисълта да започне от нула. Ала си спомни лицето му, силата на ръката му. Нещо, помисли си объркана, не пасваше.

— Какво мислиш за него, Гил, като човек?

— За кого?

— За Арън Мърдок — отсече тя.

— Не мога да кажа нещо особено — поде бавно Гил, като разтърка лицето си с ръка, за да прикрие усмивката си. — Беше умно хлапе, много дръзко, като едно-две други, които познавах. — Изсмя се, когато Джилиан го погледна с присвити очи. — Но и не се боеше от работа. Докато дойде време да си пусне бакенбарди, момичетата вече чезнеха по него.

Гил сложи длан на сърцето си и издаде преувеличена въздишка. Джилиан енергично го удари с юмрук по ръката.

— Любовният му живот не ме интересува — започна тя, после веднага смени предавката. — Женил ли се е?

— Май реши, че жената ще му нарежда какво и как да прави — меко отвърна Гил.

Джилиан понечи да го наругае, после се засмя.

— Ти си хитър стар дявол, Гил Хейли. Погледни! — Стисна го за ръката. — Имаме телета.

Заедно излязоха от колата, за да отидат на пасището, започнаха да броят животните и се наслаждаваха на едно от първите истински пролетни удоволствия — новия живот.

— Сигурно са от новия бик. — Джилиан загледа как едно теленце безумно суче, докато майка му дреме на слънце.

— Да. — Гил още повече присви очи, за да огледа пасящото стадо и новото поколение. — Признавам, че Джо си знае работата — измърмори и потърка брадичка — Колко малки преброи?

— Десет и изглежда като че още двайсет крави всеки момент ще родят. — Намръщи се при цифрите. — Нямаше ли… — Джилиан прекъсна изречението, когато над отегченото мучене и шумолене се чу нов звук. — Насам — рече, макар Гил вече да бе тръгнал.

Откриха го паднало и изплашено до умиращата си майка. Бе на ден, най-много на два, прецени Джилиан, като притегли телето и тихичко му затананика. Кравата лежеше в кръв и едва дишаше. Нещо с раждането се бе объркало. Нямаше нужда Гил да й го казва. Кравата бе преживяла раждането, после бе изпълзяла по-настрани да умре.

Ако бяха взели самолета… мрачно помисли Джилиан, а Гил мълчаливо се върна до пикапа. Ако бяха взели самолета, някой щеше да я забележи отгоре и… Поклати глава и гушна телето. Това беше цената, напомни си. Не можеш да оплакваш всяка крава или кон, които загубиш през годината. Но когато видя как Гил се връща с пушката, го погледна с безпомощна мъка. После се обърна и отдалечи.

Цялата потръпна при звука на изстрела, после се насили да прогони слабостта. Все още с телето на ръце се върна при Гил.

— Ще трябва да повикаме няколко мъже по радиостанцията — каза й. — Ние двамата няма да можем сами да я натоварим. — Хвана в ръце главата на телето и го изгледа. — Дано има стръв в себе си, иначе няма да оживее.

— Ще оживее — каза просто Джилиан. — Ще се погрижа за това. — Тръгна към пикала, като тихичко успокояваше новороденото в ръцете си.

В девет часа вечерта вече бе изтощена. Антилопа бе прекосила поле със сено и унищожила реколта от половин акър. Един от хората й бе счупил ръката си, когато конят му се подплашил от змия. Бяха открили дупки в телта на три места по границата с Мърдок и няколко от кравите й се бяха загубили. По-голямата част от деня мина в събиране на животните и поправка на оградата.

Всяка свободна минута, която Джилиан можа да открадне, бе посветена на осиротялото теле. Беше го настанила в топло, сухо отделение в обора и сама се бе заела с храненето му. Там посрещна края на деня с една запалена ниска лампа и миризмата и звука на животните около тях.

— Така, така. — Седеше с кръстосани крака върху прясното сено и галеше бялата малка муцуна на теленцето. — Вече се чувстваш по-добре. — То издаде пронизителен, треперещ звук, който я разсмя. — Да, бебчо, сега аз съм мама.

За нейно успокоение то без проблем прие биберона. Предните два пъти се наложи да го храни насила. Този път трябваше да стисне здраво бутилката, за да не я измъкне от ръката й. Наваксва, помисли си, като го галеше, докато суче. Животът не е лесен, но е единственият, с който разполагаме.

— Хубав Бебчо — измърмори, после се засмя, когато то се поклати и внезапно седна с разтворени задни крака, без да пуска биберона. — Хайде, бъди лаком — Джилиан наклони още повече бутилката. — Полага ти се. — Очите му не се откъсваха от нейните, докато поемаше храната си. — След няколко месеца ще си на пасището с останалите, ще ядеш трева и ще лудееш. Имам предчувствие за теб, Бебчо — каза замислено и го почеса зад ушите. — Ще имаш страхотен успех с госпожиците.

Когато започна да всмуква въздух, Джилиан издърпа биберона. Телето незабавно започна да дърпа джинсите й.

— Глупчо, да не си коза — Джилиан леко го бутна, то се търкулна и легна, доволно, че го гали.

— Домашен любимец ли го правиш?

Тя рязко завъртя глава и се втренчи в Арън Мърдок. Както я гледаше, смехът в очите й угасна.

— Какво правиш тук?

— Един от любимите ти въпроси — отбеляза той и пристъпи по-навътре. — Хубаво теле. — Клекна до нея.

Сандалово дърво и кожа. Джилиан долови лекия дъх и автоматично се отдръпна. Не искаше никакъв аромат да се промъква и да й напомня за него, когато го няма.

— Пътят ли сбърка, Мърдок? — попита го сухо. — Това е моето ранчо.

Той бавно завъртя главата си, докато очите им се срещнаха. Арън не бе сигурен колко време е стоял да я гледа — изобщо не бе имал намерение да гледа. Може би всичко стана заради смеха — гърлен гаден звук, от който мъжката кожа настръхваше. Може би всичко стана заради това как блестеше косата й — като огън на слабата светлина. А може и да бе заради нежността, която забеляза в очите й, когато шепнеше на телето. В този поглед се таеше нещо, което изкара на повърхността недоловимо копнение. Всеки мъж искаше някоя жена да го гледа така — това да е първото нещо, като се събуди, последното нещо, преди да заспи. В очите й вече нямаше нежност, а предизвикателство, непокорство. Това също раздвижи нещо в него, нещо, което определи с по-голяма лекота. Желанието се разпознаваше толкова лесно.

— Не съм сбъркал пътя, Джилиан. Исках да поговоря с теб.

Вече не можеше да си позволи да се отдръпне от него, нито да му достави удоволствието да разбере колко й се искаше. Остана, където си беше, и вирна брадичка.

— За какво?

Погледът му се плъзна по лицето й. Прииска му се да не се бе задържал толкова дълго в Билингс.

— Разплод на коне — като за начало.

В очите й се прокрадна вълнение, което я издаде, макар гласът й да прозвуча небрежно и незаинтересовано.

— Разплод на коне ли?

— Твоята Далила. — Той небрежно зави кичур от косата й около пръста си. Какъв таен женски номер правеше, за да е толкова мека, почуди се. — Моят Самсон. Твърде романтичен съм, за да подмина подобно съвпадение.

— Романтичен, как ли пък не. — Джилиан отблъсна ръката му, но само намери пръстите си, хванати в неговите.

— Ще се изненадаш — каза тихо Арън. Толкова тихо, че само опитното ухо би различило стоманената нотка. — Аз също мога да разпозная първокачествена кобилка, когато я видя. — Той се засмя, когато го стрелна с поглед. — Винаги ли си готова да се съпротивляваш, Джилиан?

— Винаги съм готова да говоря по работа, Мърдок — отвърна му тя. Не издавай нетърпението си. Джилиан добре помнеше наставленията на дядо си. Винаги дръж картите близо до тялото си. — Може и да се съглася да чифтосам Далила с твоя жребец, но първо искам да го видя още веднъж.

— Това е справедливо. Ела утре — в девет.

Бе готова веднага да приеме. От пет години бе в Монтана, а още не бе виждала стадата на Мърдок. И този жребец… Все пак бе обучена твърде добре.

— Ако успея. Времето преди обед е доста натоварено. — Но веднага се разсмя, защото телето, недоволно, че не му обръщат внимание, заблъска коляното й с глава. — Вече си разглезен. — Тя охотно го погъделичка по коремчето.

— Прилича повече на кученце, отколкото на говедо — отбеляза Арън, но протегна ръка, за да го почеше между ушите. Тя се изненада колко нежни са пръстите му. — Как загуби майка си?

— Усложнения при раждането. — Джилиан се усмихна, когато телето заблиза горната част на дланта му. — Харесва те. Още е много малко и наивно.

Арън, развеселен, повдигна вежди.

— Както казах, трябва да се докосва правилно. — Плъзна слабата си ръка по главата на телето и замачка врата му. — Има една техника за успокояване на бебета, друга за обяздване на коне и трета за опитомяване на жени.

— Опитомяване на жени? — Джилиан му изпрати дяволит поглед, който бе по-скоро изпълнен с добро настроение, отколкото с раздразнение. — Забележителен израз.

— И уместен в някои случаи.

Тя гледаше как телето, доволно и с пълно тумбаче, се сви да спи в сеното.

— Типично мъжко животно — отбеляза Джилиан, все още с усмивка на уста. — Ти, явно, си другото.

Забележката й нямаше гняв, а по-скоро примирение.

— Възможно е — съгласи се той, — макар да не бих казал, че ти си типична.

Джилиан несъзнателно се отпусна и започна да го изучава.

— Май не го каза като комплимент.

— Не, беше наблюдение. Ти би изплюла комплимента обратно в лицето ми.

Джилиан възторжено отметна назад глава и избухна в смях.

— Може да си всякакъв, Мърдок, но не си глупав. — Все още засмяна, се облегна на стената на обора, вдигна едното си коляно и го обгърна с ръце. За момента не искаше да си задава въпроса защо компанията му й бе приятна.

— Имам си малко име. — Поради някаква игра на светлината тя падаше косо върху очите й, подчертаваше ги, докато лицето и остана в сянка. Той отново усети вълнението. — Хрумвало ли ти е да го използваш?

— Всъщност не. — Но това беше лъжа, осъзна тя. Вече мислеше за него като Арън. Големият проблем бе, че изобщо мисли за него. Но отново се усмихна, чувстваше се твърде приятно, за да го прави на въпрос. — Бебчо заспа — измърмори.

Арън го погледна с усмивка. Дали ще продължава да го нарича Бебчо, когато стане бик, тежък няколкостотин килограма? Сигурно.

— Денят бе дълъг.

— М-м. — Тя протегна ръце към тавана и усети как мускулите й се отпускат. Изтощението, с което се довлече до обора, се бе превърнало в доста приятна умора. — Никога не стига. Да имах още десет часа седмично, щях да успея.

С какво, почуди се той. Със себе си?

— Чувала ли си какво е претоварване, Джилиан?

— Амбиция — поправи го тя. Очите им отново се срещнаха и погледите — задържаха. — Не съм човек, който ще се задоволи с това, което му е дадено.

Гневът толкова бързо го завладя, че се вкопчи в сеното под себе си. Беше ясно, че има предвид ранчото на баща му и положението му там. Изражението му остана напълно спокойно, докато се бореше да не отвърне на нанесения удар.

— Всеки от нас прави какво трябва — отвърна спокойно Арън и изсипа сеното през пръстите си.

Тя се подразни, че той не се защити. Искаше да й изтъкне причините си, извиненията си. Не би трябвало да те интересува, напомни си Джилиан. Той не би трябвало да те интересува. Не ме интересува, опита се да се увери с нещо опасно близко до паника. Разбира се, че е така. Изправи се и изтупа джинсите си.

— Трябва да оправя едни документи, преди да приключа.

Той също стана, по-бавно, така че бе твърде късно, когато тя разбра, че е притисната в ъгъла на обора.

— Няма ли поне да ми предложиш кафе, Джилиан?

Усети как напрежението обхваща тила й, както и туптенето в гръдния си кош. Видя гнева в очите му и макар че се почуди как не го бе забелязвала досега, не това я притесни. А собственият й накъсан пулс.

— Не — отвърна безизразно. — Няма.

Той пъхна палците си в гайките на колана и лениво я изгледа.

— Добрите обноски представляват проблем за теб.

Брадичката й се вирна.

— Добрите обноски не ме интересуват.

— Така ли? — Тогава той се усмихна така, че цялата се стегна — Тогава да ги зарежем.

С движение, твърде бързо, за да може да бъде избегнато, хвана предницата на ризата й и я дръпна към себе си. Първият шок дойде от усещането на дългото, мускулесто тяло срещу нейното.

— Дявол те взел, Мърдок… — Вторият шок дойде, когато устните му се залепиха върху нейните.

О, не… През съзнанието й се прокрадна тази сладка слабост, въпреки че се съпротивляваше като тигрица. О, не. Защо го усещаше толкова хубаво, защо имаше такъв чудесен вкус? Не би трябвало да желае това да продължава и продължава.

Джилиан се отблъсна от него, а се намери по-силно притисната и вече не можеше да се бута. Извиваше се, ала успя да се докара до лудост от усещането на тялото си, което се търкаше в неговото. Престани, изкрещя съзнанието й, когато в тялото й започна да лумва огън. Не трябваше, не биваше да го допуска. Знаеше как да надхитри желанието. В продължение на пет години се справяше без никакво усилие. Но сега… сега нещо пробягваше през нея прекалено бързо, извиваше се и се изплъзваше, така че не можеше да го хване и спре, преди окончателно да й убегне.

Кръвта й закипя, ръцете й започнаха да се вкопчват. А устата й започна да отговаря.

Бе очаквал яда й. Тъй като собственият му гняв бе взел връх, бе предизвикал нейния. Знаеше, че ще е бясна, че ще се съпротивлява, задето я бе надхитрил и взел нещо без позволението й. Яростта му изискваше тя да се бори, както желанието му изискваше той да вземе.

Бе очаквал мекотата на устните й. Защо иначе щеше толкова силно да му се иска да ги вкуси, че два дена не бе мислил за нищо друго? Очакваше тялото й да бъде стегнато с лек намек за едва доловими женски форми и извивки. То безпогрешно прилепна към неговото, сякаш е било създадено за това. Тя се дърпаше да се откъсне от него, с движения, от които кожата му настръхваше при допира.

После изведнъж ръцете й се обвиха около него. Устните й се разтвориха, не в знак на капитулация, а с жажда, която го разтърси. Ако страстта й кипеше, добре я беше прикривала. Тя сякаш избухна в една заслепяваща бяла светкавица от топлина, изникнала от нищото. Арън, разтърсен, отстъпи, като се опита да осмисли собствената си реакция и се бореше да сдържи собствените си желания.

Джилиан го гледаше, дишането й бе на пресекулки. Косата, посипала се по гърба й, отразяваше светлината, докато очите й бляскаха в тъмнината. Главата й бе замаяна и тя я разтърси, за да събере мислите си. Ала когато започнаха да идват първите свързани мисли, той изруга и отново залепи устни върху нейните.

Този път нямаше и сянка на борба, нито пък на капитулация. Срещна страстта му със страст, копнеж с равен по сила копнеж. Сандалово дърво и кожа. Този път вдъхна от аромата, пое го, както пое и силния, неумолим вкус на устните му. Езикът й заигра с неговия, докато отпиваше от горещите, стремглави, мъжки сокове. Имаше нещо предизвикателно примитивно в начина, по който я прегръщаше, по който я целуваше. Тя му се бе отдала. Щом приемаше някой мъж, не й трябваха и не искаше никакво лустро или маска, които да заблуждават и лесно да изчезват.

Остави тялото си да води. Откога копнееше за това? Някой да я прегръща, така да я замае, че да изтрие мислите и тревогите й. Тук нямаше отговорности, съществуваха само копнежите на плътта. Тук при тези топли, влажни устни върху нейните, при стегнатото тяло, притиснато до нейното, най-накрая бе само и единствено жена. Егоистична жена. Бе забравила това великолепно чувство, а може би и никога не го бе познала напълно.

Какво правеше с него? Арън се опита да се отдръпне, но откри, че ръцете му са пленени от плътната мекота на косата й. Опита се да мисли, но разбра, че разумът му се носи в аромата й. А вкусът й… В гърлото му се зароди нисък звук, докато превземаше устата й. Как би могъл да знае, че ще има такъв вкус? Прелъстителна, пикантна, примамваща. Ароматът й притежаваше пищността, която липсваше на тялото й, и комбинацията бе разкъсваща. Запита се как ще живее бе нея. С тази мисъл дойде и прозрението, че твърде бързо навлиза твърде дълбоко.

Арън внимателно се отдръпна, защото ръцете върху рамената й не бяха толкова спокойни, колкото му се искаше.

Джилиан започна да се олюлява, но се овладя. Господи боже, какво правеше? Какво направи? Дъхът й бързо и накъсано излизаше през устните й, докато го гледаше. Мургаво, дяволито лице, опитни устни… Бе забравила. Бе забравила коя е тя и кой е той. Бе забравила всичко, освен онова стремглаво усещане за свобода и топлина. Ще го използва срещу нея, помисли си мрачно. Ако го остави. Но нещо се бе случило, когато…

Не мисли сега, заповяда си. Просто го разкарай оттук, преди да станеш пълна глупачка. Много внимателно Джилиан свали ръцете на Арън от рамената си. Навири брадичка и се помоли гласът й да не трепне.

— Е, Мърдок, позабавлява се. Сега изчезвай.

Забавление ли, помисли си той, докато я гледаше. Каквото и да се бе случило, то нямаше нищо общо с това. Стаята леко се люлееше, както когато бе изгълтал наведнъж първите си шест бири преди сума ти години. И това не беше особено забавно, но бе голям урок. За който си плати на следващия ден. Реши, че и за този ще си плати.

Нямаше да се извини, си каза, като се насили да се отпусне. Дявол да го вземе, ако го направи, ала щеше да отстъпи, докато все още можеше. Наведе се небрежно да вдигне шапката си, която бе паднала, когато тя прокара пръсти през косата му. После бавно си я сложи.

— Права си, Джилиан — рече тихо, когато успя. — Не е лесно за един мъж да устои на жена като теб. — Усмихна се и килна шапката си. — Но ще се опитам.

— Постарай се, Мърдок! — викна тя след него, после обгърна тялото си с ръце, защото бе започнала да трепери.

Макар стъпките му да бяха затихнали, тя изчака още пет минути, преди да напусне обора. Когато излезе навън, дворът на ранчото бе тъмен и тих. Стори й се, че долавя звук от телевизор или радио от спалното помещение на работниците. Надолу по пътя светеха няколко лампи, където дядо й бе построил стаи за женените. Спря и се ослуша, но не чу двигателя на колата, с която Арън бе дошъл до ранчото.

Отдавна е заминал, помисли, завъртя се на пета, за да се прибере в къщата. Това бе двуетажна сграда от камък и дърво. Всички материали от Монтана. Безразборно построена къща на мястото на старата. Дядо й обичаше да се хвали, че е бил роден в къща, голяма колкото кухнята на сегашната. Джилиан влезе през предната врата, която все още никога не се заключваше.

Харесваше пространството, приятната комбинация от дърво, плочки и камък в дневната. В камината можеше да се изпече цял вол. Дантелените пердета на баба й в цвят на слонова кост все още бяха окачени на прозорците. На Джилиан често й се искаше да я бе познавала. Знаеше само, че е била ирландка с изящна красота и здрав гръб. Джилиан бе наследила цвета на косата й, а според спомените на дядо си и нрава й. А може би, помисли си кисело Джилиан, докато се качваше по стълбите, и здравия гръб.

Господи, как й се искаше да има някоя жена, с която да се посъветва. По средата на стълбите се спря и притисна с пръсти слепоочието си. Това пък откъде й хрумна, почуди се. Не си спомняше някога да е търсила близостта на жени. Толкова малко имаха същите интереси като нейните. А когато нямаше някакъв досаден сексуален проблем, с мъжете се оправяше много по-лесно.

Но сега, когато къщата бе така пуста, когато кръвта й все още кипеше, изпита нужда от жена, която би разбрала бушуващата й вътрешна война. Майка й? С тих смях Джилиан бутна вратата към спалнята си. Ако се обади на майка си и й разкаже как изгаря от желание и място не може да си намери, милата докторска съпруга щеше да почервенее като домат и несвързано да й препоръча хубава книга по темата.

Не, колкото и да обичаше майка си, тя не бе жена, която да разбере — ами, страстите, призна Джилиан, като сваляше работната си риза. Ако трябваше да е честна, точно това изпита в прегръдките на Арън. Може би само това можеше да почувства. Намръщена пусна джинсите на пода върху ризата си и отиде гола в банята.

Би трябвало да е щастлива, че изпита това. С бързо движение пусна горещата вода докрай, после добави струйка студена. От години не бе изпитвали нищо към никой мъж. Пет години, призна Джилиан и щедро изсипа соли за вана. С умело движение и няколко фиби закрепи косата си на кок.

Добре е, че си спомни за Кевин и за много кратката им и злощастна връзка. Дали една вечер в леглото се равняваше на връзка, запита се унило, после се отпусна в горещата вода. Все едно, беше пълно фиаско. Не трябваше да го забравя. Беше млада. Джилиан почти, почти успя да си помисли за това с хумор.

Младо, девствено момиче с премрежен поглед, ласкателен, чаровен стажант с ясни като езерна вода очи. Не я бе убеждавал да си легнат, не я бе насилвал. Не, Джилиан трябваше да признае, че бе пожелала да излезе с него. А той бе мил и внимателен с нея. Просто в думите „Обичам те“ двамата бяха вложили различно значение. За Джилиан бяха обет. За него бяха просто думи.

Трябваше да научи по този начин, че правенето на любов не означава любов или обет или сватба. Той се посмя над нея, може би с добро чувство, когато тя наивно заговори за бъдещето им. Той не искаше съпруга, не дори и партньорка, а момиче, което няма нищо против от време на време да споделя леглото му. Пренебрежението му я съсипа.

Беше готова да се превърне в каквото пожелае той — мила, светска лекарска съпруга като майка си, интелигентна предана домакиня, организирана брачна партньорка, която ловко върти кариера и семейство. Трябваха й месеци, преди да осъзнае, че се е направила на глупачка заради него, като бе възприела буквално всеки комплимент и мила дума, защото точно това искаше да чуе. Трябваше й още време и няколко хиляди километра, преди да може да признае, че той й бе направил услуга.

Не само я бе спасил от това да насили личността си в някакъв калъп, който никога нямаше да й бъде по мярка, но й бе дал и сериозни познания за мъжкия вид. Не можеше да има никакво доверие в мъжете в личен план. Щом им дадеш любовта си, властта да те наранят, си загубена, готова да направиш всичко, за да ги задоволиш, дори да загубиш индивидуалността си.

Когато бе малка, се бе опитвала да зарадва баща си и не бе успяла, защото твърде много приличаше на дядо си. Единственият мъж, когото някога бе обичала и който я приемаше такава каквато бе, беше Клей Барън. Него вече го нямаше.

Джилиан се отпусна назад, затвори очи и остави горещата вода да отнесе умората. Арън Мърдок не търсеше партньор, тя — също. Случилото се помежду им в обора беше грешка, която повече нямаше да се повтори. Той може и да си търси любовница, но тя — не.

Джилиан Барън разчиташе само на себе си и бе доволна от това.