Джейн Ан Кренц
Дар от огън (7)

Глава 7

Джонас последва Верити, изпитвайки много по-голямо облекчение, отколкото би искал да си признае. Смъртта на Хейзълхърст им бе помогнала да открият загадката на вратата. Знаеше много добре, че щеше да му отнеме повече време сам да разбере как действа устройството.

Топлината на стаята отпусна нервите му, но въпреки това, все още чуваше ехото от древния вик.

Понечи да затвори вратата.

— Какво правиш? — попита Верити.

— Какво мислиш, че правя? Да не искаш цяла нощ да гледаме тези стари кокали?

— Не, разбира се, но какво ще правим с нещастния Дъгби? Трябва да съобщим на някого, че сме го открили.

— Лежал си е тук няколко години, ще полежи още малко.

Верити не повярва на ушите си.

— И на никого няма да кажеш какво открихме?!

— Не точно сега. Ако докладваме, ще започне разследване. Нашата работа ще бъде прекъсната за дни, а може би и за седмици. Ще плъзне слух за заровено съкровище и мястото ще се наводни от журналисти, псевдопсихолози и, Господ знае, още какви. А ние имаме само една седмица, Верити. Искам да я използвам, за да си отговоря на някои въпроси. В този коридор е скрито нещо много важно.

— Но Дъгби е бил убит. Не е умрял при нещастен случай.

— Зная. Но убийството е станало преди две години. По дяволите, той може да е умрял в този проход, като се е опитвал да излезе. Всичко, което знаем е, че в момента лежи в другия край на тунела.

Джонас замълча, надявайки се тя да не е забелязала останалото. Но се излъга. Верити имаше очи на ястреб.

— На ръката, която държеше камата, имаше пръстен. Голям рубинен пръстен.

— Знам. Видях го.

Тя го стрелна с поглед.

— Изглеждаше много стар, Джонас. Всъщност, може да е част от скъпоценностите в сандъка от видението, а може дори да е един от пръстените на човека с кристала.

— Имаше известна прилика — съгласи се Джонас предпазливо.

Забеляза уплашено й изражение и я прегърна.

— Хей, не прекалявай с въображението си — разтърси я леко той.

— Знаеш ли какво ми идва наум?

— М-м. Чудиш се, дали прастарият мъж от замразената картина не е убил Хейзълхърст. Това е абсолютно невъзможно.

— Джонас, ти сам каза, че всеки път научаваме нещо ново в тунела на времето. Още не знаем всичко за действителността там. И сам призна, че има нещо странно в първото видение. Ами ако той е измислил начин, как да живее вечно в коридора на миналото, и си седи там през всичките тези години, за да пази съкровището?

Джонас усети, че Верити потрепери, и я притисна още по-силно.

— Невъзможно. Успокой се, скъпа. В този тунел няма никакви духове, а само сцени от миналото. Пощенски картички, запечатани във времето. Това е.

— На „картичката“ със зловещия човек не видях да пише „липсвате ми“. Имах усещането, че му бяхме неприятни.

— Наистина, мога да се обзаложа, че това видение беше различно от всичко, което сме виждали досега. Но на този етап това нищо не значи. Имаш прекалено голямо въображение, скъпа.

Джонас духна една рижа къдрица от слепоочието й и я целуна. Тя ухаеше сладостно и излъчваше успокояваща топлина. Усети, че получава ерекция. Така ставаше винаги, когато пътуваха в миналото, и винаги, когато се намираше близо до нея.

— Някой е убил Дъгби — припомни му Верити упорито.

— Да. Но е било отдавна. Искаш ли да чуеш най-доброто ми предположение?

Тя кимна.

— Мисля, че някой е търсил съкровището заедно с него. Някой, в когото Дъгби е вярвал.

— И може би този някой е решил, че щом знае за тунела и кристала, повече не се нуждае от Дъгби?

— Има логика.

— Но къде е този някой сега? — не се предаваше Верити.

Опря длани на перваза и се наведе замислено през широкия каменен прозорец. Навън продължаваше да вали.

— Кой знае? Хейзълхърст изобщо не споменава в дневника си, че е открил тайния проход, което значи, че това е станало малко преди да бъде убит. Или не е имал възможност да го запише, или го е записал в страниците, които липсват. В тефтерчето не пишеше за друг търсач. Най-добре да поговорим с Меги. Тя може би знае, дали Хейзълхърст е работил с някого.

— Добра идея. А междувременно… — Верити замълча, загледана напрегнато в тъмното. — Джонас, той е станал!

— Кой?

Той проследи погледа й, вперен в мрачния фонтан.

— Спенсър ли? Сигурно има достатъчно мозък, за да се сети, че е по-добре да влезе на сухо.

— Може би се е върнал тук. Имал е достатъчно време да се качи тук и да издърпа стола от прохода. Сигурно затова вратата се е затворила.

Джонас се замисли с помръкващ поглед.

— Но аз бях заключил. Как ли е влязъл?

— Кой знае. Може да има и други ключове…

— Не ми се вярва. Той не знае за коридора, а и не би посмял да влезе отново, при условие, че аз съм тук. Освен това, Спенсър беше почти гипсиран от алкохола, когато го стоварих във фонтана.

— Е, той е поотрезнял от дъжда и се е измъкнал сам от басейна.

Джонас огледа внимателно изпълнената със сенки градина.

— Права си, явно не съм го ударил достатъчно силно.

— Искам да те предупредя, че ако се стигне до съд, ти ще обясниш всичко на застрахователния агент.

— Не се безпокой, ще измисля нещо — отвърна той, без следа от притеснение.

Умът му явно беше съвсем другаде. Обви ръце около тънката талия на Верити и я придърпа към себе си. Дънките му бяха опънати до пръсване от нарасналата му мъжественост.

— Всъщност — промълви в ухото й, — вече измислих.

— Не е възможно да мислиш за… за секс, когато някакъв труп лежи на пет крачки от нас!

— Не се прави на толкова възмутена. Знаеш, че това тяло е там от години и не може да ни притеснява.

Джонас продължаваше да я държи с едната си ръка, докато с другата разкопча дънките си. Членът му изскочи от тях твърд като стомана. Притисна я назад, така че тя да го усети през халата.

— Джонас, аз съм потресена. Мисля, че наистина трябва да покажеш малко повече уважение към смъртника.

— Не ми казвай, че не си възбудена. Пътуването в миналото винаги завършва по този начин.

Той сграбчи халата и го вдигна над кръста й. Дланите му обхванаха плътно стегнатото й, нежно дупе.

— Наведи се напред, скъпа — прошепна във врата й. — Хвани се за перваза.

— Джонас, това ме притеснява. Някой може да ни види през прозореца.

— Навън няма никой. Всички са вътре. А нашият прозорец се вижда само от другото крило.

Джонас се сети, че той самият беше ходил там тази вечер и бе видял ясно светлината от тяхната стая. Пресегна се и угаси настолната лампа.

— По-добре ли е така?

— Не.

— Хайде, скъпа, не се дърпай. Знам, че го желаеш не по-малко от мен.

Той продължи в същия дух, докато я убеди да се наведе напред и се хване за перваза. Заоблените й задни полукълба разцъфнаха изкусително пред погледа му, разкривайки топлата нежнорозова плът на нейната женственост.

— Всъщност, Джонас, имаме идеално легло, което можем да използваме, ако толкова държиш да се любим сега. Не виждам защо трябва да… Почакай! О! Какво правиш? Мисля, че на това му казват перверзия. Ако си мислиш, че ще ти позволя да… О, Джонас!

Джонас сграбчи бедрата й, притисна я и се стрелна в утробата й. Тя се стегна в противодействие на неговото проникване и пенисът му се плъзна тежко в горещата й влага с мощен тласък. Пламналите й устни се сключиха около него и Джонас извика от удоволствие. Потърси с ръка клитора й в гъстия, огненочервен мъх. Верити се разтрепери и отметна глава.

— Ти си прекрасна, любов моя. Толкова си послушна.

— Джонас!… — простена тя в екстаз.

Косата й се разпиля по гърба, спусна клепки и устните й се разтвориха.

Отдаде му се без съпротива — пламенно и с желание, както винаги.

„Поне докато се любим, тя мисли за мен“ — успокои се Джонас и потъна в бушуващата страст.

Някъде дълбоко в себе си осъзна, че Верити му беше необходима, че просто не може да диша без нея. Тя беше неговият живот. Реши да направи всичко възможно, за да я изтръгне от самовглъбяването, в което бе изпаднала напоследък. Не биваше да я остави да го напусне тялом и духом. Ужасно се нуждаеше от нея.

 

 

Сутринта Верити стана преди Джонас.

— Трябва да говорим с Меги Фрамптън — припомни тя на сънливия си любовник, като се опита да го вдигне от леглото и да го вкара под душа. — Ако слезем навреме, ще успеем да я разпитаме насаме.

— Най-лошото на бизнес мениджърите е, че рядко се съобразяват с удоволствията на подчинените си. Не можах да се наспя.

— Кой ти е виновен? — настоя безмилостно Верити. — Побързай!

Откриха Меги Фрамптън в кухнята. Увлечена в разбъркването на някакъв кекс, тя се стресна при влизането им и спря да си тананика. Беше облечена в поредната избеляла басмена блузка от безкрайната й колекция домашни дрехи. Тази беше на точки. Верижката, която носеше на врата си, беше полускрита от целомъдрена бяла якичка.

— А, здравейте. Много сте бодри. Не предполагах, че във вашата тълпа ще има ранобудници. По едно кафе? Има малко в каната. Старият Дъгби не сядаше да закусва, преди да изпие сутрешното си кафе. Докторът му каза, че не трябва да пие, но Дъгби твърдеше, че без кафе сърцето спирало. Заповядайте.

— Благодаря, Меги.

Верити напълни две чашки и подаде едната на Джонас.

— Как върви търсенето на съкровището? — Меги извади няколко нащърбени глинени съда от шкафа.

— Ти откъде знаеш за това?

— Чух, че Нейно Сиятелство иска да поогледате и за него, докато изследвате замъка. Мисля, че само ще си загубите времето. Дъгби се лута с години из това място и не откри дори една монета.

Джонас се прокашля.

— Всъщност, дойдохме, за да ни помогнеш, Меги. С Хейзълхърст сте били доста близки, нали? Живели сте заедно дълго време.

— Този замък стана мой дом, откакто се преместих да живея тук преди двайсет й три години. Мисля, че беше през юни — въздъхна Меги с носталгия. — Липсва ми старият глупчо. Беше по-рогат и от дявола, но това не ми пречеше. Разбирахме се прекрасно. След като изчезна, сестра му от Портланд все ми повтаряше, че трябва да се махна от този остров, но още не мога да се реша. Това място е мой дом. Не мога просто да си вдигна парцалите и да го напусна. На Дъгби щеше да му хареса, че съм останала тук. Той ми го казваше понякога.

— Какво точно казваше той, Меги? — попита предпазливо Верити.

Беше усетила нещастието, стаено в гърдите на старата жена, и предполагаше, че тя все още скърби за Дъгби Хейзълхърст.

Меги изтрака с една съдина и подсмръкна. Примигва бързо няколко пъти и продължи с по-твърд глас:

— Дъгби казваше, че това място е наше — негово и мое. Той искаше аз да се грижа за него. Замъкът беше неговият свят. Винаги признаваше, че аз съм единствената, която не му се присмива, и която го разбира. Заклеваше се, че ако някога му се случело нещо, ще се погрижел да остана тук, колкото си искам. Но след като изчезна, не намерих никакво завещание. Дъгби все не се наемаше да го напише. Беше съвсем в негов стил, да отлага, докато стане твърде късно. Накрая съдът и сбирщината от адвокати дадоха имението на Дъг и Елиза.

— А те ще го продадат — прекъсна я внимателно Верити, — защото не могат да го поддържат. Дъгби как си представяше, че ти ще плащаш данъците и ще движиш нещата в замъка?

— Може да се изсмеете, но истината беше, че Дъгби разчиташе на съкровището. Смяташе, че ще намери достатъчно пари, за да обзаведе замъка така, както е бил преди време. Имаше големи планове да върне обратно мебелите и картините, които бе принуден да разпродаде. Искаше да реставрира сградата и да възвърне истинския й вид от XVI век. О, старият Дъгби кипеше от планове. Аз щях да му помагам. Бяхме страхотен екип.

— Жалко, че не е открил съкровището, за което е пропилял толкова години — поде Джонас, като се облегна тежко на плота и отпи от кафето си.

— Така и не повярвах в тази история, но признавам, щеше да е страхотно да го намерим — отвърна Меги. — Мисля, че за Дъгби търсенето бе по-голямо удоволствие, отколкото намирането.

Верити внезапно бе осенена от някакво прозрение.

— Разбирам — вметна тя, — ти и Дъгби сте били доста близки.

Меги кимна.

— Можеш да си сигурна, че бяхме много близки. Той си нямаше никого. Приятелите му, академиците, го изоставиха постепенно, а колкото до роднините… Човек би помислил, че е сирак.

— А Дъг и Елиза? — попита Джонас.

— Да не си въобразяваш, че някога са си правили труда да го навестят, докато беше жив? Никога. Всъщност, Дъг се появи един или два пъти преди няколко години, но това беше всичко. Нейно Сиятелство прояви интерес към замъка, чак когато стана негова наследница. А сега постоянно говори за съкровището. Но няма никакви шансове — завърши самодоволно Меги. — Щом Дъгби не можа, какво остава за нея. — Тя погледна бързо към Джонас и добави: — Същото се отнася и за вас. Освен ако не сте много по-умни от Дъгби, макар че не ми се вярва.

Джонас кимна замислено.

— Вероятно си права. Той е бил много мъдър, даже в някои отношения и гениален. В момента чета някои от ранните му изследвания върху развитието на науката през Ренесанса. Блестящи са. Хейзълхърст е историк в истинския смисъл на думата. Помня, че само от една негова работа върху анатомичните открития през XVI век аз узнах невероятно много за ренесансовата мисъл. Той наистина е имал представа как разсъждават ония мъже, разбирал ги е.

В очите на Меги проблесна носталгия.

— Анатомията беше един от любимите предмети на Дъгби. Като се сетя за ония нощи, който прекарахме в уроци по анатомия в залата за изтезания, нещо омеква в мен.

Блясъкът помръкна от сълзи, които Меги избърса с опакото на ръката си.

Верити се съсредоточи върху кафето си.

— Меги, Хейзълхърст споменавал ли е за съкровището на някой друг, освен на Дъг и Елиза? Молил ли е някого да му помага в търсенето? — позаинтересува се Джонас.

Меги отвори хладилника и премести буца масло.

— Да. Няколко души. Не бяха много, защото той не им хващаше вяра. Пък и държеше да са историци като него. Много държеше. Канеше старите си другари от студентските години на гости, разказваше им за съкровището и ги заклеваше да мълчат. Понякога те му помагаха от любопитство. Но никой не оставаше за по-дълго. Дъгби винаги се разстройваше от това, че не му вярват.

— Той опита ли се да убеди още някого? — попита Джонас.

— Някой, който не е учен?

Меги поклати глава.

— Разказваше само на истински учени. Смяташе, че само те могат да го оценят. Всъщност, каза на Дъг, защото му се стори, че той се е запалил и трябва да узнае преданието, дори и да не му помогне в търсенето.

— И това се единствените хора, на които се е доверил? — настоя Джонас. — Приятелите от университета и Дъг?

Меги сбърчи чело, за да се концентрира.

— Да-а, имаше и още един. Някакъв младеж, завършващ студент, който се появи и каза, че бил чул за преданието от професора си. Хлапакът все повтаряше, че ще вземел диплома по история на изкуството през Ренесанса. Каза, че бил заинтригуван от замъка и легендата, и се чудеше, дали Дъгби ще го покани да работят заедно. Каза още, че си мечтаел да работи с учен като Дъгби. Че ако намерели съкровището, ще опишел находката в някакво известно списание, а Дъгби щял да стане прочут.

— Господин Хейзълхърст позволи ли му да участва в търсенето? — попита Верити.

— За кратко. Дъгби вече усещаше, че му има нещо. — Меги почука образно с показалец по слепоочието си. — Отначало си мислех, че е доволен, задето някой от академичния свят се интересува достатъчно, за да му помага. Но скоро го прати по дяволите. Каза, че той не бил истински учен, а ловец на съкровища и по-скоро в ада щяло да завали сняг, отколкото това момче да се дипломира.

— Някой друг стъпвал ли е на този остров? — намеси се Джонас.

— Едни дребни иманяри идваха — били чули за легендата. Но Дъгби изобщо не им обърна внимание. Даже не ги допусна в замъка. Заяви, че това място не можело да се превърне в свърталище на златотърсачи, защото тези типове не разбирали нищо от история.

— А ти, Меги? — погледна я изпитателно Верити. — Ти помага ли на Дъгби? Сигурно си знаела всяка негова стъпка?

Меги се засуети около закуската.

— Разбира се, помагах, когато можех. Държах му стълбата, докато изследваше тавана.

— А вярваше ли, че има съкровище?

— Отначало, още когато дойдох да живея тук, имах слаби надежди, но това беше всичко. Останах заради Дъгби, а не заради парите. Господи, как ми липсва този човек…

Елиза прекъсна скръбното й излияние с неизменния си весел поздрав:

— Добро утро на всички. Не е ли прекрасен денят отвън? Великолепен е, възбужда всички сетива. В такъв ден човек може да се настрои към вълните на природата.

Верити погледна през прозореца.

— Вали.

Над острова се стелеше сива, гъста мъгла.

— Точно това имам предвид — изчурулика Елиза и се понесе към бара, за да си налее кафе. — Ден за наслада на сетивата. Как спахте нощес?

Въпросът бе формулиран в множествено число, но тя погледна само Джонас.

— Добре — отвърна той.

— Не е ли странно усещането, че спиш в истински ренесансов замък? — продължи Елиза, без да откъсва очи от него. — Нямаш ли чувството, че се сливаш с миналото?

— Не.

В това време на прага се появи Дъг.

— Здравейте. Готов ли си за работа, Джонас?

— Разбира се.

Джонас се впусна в подробен разказ за изследванията си в западното крило, а Дъг се заслуша внимателно в указанията му, как да различи оригиналните конструкции от пристройките.

Верити също слушаше. На устните й играеше самодоволна усмивка. Беше й твърде интересно, макар да знаеше, че Джонас просто изпълнява ролята, която тя сама му бе отредила.

— Не трябва да забравяме влиянието на Алберти — каза авторитетно Джонас. — През XVI век той написва трактат върху архитектурата, като разбира се, е бил повлиян от класическите творби на Витрувиус. Алберти безрезервно възприема много от неговите основни принципи и ги разпространява сред съвременниците си. Влиянието на неговото съчинение се усеща във всички важни архитектурни образци от Ренесанса. Този замък, макар и да не е блестящ пример, все пак отразява мисленето на Алберти.

— Разбирам — промълви Дъг, дълбоко впечатлен.

— По времето, когато е строен замъкът, се е обръщало голямо внимание на хармоничните пропорции в архитектурата. Това улеснява работата ми, защото някои черти от този период са твърде характерни…

Джонас поде монолог за отликите между миланската и флорентинската архитектура от XVI век. Вратата се отвори и в кухнята влязоха Престън Ярууд и Оливър Крамп.

— Големите флорентински палати са станали образец за останалите градове държави — продължи той невъзмутимо, докато другите кимаха умно. — Всеки големец е искал къщата му да прилича на палата „Медичи“ или палата „Ручели“.

Верити наблюдаваше Джонас крадешком иззад чашата си. И без съмнение, вече й беше трудно да каже къде свършва играта и къде започва сериозното обяснение. Той наистина беше навлязъл в работата си.

Но за сметка на това, нейният ентусиазъм беше започнал да угасва твърде бързо. Пред очите й отново изплува тялото на Дъгби Хейзълхърст, скрито зад вратата на каменния проход, и тя потрепери. Отначало търсенето на съкровището й изглеждаше като приятно забавление извън консултантската работа. Но сега вече не беше толкова сигурна в това.

Слейд Спенсър закъсня за закуска. Когато влезе, изглеждаше ужасно, но никой не отвори дума за вида му. Яде малко и се оттегли в салона преди останалите.

Верити прие гузното му мълчание като добър знак. Въпреки всичко, той може би нямаше да ги съди.

— Страхувам се, че приятелят ни Слейд е попрекалил снощи — започна Престън. — Жалко. Явно не му понася алкохолът. Още се чудя дали трябваше да го каним.

— Той ще се оправи — отвърна любезно Елиза.

Оливър Крамп се въздържа от коментар, но проследи отдалечаващия се Слейд с присвити очи.

Джонас, Престън Ярууд и двамата Уоруик станаха, за да се заемат с обиколката на западното крило.

— Няма ли да дойдеш с нас? — изненада се Джонас, когато Верити обяви, че е решила да почете.

— Не. — Тя се подпря на бастуна. — Мисля, че е по-добре да не натоварвам крака си.

Крамп намести очилата си и огледа глезена й. След това се надигна и безмълвно излезе.

Елиза го проследи с поглед и поклати глава.

— Струва ми се, че Оливър не е много разговорлив.

— Е, тогава нека вървим — предложи Дъг.

Верити тръгна към салона с намерението да чете книгата, която беше купила на идване. Още с влизането си забеляза Слейд Спенсър, който седеше до бара и тъкмо изсипваше няколко таблетки от малко шишенце. После сложи хапчетата в устата си и ги глътна с чаша уиски.

Като чу стъпките й, той вдигна глава, но не посмя да я погледне в очите. Опита се да прибере шишенцето обратно в джоба на ризата си, но ръцете му се разтрепериха.

— Съжалявам за снощи… Предполагам, че съм се държал като магаре.

— Нека забравим за това, окей? — отвърна бързо Верити. — Просто се беше напил, а Джонас не е от най-сговорчивите мъже.

— Ще съм доволен, ако всичко се забрави — потърка брадичката си Слейд. — Макар че единственото, което си спомням, е, че Куоръл има страхотен десен удар. Обаче аз си го заслужих. Въобразих си разни неща и оплетох конците, за което се извинявам. За твое успокоение, тази сутрин се чувствам като парцал. Това е най-проклетият махмурлук, който някога съм имал, а мислех, че съм преживял всякакви. По-добре да се бях удавил в басейна, отколкото да се измъчвам със ставането тази сутрин.

Слейд се отпусна в едно кресло и зачете някакво старо списание.

Верити седна до прозореца, подвивайки здравия си крак. Настъпи тягостно мълчание. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху книгата, но се улови, че мислите й постоянно кръжаха около тайната в нейното тяло. Трябваше да каже истината, колкото се може по-скоро — не издържаше повече ада, който сама си бе създала. Коремът й наедряваше с всяка изминала седмица и щеше да я издаде.

Но нещо в нея я караше да си мълчи.

Половин час по-късно някой влезе в салона. Верити вдигна глава и се усмихна. Оливър Крамп стоеше на вратата и държеше голяма връзка зелени растения. Освен тях, носеше купа с димяща вода, кофичка и няколко кърпи. Изчака така, докато тя го огледа, и после се запъти към нея.

— Здравей, Оливър. Какво е това?

— Лек за болния ти глезен — отвърна кратко той и коленичи. — Дай да го видя.

Верити се поколеба за момент, но си каза, че няма нищо нередно, ако му позволи да я прегледа.

— Компрес ли ще му сложиш?

Крамп кимна и свали внимателно обувката, а после и чорапа й. Имаше удивително нежни пръсти.

— Ако нямате нищо против — обади се Слейд, — отивам при Меги за още една чаша кафе.

И се отправи към вратата.

Крамп го изгледа през рамо.

— Този човек не е добре — отбеляза тихо той, — но не мисля, че някой може да му помогне.

— И аз имам същото усещане — кимна Верити.

Оливър извади лимоненожълто парченце кристал от джоба си и й го подаде.

— Вземи това.

— Ти наистина ли разбираш от терапия с кристали? — попита Вери, докато разглеждаше кристала с нескрито любопитство.

— Понякога помага, понякога — не. Зависи.

— Разбирам — измънка тя, колкото да отвърне нещо. — Чувам, че напоследък много хора използвали кристалите с най-различни цели. Лично аз нямам голяма представа от тях.

— Никой няма представа — рече Оливър някак грубо. — Има хиляди като Елиза, които си въобразяват, че знаят нещо, но в действителност много малко от тях умеят да боравят със скъпоценни камъни. Хората са познавали кристалите още преди стотици години и са усещали, че в тях има енергия. Важното е тази енергия да се улови и да се използва.

— Различните кристали различна енергия ли имат?

— На теория, да. Но никой не ги познава достатъчно добре. Енергията им трябва да се настрои правилно или, както казват компетентните специалисти, трябва де се програмира. Мисля, че понякога долавям силите в кристала, но друг път…

Оливър сви рамене. После попари зелените растения с гореща вода и ги смачка в едната хавлия.

— Този компрес е твърде малък, но ще свърши работа — поясни той и започна да обвива крака й.

След като свърши с това, се взря в кристала, който Верити държеше.

— Защо го натискаш така?

Верити с изненада установи, че инстинктивно го потърква с показалец.

— Не знам. Предполагам, че просто си играя…

Оливър докосна кристала и се намръщи, когато започна да движи пръста си. Верити също свъси вежди. Нещо не беше наред.

— Не, не така.

Тя се съсредоточи и бавно протегна ръка, за да насочи пръста му. Внезапно почувства, че нещата станаха по-ясни й осезателни и някак се настроиха към нея.

— Така — прошепна Верити, — не е ли по-добре така?

— Да. Много по-добре.

Тя продължи да направлява пръстите му по кристала. Изведнъж Оливър се спря и срещна погледа й.

— Ти си… ти знаеш каква — заяви спокойно той.

— Каква?! — подскочи Верити.

— Бременна.

Верити сграбчи кристала.

— Как разбра? — попита напрегнато.

Крамп сви рамене и пое кристала от ръката й.

— Някои неща се виждат. Ти сама ми показа това, когато докосна камъка. Усетих го.

Той прибра кристала.

— Как е глезенът?

Верити погледна надолу и чак сега осъзна, че кракът вече не я боли.

— Ще кажеш ли на Куоръл?

Тя вдигна блуждаещи очи и попадна на неговия сериозен, въпросителен поглед.

— Ще му кажа, ако е вярно.

— Вярно е. Колкото по-скоро му кажеш, толкова по-добре. Трябва да знае.

— Защо?

— Защото се нуждае от сигурност, че е заел стабилно място в твоя живот. Той никога не е бил достатъчно стабилен.

— Ами ако не иска да става баща? Някои мъже не умират от желание да имат деца.

— Куоръл не е някой мъж. Той е Куоръл. И е неразривно свързан е теб. Не мога да ти го обясня точно, но усещам, че трябва да му кажеш за бебето възможно най-скоро.

Крамп стана, събра си безмълвно нещата и излезе.

Верити дълго гледа след него.

 

 

Към обед тя реши, че глезенът й е много по-добре и махна компреса. После взе бастуна и се отправи към кухнята, за да помогне на Меги, която й бе благодарна, защото трудно би се справила сама с приготвянето на толкова много храна.

Когато търсачите на съкровището се завърнаха прегладнели, Верити им предложи салата и сандвичи със сирене.

— Между другото — обърна се Джонас към нея, докато поглъщаше трети сандвич, — ще вземем яхтата и ще отидем до малкия град на съседния остров, покрай който минахме на идване. Трябва да звънна на няколко човека.

— Защо?

— Малко проучване — обясни й той. — За жалост, Дъгби не е помислил за телефон. Най-добре е още сега да си опаковаш нещата. Ще преспим една нощ и ще се върнем на другия ден.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви придружа? — попита Елиза, гледайки съчувствено към Верити. — Горката Верити трябва да пази глезена си.

— Всъщност, кракът ми е много по-добре — отвърна й рязко тя.

Нямаше намерение да отстъпва мястото си в яхтата на Елиза Уоруик. А и започна да й дотяга от нейното „сияние“.

 

 

Престън Ярууд беше разпознал блясъка в очите на Елиза. След обяда той отиде в салона, наля си питие и се замисли. Беше му пределно ясно, че тъпата малка кучка е хлътнала по Джонас. Знаеше, че Елиза е готова да се нахвърли върху всичко, което е обуто в панталони, стига то да притежава някаква психична сила. Беше сигурен в това, защото тя се бе втурнала и след него по същия начин. Е, не можеше да отрече, че в леглото бе доста пламенна. Досега не беше срещал друго толкова добро парче. Елиза приемаше чукането като спиритически сеанс и даваше всичко от себе си. Определено не беше попадал на нещо по-добро. А и така беше свикнал с обожанието в погледа й.

Въздишките й по Джонас го вбесяваха, но все още не можеше да предприеме нищо. Джонас му беше нужен, въпреки че го чувстваше като враг. След приключването на всичко това, щеше да им покаже, кой е истинският екстрасенс тук.

Тогава само щеше да се изсмее на Елиза, когато отново му се примолеше да я чука.