Джейн Ан Кренц
Дар от огън (8)

Глава 8

— Ще ми кажеш ли защо отиваме в града или ще си играем на гатанки?

Верити слезе от яхтата и, като се подпря на бастуна, стъпи върху плаващия док. След терапията на Оливър глезенът й наистина се беше оправил.

— И къде се научи да караш лодка?

— Първо, лодките не се карат, а се управляват. И второ, не помня къде съм се учил. Когато човек се навърта често из крайбрежните вертепи на разни островчета, рано или късно му се налага да помисли как може да се измъкне сам оттам и се сеща за лодките. Те са нещо като спасителен пояс — завърши Джонас и привърза яхтата.

Верити сбърчи нос.

— Някога налагало да ти се е да бягаш така?

— Не си спомням — отвърна сухо той. — Казах ти, това беше само превантивна мярка.

— Както използването на ножа, предполагам?

Джонас вдигна тежкия сак от кърмата, без да обърне внимание на последната й забележка.

— По дяволите, Верити, какво си сложила тук? Каза да не вземам две чанти, защото в моя сак имало предостатъчно място за една нощница и за един сешоар. Откъде го извади този десеткилограмов сешоар?

— Престани да се оплакваш. Не е толкова тежък. Разбира се, трябваше да оставя някои от твоите неща, за да побера моите, но те няма да ти липсват.

— Кои мои неща си оставила? — попита Джонас със зловеща нотка в гласа и стъпи на дока до нея.

— Една, две дреболии — увери го жизнерадостно тя. — Не мисли за тях, а ми кажи защо правим това пътуване към цивилизацията? — Погледът й се плъзна към спящия град отвъд пристанището. — Наистина ли дойдохме чак тук, за да се обадим по телефона?

— Знаеш, че в „Ужасът на Хейзълхърст“ няма телефон.

— Не споменавай това име отново — потръпна Верити.

— Нали каза, че било много подходящо.

— Добре, добре, ще спорим по-късно. На кого ще се обаждаш?

— На Кейтлин Евинджър — отвърна Джонас и сви доволно устни, при вида на физиономията й.

— Кейтлин?! Защо, за Бога, ще звъниш на Кейтлин?

— Вече ти казах — проучване. Евинджър е единственият човек, който може да даде отговор на някои мои въпроси. Освен това, ми дължи услуга.

Верити го погледна учудено.

— Тя пък как ще ни помогне?

— Евинджър притежава всички документи, останали от катедрата по паранормални изследвания, след като мъдрите и прозорливи шефове на „Винсънт Колидж“ най-накрая се сетиха да затворят лабораторията. Не помниш ли, че тя се обяви за единствената наследница на Елиху Райт?

— Как бих могла да забравя? — измърмори Верити.

Елиху Райт беше богат ексцентрик, който бе финансирал катедрата по паранормални изследвания във „Винсънт Колидж“. Точно в тези лаборатории Джонас беше развил психичния си талант и заради него едва не беше убил човек. После беше избягал от експериментите, но впоследствие бе разбрал, че е бягал от себе си. С появяването на Верити бе усетил, че тя може да контролира неговата уникална връзка с миналото.

— По това време в страната нямаше много места, където човек с паранормални способности можеше да се подложи на тестове — продължи Джонас. — „Винсънт Колидж“ притежаваше една от малкото законни лаборатории на Западния Бряг. И сега искам да разбера, дали някой от нашите съквартиранти в замъка е бил изследван някога и как ви са били резултатите.

— Какво общо имат Ярууд, Елиза и другите с това?

— Още не знам. Само знам, че искам да открия всичко, преди да продължа нататък. В края на краищата, открихме убит човек. Убийство и съкровище — доста плодовита комбинация. Ще ми се да проверя някои неща.

— Значи приемаш, че Кейтлин все още пази старите документи?

— Нали пазеше моите? — отвърна мрачно Джонас.

Верити се прокашля.

— Е, да, но тя имаше специална причина да запази точно твоите.

— По дяволите, наистина имаше! — Джонас метна гневно сака на рамото си. — Като намерим телефон, веднага ще разберем, дали е имала благоразумието да запази и останалите. Но първо нека намерим хотел.

Той се спря на кея, откъдето се откриваше изглед към живописна крайбрежна улица с викториански сгради.

— Не виждам ни един „Хилтън“.

Верити се усмихна доволно.

— Слава Богу. По-добре да потърсим някоя малка странноприемница като ония, които бяха описани в книгата. Там ще можем да получим хляб и подслон. А и това са най-атрактивните забележителности на тези островни градчета.

— Откъде знаеш?

— Взех си пътеводител. В сака е.

— А-ха. — Джонас свали сака и го отвори. Знаех си, че има нещо повече от една нощница и един сешоар.

Той приклекна и надзърна вътре. Започна да изследва резултатите от последното подреждане и постепенно възмутеното му изражение се превърна в буреносно.

— По дяволите, Верити!

— Виж, Джонас…

— Ти си полудяла. Да не мислиш, че сме тръгнали на арктическа експедиция?

— Джонас, бъди разумен. Сега е зима, нали? Навън е студено и всеки момент може да завали. Предпочетох да сме подготвени, а не да съжаляваме после, когато ще е късно.

— И затова си взела чадър, ботуши, дъждобран, грим, който ще ти стигне за една година, два клина, два панталона, няколко чифта обувки и една рокля! Защо си помъкнала всичко това?!

Верити тъжно сведе очи към лъскавата зелена коприна. Много скоро роклята нямаше да й става — тялото й щеше да се закръгли и да натежи.

— Мислех, че ще вечеряме в някой луксозен ресторант — промълви тя. — Взех ти и вратовръзката.

Джонас се накани да изрече нещо унищожително по адрес на вратовръзката, но в последния момент промени решението си и безмълвно зарови из сака, докато откри пътеводителя. Подаде го на Верити.

— На, избери ти. Само да не е много далеч. Нямаме шерп.

Верити го прелисти и се спря на списъка със странноприемници.

— Как ти звучи името „Харбър Уотч“? „Спалните са обзаведени с пленителни мебели от XIX век, които неизменно включват кревати с балдахин, фоайето е в непретенциозен стил, с удобна каменна камина и с изглед към пристанището. Предлагаме питателна закуска: яйца, кифли, натурални сокове и, разбира се, отлично кафе.“

— Добре — съгласи се Джонас с блеснал поглед. — Най-ми харесаха креватите. Щом имам теб, такова легло и кожен колан, друго не ми трябва.

Верити усети, че се изчервява.

— Не забравяй, че много скоро ще ти отмъстя за номера свързването.

Джонас се озъби в мръснишка усмивка.

— Само обещаваш — отвърна й предизвикателно.

В отговор Верити отметна огнената си грива и прибра пътеводителя обратно в сака.

— Ще видиш. Хайде да тръгваме. Според пътеводителя, странноприемницата е само на няколко преки оттук.

Преките се оказаха малко повече, но Джонас измина цялото разстояние безропотно. Верити също не се оплака, но когато стигнаха, не скри облекчението си. Чувстваше се малко виновна, че бе натъпкала сака с глупости.

Беше студено и духаше влажен вятър. Островният град сигурно бе по-приветлив и многоцветен през лятото, но през мъртвия зимен сезон изглеждаше скучно сив.

— Знаеш ли, Джонас, мисля, че беше прав. Наистина през лятото е по-добре да си на Хаваите, отколкото на северозападните острови.

— Скоро ще започнеш да се вслушваш в думите ми, тиранка такава.

— Винаги съм се вслушвала — примигна обидено Верити.

— Как ли не!

— Просто невинаги обръщам внимание на думите ти.

Странноприемницата „Харбър Уотч“ беше топла и уютна. Управителят и жена му, хора на средна възраст, ги посрещнаха радушно и ги поканиха на чашка шери. Верити учтиво се отказа от своя дял и Джонас се принуди да изпие и нейната чаша.

— Сигурна ли си, че не искаш? — попита я той.

— Не, благодаря — отказа повторно Верити.

Беше чела някъде, че бременните не трябва да пият. Реши в скоро време да се консултира с лекар, за да разбере най-сетне, дали е бременна или не.

Жената на управителя им показа стаята, която наистина имаше изглед към пристанището, както обещаваше рекламата. Верити изчака домакинята да си тръгне и започна подробен оглед. Креватът с балдахина си беше на мястото. Върху един стар скрин бяха поставени прелестна кана и купа от XIX век. Стените бяха украсени с носталгични морски картини.

— Всичко е толкова очарователно! — ахна тя смаяно, — толкова старинно и мило.

— И всичко е произведено в Тайван. — Джонас бегло докосна каната на скрина. — Това са им оригиналните мебели и антиките от рекламата. Чудя се какви ли ще са другите изненади. Може би неочаквано кифличките за закуска ще свършат.

— Издребняваш, Джонас. Не бъди толкова черноглед.

Верити отвори сака и разгъна зелената рокля. Понесе я към гардероба, но преди да я откачи се озърна и установи, че нещо липсва.

— Джонас, няма тоалетна!

— Не може да няма. Сигурно е външна.

— Външна! На тази цена! — Верити изглеждаше ужасена.

— Това е цената на очарователните старинни мебели, струва ми се.

— О, по дяволите! Трябваше да се досетя. Този тъп пътеводител нищо не подсказва!

— И какво толкова има? Дребно неудобство, това е всичко.

— Не, не е всичко. Мразя хотели с външна тоалетна! — упорстваше тя.

— Защо? — Джонас беше искрено учуден от нейната разпаленост.

Верити прехапа устни, осъзнавайки, че преиграва. Не искаше да разваля вечерта. Опита се да му обясни:

— Когато бях малка, с татко живеехме все по такива места. Хаити, Мексико, Карибите. И навсякъде тоалетните бяха общи.

— Тези хотелчета са почти от категорията на островните приюти — уточни Джонас.

— Зная, зная. Евтини, мръсни и построени в най-забутаните квартали на града. Мисля, че за мен външните тоалетни си останаха като символ на тия вертепи. Татко сякаш изобщо не ги забелязваше. И никога нямаше са се съгласи, дори и да му сваляха наема, да ги чисти.

Джонас продължаваше да я наблюдава с любопитство.

— А защо, по дяволите, ти си го правила?

— Защото никой друг нямаше да се наеме, а аз трябваше да ги използвам наред с всички пияници, проститутки и престъпници, които живееха там! — избухна Верити.

— Хей, сладурче, успокой се — прегърна я Джонас и погали косата й. — Ако това те притеснява толкова, можем да си намерим друг хотел.

Верити подсмръкна, за да скрие напиращите сълзи. Чудеше се на себе си — напоследък се разстройваше и от най-малкото нещо.

— Съжалявам — промълви тя, като се сгуши в обятията му. Разбирам, че е глупаво, но не знам какво ми стана. Мястото е чудесно. Най-важното е, че има чисти чаршафи и прекрасна гледка. — Тайно изтри една сълза от бузата си. — А и в пътеводителя всичко си беше написано.

— Пътеводителите обикновено дават фалшива информация.

— Но мястото наистина ми харесва. Просто бях малко потисната, когато ми се стовари това с тоалетната. Вече съм добре. Не ми обръщай внимание.

Джонас я погледна настоятелно. Верити му отвърна с успокоителна усмивка и преглътна последната сълза.

— Сигурна ли си, че все още искаш да останем тук?

— Ще го приема като неприятно приключение — отвърна сърдито тя.

— Ти си знаеш — кимна Джонас.

— Точно така.

— Хубаво легло — продължи замислено той.

— Изобщо не гледай към него и към мен по този начин.

— Хей, сладурче, къде отиде приключенският ти дух?

— Това пътуване се оказа достатъчно авантюристично и без твоите перверзни — сопна се Верити. — Кога ще звъннеш на Кейтлин?

— Може днес, може утре — все ми едно — отвърна Джонас, но все пак вдигна телефонната слушалка.

— Нека първо аз да поговоря с нея — изпревари го тя.

— Моля, заповядай. И без това не изгарям от желание да я чуя. Винаги ме побиват тръпки от тази жена.

— Ти си предубеден, Джонас. Просто никога не си я харесвал.

Верити изрови номера от изтърканото тефтерче, в което срещу името на баща си бе зачерквала и добавяла стотици телефонни номера. За момент й мина през ума, че може би след години подобни задрасквания щяха да се мъдрят и срещу името на Джонас. Отърси се от потискащата мисъл и завъртя шайбата. Докато слушаше сигнала, се помъчи да отгатне коя от двете — Кейтлин или Тави — ще вдигне слушалката.

Беше минал повече от месец, откакто се бе свързала за последен път с тях. Джонас не подозираше, че беше говорила с двете жени след миналогодишните събития. Верити знаеше, че той няма да одобри своеволието й, но ужасно й се бе приискало да разбере дали гениалната художничка е преживяла емоционалната травма.

Някой вдигна слушалката от другата страна.

— Тави? Обажда се Верити. Как сте?

— Верити, толкова се радвам, че те чувам. При нас всичко върви добре. Кейтлин отново рисува. Не е ли чудесно?

Верити се усмихна.

— Тя доволна ли е от това, което прави?

— Мисля, че да. Ти я познаваш, изисква прекалено много от себе си. Обаче собственикът на галерията, която представя нейните картини в Сан Франциско, със сигурност е много доволен. Той казва, че това са най-добрите й работи, и че Кейтлин е навлязла в нова емоционална зрялост и чувственост. Кейтлин е доста поласкана от мнението му, а ти знаеш, че по принцип тя смята критиците за паразити.

— Зная.

— Мисля, че дълбоко в себе си е съхранила емоционалната си енергия, която дава такъв живот на картините й. Отначало ми се струваше, че ако тази ужасна история от миналото се изтрие от съзнанието й веднъж завинаги, Кейтлин няма да изпитва необходимост да рисува. Но желанието й за работа сега изглежда по-силно от всякога. Почакай, ще я извикам.

Кейтлин се обади след малко.

— Верити? Толкова се радвам, че се обади! Как си?

— Навехнах си крака, но иначе съм добре. Разбрах, че отново рисуваш.

Настъпи кратка пауза, през която Верити си представи как нейната екзотична приятелка с белег на лицето седи с кръстосани крака. За секунди това нейно мълчание я накара да се усъмни, дали наистина нещата там вървяха така добре, както бе обяснила Тави.

— Кейтлин?

— Тук съм. Вярно е, рисувам. Просто се чудех как да ти кажа, че съм ти страшно благодарна. В последно време се чувствам толкова различно, Верити. Усещам се много по-млада, отколкото бях преди шест месеца. Всъщност, мис ля, че съм помъдряла. Това странно ли е?

Верити докосна несъзнателно корема си.

— Не — отвърна тя. — Струва ми се, че те разбирам.

— Още ли си с Джонас?

— Джонас?

Верити му хвърли бърз поглед. Той стоеше гърбом и наблюдаваше пристанището през прозореца.

— Да, все още съм с него.

Джонас се обърна намръщен и тя го дари с мила усмивка.

— Радвам се — отвърна Кейтлин. — Вие двамата се нуждаете един от друг. Приличате си страшно много.

— Кейтлин, искам да те помоля за една услуга. По-скоро Джонас те моли за една услуга.

— Ще направя всичко, каквото пожелаете, Верити.

— Пазиш ли онези стари документи от катедрата по паранормални изследвания?

— Подредила съм ги в мазето. Защо?

— Почакай, Джонас ще ти обясни.

Джонас се приближи и взе слушалката.

— Разполагам с един списък на имена, Кейтлин — започна той направо, — и искам да знам, дали в твоите документи има информация за някои от тези хора.

— Момент, да взема нещо за писане.

Чу се шумолене и отново прозвуча гласът на Кейтлин:

— Готова съм, Джонас, продиктувай ми имената.

— Елиза Уоруик, брат и — Дъг, Оливър Крамп, Престън Ярууд и Слейд Спенсър. Последният има проблеми с наркотиците.

— Ще видя, какво можем да направим с Тави. Кога да ви се обадя?

— Колкото може по-скоро. — Джонас погледна сърдито към Верити. — Верити ми избра нова кариера и сега съм към средата на първата си консултантска задача.

Той й продиктува телефонния номер от стаята на хотела.

— Къде е това? — полюбопитства Кейтлин.

— Щата Вашингтон, някъде около Сиатъл. Съчетаваме почивката с работата на един остров в Сан Хуан.

— По това време на годината?

— Да. Верити реши, че това е по-добро от Хаваите.

Кейтлин се засмя тихо.

— Тя все още ли е на това мнение?

— Ти я познаваш добре, нали? Продължава да е оптимистка. Всъщност, харесваше й, докато не откри, че тоалетните в тази странноприемница са общи.

— Странно. Сигурно й напомня за приютите, в които е живяла с баща си преди години.

Джонас повдигна озадачено вежди. Отдалечи слушалката от ухото си и я държа така няколко секунди, преди да проговори отново.

— Ти откъде знаеш къде е живяла Верити?

— С нея сме приятелки, Джонас — отвърна бавно тя. — Говорихме си. Мисля, че и с теб ще се сприятелим. Междувременно трябва да ти свърша услугата, която ти дължа. Ще проверя, дали имам сведения за тия хора.

— Благодаря.

Джонас затвори телефона и се обърна към Верити. Точно този момент тя изравяше от почти бездънния сак обувки с високи токове и един чорапогащник.

— Поддържали сте връзка и след това — установи той с равен глас.

— Разбира се, ние сме приятелки.

— Имаш много странна представа за приятелството.

— Ако ти се струва, че приятелите ми са странни, значи не познаваш моя любовник — отби удара Верити и за момент се уплаши, че той ще избухне.

Остана изненадана, когато Джонас прие забележката й сериозно.

— Наистина ли мислиш, че съм странен, Верити? Това ли те безпокоеше напоследък? Стигнала си до заключението, че съм някакъв откачен?

Верити вече се проклинаше за думите си.

— Не ставай глупав, Джонас. Разбира се, че не те мисля за такъв. Според мен, ти си най-сексапилното нещо, което се е появило след черното дантелено бельо. Спри да говориш небивалици и се облечи. Време е за вечеря, а вече открих едно изискано местенце в пътеводителя.

Джонас се усмихна, но очите му все още гледаха скептично.

— Старинно и очарователно?

— Надявам се да има морска атмосфера — отбеляза спокойно тя.

— Не мога да разбера защо не съм изненадан.

Верити му подаде копринена вратовръзка.

— Вземи.

— Какво е това?

— Много смешно. Достатъчно добре знаеш какво е.

— Да не намекваш, че тази вечер трябва да съм официално облечен?

— Да — отвърна тя и като потвърждение извади от гардероба копринената си рокля.

— Дънките не вървят с вратовръзката. Обуй си нещо друго.

— Окей, шефе.

 

 

Час по-късно Верити и Джонас седяха един срещу друг и ядяха салатата си. Този път пътеводителят не беше излъгал. Настроението в ресторанта беше подчертано морско. По стените висяха препарирани риби и морски възли от конопени въжета, а навсякъде наоколо бяха разпилени в „артистично безредие“, както се изрази Верити, уреди, използвани при плаване. Заведението предлагаше предимно ребра, приготвени по всевъзможни начини. За щастие, имаше и няколко безмесни ястия.

— Очарователно място, нали? — уверено заяви Верити.

— В това проклето заведение аз съм единственият с вратовръзка — оплака се в отговор Джонас.

— Е, това че местните хора не се обличат както трябва за ресторант, си е изцяло техен проблем. А ти изглеждаш страхотно — успокои го тя и мислено си призна, че наистина беше така.