Метаданни
Данни
- Серия
- Ив Дънкан (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Killer Dreams, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Силвия Вангелова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава(2009)
- Разпознаване и корекция
- tsocheto(2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Айрис Йохансен. Убийствени сънища
ИК „Калпазанов“, София, 2007
ISBN: 978-954-17-0238-3
История
- —Добавяне
Глава 17
Светлините на няколко превозни средства нарушаваха нощния мрак. Все още бяха далеч, но приближаваха бързо.
— Десет или петнайсет минути — каза Джо, като се извърна от прозореца и погледна Жан. — Софи ми се струва права, като казва, че може да се опитат да го екстрадират.
— Какво друго биха могли да направят с едно беззащитно дете? — запита Жан. — А тъй като онзи, който е казал това на Софи, има куршум в тялото си, не вярвам да е излъгал.
— Не е излъгал. — Той се изправи. — А това означава, че трябва да действаме бързо.
Жан изпита облекчение.
— Съгласен ли си?
— Познавам прекалено много затворници, заклани от други затворници, за да знам, че нито едно място, което се охранява, не е безопасно. — Той облече якето си. — А Санборн има достатъчно пари, за да играе ролята на Господ. — Той тръгна към вратата. — Ще изпитам облекчение, когато сме отново на родна земя.
— Благодаря, Джо.
— Не благодари на мен. Знаеш, че не исках отново да се замесваш с МакДъф. Трябваше да дойда, за да съм сигурен, че нищо няма да ти се случи.
— Лъжец. Не искаше да се случи нещо с детето.
Той сви рамене.
— Това — също. А и Ийв никога нямаше да ми прости, ако бях обърнал внимание, на когото и да е от двама ви. Ще се срещнем долу след петнайсет минути. Отиди да приготвиш Майкъл. Ще говоря с Кемпбъл и ще му кажа да подсили мерките за безопасност и да печели време.
Жан изтича нагоре по стълбите и рязко отвори вратата на стаята на Майкъл.
— Майкъл, събуди се! — Тя нежно го разтърси. — Трябва да тръгваме.
Той отвори сънено очи.
— Мамо? — Замръзна, когато разпозна Жан. — Мама добре ли е?
— Да. Току-що говорих с нея. Трябва да изчезваме от тук. — Тя отиде до гардероба и му подхвърли тениска и дънки. — Побързай! Джо казва, че трябва да тръгнем веднага.
— Защо? — Но се облече със скоростта на светлината. — Мислех, че ще останем…
— Аз също мислех така.
Тя бързо нахвърляше дрехите му в пътническата чанта. Тези трябваше да му стигнат. Погледна през прозореца. Светлините на превозните средства бяха по-близо. Тя се надяваше, че изчислението за времето на Джо беше правилно.
— Но не се получи така. Ако искаме майка ти да е в безопасност, трябва да се погрижим за твоята безопасност. Което означава да направим нужното. — Тя отвори вратата и подаде глава навън. — Хайде. Ще пътуваме. Джо ни чака.
Той вече тичаше надолу по стъпалата.
— В колата?
Тя изтича след него. С горчивина си помисли, че й е трудно да го следва. Беше забравила колко бързо може да се движи едно малко момче.
— Не, няма да пътуваме с колата.
Той я погледна през рамо, озадачен.
— Не? А как, тогава?
Тя мелодраматично зашептя:
— Ще видиш. Таен проход. Не е ли вълнуващо?
Той ококори очи.
— Наистина ли?
Майкъл може и да се държеше по-зряло, отколкото позволяваха годините му, но загадъчното определено имаше очарование за него. Кое момче не би било заинтригувано?
— Наистина. Но трябва да бъдеш много тих и да правиш всичко, каквото ти кажа.
На площадката, тя отново погледна през прозореца. Светлините бяха още по-близо. По дяволите! Тя мина край Майкъл и го хвана за ръцете. Отвори рязко вратата. Джо и Кемпбъл разговаряха във вътрешния двор.
— Време е — каза сериозно Джо. — Трябва да тръгваме, Кемпбъл. Бави ги, трябват ни поне пет минути. Моля се на Господ това време да ни е достатъчно.
Софи се опита да се обади на МакДъф, след като не успя да се свърже с Жан. Той също не отговаряше, по дяволите!
— Какво става?
Набра номера на Джок. Той също не отговори. Обзе я паника.
— Ами ако са заловили Майкъл? Трябваше да кажа на Жан да го изведе оттам.
— Спокойно — каза й Ройд. — МакДъф и Джок ще пристигнат вече всеки момент.
— Тогава, защо никой не отговаря на телефона? Толкова за напредъка на технологиите.
Отново набра номера на Жан. Ръката й стисна здраво телефона.
— Изключен е. Няма гласова поща. Проклетият телефон е изключен.
— Това означава, че не го е изключила тя. И сигурно има причина за това.
— Знам.
МакДъф пристигна на паркинга след двайсет минути, а Софи прекоси паркинга, преди двамата да успеят да слязат от колата.
— Защо не отговаряте по телефона? Знаете ли какво става в замъка?
— Отговорът на първия въпрос е, че бяхме заети. Отговорът на втория въпрос е, че в замъка точно в момента нищо не се случва. — МакДъф отвори вратата на колата и слезе. — Освен че полицаите, които търсят навсякъде сина ти, са много разочаровани.
— Няма да го намерят, Софи — каза тихо и меко Джок, който също слезе от колата. — Жан го е извела от замъка и в момента пътуват към малко частно летище в близост до Абърдийн.
Главата на Софи се замая от силното облекчение, което изпита.
— Говорили сте с нея?
— Нямахме избор. — МакДъф направи гримаса. — Веднага щом отведе момчето на безопасно разстояние, тя ми се обади и ми се разкрещя, че не съм там в момент, в който тя има нужда от помощ. После ми нареди да осигуря транспорт до Атланта и охрана на момчето, докато се качи на самолета.
— И ти успя ли да го направиш?
— Да — отговори Джок. — Бяха необходими няколко телефонни обаждания, за да се справим с всичко. — Той погледна часовника си. — Те ще се качат на борда на самолета след около деветдесет минути. Ще ми се обадят в минутата, в която самолетът излети.
— Добре. — Коленете й така омекнаха, че се наложи да се облегне на колата. Тези деветдесет минути щяха да й се сторят цяла вечност. — Атланта. Това е толкова близо до мястото, където сме сега. Мислите ли, че ще мога да го видя?
— Може би. Ще помислим за това — каза Ройд иззад нея.
— Искам да го видя. — Погледът й се спря на лицето му. — Мислиш ли, че е още в опасност?
Той не отговори на въпроса й директно.
— Мисля, че Франкс няма да се откаже. Санборн няма да позволи това. — Обърна се към МакДъф. — Отърва ли ни от тялото на Девлин?
Той кимна.
— Затова беше необходимо само едно телефонно обаждане. Ще изпратят няколко от местните момчета да „разчистят“.
— Няма проблеми?
— Девлин имаше дълго досие още преди Санборн да го затвори в Гарууд. За момента от ЦРУ са повече от готови да ни сътрудничат. ЦРУ са много подозрителни по отношение на случилото се с мъжете, подложени на промиване на мозъка от Томас Райли в мястото, където беше държан и Джок, преди да бъде изпратен в Гарууд. Не искат из целите Съединени щати да тръгнат самоходни бомби или камикадзета. — Направи пауза. — Защо искате Девлин просто да изчезне?
— Може би е по-добре Санборн да не узнае какво сме открили за Горшанк.
— Защо?
— Така можем да спечелим време. Щом не знаем за Горшанк, не можем да знаем за документите, които намерих в бюрото му.
— Документи?
— Е, не точно. Диаграми и чертежи на водопречиствателни съоръжения. — Той се усмихна. — На остров Сан Торано, близо до крайбрежието на Венецуела.
— Открили сте — прошепна Джок. — Дяволите да го вземат!
— Все още ли искате да преследвате Санборн? Девлин беше вашата цел, а той е мъртъв.
— И аз не съм доволен, че убихте копелето вместо мен — каза мрачно МакДъф. — И, да, аз също искам да унищожа Санборн. Той изпрати Девлин да убие хората ми, а после обърна и полицията на родната ми страна срещу мен. — Той стисна устни. — И никак не ми харесва идеята, някой да търси из моята собственост. Могат да стоят настрани от имението ми.
— Това е твоят отговор. — Джок гледаше с присвити очи Ройд. — Мисля, че ти имаш някаква представа за това, как искаше да ни използва той.
— Не искам да предполагам нищо.
— По дяволите, ако е така.
Той сви рамене.
— Имам някаква представа, но трябва да помисля над това известно време. Някои фактори ме смущават.
— Какви фактори?
Когато Ройд не отговори, погледът на Джок се насочи към Софи и се задържа няколко секунди върху нея. Той бавно кимна.
— Добре, кажи ни веднага, щом решиш нещо.
— Ще го направя. — Той хвана Софи за лакътя и я побутна към тяхната кола. — А междувременно, осведомявайте редовно Софи за това, как е Майкъл.
— Абсолютно.
— Какви фактори? — запита Софи. — Престани да бъдеш така дяволски загадъчен. Ако знаеш начин да заловим Санборн, кажи ми.
— Имам намерение да ти кажа. — Той направи гримаса. — Макар да съм копеле и в това да няма съмнение, пак имам намерение да ти кажа. — Той й отвори вратата на колата. — Но не още. Трябва да се обадя на Кели и да му кажа да ни чака там веднага. А после ще изчакаме, докато се уверим, че Майкъл е в безопасност.
Тя гледаше как червените светлини на задните фарове на колата, в която пътуваха МакДъф и Джок, изчезнаха зад ъгъла.
— Какво си намислил, Ройд?
— Същото, което замислям, откакто избягах от Гарууд. — Той набра номера на Кели. — Нищо ново. Използвам всеки. Рискувам всеки. Правя всичко възможно да съсипя Санборн и Бош. — Той заговори в телефона. — Ще хванем полет за Атланта. Приготви ни площадка и открий всичко възможно за остров Сан Торано. — И затвори.
— Никога не съм чувала за Сан Торано — каза Софи.
— Вероятно е с размерите на пощенска марка. Бош и Санборн не биха използвали остров, който е известен на всички. — Запали колата. — Колкото е по-малък, толкова по-добре.
— Ще отидем в Атланта? Ще мога ли да видя Майкъл?
— Защо ме питаш? Няма начин да те задържа далеч от него.
— Искам да кажа, безопасно ли е за мен да го видя?
— Господ знае.
— Ройд, какво, по дяволите, не е в ред с теб. Ти си истински задник.
— Какво не е в ред с мен? Продължавам да си спомням как лежеше на стълбите пред онази къща, а Девлин те приближаваше.
Тя смръщи вежди.
— Защо? Беше ужасно, но вече свърши. Не бих помислила, че си от хората, които се връщат към миналото.
— Ти да не си откачена? — запита я той грубо. — А какво правим ние, хората? Не можем да се движим към бъдещето, защото сме затънали в калта на миналото. Само че този път ти едва не затъна в подвижни пясъци. Трябваше да те издърпам на твърда земя и да те оставя.
Тя извърна поглед.
— Ти ме измъкна. Може би спаси живота ми. И ако искаш да си отидеш от мен, не мога да те спра. Но ще те последвам. Ставаме прекалено близки.
Той мълча известно време.
— И аз ще ти позволя да ме последваш. — Натисна педала на газта. — А сега замълчи и ме остави да планирам как да рискувам живота ти този път.
— Заловили ли са момчето? — запита Бош.
— Още не — каза Санборн. — Не са били в замъка. Франкс е разпитал един от хората на МакДъф и е разбрал кой се е грижил за детето. Няма да мине много време, преди да ги заловят.
— Престани вече с тези номера и кажи на Франкс просто да я убие — каза Бош грубо. — Можем да се задоволим и с РЕМ-4, който вече имаме подръка.
— Прекалено е рисковано. Нима не виждаш, че ситуацията се е променила? Няма да рискувам инвестициите си с лош продукт, когато мога да реша проблема.
— Но аз имам нужда от демонстрация, която да покаже продукта, и това трябва да стане до седмица.
— Времето е достатъчно. Никой не познава РЕМ-4 като Софи Дънстън, а и първоначалните експерименти на Горшанк бяха успешни. Той просто не можа да продължи.
— И се опита да ни измами.
— За това се погрижих. Ще чуем доклада на Девлин всеки момент. — Беше се уморил да успокоява Бош. — Трябва да вървя. Трябва да опаковам някои от нещата си, преди да хвана полета до острова утре. Ти кога ще бъдеш там?
— След два дни. Защо заминаваш толкова рано?
— Трябва да съм на мястото, когато заловим жената. Ще ти се обадя, когато Франкс залови момчето. — Той затвори.
Щяха да заловят и Софи Дънстън. Тя щеше послушно да дойде при тях, след като заловяха момчето. Жените проявяват неимоверна слабост, когато става въпрос за децата им. Това винаги го беше учудвало. Дори собствената му майка притежаваше тази слабост. Тя започна да страни малко от него едва когато той стана тийнейджър. Едва когато тя го напусна, той започна да се преструва, че изпитва топлите чувства, присъщи за всички хора, но беше прекалено късно и не можа да я върне при себе си, да я подчини на властта си. Тя го избягва до деня, в който умря.
Не че това имаше значение. Беше го научила каква е човешката природа и какви са жените в частност.
А това щеше да се окаже ценно знание, когато ставаше въпрос да се справи със Софи Дънстън.
Телефонът на Ройд звънна, когато двамата със Софи почти бяха стигнали до къщата на Джо Куин в Атланта. Беше МакДъф.
— Кемпбъл току-що се обади. — Гласът му едва излизаше, толкова беше ядосан. — Чарли Кедрик, един от хората му, бил намерен в селото. Вероятно от Франкс или някой друг от хората на Санборн. Мъртъв е.
— По дяволите.
— И смъртта му не е била никак лека. Измъчвали са го. Каквото и да са искали да узнаят, вероятно им го е казал. Не знаеше много, но все пак знаеше името на Жан Макгуайър и коя е тя. Била е в замъка и преди. Това означава, че те ще проследят Жан и момчето. Вероятно се занимават с това в момента.
— Колко време имаме?
— Зависи от скоростта, с която се движи Франкс.
— Той ще направи всичко възможно, за да е доволен Санборн.
— Тогава, ще сте късметлии, ако имате повече от няколко часа. Къде сте?
— На път към къщата до езерото. Ти каза, че Майкъл ще бъде там скоро.
— Както и Франкс. Останете там, където сте. С Джок ще сме там след около четирийсет минути.
— Не, няма да рискувам Софи да е толкова близо до Франкс и хората му. Това може да се окаже кървава баня. — Направи обратен завой. — Завивам и тръгвам към летището.
— Не! — Софи сграбчи ръцете му. — Какво става?
Той не й отговори.
— Вие отидете в къщата до езерото, МакДъф. Кажи на Джок, че ще му се обадя веднага. — Той затвори и каза на Софи: — Франкс е разбрал, че Майкъл е с Жан, а той знае коя е тя. Това означава, че скоро могат да дойдат тук.
— Тогава, какво искаше да кажеш с това, че не можеш да рискуваш живота ми? Няма да си тръгна и да изоставя Майкъл. Завий обратно.
— След като поговоря с теб. — Той спря отстрани на пътя. — После, ако все още искаш да отидеш в къщата до езерото, ще те закарам. Ще ме изслушаш ли?
— Искам да… — Софи спря. — Ще те изслушам. Побързай.
— Тук възниква възможност за нас. — Той гледаше право напред. — Трябва да се доберем до Сан Торано и да унищожим съоръженията и РЕМ-4. Бош не е глупак. Островът ще е пълен с охрана.
— И?
— Имаме нужда от вътрешен човек. — Той изкриви устни. — Или, да кажем, „вътрешна жена“.
Тя застина.
— Какви ги говориш?
— Санборн иска да те залови, да те има на своя страна. Затова преследва и Майкъл. Искам да кажа, че трябва да те поднесем на тези копелета на сребърна табла. — Той затвори очи. — Нека Господ ми прости.
Шокът премина на вълни през тялото й.
— Какво очакваш от мен? И преди съм ти казвал, че не съм нито мил, нито цивилизован. Ти на практика сама се поднесе на жертвения олтар. — Той стисна толкова силно кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — И защо да не се възползвам от всяка възможност?
Имаше толкова много болка и горчивина в тези думи, че я болеше само докато ги слушаше.
— От думите ти излиза, че аз съм психо. Престани да се самоизмъчваш и говори с мен.
Той мълча известно време, а после най-леката възможна усмивка докосна устните му.
— Може да се почувстваш така, сякаш те измъчвам.
— Няма да разбера какво мислиш, докато не спреш да си мърмориш и не ми кажеш.
— Окей. — Заговори рязко, безцеремонно. — Основното е, че имаме нужда от теб на острова. Двамата с МакДъф можем да се справим с разрушаването на завода, но имаме нужда от информация къде се пазят дисковете с информацията за РЕМ-4. Няма смисъл да се отървем от цистерните с вече готовия продукт, ако Санборн разполага с възможност да произведе още.
— Това винаги съм го знаела. — Тя се опита да се усмихне. — Искаш аз да се превърна в още един Нат Кели.
— Кели не може да се справи с това. Нито пък аз.
— Искаш да се престоря, че съм готова да сътруднича на Санборн? Той няма да ми повярва. Отказвала съм му прекалено много пъти. Дори да ми позволи да отида на острова, няма да ми има доверие.
— Той няма доверие на никого. Но, при определени условия, ще ти позволи достатъчно свобода.
— Какви условия?
— Ако мисли, че има власт над теб. — Той мълча няколко секунди. — Ако мисли, че винаги може да убие сина ти, ако не се съобразяваш с исканията му.
Тя ококори очи от ужас.
— Искаш да му позволя да залови Майкъл?
— Господи, не! — каза той. — Може и да съм кучи син, но не бих… Казах, ако мисли, че може да убие Майкъл.
— И защо би мислил така?
— Защото измислих начин да го накараме да повярва.
— Как?
— Ще ти обясня подробностите по-късно. За теб е важно, че ще се погрижа за безопасността на Майкъл. Имаш думата ми.
Тя почувства как й прилошава от страх.
— Ти каза това и преди.
— Той още е жив, Софи.
— Знам. Кажи ми подробностите.
— Ще кажа на Джок да подготви капан за Франкс и хората му. Джок ще залови Франкс, а после ще накараме Санборн да повярва, че Франкс държи Майкъл.
— Звучи много… просто. Не е просто.
— Не, но можем да го направим.
„Опитай се да мислиш ясно, хладнокръвно.“ Ясно? В ума й се въртяха хиляди възможности и нито една от тях не беше достатъчно оптимистична. Втренчи поглед навън, в мрака.
— Това може да помогне да сложим край, нали? И най-после всичко ще свърши. Това е най-бързият начин да стигнем до тях. Най-добрата ни възможност.
— Да — каза той дрезгаво. — Най-бързият и най-добрият начин.
— И ти можеш да приведеш плана в действие, Ройд?
— Да.
Тя отново замълча.
— Тогава, да го направим.
Той започна да проклина. Тя го погледна.
— Нали това искаше?
— Не. — Той изкара колата отново на пътя. — Исках да ми кажеш да вървя по дяволите. Исках да ме обвиниш, че се опитвам да убия и теб, и сина ти. Исках да ми кажеш да не споменавам отново за това.
Тя беше изненадана от мъката, която беше изписана на лицето му.
— И да ти помогна да избягаш от отговорността? Идеята е твоя. Не може да искаш две противоположни неща, Ройд.
— Не прехвърлям отговорността на теб. Прекрасно знам какво правя. Не искам да се измъкна от отговорност. Но това ми прилича повече на разпятие. — Той натисна педала на газта и извади телефона си. — Трябва да се обадя на Джок.
Какво, по дяволите?
Санборн смръщи вежди, докато отваряше плика с името на Сол Девлин и обратен адрес.
Сър,
Вече трябва да сте разбрали колко добре изпълних задачата, която ми поставихте. Прилагам документите относно Сан Торано, които намерих в бюрото на Горшанк и които, знам, са важни за вас.
Сигурен съм, че сега искате да продължа и да ви отърва от Ройд. Той е опасност за вас, а вие трябва да бъдете защитен. Ще докладвам веднага, щом ситуацията е разрешена.
Санборн изруга и хвърли писмото на бюрото. Само Девлин можеше да пише писмо, вместо да се обади по телефона, което му даваше възможност да продължи преследването, без Санборн да може да възрази. Това беше още един набиващ се на очи признак, че Девлин не е послушен и лесно управляем. А какво, ако Санборн решеше да не убива Ройд? Ако иска да изпрати Девлин като подкрепление за Франкс в Атланта? Франкс дебнеше около къщата край езерото от вчера вечерта и чакаше възможност да нанесе удар.
Не, Девлин беше прекалено нестабилен, за да работи с когото и да било. Беше добре, че е зает с преследването на Ройд. За него щеше да е преимущество, ако отстранеше защитника на Софи Дънстън.
Това обаче не пречеше на Санборн да е много ядосан на Девлин и на неговия стремеж към независимост. Щеше да си поговори сериозно с него, когато дотича, за да бъде похвален след крайния успех на мисията.
Барбадос
— Готово ли е? — запита Софи. — Майкъл в безопасност ли е?
— Не съвсем — каза Ройд. — Но ще стане скоро. Всичко върви добре, Софи. Санборн напусна офиса си тази сутрин и пое в неизвестна посока.
— В момента не давам пет пари за Санборн. Искам това да свърши и Майкъл да е в безопасност.
Телефонът на Ройд звънна.
— МакДъф. — После каза в телефонната слушалка: — Добре. — Затвори и се изправи. — Всичко е готово. Да тръгваме.
Сан Торано
— Момчето е в ръцете ми — каза Франкс, когато Санборн вдигна слушалката. — Какво искаш да правя с него?
— Има ли наранявания?
— Само няколко синини.
— Добре. Ти къде си?
— Все още в къщата край езерото. — Направи пауза. — Трябваше да убия жената и баща й и още двама мъже, които бяха с тях. Това добре ли е?
— Щом е било необходимо. Колко е безопасно за теб в тази къща?
— Тя е изолирана, мога да видя всеки, който се опита да се приближи по шосето.
— Тогава, остани там известно време. Ако ситуацията се промени, обади ми се.
— Как да се отнасям с момчето?
— Никакви синини повече. Не искам момчето да е в прекалено лоша форма.
Той сложи край на разговора и остана на кея, за да наблюдава „Констанца“, хвърлил котва малко по-навътре в морето. Всичко вървеше чудесно. Беше се тревожил малко в продължение на няколко дни, но би трябвало да знае, че Франкс ще се справи. Като свършеше работата си за вечерта, щеше да си позволи удоволствието да се обади на Софи Дънстън. Махна с ръка на капитан Сонанс, който беше на мостика.
— Добре дошъл в Сан Торано! — извика той. — Надявам се, че плаването ви е било приятно. Ако започнете да разтоварвате, ще успеете да свършите до падането на нощта и ще можем да вечеряме и да изпием по едно питие. — Усмихна се. — Можеш да разрешиш на хората си да слязат на брега и да вземеш офицерите си с теб.
Барбадос
Софи беше на ланчията, която Кели беше наел, когато прие обаждането на Санборн.
— Оцеля много по-дълго, отколкото мислех за възможно — каза Санборн. — Какъв късмет за теб, че с Ройд обединихте усилията си. Сигурен съм, че той много ти е помогнал. — Направи пауза. — Но вече е време да се разделите. Ще си в безопасност и когато си далеч от Ройд. Девлин е по следите му, а той не знае какво означава невинен да пострада по погрешка.
— Върви по дяволите!
— Не показвай такова неуважение към мен. Това не е подходящ начин работникът да се отнася с шефа си.
— Ти май нещо грешиш.
— Не, реших, че е време отново да започнеш работа за мен. Но твоята арогантност понякога ме кара да губя търпение. Аз бях достатъчно любезен да ти предложа прекрасна възможност, а ти грубо ми отказа. И сега трябва да бъдеш наказана.
— За какво говориш, Санборн?
— За сина ти. Мисля, че се казва Майкъл.
Тя стисна здраво слушалката.
— Няма да слушам заплахите ти. Синът ми е в безопасност.
— Само дотогава, докато аз желая това. Вземи самолет и ела в Каракас. Ще се срещнем там.
— Няма да отида на място, където ще бъдеш и ти.
— Давам ти един ден. Времето ме притиска. Ще ти изпратя диск и номера на пощенска кутия в Каракас. И не се тревожи за синините на момчето. — Той затвори.
— Иска да отида в Каракас — обърна се тя към Ройд. — Ще ми изпрати диск, на който ще бъде записан Майкъл. Каза, че не трябва да се тревожа заради синините му. — Тя потрепери. — Копеле.
— Но ти се тревожиш. Защо? Знаеш, че това не е вярно.
— Той беше толкова самодоволен! — Тя навлажни устни. — Толкова сигурен. Почти му повярвах. — Тя стана и отиде до перилата. — Започва се, Ройд.
— Да. — Той застана до нея. — Можеш да се откажеш.
— Не, не мога. — Тя втренчи поглед в морето. — Разкажи ми за Сан Торано. Какво откри Кели за острова?
— Малък остров край бреговете на Венецуела. Някога е принадлежал на Венецуела, но сега е частна собственост на канадска корпорация. Можеш да си сигурна, че ако се поровим в документите, ще открием, че в дъното на всичко това стои Санборн. Населението е по-малко от пет хиляди жители, повечето от индиански произход, главното им занимание е риболовът. Децата ходят на училище само няколко години и имат едва начално и, по-рядко, основно образование, преди да започнат работа.
— А заводът?
— Той е на шейсет години и е построен от венецуелското правителство по време на епидемията от холера, станала причина за почти пълното изтребление на населението. Заводът служи за пречиствателна станция и местните, които са много предпазливи по отношение на водата, пият само тази, която излиза от неговите тръби.
— Така че, ако пуснат РЕМ-4 във водата, веднага ще имат пет хиляди екземпляра, подложени на тест. Мъже, жени, деца… — Тя поклати глава. — Очарователно.
— Това няма да се случи.
— Господи, надявам се, че няма. Къде се намира заводът?
— Според чертежите на Горшанк, на около две мили от западния бряг на острова. Мога да се гмурна край брега, да стигна до завода и да поставя експлозивите. Но трябва да сме сигурни, че всички цистерни са вътре и ще бъдат унищожени. — Направи пауза. — И ти си тази, която ще ни преда де информацията. Освен това, ще трябва да откриеш къде пазят диска с формулите на РЕМ-4. В момента, в който направиш това, ще те измъкна оттам.
— Ако унищожим завода, рискуваме да изложим тези хора отново на епидемията от холера.
— А ако не го направим, ще пият РЕМ-4, а не знаем какъв ефект ще има той над тях. Лекарството, на практика, не е тествано. Сигурен съм, че Горшанк не е бил загрижен за тяхната безопасност, а за ефикасността на продукта.
— Аз също съм сигурна в това. Формулата на Горшанк беше много силна. — Тя смръщи вежди. — Не знам.
— Кой риск си по-склонна да приемеш?
— Холерата. — Отговорът дойде моментално. — Не знам какви щети може да нанесе на мозъка РЕМ-4 в тази си форма. А може би ще открием начин да взривим цистерните, без да разрушим завода.
— Не бива да рискуваме. Ще те наблюдават. Докато мислят, че те държат в ръцете си, ще ти дават определена свобода. Но ако предизвикаш подозрения, ще те следят отблизо.
Тя стисна устни.
— Трябва да видя дали има и друг начин. Не се тревожи, няма да поставя в опасност нито теб, нито някой друг.
— Това е почти смешно. Ти си тази, която ще бъде в опасност.
— Тогава, остави ме да свърша работата, както реша. А няма да съм аз тази, която ще убият, ако те хванат на плажа или някъде по онези две мили до завода. Ти си много по-уязвим от мен. — Тя сви уморено рамене. — Няма значение. Ще свършим работата. По един или друг начин. Аз имам нужда само да знам, че Майкъл е в безопасност, докато се занимаваме с това. — Погледът й се спря на лицето му. — Той е в безопасност, нали?
Той извърна поглед от нея.
— Казах ти, че е в безопасност.
— Тогава, защо не мога да говоря с него? — Тя направи жест на нетърпение и дори на раздразнение. — Да, знам, ти ми каза, че не е безопасно да се използват телефоните, защото разговорите могат да бъдат проследени, но само едно обаждане и само за няколко секунди?
Той поклати глава.
— Не проваляй всичко сега, Софи.
Тя замълча.
— За мен е много трудно, Ройд.
— Очевидно. — Той продължаваше да я гледа. — Нямаш ли ми доверие?
— Нямаше да съм тук, ако ти нямах доверие.
— Това е истинско чудо. Веднъж ти казах, че ще направя всичко възможно, за да унищожа Санборн и Бош. От деня, в който се срещнахме, аз непрекъснато рискувам и твоя живот, и този на момчето.
— Имам свободна воля. Аз съм тази, която определя рисковете. — Тя направи пауза. — Имам ти доверие. Само ми кажи още веднъж, че Майкъл е в безопасност.
— Синът ти няма да пострада. — Той се обърна. — Ще отида до моста да кажа на Кели, че трябва да замине за Каракас.
Тя го гледаше как се отдалечава с неловко чувство. От деня, в който напуснаха САЩ, той беше прекалено тих. Може би това трябваше да се очаква при дадените обстоятелства. Тя също беше прекалено напрегната и трябваше да овладява паниката, която се мъчеше да я обземе всеки път, когато се сетеше какво им предстои. Но онова, което долавяше у Ройд, не беше паника. Понякога го улавяше да я гледа, да я наблюдава.
Да унищожи Санборн и Бош, беше всичко за него. Беше обсебен от това и беше подчинил цялата си воля и действия на тази цел. Дали не мислеше, че тя ще се уплаши и ще се откаже?
Не знаеше. Напоследък той беше истинска загадка за нея, а тя нямаше енергия и време, които да вложи в това да го разгадае. Сега не беше моментът да започне да анализира всяко негово настроение и всяка негова постъпка. Беше му казала, че му има доверие. Нервността, която я беше завладяла, нямаше нищо общо с Ройд. Беше нервна, защото в следващите дни щяха да се случат важни неща.
Налагаше се да му има доверие.
Каракас
Тя извади портативното дисково устройство и пъхна диска в процепа.
— Мамо?
Чу гласа на Майкъл, преди екранът да светне.
Исусе.
Имаше синина на лявата буза, а горната му устна беше порязана и подута. Изглеждаше завладян от истински ужас. Опита се да се усмихне.
— Добре съм, мамо. Не се страхувай. И не се оставяй да те уговорят да правиш нещо, което не искаш.
Тя чувстваше как очите й се пълнят със сълзи.
— Трябва да тръгвам. — Майкъл гледаше към някого, който не се виждаше на екрана. — Не му харесва това, което казах. Но аз искам да кажа точно това. Не им позволявай…
Изключиха камерата и дискът свърши. Тя се облегна на масата и паниката се надигна в нея на вълни. Ако Майкъл играеше роля, то той заслужаваше наградата на академията. Тези синини…
Ройд й беше казал да му има доверие.
„Върви по дяволите, Ройд.“
„Имай ми доверие.“
Не трябваше да позволява на паниката да я завладее.
Той й беше казал, че записът ще изглежда съвсем автентичен. Защото Санборн щеше да го види.
Синини…
Звънна мобилният й телефон.
— Имаше възможност да видиш нашия кратък домашен филм — каза Санборн. — Хареса ли ти?
— Ти, кучи сине! — Не можеше да застави гласа си да не трепери. — Той е само едно малко момче!
— Очевидно не ти е харесал. Мисля, че момчето показва удивителен кураж. Трябва да се гордееш с него.
— Гордея се с него. Искам да го пуснеш.
— Някога. Когато първите тестове на РЕМ-4 се окажат успешни.
— Сега.
— Не можеш да ми поставяш искания. Това ме дразни. — Пауза. — Всеки ден, в който отказваш да ми помогнеш, ще получаваш по едно видео от сина си. Ще започна със синини и наранявания, после ще премина към частите на тялото. Разбираш ли?
Прилоша й.
— Разбирам.
— Така е по-добре. Ще изпратя един от хората си да те вземе от площад „Боливар“ в шест часа тази вечер и да те заведе на острова. Бъди точна. Не искам да се наложи да направя телефонно обаждане, което ще те направи нещастна.
Той затвори. Тя натисна бутона за край на разговора. Замръзна на мястото си. Трябваше да се раздвижи. Трябваше да се срещне с Ройд в страничната уличка до пощата. Щеше да отиде до пощата сама, в случай че я наблюдават, но той трябваше да знае за диска и за обаждането на Санборн.
Не можеше обаче да се срещне с него, ако не успее да постигне контрол над себе си и чувствата си. В момента беше прекалено склонна да се поддаде на паниката. Щеше да си даде една минута, в която да се съвземе.
Ако имаше доверие на Ройд, защо беше така ужасена, все едно че е повярвала на онзи запис?
„Имай му доверие. Имай му доверие. Имай му доверие.“