Джейн Ан Кренц
Дар от огън (11)

Глава 11

— Елиза — започна предпазливо Верити, като постоянно си повтаряше, че той е неин, — много ми е неприятно да те разочаровам, но нещата са променени. Страхувам се, че Джонас не може да приема любовни предложения, дори и те да са благословени от жрица като Сарананта.

— Разбирам, че това те шокира — любезно отвърна Елиза, — но усещам, че ти си много мъдра и разумна жена. Чувствам те като сестра в просвещението. Ако се замислиш по-дълбоко, и ти ще видиш, че съюзът между мен и Джонас е предопределен. Аз просто се подчинявам на зова на моята астрална енергия и знам, че ако й се съпротивлявам, всички ще пострадат.

— Но Джонас вече ти каза, че не е екстрасенс.

— Напротив, от сигурен източник знам, че той е могъщ екстрасенс. Престън ми разкри всичко за него.

Верити се наведе напрегнато.

— Наистина ли? И какво точно знае Ярууд за Джонас?

— Че Джонас също е бил изследван във „Винсънт Колидж“ и по това време за никого не е било тайна, че той е притежавал голяма дарба — поверително изрече Елиза. — Престън не е проговорил пред другите досега, само защото уважава желанието на Джонас да остане анонимен. Напълно го разбирам — любопитството на тълпата може да разстрои истинския медиум.

— Чакай малко — прекъсна я Верити, опитвайки се да си изясни ролята на Ярууд. — Престън заяви, че бил открил Джонас чрез редактора на списанието, публикуващо изследвания на Ренесанса.

Елиза кимна с едва доловимо нетърпение.

— Точно така. Редакторът изредил имената на няколко специалисти и, когато чул името „Джонас“, Престън веднага се сетил кой е той. Помолихме Дъг да го покани като експерт по Ренесанса, а в същото време и като истински медиум. Джонас е идеален за всички ни. А когато Сарананта го видя, стана ясно, че освен всичко друго, той е и моят най-подходящ партньор. Сама разбираш, че нещата съвпадат и се получава едно цяло. Щом естествените сили в живота намерят правилния път, те се изливат в смайваща хармония, нали?

— Струва ми се, че нахалството на някои хора е още по-смайващо…

— Нима се обиди, че се обърнах към теб, за да споделя тайната си? Исках да съм честна с теб като със сестра и все още вярвам, че мога да те убедя в моята правота. Ти имаш отворен ум и също като мен търсиш своя път към истината. Бъди сигурна, че дълготрайната ви връзка с Джонас няма да се разпадне заради мен.

— Просто, защото ще го вземеш на заем за малко и ще ми го върнеш чист и неопетнен?

— Точно така — отвърна Елиза с блажена усмивка. — Ще използвам Джонас, само за да създадем едно красиво дете с безгранични възможности. А ти не би искала да лишиш света от това човешко съвършенство, нали?

— О, не съм сигурна. Щом земята не е спряла да се върти без него толкова години, мисля, че ще се справи и занапред.

Верити се отпусна назад и протегна краката си.

— Кажи ми, какво е станало с Престън по време на изследванията му във „Винсънт Колидж“?

По гладкото чело на Елиза сякаш премина лек полъх.

— Научният екип в лабораторията не е бил достатъчно компетентен, за да оцени дарбата му.

— Тогава, какво те кара да мислиш, че екипът е бил достатъчно компетентен, за да оцени таланта на Джонас? Възможно е, да са сгрешили и в двата случая. Джонас твърди, че не е екстрасенс, и аз съм склонна да вярвам на него, защото той се познава най-добре.

— А аз съм сигурна, че Престън не греши. Той притежава интуиция, която е усъвършенствана в продължение на няколко живота, и в момента талантът му е много изострен.

— Разбирам. — Верити се изправи. — Елиза, не ми се иска да те разочаровам, но си мисля, че Джонас не е жребецът, предопределен за теб. Още повече че аз няма да ти позволя, да го ползваш. В някои отношения той е много старомоден и не искам да го притеснявам допълнително, като го пратя в твоето легло. Също така, съвсем добронамерено те предупреждавам, че ако се опиташ да го съблазниш…

В този момент вратата се отвори с трясък и Джонас влетя с широка усмивка.

— Верити, тъкмо се чудех къде се дяна? Дойдох за фенерчето. Не можах да го намеря в сака, а ми трябва за западното крило. О, Елиза, здравей. На гости ли дойде?

— Здравей, Джонас. С Верити си поговорихме по някои женски въпроси, но вече приключихме. Довиждане, Верити. Отвори разума си и остави вътрешната светлина да те води. Това е единственият начин, да достигнеш щастие и доволство.

Елиза излезе, хвърляйки сияен поглед към Джонас.

— Какво, по дяволите, беше това? — учуди се той. — Какъв е този „женски“ разговор?

— Обсъждахме сексуалната ти енергия като расов жребец.

— Не може да бъде?! — възкликна изумен Джонас.

— Елиза иска да се възползва от услугите ти за известно време — докато забременее.

Верити не успя да прикрие усмивката си — никога не го бе виждала толкова удивен.

— Тя смята, че ти си идеалният самец за нея. И иска да се увери в това. Очевидно, в предишния си живот се е влачила подир всичко, което е от мъжки пол, и възнамерява да направи същото и в този живот. Тя е луда по теб, но тъй като е една честна безсрамница, първо дойде при мен, за да поиска разрешение.

— Чакай малко, искаш да кажеш, че Елиза е искала разрешението ти да я чукам? — По врата на Джонас избиха морави петна. — Не мога да повярвам!

— Струва ми се, че това е подходът на „новото време“ към проблема за недостига на мъже.

— Верити, нима намекваш, че си си седяла най-спокойно, докато Елиза ти е дрънкала тези глупости?

Верити се усмихна невъзмутимо.

— Разбира се. Ние жените общуваме много по-спокойно.

— Исусе Христе, наистина не мога да повярвам!

Джонас удари стената с ръце и изгледа Верити изпод присвитите си очи.

— Е?

— Какво е? — попита невинно тя.

— Ти какво й отговори, когато те помоли да ме дадеш назаем?

— Казах й, че не си такъв човек.

Джонас се приближи застрашително.

— Мислиш си, че това е забавно?

— На моменти. — Верити едва сдържаше кикота си при вида на неговото буреносно изражение. — Щях да й кажа, че възпроизводителният ти материал е вече в мен, но реших, че може да се обидиш.

— Не само ще се обидя, но и ще те натупам здравата. По дяволите, Верити, май скоро ще ме изкараш от нерви и ще те набия.

— Обещания, обещания — подразни го тя.

— Смешно ти е. Така ли го приемаш — като забавна шега? Една жена идва при теб и ти заявява, че иска да ме вкара в леглото си, за да й направя бебе, а ти се смееш? Къде е проклетото фенерче?

Чак сега на Верити й стана ясно, че Джонас не вижда комичното в цялата ситуация. Явно беше обиден, че не беше показала и капка ревност. Понечи да му обясни, че другите жени не я плашат, че страховете й са насочени по-скоро към тяхната странна връзка и към неизвестната енергия вътре в него, но усети, че в момента той не е настроен да обсъжда взаимоотношенията им.

— Фенерчето е под леглото. — Наведе се бавно и го извади. — Нямаше място в сака, когато тръгнахме за острова.

Джонас вдигна отчаян поглед към тавана.

— Нещо друго под леглото?!

— Не, това е всичко.

— Много благодаря.

Верити реши да смени темата.

— Елиза и Престън знаят, че си минал през тестовете на „Винсънт Колидж“. Престън е мълчал през цялото време, защото уважавал желанието, ти да останеш анонимен. Но разбира се, доверил тайната на Елиза и тя е убедена, че си екстрасенс.

Джонас я погледна намръщено.

— Откри ли какво точно знаят?

Верити поклати глава.

— Не, но разбрах, че това, което знаят, не е толкова много. Само са чули, че изследователите от лабораторията са потвърдили психическите ти способности. А Нейно Сиятелство се интересува предимно от тях, защото иска да се съвкупи с истински екстрасенс. Предполагам, че има някои съмнения относно дарбата на Престън и затова се е насочила към теб. А освен това, нейната жрица смятала, че гените ти ще произведат гениално отроче.

— Тя е луда!

— Елиза ли? Мисля, че тя е просто една ентусиастка. И точно поради тази причина не направих сцена. Имам пред вид, че е безопасна, а при това е наш клиент и аз…

— Забрави за нея. Отивам на работа. Уоруик ми плаща, за да направя подробен оглед, а времето лети. Ще се видим на вечеря.

Вратата се хлопна и Верити остана сама с въздишките си. Загледа се в портрета на стената, но и там не можа да открие отговор на въпроса си, защо не й беше дошло на ума да изиграе сцена на ревност пред Елиза.

Зачуди се как би могла да обясни на Джонас, че не вижда никаква заплаха в останалите жени. В сравнение с опасностите, на които ги излагаше неговото съзнание, тези „съпернички“ бяха просто едни малки препятствия, с които можеше да се справи без особени усилия. Искаше й се да му каже сега, че той не познава истинския страх, че тя го беше изпитвала, но не от жени.

Това беше страхът, който я будеше посред нощ с въпроса, дали психичната връзка е единствената, която задържа Джонас при нея. Страхът, че тази връзка може да се разпадне, ако Джонас открие, че е способен да контролира дарбата си сам. Джонас приличаше на баща й със своята агресивност и със склонността си към скитничество и Верити непрекъснато се питаше, докога ли Сикуънс Спрингс, бебето и самата тя ще успеят да го задържат.

Не, другите жени не бяха заплаха. В тяхната връзка имаше много по-опасни неща, които я хвърляха в паника. Но чак сега беше разбрала, че и Джонас има своите страхове и че тя не е единствената, която се нуждае от сигурност.

След като поразмисли върху това откритие, си спомни за обеците. Отиде пред огледалото и си ги сложи. Още един път се увери, че Джонас не беше прав — червените кристали сякаш бяха направени точно за нея. Завъртя се, за да види ефекта, и забеляза, че при всяко движение в тях проблясваше загадъчен огън.

 

 

— Ние сме слети в едно цяло, което търси по-висока ниво на истината — монотонно обясняваше Престън. — Имаме изключително мощна психична енергия и с общи усилия можем да я транспонираме в кристала, където тя ще бъде настроена, увеличена и върната обратно към нас. Тази вечер ще направим заедно пътуване към един друг свят. Заедно ще открием едно друго състояние на съзнанието и ще се прехвърлим в него, независимо от бариерите на нормалната логика. Заедно. Трябва да работим заедно.

Верити се вслушваше в дъжда, който плющеше по прозорците на салона. Лявата й ръка беше стисната здраво от Джонас, а дясната лежеше в дланта на Оливър Крамп. Изкуши се да огледа хората, които седяха в кръг пред камината.

Ярууд беше изгасил лампите под предлог, че разнородните енергии се хармонизирали по-лесно в тъмното и само огънят хвърляше отблясъци по лицата им. В центъра на кръга беше поставен голям розов кристал. Според Ярууд, кристалът можел да привлече техните енергии и да ги усили.

Верити продължи да оглежда присъстващите и установи, че не е единствената, която се отегчава. Джонас също беше отворил очи и скучаеше. Беше се присъединил доста неохотно, само за да угоди на Елиза. Щом погледите им се срещнаха, той засия в прелъстителна усмивка. Верити му отвърна унило, мислейки си, че всичко това е само губене на време. Но и двамата знаеха, че тази скука беше част от програмата за предразполагане на клиента.

— Нека всички заедно съсредоточим мислите си — каза Ярууд с укорителна нотка.

Верити разбра, че забележката му е адресирана към нея и Джонас, и послушно затвори очи. Ярууд продължи напевните си указания.

Джонас изглежда нямаше намерение да се съсредоточава и започна да я гали по дланта с пръст. Верити се опита да не му обръща внимание, но след секунди стисна ръката му и не я пусна, докато той не спря. Това не продължи дълго. Джонас поднови играта, плъзвайки пръста си от дланта й към китката. Интимното докосване недвусмислено имитираше еротично движение и Верити се принуди да го накаже с ноктите си. Джонас се отдръпна предпазливо, за да избегне ноктите й, но веднага след това започна отново.

Верити се предаде и се опита да насочи мислите си към нещо друго. Сети се за легендарното съкровище и за замразения човек, който пазеше сандъка със злато.

Съзнанието й затрептя.

Уплашена, тя прекъсна играта с Джонас. Той също спря, забелязал промяната. Трептенето се повтори.

Верити отвори очи и се взря в кристала. Той не беше помръднал. Не излъчваше светлина, цветът му си беше същият и с него не ставаше нищо загадъчно.

За сметка на това пък, Верити усети затопляне в обеците си. Смръщи вежди и затвори очи. Въображението й заработи с пълна сила. Но Престън Ярууд продължаваше да описва пренасянето в миналото и тя не можеше да се концентрира. Прииска й се той да млъкне.

Внезапно трептящият образ в съзнанието й започна да се изчиства. Верити застина в напрегнато очакване й стисна ръката на Джонас. Появи се неясна картина, която нямаше нищо общо с тунела на времето. Усети, че Оливър и Джонас обхващат пръстите й по-здраво.

Съсредоточи се върху видението. Пред очите й се отвори тъмна, каменна стая. До едната стена беше подпрян богато орнаментиран сандък от черно дърво.

В салона се плъзна слабо, студено течение. Огънят изпращя и замря.

— Меги пак е забравила отворен някой прозорец — промърмори Елиза Уоруик.

Магията се прекъсна. Образът в главата на Верити се стопи, а обеците й изстинаха. Оливър Крамп отдръпна ръката си и я погледна изумено. Джонас продължи да стиска пръстите й до посиняване.

— Мисля, че за тази вечер се пренесохме достатъчно далеч — обяви той и се изправи, придърпвайки Верити към себе си. — Стана късно и ние възнамеряваме да си починем. Лека нощ.

— Аз смятам да направя същото — присъедини се Дъг Уоруик. — Ще ми се да погледам телевизия.

— Слава Богу, че поне има пиячка — измърмори Слейд и се отправи към барчето, като скришом отвори шишенцето с хапчетата. — И то качествена. — Отпи голяма доза уиски и погълна таблетките.

Верити забеляза, че контузиите му се бяха влошили, но се успокои, че е нормално натъртеното място да почервенее два-три дена след удара. Кимна му приветливо и му пожела лека нощ с тайната надежда, че той няма да се сети за адвоката си, когато се погледне в огледалото.

— Ще помоля Меги да намери този прозорец — промърмори Елиза на излизане от салона. — Тя като че ли не е от най-съвестните домашни помощници, нали? — обърна се към Престън, който вървеше по петите й.

Оливър изпрати Верити с внимателен поглед.

— Лека нощ и спокойни сънища, Верити.

— Хайде — дръпна я Джонас по-силно, отколкото беше необходимо.

Още не бяха затворили вратата, и той я подложи на разпит.

— Добре, какво стана там долу?

Верити се освободи от желязната му хватка и седна.

— Не съм сигурна — призна си тя. — Ти видя ли го?

— Кое?

— Видението в стаята. Каменна стая с черен сандък. Кълна се, че беше сандъкът от коридора на времето. Просто си седях в кръга, замислена за съкровището, и се чудех къде може да е скрито, когато в главата ми изведнъж изплува картината със зловещата килия. Мислех, че и ти си го видял.

Джонас закрачи нервно из помещението, потривайки брадичка с мрачно изражение.

— Всъщност, не видях нищо особено — само усетих, че с теб става нещо особено. Останах с впечатлението, че се пренасяш в друг свят. — Той я погледна строго. — Надявам се, че не си се увлякла в глупостите с кристалите и енергиите.

— Вече се увлякох в твоя талант — отвърна му Верити.

— Това е по-различно.

— Разбирам. Благодаря за пояснението.

— Не може да си видяла стаята, нали?

— Видях я.

— Не, това е било въображението ти.

— Възможно е — сви рамене Верити. — А може да съм попаднала на чужди мисли — добави, имайки предвид Оливър Крамп. — Джонас, как ти се струва, измежду тези хора дали има истински екстрасенс? Ние с теб се преструвахме, защото Елиза е наш клиент, но другите правеха сериозни опити да се пренесат с кристала. Може някой от тях да е уловил нещо, а аз да съм станала неволен свидетел като в твоите пътувания.

— Не вярвам да има истински медиум сред такива идиоти — отвърна хладно Джонас.

— Джонас, те не са идиоти. Двама от тях са наши клиенти. Третият е чудесен мъж, който се занимава с билколечение и кристали, а четвъртият е убеден, че притежава психически способности и даже някога е платил, за да го докаже.

— За Ярууд ли говориш? Все още не мога да го повярвам. Ако наистина имаше някакъв талант, защо е оставил двамата Уоруик да ми платят, за да изследвам замъка? И той би могъл да свърши тази работа.

— Не забравяй, че Дъг е търсил някой с истински, академични способности. Освен това, Престън не притежава психометричен талант, а само някаква способност да предсказва. А това нямаше да е от голяма полза при търсене на съкровището и при определяне на автентичността на замъка. Елиза и Престън са усещали, че им трябваш точно ти.

Джонас поклати глава.

— Не вярвам, че Ярууд има парапсихически възможности. Този човек не е нищо друго, освен изпечен мошеник.

— Който очевидно знае това.

— Те са най-опасните.

Верити го погледна изпитателно.

— Тази вечер ще влизаме ли в тайния тунел?

— Само аз. Ти ще останеш тук.

— Нали вече се разбрахме, Джонас. Настоявам да дойда с теб. Никъде няма да ходиш без мен!

— Верити, така няма да стане… — промърмори Джонас, но му беше ясно, че няма да я разубеди.

— И двамата ще внимаваме.

Тя се изправи.

— Като се приготвиш, можем да тръгваме.

— Верити… — извика Джонас след нея, но тя вече отместваше гоблена.

— Страхувам се, че няма да се отървеш така лесно от мен.

— В добрия или в лошия смисъл?

Верити се вгледа в напрегнатите му златисти очи и нетърпеливо отмести завесата.

— По-добре да побързаме, ако искаме да поспим тази нощ.

— Не се отделяй от мен, не докосвай нищо и не стъпвай встрани!

— Слушам, Велики Ловецо на Нощта.

— Ако кажеш още една дума, ще те вържа за леглото, а аз ще се разходя сам.

Верити му отправи безмълвна усмивка. Джонас въздъхна и след като изпробва тежестта на бастуна, влезе в каменния проход.

— Там ли е? — попита Верити, пристъпвайки в тунела.

— Кое? — отекна гласът му.

— Скелетът.

— Разбира се, че е тук. Къде може да отиде?

Тя подмина каменната врата, без да се увери сама.

— Защо взе бастуна?

— За да изпробвам капаните.

— Добра идея.

— Благодаря — отвърна саркастично Джонас. — Но не знам, дали ще ни е от полза. Предпочитам да разчитам на себе си и на следите в праха. Докато вървим по стъпките на Дъгби и неговия приятел, сме на прав път.

И Джонас тръгна бавно, като се вглеждаше мълчаливо в прашните отпечатъци. След известно време спря и приклекна, за да прецени накъде се насочват стъпките. Установи, че те се събираха в неясна плетеница, а после продължаваха някъде надолу.

— Тунелът слиза между стените на първия етаж. — Хвърли един поглед назад към Верити и добави: — Внимавай, стъпалата са много тесни.

— Не се безпокой, няма да имам нови проблеми с глезена. Стъпките оттам ли идват?

— Да. Явно Дъгби се е качвал многократно. И той не е бил единствен. Заклевам се, че в праха има поне два различни отпечатъка.

— На Дъгби и на неговия убиец! — потръпна Верити.

— Вероятно.

Джонас се изправи и тръгна надолу.

— Струва ми се, че тези стъпала подминават първия етаж и се спускат под него.

— Замъците имат ли мазета?

— Този има. Нещо средно между склад и тъмница. Тъкмо това имах намерение да изследвам утре.

— Меги спомена за някаква зала за изтезания, нали?

Стъпалата се губеха някъде в тъмното. Джонас проряза мрака с фенера, но лъчът успя да освети само малка част от тях. Верити започна да си повтаря, че не е клаустрофобичка, и че не се страхува от тъмнината, но като опровержение на това, по гърба й залазиха хладни тръпки.

Внезапно стъпалата свършиха. Джонас се закова на последното и освети нов проход.

— По дяволите, този коридор сигурно опасва целия замък — изруга той. — И можем да си го проучваме със седмици, без да излезем.

— Само че имаме на разположение само няколко дни.

Верити се втренчи в зловещите сенки пред себе си.

— Тунелът не може да е строен толкова безсмислено — трябва да има изход.

— Изглежда Дъгби и спътникът му са го открили.

— Какво искаш да кажеш?

— Едните стъпки идват направо от тази страна на тунела, която явно е някакво разклонение, а другите — от дъното на нашата част.

— По-добре да потърсим механизма на вратата. Нямам нищо против да открием още един изход от този коридор.

Джонас зашари по стените с лъча на фенерчето.

— Ако имаме късмет, устройството ще е същото като на вратата откъм нашата спалня. А, ето го — добави той с облекчение. — За пореден път се убеждавам, че архитектите от Ренесанса са слугували на хармонията и симетрията. И двата механизма се намират на едно и също място. Отдръпни се.

— Джонас, внимавай!

— Внимавам, макар че тук не виждам капан, което е странно. При нашата врата има.

Той започна да опипва камъните, като от време на време натискаше предпазливо определени места. Усилията му бяха възнаградени — в стената се откри процеп и тежката каменна маса се отвори навътре с почти човешко стенание.

Верити изпищя. Джонас беше осветил малка стаичка, която приличаше на музей на ужасите.

— И това е „любовното гнездо“ на Меги и Дъгби?! — удиви се тя.

— А ти наричаш мен перверзен тип — пошегува се Джонас и прекрачи прага.

Стаичката беше пълна с всевъзможни машинарии, белезници и зловещи приспособления за изтезания. Джонас опипа стените със светлинния лъч.

— Колекцията от камшици не е лоша!

— Джонас, как можеш да си толкова спокоен на това място? Ако тези отвратителни неща са от преди няколко века, някои от тях ще излъчват ужасните вибрации.

— Нищо няма да пипам — бодро обеща Джонас, като в същия момент докосна дълга верига, която завършваше с белезници й висеше на стената. — Абсолютно нищо.

Той обърна белезниците и прихна.

— Какво смешно има в цялата работа? — учуди се Верити.

— Произведено в Хонконг. Повечето неща са фалшиви.

— Е, това поне е някакво облекчение.

Верити се огледа подозрително.

— И все пак, не мога да си представя що за ексцентрик трябва да е този, който колекционира такива гадости и още повече, който се люби на подобно място. Меги ми изглеждаше толкова мила жена, а колкото до стария Дъгби, считах го за почтен, макар и малко странен учен. И през ум не ми е минавало… Джонас, това хвърля изцяло различна светлина върху Дъгби Хейзълхърст.

Джонас отново се засмя.

— Нямам търпение да приключим това изследване, и да напиша биографията на този човек. — Намери ключа за лампата и светна. — Явно Хейзълхърст е считал стаичката за доста важна, щом е прокарал ток.

Той смъкна един камшик от стената и се вгледа с интерес в него.

— Не съм сигурна, че някой почтен издател ще се наеме да отпечата такава биография. За Бога, остави този камшик.

Джонас се ухили, прокарвайки тънките влакна през пръстите си.

— Човек може да научи доста интересни неща от уважаван историк като Дъгби.

— Джонас, не ме гледай така.

Джонас замахна с камшика и Верити подскочи уплашено, но не усети болка, въпреки че той се уви около кръста й. Джонас дръпна леко дръжката му и я притегли към себе си.

— Изобщо не е забавно — заяви сериозно тя и хвана края на камшика. — Но той е от коприна! — възкликна удивена.

— Искаш ли да изпробваме и останалите? — ентусиазира се Джонас.

— Не. Върни го на мястото му.

— Човек не може и да се позабавлява — възропта той, но все пак се подчини.

Верити заоглежда пода.

— Явно Меги се е грижила за помещението, поради сантиментални причини. Чудя се, какво ли са правили с Дъгби.

— Някакви извращения, които биха превърнали такава благопристойна женичка като теб в огнена фурия.

— И ти твърдиш, че аз съм била странна?

Тя пусна белезниците и се обърна към него.

— Сега какво? По обратния път?

— Не ми се иска. Става късно, а ти трябва да поспиш. По-добре да се върнем по по-лесния начин.

Джонас прекоси стаята и надникна през вратата към външния коридор.

— Оттук можем да се измъкнем по-бързо, отколкото през тунела.

— Ами ако някой ни види?

— Ще кажем, че сме търсили вода.

Придвижиха се до втория етаж без никакви проблеми, но когато минаваха покрай стаята на Елиза, чуха гневни гласове.

— Ярууд и Елиза — констатира Верити. — За какво ли са се спречкали?

Джонас долепи ухо до стената.

— Не знам, но изглежда сериозно.

Верити се намръщи.

— Не забравяй какво каза Кейтлин. Ярууд е опасен, може би трябва да се намесим.

— Умният човек не се меси в разприте на хора, които спят заедно. Ти ми спомена, че между тях имало нещо такова, нали?

— Слейд ми го намекна. Ярууд изглежда бесен, не мислиш ли?

Масивната врата спираше звука, но все пак се чуваха отделни реплики.

— Развратна кучка! — крещеше Престън. — По дяволите, да не би да се каниш да ме напускаш? Забрави ли, че аз открих пръв психичния ти потенциал?

— Виж какво, Престън. Въпросът не зависи само от мен. Възхищавам се много от теб, но Сарананта ме съветва да си намеря друг партньор.

— Сарананта да върви на майната си! Вече знам какво си намислила. Искаш да те изчука Куоръл, нали? Няма да стане! Не можеш да се хвърлиш в леглото на някакъв мухльо, само защото той си въобразява, че е велик медиум.

— Престън, моля те не викай. Знаеш, че просто изпълнявам съветите на Сарананта. Тя е духовният ми водач.

— Ще си крещя, колкото си искам, дявол да го вземе! И не използвай Сарананта като претекст. Хлътнала си по Куоръл, защото си мислиш, че той има страхотна психическа енергия, но трябва да си наясно, че аз съм истинският медиум. Куоръл е мошеник.

— Не е!

— Обаче още не е открил съкровището, нали? Значи е измамник. Лаборантите също са измамници. Подозирах го през цялото време, докато бях във „Винсънт Колидж“, а сега вече съм напълно уверен. Куоръл не можа да намери нищо. Така че, ако искаш да се чукаш с истински екстрасенс, ще го направиш с мен, малка мръснице!

Верити погледна обезпокоено към Джонас.

— Ами ако я нарани? Ще вляза, уж че искам да говоря с нея и не съм знаела, че не е сама.

Тя се накани да отвори, но Джонас я сграбчи за ръката.

— Няма да се месиш. Всичко ще се оправи от само себе си.

Той я повлече по коридора и я пусна чак в стаята. Точно в този момент се чу трясък на врата.

— Само да си мръднала!

Верити нямаше избор и остана на мястото си. Джонас затвори и въздъхна с облекчение.

— Сигурно Ярууд е подушил, че Нейно Сиятелство е започнала да преследва нови донори на сперма.