Нора Робъртс
Да прескочиш границите (12)

Дванадесета глава

Отдаде се на работата, докато мускулите го заболяха и не можеше да мисли за нищо друго, освен как да ги отпусне. Вероятно пиеше повече. Яздеше с добитъка, часове на седлото, събираше заблудените животни и поемаше повече прах, отколкото храна. Прекарваше дългите, потни летни дни в лагера на пасището, без да спира от изгрев до залез. Понякога, много рядко, успяваше да я изхвърли от съзнанието си.

В продължение на три седмици Арън беше нетърпим. Поне така мърмореха хората му, когато не ги чуваше. Заради жена е, решиха. Само една жена може да докара мъжа до ръба и после леко да го бутне. Името на Барън им беше на устата. Ами Мърдок и Барън никога не са се разбирали, та нищо чудно нямаше. Никой не бе очаквал от това да излезе друго, освен бурни страсти и лоши чувства.

Ако Арън дочуваше приказките, не им обръщаше внимание. Бе дошъл в лагера да работи и щеше да прави точно това, докато я изкара от мислите си. Никоя жена нямаше да го принуди да пълзи. Каза й, че я обича, а тя захвърли думите му, чувствата му, обратно в лицето му. Не се интересувала.

Арън пусна нов стълб за оградата на земята, а потта обилно се стичаше по гърба му и отстрани. Може би беше първата жена, която някога бе обичал, това не означаваше, че ще е последната. Мощно стовари чук върху стълба и изсъска от усилието.

Нямаше намерение да търси обяснение — не и тогава, не и по този начин. Някак си думите започнаха да се изливат и не успя да ги задържи. Да не би да ги искаше завързани с панделка, чисти и подредени? Ругаейки, отново стовари чука, а стълбът се разтресе и изгърмя. Може би притежаваше повече изтънченост, отколкото бе проявил пред нея, и вероятно трябваше да я използва. С някоя друга. С някоя, която да не кара чувствата му да се излеят, а после да го стисне за гърлото.

Как, за бога, му хрумна, че тя има тези нежни страни, сладката уязвимост под цялата официалност и предизвикателство? Сигурно съм бил луд, си каза, и започна да реже нова тел, Джилиан Барън беше студена, праволинейна жена, която се интересуваше повече от броя на животните си, отколкото от истински чувства.

А бе почти болен от любов по нея.

Стисна телта толкова здраво, че тя проби ръкавицата и се впи в ръката му. Отново изруга. По някакъв начин трябва да го преодолее. Имаше отговорност и към собствената си земя.

Спря и се огледа. Хълмиста, море от трева, извисила се през лятото, зелена и люлееща се. Небето бе безмилостно синьо, а слънцето печеше, силно и ярко. Би трябвало да му стига — тези хиляди акри. Добитъкът му беше угоен и здрав, годинаците растяха. След няколко седмици ще ги съберат и ще ги откарат в Майлс сити. Когато тези усилни дни приключат, мъжете ще празнуват. Полагаше им се. И той също, мрачно си нареди Арън. За бога, и той щеше да празнува.

Бе готов да даде половината от това, което има, за да я изкара от мислите си поне за един ден.

Като се мръкна изми потта и мръсотията от деня. Долавяше аромата на вечерята през отворените прозорци на бунгалото. Вкусно червено месо. Някой свиреше на китара и пееше за самотната, отхвърлена любов. Усети, че повече му се иска бира, отколкото от месото. Тъй като бе наясно, че човек не може да работи, без да яде, натрупа храна върху чинията си и я прехвърли в стомаха си. Ала с удоволствие пресуши първо една, после втора бира, докато мъжете седнаха да играят вечерната игра покер. Ставаха все по-шумни и той взе опаковка от шест бири и излезе на тясната дървена веранда.

Звездите започваха да изгряват. Чу един койот да вие по луната, после млъкна. Въздухът не трепваше, както и през деня, едва забележимо захладня, ала вече долавяше миризмата на сладката детелина и дивите рози. Подпря гърба си на парапета на верандата и си пожела да изпразни съзнанието си. Но се замисли за нея.

Облечена и побесняла, по средата на езерцето, тихо напяваща на осиротялото теле, засмяна към него с разпиляна коса на земята при ограждението за коне, разплакана в прегръдките му заради заклания й добитък. В един момент нежна, в следващия чепата — не, тя не беше въздържана жена. Обаче бе единствената, която той желаеше. Бе единствената, към която изпитваше достатъчно силни чувства, за да го боли.

Арън отпи голяма глътка. Емоционалната болка не го интересуваше. Нека поетите се занимават с това. Тя не го искаше. Арън изруга и се загледа намръщено в тъмнината. Наистина не го искаше — той не бе глупак. Може би потребностите й не бяха като неговите, ала все пак имаше такива. За първи път от седмици започна да разсъждава трезво.

Осъзна, че не бе изиграл добре ръката си. Не бе в негов стил да се разкрие толкова рано, от друга страна пък не бе подготвен така да се размекне по една жена. Замислено опипа шапката си и се загледа в звездите. Тя бе твърдо решена да прави, каквото си реши, и бе време да я накара да се поизпоти.

Не, няма да се върне на колене, каза си Арън с мрачна усмивка. Но щеше да се върне. Дори и ако трябваше да я спъне и маркира като животно, щеше да има Джилиан Барън.

Когато вратата с мрежата против насекоми се отвори, разсеяно се обърна да погледне. Вече можеше да понесе компания.

— Късметът ми изневери.

Дженсън, помисли Арън, като мислено си представи човека, докато му предлагаше бира. Леко нервен. Това бе първият му сезон в „Двете М“, но не беше глупак. Бе човек, който странеше от другите и чието минало можеше да се прочете върху износеното седло и закърпените ботуши.

Дженсън седна на първото стъпало, така че хлътналите му бузи бяха засенчени от покрива на верандата. Арън отбеляза, че можеше да е някъде между трийсет и пет и петдесет години. Очите му изглеждаха възрастни, такива, каквито се получават след дълги години взиране в слънцето по чужди имоти.

— Не падат ли карти? — попита разговорчиво Арън, докато наблюдаваше как Дженсън си свива цигара. Не пропусна да отбележи, че пръстите му леко треперят.

— Така е от седмици. — Дженсън леко се засмя и драсна клечка кибрит. — Проблемът е, че не мога да се удържа да не играя. — Погледна косо към Арън и отново отпи. Дни наред събираше сили за този разговор и почти бе налял достатъчно бира в себе си, за да продължи. — Ти имаш късмет на игралната маса.

— Понякога имам, понякога — не — отвърна Арън и реши, че Дженсън опипва почвата за аванс или заем.

— Късметът е странно нещо. — Дженсън избърса уста с опакото на ръката си. — Барън имаха доста лош късмет напоследък. Като им изчезна добитъка — продължи, когато Арън му хвърли поглед. — Някой си докара добри пари от месото.

Арън усети нотката горчивина. Небрежно отвори друга бутилка и му я подаде.

— Лесно се прави печалба, когато месото ти излиза без пари. Който и да го е отмъкнал, чудесно се е справил.

— Да. — Дженсън дълбоко вдъхна от цигарата. Бе чувал слуховете, че между Арън Мърдок и момичето на Барън има нещо, но май не бяха верни. Повечето приказки се отнасяха до враждата между двете семейства. Била от години и изглеждаше, че ще продължава още години напред. В момента отчаяно му се искаше да вярва в това. — Предполагам, че от тази страна на оградата няма голямо значение колко глави добитък изчезват от стадото на Барън.

Арън протегна крака и ги кръстоса при глезените. Приведената периферия на шапката засенчваше очите му.

— Хората трябва сами да се оправят — отвърна лениво.

Дженсън навлажни устни и мушна малко по-надълбоко.

— Чувал съм да се говори, че дядо ти се е черпел с говеждото на Барън.

Очите на Арън се присвиха на цепки, ала той овладя гнева си.

— Приказки — съгласи се. — Няма доказателства.

Дженсън отпи поредната голяма глътка от бирата.

— Чух, че някой доприпкал право в имота на Барън и отмъкнал породистото годиначе, поколение на страхотния бик.

— Добре изпипана работа. — Гласът на Арън бе безизразен, Дженсън явно опипваше почвата, но не за заем. — Ще е жалко, ако са го откраднали за крехко месо — добави. — Годиначето изглежда като баща си — истинска машина за пари. Разбира се, след няколко месеца ще изпъква като черна овца в малко стадо. Жалко ще е да се загуби отличното родословие.

— Говорят се разни неща — измърмори Дженсън, като прие новата бира, подадена му от Арън. — Интересувал си се от бика на Барън.

Арън отпи от бутилката, бутна назад шапката си и мило се усмихна.

— Винаги се интересувам от добрата стока. Да знаеш как мога да се сдобия с такава?

Дженсън се втренчи в лицето му и преглътна.

— Може би.

 

 

Джилиан намали, като подмина бялата, дървена къща. Празна. Разбира се, че е празна, каза си. Дори и да се е върнал, няма да си е у дома преди обед. Не трябваше да идва в имота на Мърдок, когато имаше куп своя работа за вършене. Не можеше да стои настрани. Ако скоро не се върнеше, щеше да се направи на глупачка и да се качи в лагера на пасището и…

И какво, запита се. Половината време не знаеше какво иска да прави, какво чувства, какво мисли. В едно бе убедена и то беше, че това са най-нещастните три седмици в живота й. Заплашително близко бяха до скръб.

Нещо в нея умря, когато той си тръгна — нещо, което не си бе признавала, че съществува. Беше се убеждавала, че няма да се влюбва в него. Невъзможно бе да се преброи колко пъти си бе повтаряла, че няма да се случи, дори и след като вече се беше случило. Защо не бе разпознала чувството?

Допусна, че невинаги е лесно да се разпознае нещо, което преди не си изпитвал. Особено, ако нямаше обяснение. Жена, свикнала да получава и прави своето, нямаше работа да се влюбва в мъж, също толкова твърдоглав и независим.

Да се загубиш от любов. Реши, че изразът е уместен. Когато се случи, загубваш почва под краката си и падаш.

Може би го каза сериозно, помисли си. Може би за него е било повече от думи. Щом той я обичаше, това не значеше ли, че има някой, върху когото да се опре, когато пада? Издиша продължително и спря пред голямата къща на ранчото. Щом говореше сериозно, защо не бе тук? Грешка, каза си с наложено спокойствие. Винаги е грешка прекалено да разчиташ на някого. Хората се отдръпват или просто си отиват. Но ако можеше да го види поне още веднъж…

— Цял ден ли ще киснеш в джипа?

Джилиан подскочи и като се обърна, видя Пол Мърдок бавно и премерено да излиза на верандата. Слезе от джипа и се почуди кое от предварително измислените и извинения ще бъде най-сполучливо.

— Седни — нареди й Мърдок, преди да вземе решение. — Карън приготвя кана с чай.

— Благодаря. — Чувстваше се неловко, седна на ръба на люлката на верандата и се зачуди какво да каже.

— Още не се е върнал от лагера — безцеремонно й съобщи Мърдок, докато се отпускаше в люлеещия се стол. — Не си напъвай мозъка, момиче — заповяда с нетърпелив жест. — Може да съм стар, но много добре виждам какво става под носа ми. Вие двамата за какво се сдърпахте?

— Пол. — Карън донесе подноса с чашите и ледената кана. — Джилиан има право на личен живот.

— Личен живот! — изсумтя той, докато Карън поставяше подноса на масата. — Тя се влачи след сина ми.

— Да се влача! — Джилиан за миг скочи на крака. — Не се влача след никого и след нищо. Ако искам нещо, си го взимам.

Той се засмя, залюля се напред-назад, захриптял от усилието, докато тя ядно го гледаше.

— Харесваш ми, момиче, дявол ме взел, ако не е така. Има привлекателно лице, нали, Карън?

— Прекрасно. — Карън с усмивка подаде на Джилиан чаша чай.

— Благодаря. — Тя сковано седна на мястото си. — Просто се отбих да кажа на Арън, че кобилата е добре. Ветеринарят мина вчера, за да я прегледа.

— Не можа ли да измислиш нещо по-убедително? — вметна Мърдок.

— Пол. — Карън седна на облегалката на люлеещия се стол и сложи длан върху ръката му.

— Ако искам тор, трябва само да се разходя из пасището си — измърмори той, после насочи бастуна си към Джилиан. — Да не би да ми кажеш, че не искаш момчето ми?

— Господин Мърдок — започна Джилиан с ледено достойнство. — С Арън имаме бизнес споразумение.

— Когато човек умира, не иска да си губи времето — отвърна Мърдок намръщено. — Сега, ако искаш да ме погледнеш в очите и директно да ми заявиш, че нямаш чувства към този мой син, добре. Ще си поговорим за времето.

Джилиан отвори уста, после пак я затвори и безпомощно поклати глава.

— Кога ще се върне? — прошепна. — Минаха три седмици.

— Ще се върне, като престане да бъде така твърдоглав като теб — рязко й обясни Мърдок.

— Не знам какво да правя. — След като думите се търкулнаха, тя замръзна от изненада. През живота си никога пред никого не бе изричала гласно подобно нещо.

— Ти какво искаш? — попита я Карън.

Джилиан вдигна очи и ги изгледа — възрастния мъж и красивата му съпруга. Ръката на Карън бе върху неговата на бастуна. Рамената им се докосваха. Няколко откъслечни пъти през живота си бе виждала подобна съвършена близост, която произтичаше от дълбока, трайна обич. Лесно можеше да се разпознае и бе за завиждане. Също малко плашеше. Дойде й като удар, като осъзна, че иска същото за себе си. Един мъж за цял живот. Но ако в крайна сметка любовта за нея представляваше това, разбра, че мечтата трябва да е споделена.

— Все още търся — прошепна.

— С този джип четири по четири — Мърдок кимна към него — няма да ти е трудно да се изкачиш до лагера.

Джилиан се усмихна и остави чашата.

— Не мога така. Не става, ако не го срещна при равни условия.

— Упорита, млада глупачка — измърмори Мърдок.

— Да. — Джилиан отново се усмихна и се изправи. — Ако ме иска, ще вземе точно това. — Звукът от двигател я накара да погледне натам. Когато разпозна пикапа на Гил, се намръщи и отправи към стълбите.

— Госпожо. — Той докосна шапка за поздрав към Карън, но дори не отвори вратата на автомобила. — Господин Мърдок. Има проблем — каза лаконично, като отмести поглед към Джилиан.

— Какво има?

— Обади се шерифът. Изглежда, че са разпознали годиначето в едно стадо на около двеста и трийсет километра южно оттук. Иска да отидеш и сама да провериш.

Джилиан стисна края на отворения прозорец.

— Къде?

— Стадото на стария Лараби. Веднага ще те откарам.

— Остави си джипа тук — предложи й Мърдок, като се изправи. — Някой от хората ми ще го докара до вас.

— Благодаря. — Втурна се да заобиколи пикапа. — Да тръгваме — нареди веднага щом вратата до нея се тресна. — Как така, Гил? — попита, докато излизаха от двора на ранчото. — Кой го е разпознал?

Гил се изплю през прозореца и почувства голямо задоволство.

— Арън Мърдок.

— Арън…

Гил остана още по-доволен, когато Джилиан зяпна.

— Да. — Когато стигна до разклонението, се отправи на юг и с постоянна скорост бързо навърташе километрите.

— Но как? Арън от седмици е в лагера и…

— Може би ще спреш да питаш, за да мога да ти обясня, или пък няма да млъкнеш.

Изгаряща от нетърпение, Джилиан се успокои.

— Кажи ми.

— Изглежда, че един от хората на Мърдок, тип на име Дженсън, е имал пръст в кражбата. Не останал доволен от дяла си и така или иначе проиграл повечето пари. Решил, че щом са отмъкнали петстотинте и им се е разминало, ще може да свие едно и за себе си.

— Бебчо — измърмори Джилиан и скръсти ръце на гърди.

— Да. Тук е уцелил в десетката. Оценил е породистия бик, когато го е видял, и го откарал при Лараби. Някога работил там, преди Лараби да закъса. Все едно, започнал да се изнервя, когато човекът, организирал голямата кражба, подразбрал кой е задигнал бичето, и решил да се отърве от животното. Снощи се опитал да го продаде на Арън Мърдок.

— Разбирам. — И за това вече му бе задължена, намръщено си помисли Джилиан. Беше трудно да се изправиш лице в лице с човек, към когото дълговете ти се трупат. — Ако това е Бебчо и този Дженсън е замесен, ще хванем и останалите.

— Ще видим дали е Бебчо — продължи Гил, после я предпазливо я изгледа. Преди два часа арестуваха Джо Карлсън.

— Джо? — Изумена се извъртя в седалката си, за да зяпне Гил. — Джо Карлсън?

— Изглежда си е купил малък имот в Уайоминг. Става ясно, че вече е закарал двеста глави от твоите да пасат там.

— Джо. — Джилиан се намести и загледа право напред. Дотук с доверието, каза си. Дотук с професионалната й преценка на хората. Клей не бе искал да го наеме, тя настоя. Едно от първите й важни решения в Утопия се бе оказало първата й голяма грешка.

— Оказва се, че и мен ме е заблудил — промърмори Гил след малко. — Отвсякъде си разбираше от добитъка. — Отново плюна и нагласи ченето си. — Не трябваше да се доверявам на човек с нежни ръце и чиста шапка.

— Аз го наех — промълви Джилиан.

— Аз работих с него — отвърна й Гил. — Рамо до рамо. И ако мислиш, че от това не ми присяда, нищо не разбираш. Да ме изиграе — изръмжа. — Мен!

Наранената му гордост я разсмя. Джилиан подпря крака на таблото. Станалото, станало, каза си. Щеше да си върне голяма част от откраднатия добитък и да получи възмездие. А като дойде време пак да събират животните, отново щеше да излезе на чисто. Може би в крайна сметка ще успеят да купят нов джип.

— От шерифа ли научи всичко?

— От Арън Мърдок — каза Гил. — Отби се точно преди да дойда да те взема.

— В ранчото ли? — попита го с небрежен тон, който никого не можеше да заблуди.

— Мина оттам, за да ми разкаже.

— А каза ли нещо друго?

— Само че има много работа за вършене. Зает човек.

— Аха. — Джилиан обърна глава и се загледа през прозореца.

Гил се възползва и широко се ухили.

 

 

Тя чака почти до мрак. Бе невъзможно да потисне надеждата, че ще се отбие или обади, дори и само за да провери дали всичко е наред. Измисли си дузина встъпителни слова и ги редактира. Разхожда се нервно. Когато осъзна, че ще закрещи, ако остане още една минута между четири стени, отиде в конюшнята и оседла кобилата.

— Мъже — изръмжа, като дръпна колана. — Ако е някаква игра, без мен.

Готова за езда, Далила подуши въздуха в момента, когато Джилиан я изведе. Когато я яхна, кобилата затанцува и за миг се опъна. Не след дълго светлините на ранчото останаха зад гърба им.

Ездата ще я разведри, си каза. Всеки би полудял след такъв ден. Завръщането на Бебчо малко успокои болката от предателството, която изпита, след като разбра, че Джо Карлсън я бе ограбил. Методична кражба, помисли си, докато предлагаше съвет и съчувствие. Никак не беше глупав, реши, подмолно и систематично бе насочвал вниманието й към Мърдок, докато бе прекарвал собствените й говеда през собствената й ограда. Докато не намери нов отговорник на пастирите, ще трябва да добави задълженията му към своите.

Щеше да й дойде добре, заключи, за да не мисли за разни неща. Арън. Ако иска да я види, знае къде да я намери. Явно бе направила услуга и на двама им, като го отблъсна преди няколко седмици. Ако не го беше сторила, щяха да изпаднат в много болезнено положение. А сега всеки си вървеше по своя път, точно както бе очаквала от самото начало. Е, на моменти бе проявила слабост, както онази сутрин в „Двете М“, но нямаше да траят дълго. През следващите няколко седмици щеше да е прекалено заета, за да се тревожи за Арън Мърдок и разни глупави мечти.

Джилиан си каза, че не беше отишла нарочно при езерото, а просто бе оставила Далила сама да избере пътя. Във всеки случай все още бе предпочитано място за усамотение, независимо от спомените, които витаеха там.

Луната бе кръгла и бяла и посребряваше всичко. Повтори си, че не е нещастна, а само изморена след дълъг ден, изпълнен с пътуване, разговори с шерифа, отговори на въпроси. Не можеше да е нещастна, когато най-накрая получи своето. Когато умората отмине, ще отпразнува. Доплака й се и се намрази заради това.

Когато забеляза отражението на луната във водата, подкара Далила в по-лек галоп. Не се чуваше звук, освен постоянното чаткане на копитата на коня й. Чу жребеца в момента, когато кобилата го надуши. Сърцето на Джилиан силно се разтуптя, тя овладя плашливата Далила и я спря. Арън излезе от сянката на една топола, без да продума.

Знаеше, че тя ще дойде, рано или късно. Можеше да отиде при нея или да изчака тя да дойде. Някак си почувства, че трябва да се срещнат върху земя, която принадлежи и на двамата.

По-добре да се видят сега и да приключат, помисли си Джилиан, ала докато слизаше от коня усети, че ръцете й са мокри от напрежение. Нищо не можеше да скове гърба й по-успешно. В пулсиращата тишина тя завърза кобилата. Когато се обърна, видя, че Арън е застанал зад нея, тихо като дива котка, с каквато веднъж го бе сравнила. Застана добре изправена и произнесе с безразличен тон:

— Върна се значи.

Очите му бяха мързеливи и развеселени, докато проучваше лицето й.

— Мислеше, че не трябва ли?

Брадичката й се вирна, както бе очаквал.

— Изобщо не съм мислила за това.

— Така ли? — Усмихна й се, това трябваше да я предупреди. — А за това мисли ли? — Придърпа я към себе си, с една ръка на кръста й, а другата на врата й, и погълна устните, за които бе зажаднял. Очакваше да се съпротивлява, в този момент може би и го желаеше, но тя отвърна на търсенето на устата му с предишната сила и енергия.

Когато откъсна устни, тя не се пусна, а зарови лице в рамото му. Все още я искаше, мисълта бумтеше в главата й. Не го бе загубила, не още.

— Прегърни ме — прошепна. — Моля те, поне за малко.

Как успяваше да го постигне, почуди се Арън. Как можеше да промени настроението му от лудост до нежност само за секунди? Може би никога не бе знаел как да се оправя с нея, обаче имаше намерение да продължава да се учи.

Щом усети, че самообладанието й се връща, тя се отдръпна.

— Искам да ти благодаря за това, което направи. Шерифът ми каза, че си получил сведения чрез Дженсън и…

— Не желая да говорим за добитъка, Джилиан.

— Добре. — Стисна ръце и се обърна. Не, дойде време да оставят този въпрос и да обсъдят това, което бе наистина важно. Изключително важно. — Мислих за случилото се, за това, което каза при последната ни среща. — Това ли бяха подготвените речи? Онези бяха толкова спокойни и ясни. Изви пръсти, докато я заболя, след което ги пусна. — Арън, говорех сериозно, когато казах, че не очаквам да чуя подобни неща. Други жени държат на това.

— Аз не ги казах на други жени.

— Толкова лесно се изричат — отвърна с наситен шепот. — Толкова лесно.

— Не и за мен.

Тя бавно се извърна, предпазлива, сякаш очакваше от него да предприеме нещо, каквото не очакваше. Изглеждаше толкова спокоен, помисли си тя. Ала щом лунната светлина огря очите му…

— Не е лесно — прошепна той.

— Кое по-точно?

— Да те обичам.

Можеше веднага да отиде при нея, в този момент, да я притисне към себе си, докато не останеха думи, мисли. Но брадичката й бе вирната, а очите — плувнали в сълзи.

— Може би така е писано. Не ти предлагам лесен път.

— Никой досега не ме е обичал както аз искам. — Преглътна и отстъпи. — Никой, освен Клей и той никога не го изрече. Нямаше нужда.

— Не съм Клей, нито баща ти. И няма друг, който да те обича като мен. — Направи крачка към нея и макар тя да не се дръпна, сякаш видя как всеки неин мускул се напрегна. — От какво се страхуваш?

— Не се страхувам!

Той се приближи.

— До смърт.

— Че ще престанеш. — Думите й се откъснаха, а тя стисна ръце зад гърба си. Веднъж започнала, те се изляха бързо и гладко. — Че ще решиш, че никога не си ме обичал истински. А аз ще се отдам, ще започна да завися и да се нуждая от теб. През по-голямата част от живота си не съм зависила от никого за нищо.

— Аз не съм никой — тихо й отвърна.

Издиша накъсано.

— Откакто замина, нищо друго не ме интересуваше, освен да се върнеш.

Прокара ръце по нейните.

— А след като се върнах?

— Няма да го понеса, ако не останеш. И макар да смятах, че мога да се справя с болката, не мога да понеса страха. — Сложи ръце на гърдите му, когато започна да я притиска към себе си.

— Джилиан, мислиш ли, че можеш да ми говориш неща, които нямам търпение да чуя, и да не те докосвам? Не знаеш ли, че рискът е и за двете страни? Зависимост и за двете страни?

— Може би. — Наложи си да диша равномерно, докато успее да се изкаже. — Но хората невинаги се стремят към едно и също.

— Какво например?

Този път тя навлажни устни.

— Ще се ожениш ли за мен? — Изненадата в очите му накараха мускулите й отново да се стегнат.

— Предлагаш ли ми?

Тя се измъкна от ръцете му, наруга се заради глупостта си, а него, задето й се присмя.

— Върви по дяволите — рече и се отправи към коня си.

Хвана я за кръста и я вдигна от земята, докато тя риташе.

— Господи, бързо гориш — измърмори той и накрая я притисна на земята. — Имам чувството, че ще прекарам най-хубавата част от живота си да се боря с теб. — Показа забележително търпение и изчака, докато тя изчерпа запасите си от ругатни и престана, като дишаше тежко. — Възнамерявах да ти поставя този въпрос иначе — изрече той.

— Например като започна с „Би ли“. Но както виждам, това си е загуба на време. — Втренчи се в него, а той се усмихна. — Боже, колко си хубава. Недей да спориш — предупреди я, когато тя си отвори устата. — Ще ти го повтарям, когато си искам, така че пробвай да го преглътнеш.

— Подиграваш ми се — тръгна да му казва, но той я прекъсна.

— И на двама ни. — Наведе глава и я целуна, отначало нежно, после с нарастваща страст. — Сега… — Внимателно отпусна китките й, докато се увери, че няма да го удари.

— Давам ти една седмица да си оправиш работите в ранчото.

— Седмица…

— Млъкни — предложи й. — Една седмица, а следващата ще отделим за сватбата.

Джилиан лежеше съвсем неподвижно и се наслаждаваше. Пълно щастие.

— Една сватба не отнема цяла седмица.

— Така, както действам аз, отнема. Когато се върнем…

— Откъде да се върнем?

— Откъдето можем да сме сами — обясни й. — Ще започнем да правим планове.

Протегна ръка към бузата му.

— Дотук ми харесва. Арън, кажи го още веднъж, докато те гледам.

— Обичам те, Джилиан. През повечето време те и харесвам и не мога да скрия, че не ми е неприятно да се караме.

— Май говориш сериозно. — За миг затвори очи. Когато отново ги отвори, те се смееха. — Трудно е се вярва на един Мърдок, но ще рискувам.

— Ами на една Барън?

— Стопроцентово — отвърна и навири брадичка. — Обичам те, Арън. Ще ти бъда ужасна жена и страхотен партньор. — Усмихна се, когато устните му се притиснаха към нейните. — Ами плановете?

— Ти имаш ранчо, аз имам ранчо — продължи, като целуна дланта й. — Не ме интересува особено дали ще ги управляваме заедно или поотделно, но трябва да решим къде да живеем. Твоята къща, моята къща, и за двамата няма да е много удобно. Ще си построим наша къща и в нея ще отгледаме нашите деца.

Наши. Стори й се, че това е най-вълнуващата дума на света. Щеше да я използва много често, всеки ден през останалата част от живота си.

— Къде?

Погледна над главата й, очите му се плъзнаха по езерото и самотата.

— Точно върху проклетата межда.

Джилиан се засмя от все сърце и обгърна шията му.

— Каква межда?