Нора Робъртс
Да прескочиш границите (1)

Първа глава

Вятърът бръснеше бузите й. Преминаваше през косите й с едва доловим аромат на пролет и растеж. Джилиан изви лице да посрещне полъха, в израз колкото на предизвикателство, толкова и на признателност. Стройната кобила под нея напрегна мускули, за да препусне още по-бързо. Често яздеха — две свободни създания, докато слънцето не докоснеше хоризонта.

Копитата тъпчеха късата, остра трева, както и нацъфтелите тук-там диви цветя. Джилиан дори не обърна внимание на лютичетата, насочвайки се към пътеката. Тук земята бе спечена, кафява на цвят и обрамчена със сребърносив градински чай.

В тази груба, открита равнина не растяха дървета, но Джилиан не търсеше сянка. Тя препускаше покрай поле с жито, което белееше на слънцето, и се полюшваше от едва доловим ветрец. По-нататък се издигаше висока трева, акри трева, почти готова за първата коситба. Чу и разпозна песента на полска чучулига. Ала тя не беше фермер. Ако някой я бе определил като такава, Джилиан щеше да се засмее или наежи в зависимост от настроението.

Имаше посеви, защото реколтата бе необходима, както зеленчуковите лехи се садяха и гледаха. Като отглеждаш собствената си храна, се чувстваш по-независим. А според Джилиан нямаше нищо по-важно от това. Ако годината бе добра, оставаше достатъчно продукция, която докарваше по някой долар отгоре. А с тези няколко долара се купуваха още животни. Всичко опираше до животните.

Тя отглеждаше говеда — както дядо си, както и баща му преди това.

Земята се простираше докъдето поглед стига. Нейната земя. Хълмиста и богата. Никнеха акри жито, а отвъд тях се намираха равнините и пасищата, където пасеше добитъкът и конете. Днес тя нямаше намерение да обхожда загражденията, да брои животни или да забие нос в сметките в кабинета от кожа и дъб на дядо си.

Джилиан не бе отгледана в неравните, просторни равнини на Монтана. Не беше родена и на седлото. Бе израснала в Чикаго, защото баща й бе предпочел медицината пред отглеждането на животни, изтока пред запада. Джилиан не го бе обвинявала както дядо й — това бе въпрос на избор. Всеки имаше право да живее какъвто живот иска. Затова преди пет години, когато навърши двайсет години, бе дошла тук, при корените си.

На билото на хълма Джилиан спря кобилата. Оттук виждаше пасищата отвъд засетите поля, заградени с телена ограда, почти незабележима от това разстояние. Създаваше се илюзията за открито пространство, където животните можеха да се разхождат на воля. Някога е било така, замисли се тя, като отметна коса към гърба. Ако присвиеше очи, почти я виждаше — незаградена, свободна — както по времето, когато предшествениците й са дошли да се установят тук. Бяха доведени от треската за злато, а земята ги бе задържала. Задържа и нея.

Злато, помисли си и поклати глава. На кого му трябва злато, когато в самото пространство се криеше безценно богатство? Предпочиташе ширналата се земя с уединените планини и долини. Ако прадедите й бяха продължили по на запад към високите планини, щяха да превиват гръб в златоносните потоци или в мините. Може би щяха да се заселят там, да откриват самородно злато и да вадят златен прах, но никога нямаше да открият нищо по-скъпо от това. От първия момент Джилиан бе разбрала стойността на земята и привлекателната й сила.

Тогава бе десет годишна. По покана на дядо си — по заповед на дядо си, поправи се тя с глупава усмивка — двамата с брат й Марк заминаха на запад за Утопия. Марк, разбира се, вече бе ходил там. Той беше на шестнайсет, тих и способен като баща им. И не проявяваше по-голям интерес към земеделските занимания от баща си.

Първата среща с ранчото не я изненада, макар да не бе това, което много деца, изложени на дългогодишното влияние на уестърните, биха очаквали. Беше просторно и някак си подредено. Оградени площадки за разходка на конете, конюшни, обори и очарованието на стабилната къща. Едва десетгодишна, Джилиан бе разбрала, че не е създадена за чикагските улици и тротоари, а за това открито небе и безкрайна земя. Макар и само на десет, вече бе преживяла първата си любов от пръв поглед.

Ала с дядо й не се харесаха от пръв поглед. Той беше корав, врял и кипял в житейски битки, властен старец. Ранчото и стадото бяха животът му. Нямаше ни най-малка представа какво, да прави с източеното момиче, което по случайност бе дъщеря на сина му. Дни наред се оглеждаха подозрително, докато той не направи грешката да пусне някаква саркастична забележка за баща й, предпочел хапчетата и спринцовките. Джилиан кипваше бързо и веднага скочи в защита на баща си. Всичко приключи с крясъци един срещу друг, Джилиан бе зачервена и не се разплака, дори и след като я заплашиха с каиша за точене на бръснача.

Накрая се разделиха със смесени чувства на взаимно уважение и неприязън. След това за рождения й ден й изпрати правена по поръчка жълтеникавокафява каубойска шапка. И така започна всичко…

Може би се заобичаха така силно, защото не бързаха в чувствата си. По време на редките си гостувания, докато тя растеше, той неусетно я научи на всичко — как да познава времето по миризмата във въздуха и промените в небето, как да изроди тръгнало с краката напред теле, как да обхожда оградите или да се грижи за биче. Викаше му Клей, защото бяха приятели. А когато за пръв и последен път се опита да дъвче тютюн, той държа главата й, докато повръщаше. Не й чете конско.

Щом зрението му отслабна, Джилиан се зае със счетоводството. Никога не стана въпрос за това — както никога не става въпрос и за това, че пристигането й през лятото, когато навърши двайсет, ще е за постоянно. Когато болестта започна да го поваля, тя постепенно пое задълженията по ранчото, макар официално да не го бяха обсъждали.

След като умря, ранчото остана за нея. На Джилиан не й бе нужно да чуе завещанието, за да го разбере. Клей знаеше, че тя ще остане. Изтокът бе останал зад гърба й, а дори и да имаше спомени от там, които все още се бунтуваха в нея, тя ги погреба. Много по-лесно, отколкото бе погребала дядо си.

Тъгуваше за себе си и това я направи нетърпелива. Клей бе водил дълъг и труден живот, вършил бе каквото искаше и както го искаше. Болестта му то беше изтощила и ако бе продължила, щеше да му донесе болка и унижение. Това щеше да му е неприятно, щеше да я наругае, ако я беше видял как плаче за него.

За Бога, момиче! За какво си пилееш времето? Не знаеш ли, че ранчото теб чака? Вземи няколко помощници да проверите загражденията на запад, преди животните да се разпилеят из цяла Монтана.

Да, помисли си с лека усмивка. Щеше да каже нещо подобно, щеше да я понаругае и да й обърне сърдито гръб. Разбира се, тя щеше да отвърне на ругатнята.

— Досаден стар мечок — измърмори си тя. — Ще превърна Утопия в най-доброто ранчо в Монтана напук на теб. — С усмивка обърна поглед към небето. — Само гледай!

Кобилата долови промяната в настроението й и започна нетърпеливо да танцува, като мяташе глава.

— Добре, Далила. — Джилиан се наведе да потупа кадифения врат. — Целият следобед е пред нас. — С умело движение обърна кобилата и я подкара в плавен галоп.

Не разполагаше с много подобни свободни моменти, затова ги ценеше. Както стояха нещата, Джилиан знаеше, че си ги е откраднала. Това ги правеше още по-сладки. Ако утре трябваше да работи осемнайсет часа, за да ги компенсира, щеше да го направи, без да се оплаква. Дори и счетоводството, помисли си с въздишка. Макар да трябваше да нагледа болната юница, а проклетият джип се бе развалил за трети път този месец. И оградата по междата. Междата с Мърдок, помисли си намръщено.

Враждата между семействата Барън и Мърдок датираше от 1900-а година, когато Ноа Барън, прадядо й, бе пристигнал в югоизточна Монтана. Бе възнамерявал да продължи нататък, към планините и златото, но бе останал. Семейство Мърдок вече бе там с обширното си и богато ранчо. Смятали Барън за селяни, натрапници, обречени да се провалят или да бъдат изгонени. Джилиан стисна зъби, като си спомни разказите на дядо си — срязани телени заграждения, откраднат добитък, съсипани реколти.

Но Барън бяха останали, оцелели и успели. Не, не разполагаха с толкова земя, колкото Мърдок, нито с толкова пари, но знаеха как най-добре да се възползват от това, което имат. Ако дядо й бе открил нефт както Мърдок, помисли си усмихната Джилиан, също щяха да могат да си позволят да отглеждат чистокръвен добитък. Това беше въпрос на късмет, не на умения.

Каза си, че расовите животни не я интересуват. Нека кланът Мърдок си развява наградите от спечелените състезания и да си приказват за подобряване на породата. Тя щеше да си отглежда хърфърдските и късорогите говеда и да взима най-добрата цена за тях на борсата. Говеждото на Барън бе първокачествено и всички го знаеха.

Кога за последно някой от великите и силни Мърдок бе обхождал километрите заграждения и се бе потил под слънцето, докато проверява няма ли скъсано? Кога за последно някой от тях бе ял прахоляка при пътуване? Джилиан със сигурност знаеше, че Пол Дж. Мърдок, връстник на дядо й, от повече от една година не си бе правил труда да обхожда загражденията или да подкарва животните.

Засмя се рязко и подигравателно. Те си знаеха само цифрите в счетоводните книги и политиканството. Когато свърши, Утопия ще направи „Двете М“ да изглежда като ранчо на аматьори.

Тази мисъл повдигна настроението й и бръчката между веждите й изчезна. Днес няма да мисли за семейство Мърдок, в противен случай непосилната работа заплашваше да започне, преди слънцето утре да изгрее. Ще мисли единствено за сладостта на откраднатите часове, за богатото ухание на пролетта и безкрайната непроменлива синева на небето.

Джилиан добре познаваше пътеката. Вървеше по най-западната граница на земята си. Прекалено твърда за рало, твърде упорита за пасища, бе оставена на мира. Винаги идваше точно тук, когато търсеше самота и вълнение. Никой друг не минаваше насам, нито от собственото й ранчо, нито от това на Мърдок, което беше в съседство. Дори и оградата, която бележеше междата, още преди години бе паднала и вече бе забравена. Никой не се интересуваше от малкото парче непотребна земя, освен нея и тъкмо за това я обичаше още повече.

Бяха израснали няколко дървета, а памукът и трепетликата започваха да зеленеят. През тропота на копитата чу как скрито наблизо коприварче запя. Можеше да има койоти, много вероятно и гърмящи змии. Джилиан не бе въодушевена от идеята. Отзад на седлото бе вързала смазана и заредена пушка.

Кобилата надуши водата от езерото и Джилиан я остави да пийне. Мисълта да свали потните си дрехи и да се гмурне много й се понрави. Пет минути в тази прозрачна, ледена вода ще са вълнуващо преживяване, а Далила може да си почине и да пийне, преди да поемат по дългия път обратно. Джилиан погледна блестящата вода, отслаби юздите и се отпусна. Дядо й щеше да я наругае заради тази небрежност, но вече се бе замислила за рядкото удоволствие да се плъзне гола в студената вода, после да изсъхне на слънцето.

Но кобилата подуши още нещо. Внезапно се изправи на задни крака и така се метна, че първата мисъл на Джилиан бе за гърмяща змия. Докато се мъчеше да овладее Далила с едната си ръка, Джилиан протегна другата назад към пушката. Преди да успее да си поеме дъх, вече летеше във въздуха. Имаше време само за една приглушена ругатня, докато се приземи със задника напред в езерцето. Ала вече бе забелязала, че змията има крака.

Съскаща от яд и бясна, с мъка се изправи, отмести мократа коса от очите си, за да може да погледне мъжа, яхнал жълтеникав жребец. Далила нервно затанцува, докато той задържа на място лъскавия си кон.

И без да слиза на земята, личеше колко е висок. Косата му бе тъмна, гъста, чуплива и дълга под черната каубойска шапка, засенчваща скулестото, обветрено лице. Имаше прав, аристократичен нос, устата му бе добре оформена и сериозна. Но Джилиан не отдели време да се любува на начина, по който бе възседнал жребеца — с небрежно спокойствие, което излъчваше сигурност и власт. Видя обаче, че очите му са почти толкова черни, колкото и косата. Те се смееха.

Тя присви очи и процеди:

— Какво, по дяволите, правите на земята ми?

Натрапникът я изгледа мълчаливо, като само много бавна повдигна лявата си вежда. За разлика от Джилиан си направи труда да я огледа и да й се полюбува. От водата огнената й коса бе потъмняла до цвят на мед и бе прилепнала, с което подчертаваше деликатните кости и кожа с цвят на мед. Виждаше проблясващото зелено на очите й, тъмно като нефрит и опасно като на котка. Устата й, яростно стисната, имаше великолепно пълна, обещаваща долна устна, която се противопоставяше на твърдата, упорита брадичка.

Небрежно плъзна поглед надолу. Висока беше, помисли си, с не много повече извивки от момче. Но точно в този момент с мократа и прилепнала като втора кожа риза… Погледът му бавно се вдигна към нейния. Тя не се изчерви от проучването, макар да беше наясно за какво става въпрос. В очите й нямаше притеснение, нито пък страх. Вместо това му отправи твърд поглед, който би попарил друг човек.

— Казах — започна Джилиан ниско и отсечено, — какво, по дяволите, правите на земята ми?

Вместо отговор той скочи от седлото — движението бе достатъчно гладко и пестеливо, за да й покаже, че през по-голямата част от живота си го бе извършвал често. Пристъпи към нея със свободна, лека походка, която създаваше впечатление за авторитет. След това се усмихна. За миг лицето му се преобрази от опасно сексапилно в опасно чаровно. Усмивката му казваше: можеш да ми се довериш… засега. Протегна й ръка.

— Госпожице.

Джилиан пое дълбоко въздух и отново издиша. Пренебрегна протегната ръка и сама се измъкна от водата. Вир-вода, измръзнала, но далеч не охладена, постави ръце на бедрата.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Дързост, помисли си той, като продължаваше да я изучава. Има доста от нея. Избухливост и — като видя как брадичката й предизвикателно се повдигна — високомерие. Комбинацията му се понрави. Пъхна палци в джобовете си, пристъпи от крак на крак и си помисли колко жалко, че на яркото слънце ще изсъхне бързо.

— Това не е вашата земя — подхвана меко с лек намек на провлачен западен акцент. — Госпожице…

— Барън — отсече Джилиан. — А кой, по дяволите, сте вие да ми казвате, че земята не е моя?

Той докосна шапката си по-скоро с надменност, отколкото с уважение.

— Арън Мърдок. — Устните му се свиха, като чу съскащото й издишване. — Междата минава точно оттук. — Погледна към върховете на ботушите си на сантиметри от нейните, сякаш виждаше начертана линия. Пресича езерцето по средата. — Върна погледа си към нейния — сериозна уста, усмихнати очи. Мисля, че се приземихте на моята страна.

Арън Мърдок, единствен син и наследник. Не трябваше ли да е в Билингс и да си играе с проклетите им нефтени находища? Намръщена, Джилиан реши, че не прилича на зализаното колежанче, което дядо й бе описал. Но по-късно щеше да мисли върху това. В момента беше задължително да наложи мнението си и то безпрекословно.

— Ако съм се приземила във вашата част — отвърна му сурово, — то е, защото дебнете наоколо по този начин. — Тя посочи с палец към коня. Великолепно животно, помисли си с възхищение, което с мъка прикри.

— Бяхте отпуснали юздите — изтъкна й кротко.

Истината само наля още масло в огъня.

— Миризмата му стресна Далила.

— Далила. — Лицето му за миг се озари от смях, докато той бутна назад шапката си и разгледа гладките, чисти извивки на кобилата. — И това ако не е съдба — прошепна той. — Самсон. — Като чу името си, жребецът пристъпи и потърка нос в рамото на Арън.

Джилиан потисна смеха си, но не успя да скрие малката трапчинка на бузата си.

— Не забравяйте каква е била съдбата на Самсон — отбеляза тя. — И го дръжте далеч от кобилата ми.

— Красиво животно — не се сдържа Арън. Докато галеше главата на коня си, очите му не се откъсваха от Джилиан. — Малко нервна, но добре сложена. Хубаво поколение ще даде.

Джилиан отново присви очи. Арън хареса блясъка им през гъстите, дълги ресници.

— Разплождането й е моя грижа, Мърдок. — Тя тропна крака в земята, която пое водата, все още стичаща се от нея. — Какво правиш тук? Тук няма да намериш нефт.

Арън наклони глава.

— Не търсех нефт. Не търсех и жена. — Небрежно се протегна и отмести кичур от тежката й коса. — Но си намерих.

Джилиан усети бързия натиск върху гръдния си кош, който я остави без дъх, и разбра за какво става въпрос. О, не! Веднъж бе допуснала това да се случи. Сведе поглед към дългите, загорели пръсти, които играеха с краищата на косата й, после отново вдигна очи към лицето му.

— Едва ли искаш да загубиш ръката си — тихо промълви.

За момент пръстите му се стегнаха, сякаш обмисляше дали да приеме предизвикателството, което му бе отправила. После освободи косата й също толкова небрежно, колкото я бе поел.

— Май си сприхава — спокойно отвърна Арън. — Но от друга страна, вие от семейство Барън, бързо се палите.

— Бързо се защитаваме — поправи го Джилиан, отстоявайки своето.

Изгледаха се за миг, и двамата изненадани, че опонентът им е толкова привлекателен. Стъпвай предпазливо. Заповедта мина през главите и на двамата, макар че и двамата обикновено се затрудняваха да я спазват.

— Съжалявам за стареца — каза най-накрая Арън. — Сигурно ти е бил… дядо?

Брадичката на Джилиан не се сведе, обаче Арън забеляза сянката, помрачила за малко очите й.

— Да.

Обичала го е, помисли си с изненада Арън. От няколкото кратки срещи е Клей Барън той бе открил изключително непривлекателен мъж. Припомни си оскъдната информация, събрана оттук-оттам след връщането си в Двете М.

— Ти сигурно си момиченцето, което преди години идваше тук за лятото — отбеляза, като се опита да си спомни дали я е виждал преди. — От изток. — Ръката му поглади брадичката, малко твърда заради пропуснатото бръснене тази сутрин. — Казваш се Джил, нали?

— Джилиан — поправи го студено.

— Джилиан. — Бързата усмивка отново преобрази лицето му. — Повече ти подхожда.

— Госпожица Барън най̀ ми подхожда — отвърна, възненавидяла усмивката му.

Арън не си направи труда да отбележи съзнателната й враждебност, а се остави на импулса отново да погледне устните й. Не, не я беше виждал преди. Такива устни не се забравяха.

— Ако Гил Хейли движи работите в Утопия, сигурно добре се справя.

Тя настръхна. Той видя как гръбнакът й се стегна.

— Аз движа работите в Утопия — заяви безизразно.

Ъгълчето на устата му се вдигна.

— Ти?

— Точно така, Мърдок, аз. Не съм била книжен плъх в Билингс през последните пет години. — Нещо проблесна в погледа му, но тя не му обърна внимание и задълба. — Утопия е моя, всеки сантиметър земя, всяко стръкче трева. Разликата е, че аз работя, вместо да се перча на панаира на щата, размахала наградите.

Заинтригуван, хвана ръцете й, без да обръща внимание на протеста й, обърна ги и разгледа дланите й. Бяха нежни, но корави и сръчни. Прокара палец през редицата мазоли и почувства прилив на възхищение — и желание. Бяха му омръзнали поддържаните, безпомощни ръце в Билингс.

— Така, така — измърмори, все още стиснал ръцете й и отново я погледна в очите.

Беше бясна, че пръстите му са така силни и без усилие задържаха нейните. Че пулсът й бучеше в ушите. Коприварчето отново бе запяло, чуваше и приглушеното движение на опашките на спрелите коне.

Излъчваше приятен аромат на кожени дрехи и пот. Прекалено приятен. Ирисите му бяха обрамчени с кехлибарен пръстен, който подчертаваше дълбочината на кафявото. Един много тънък и светъл белег се спускаше по края на челюстта му. Човек не би го забелязал, освен ако не се вгледа много внимателно. Както не би забелязал и колко силни и жилави са ръцете му, докато не те хванат.

Джилиан бързо се отърси. Излишно бе да забелязва такива неща. Нямаше полза и да се вслушва в бученето в главата. Веднъж вече го бе правила и докъде я бе докарало? Навлажнен поглед, покорна и глупава. Бе много по-умна, отколкото преди пет години. Най-важното бе да не забравя кой е той — Мърдок. И коя е тя — Барън.

— Вече те предупредих за ръцете — тихо каза.

— Така е — съгласи се Арън, загледан в лицето й. — Защо?

— Не обичам да ме докосват.

— Така ли? — Отново вдигна вежди, но не пусна китките й. — Повечето живи същества обичат — стига да ги докосват както трябва. — Погледът му рязко се закова върху лицето й, много прям и проницателен. — Някой те е докосвал не както трябва, нали Джилиан?

Очите й не трепнаха.

— Навлизаш в чужда територия, Мърдок.

Отново лекото накланяне на главата.

— Може би. Винаги можем отново да опънем телената ограда.

Знаеше, че много добре я бе разбрал. Този път той пусна ръцете й.

— Само си стой от твоята странал — посъветва го тя.

Мъжът нагласи шапката си, така че лицето му отново застана в сянка.

— А ако не го направя?

Повдигна брадичка.

— Тогава ще си имаш работа с мен.

Обърна му гръб, отиде до Далила и взе юздите. С мъка се въздържа да не прокара ръка по гърба на жълтеникавия жребец, все пак устоя. Без да поглежда Арън, с лекота се метна на седлото, после сложи мократа си шапка с плоска периферия. Сега беше доволна тя да го погледне отгоре.

В далеч по-добро настроение Джилиан се облегна на задната част на седлото. Коженото седло проскърца под нея, когато премести тежестта си. Ризата й бе почти изсъхнала на гърба.

— Приятно изкарване на ваканцията, Мърдок — му пожела с лека усмивка. — Да не се претовариш, докато си тук.

Той протегна ръка да погали шията на Далила.

— Наистина ще положа много усилия да последвам съвета ти, Джилиан.

Тя се приведе към него.

— Госпожица Барън.

Арън я изненада, като нахлупи шапката върху носа й.

— Джилиан ми харесва. — Грабна връзката на шапката, преди тя да успее да я вземе, после я изгледа продължително и особено. — Кълна се — прошепна й, — ухаеш така, че един мъж да затвори очи и да се потопи.

Стана й смешно. Джилиан си каза, че й е забавно, докато се преструваше, че не усеща забързания ритъм на сърцето си. Отмести ръката му от връзката на шапката си, пристегна я и се усмихна.

— Разочароваш ме. Очаквах по-изискан стил й гладък изказ от човек, прекарал толкова време в университета и големия град.

Пъхна ръце в задните си джобове и я погледна. Не можеше да откъсне поглед от слънчевите лъчи в очите й, които не огряваха и най-дребната прашинка злато или сиво в това студено, дълбоко зелено. Очите бяха твърде упорити, за да допуснат някаква намеса, подхождаха й.

— Ще се упражнявам — уведоми я Арън с едва доловима усмивка. — Следващия път ще се справя по-добре.

Тя се усмихна подигравателно и понечи да обърне коня.

— Няма да има следващ път.

Ръката му бе хванала здраво юздата, преди Джилиан да препусне обратно. Погледът, който й хвърли, бе спокоен и леко развеселен.

— Изглеждаш по-умна, Джилиан. Ще имаме много следващи пъти, преди да приключим.

Не разбра как толкова бързо бе загубила предимството си, а само, че това е станало. Вирна брадичка.

— Май твърдо си решил да се простиш с ръката си, Мърдок.

Усмихна й се спокойно, потупа врата на Далила, после се обърна към собствения си кон.

— До скоро, Джилиан.

Кипнала от гняв, тя изчака, да се метне на седлото. Далила плашливо запристъпва настрани, докато конете почти застанаха муцуна в муцуна.

— Стой си в своя имот — нареди Джилиан, след което смуши коня с пети. Пришпорената кобила се впусна напред.

Самсон метна глава и подскочи, докато и двамата проследиха как Джилиан се отдалечава на Далила.

— Още не — измърмори си Мърдок, като успокои коня си. — Но скоро. — Засмя се, после насочи коня в обратна посока. — Много скоро.

Джилиан се разтовари от голяма част от гнева и объркването си с помощта на скоростта и вятъра. Яздеше, както искаше кобилата — бързо. Може би и Далила имаше нужда да укроти кръвта си, помисли Джилиан кисело. И двамата мъжкари бяха неустоими. В случай, че жребецът беше собственост на друг, а не на Мърдок, щеше да намери начин да чифтоса Далила с него, независимо от таксата за разплод. Ако имаше някаква надежда да увеличи и подобри родословието на конете в Утопия, главният товар щеше да падне върху собствената й кобила. А в ранчото й нямаше жребец, който да може да се сравнява със Самсон на Мърдок.

Жалко, че Арън Мърдок не беше зализаният, претенциозен, скучен бизнесмен, какъвто си го беше представяла. Такъв тип никога нямаше да накара кръвта й да забучи. Жена в нейното положение не можеше да си позволи да признае подобно привличане, и то на съперник. Незабавно би я поставило в неблагоприятно положение, когато има нужда от всички козове, които може да получи.

Толкова неща зависеха от следващите шест месеца, ако искаше да разшири дейността си. О, ранчото можеше да продължи по този начин, да дава спокойна малка печалба, но тя искаше нещо по-голямо. Огънят на амбицията, предаден й от дядо й, не беше отслабнал с възрастта му. При нейната младост и енергичност и с тази изменчива жена, наречена късмет, можеше да превърне Утопия в империята, за която прадедите й бяха мечтали.

Тя имаше и земята, и знанията. Притежаваше и уменията, и решимостта. Джилиан вече бе вложила свободните средства от наследството си обратно в ранчото. Беше платила авансовата вноска за малкия самолет, който дядо й упорито отказваше да купи. Със самолета можеха за часове да контролират ранчото, да забелязват отклонилия се добитък, да съобщават за разрушените заграждения. Макар все още да вярваше в необходимостта от сръчен каубой на кон, Джилиан разбираше красотата от смесването на новата технология със старата.

Пикапи и джипове обхождаха района наравно с конете. Можеха да използват радиостанция за свръзка на далечни разстояния, а помощниците все още използваха ласо, носеха го на седлото или зад волана. Когато бе необходимо, завеждаха добитъка до хранилките, а телетата се прекарваха до оградените места за дамгосване, макар че желязото се сгорещяваше от газова горелка, а не от обикновен огън. Времената се бяха променили, но духът и етиката се бяха запазили.

Най-вече животновъдите, като всички останали хора, живеещи извън градовете, зависеха от две неща — небето и земята. Тъй като небето винаги криеше изненади, а земята често се обработваше трудно, те нямаха избор и можеха да се осланят единствено на себе си. Такава бе философията и на Джилиан.

С това наум смени посоката, без да променя темпото. Ще обходи междата с Мърдок и ще провери оградата в крайна сметка.

Препусна през откритото пасище, където едри хърфърдски крави с бели муцуни почти не вдигнаха поглед от пашата. Пролетната трева бе израснала гъста и сочна. Дочула ръмженето на двигател, спря. Почти по същия начин като кобилата и Джилиан подуши въздуха. Бензин. Жалко, че разваляше аромата на трева и животни. Философски обърна Далила в посока на звука и потегли.

Не беше трудно да забележи разбития пикап в хълмистия терен. Джилиан вдигна ръка за поздрав и тръгна към колата. Настроението отново се бе повишило, макар джинсите й все още да бяха мокри, а ботушите — подгизнали. Тя смяташе Гил Хейли за един от малкото автентични каубои, останали не само в ранчото й, но изобщо. Преди сто години той щеше да е доволен да обикаля района със седло, спален чувал и тютюн за дъвчене. Ако имаше тази възможност, и днес би се задоволил с това.

— Гил. — Джилиан спря Далила до прозореца на водача и му се усмихна.

— Тази сутрин изчезна. — Той я поздрави с дрезгав глас, който постоянно звучеше пресипнал. Не очакваше обяснение от нея, нито пък би му дала такова.

Джилиан кимна на двамата мъже с него, друга порода селскостопански помощници, които се отличаваха с тежките си работни обувки. Гил бе направил компромис с пикапа, защото така можеше да обхожда по-бързо петдесетте хиляди акра земя, отколкото на кон, но никога нямаше да се откаже от ботушите си.

— Някакви проблеми?

— Една глупава крава се бе заплела в телта по-надолу.

— Той предъвка тютюна в устата си, докато я гледаше с постоянно присвитите си очи. — Измъкнахме я, преди да направи някоя беля. Май трябва отново да поразчистим проклетите филизи, за да не съборят оградата.

Джилиан само кимна.

— Някой да е проверявал днес оградата в западния край?

Нямаше промяна в присвитите очи, които я изгледаха.

— Не.

— Тогава аз ще се заема с нея. — Джилиан се поколеба. Ако някой знаеше всички клюки, това бе Гил. — Преди около час случайно се сблъсках с Арън Мърдок — небрежно вметна. — Мислех, че е в Билингс.

— Не е.

Джилиан спокойно го изгледа.

— Това вече ми е ясно, Гил. Какво прави тук?

— Намерил си е ранчо.

Джилиан упорито запази самообладание.

— И това ми е ясно. Намерил си е също и нефтено поле — или по-скоро баща му.

— По-малката му сестра се омъжи за петролен магнат — уточни Гил. — Старецът се поразмърда и върна момчето тук, както си бе наумил.

— Искаш да кажеш… Джилиан присви очи. — Арън Мърдок живее в „Двете М“?

— Управлява ранчото — заяви Гил и умело се изплю. — Предполагам отношенията им са улегнали след скандала отпреди няколко години. Старият май гони седемдесетте, може и повече. Сигурно му се иска да седне и да се поотпусне.

— Значи го управлява — измърмори Джилиан. Все пак щеше да си има работа с Мърдок. Поне тя и старецът бяха успели да се държат настрана един от друг. Арън вече нахлу в това, което смяташе за частния си рай — макар да притежаваше половината. — И откога?

Гил не бързаше да отговори, подръпваше разсеяно побелелия мустак, който се спускаше над устните му — навик, който Джилиан обикновено намираше за смешен.

— Преди две седмици.

И вече се бе натъкнала на него. Е, пет години живя в пълно спокойствие, напомни си Джилиан. В район с такива широки пространства би трябвало да може да избягва един мъж без особени проблеми. Искаше да зададе и други въпроси, но можеха да почакат, докато не останеше насаме с Гил.

— Ще проверя оградата — каза лаконично, обърна кобилата и потегли на запад.

Гил я изгледа с блясък в очите. Макар и да присвиваше очи, зрението му бе достатъчно остро да забележи мокрите й дрехи. И огъня в очите. Сблъскала се с Арън Мърдок значи. Покашля се, засмя се и запали пикапа. Имаше върху какво да се поразмисли човек.

— Гледай си пътя, синко — смъмри той младия помощник, извил врат да проследи Джилиан, която препускаше из пасището.