Джейн Ан Кренц
Дар от огън (6)

Глава 6

— Искам да те предупредя, че в някой от следващи дни ще ти го върна.

Верити се размърда лениво, обърна се на една страна се подпря на лакът. Вдигна кожения колан, който Джонас бе използвал като белезници, и прекара токата по гърдите му.

— Няма да разбереш кога. Някой ден, някъде, когато най-малко очакваш. Ще си го получиш.

Джонас й отвърна с дяволита усмивка:

— Май наистина ти хареса моя „кожен“ метод за изтезание, а?

Дръпна колана от ръката й и го хвърли на пода.

Верити си придаде свиреп вид.

— Ни най-малко! Бях насилена. Ти си този, който си пада по извратен секс. А бях такова добро момиче, преди да те срещна.

Той мушна ръка под главата й, вдигна я и й лепна бърза целувка.

— Обожавам да те развращавам. Ти го приемаш толкова естествено… Ох, по дяволите! — изруга, когато Верити го плесна по голото бедро.

Макар, че ръката я заболя от удара, тя реши, че си е струвало и седна доволно в леглото с кръстосани крака.

— Добре, Джонас, край на страничните забавления. Както обикновено, след секса ти се успокояваш и ставаш отстъпчив, така че очаквам няколко отговора.

— Спокоен и отстъпчив? Такъв ли съм всеки път?

— Да. Не си ли забелязал? Нахвърляш се като лъв, а се оттегляш като агне.

— Агне? — разочарова се Джонас.

— Агне, коте, кученце…

Верити махна с ръка, за да покаже цял свят от немощни същества, които илюстрираха сегашното състояние на неговия „агресор“.

— Ако не бях толкова спокоен и отстъпчив, щях да поспоря с теб.

— Може би по-късно, а сега искам да отговориш на въпросите ми.

Джонас с наслада съзерцаваше рижото й венерино хълмче.

— Как да се концентрирам достатъчно, когато пред очите ми е твоята хубава, малка…

Верити дръпна чаршафа.

— И ти ме упрекваш за едностранно мислене.

— Ти никога не ме оставяш да се забавлявам — направи трагична физиономия той.

— Прав си. Когато обръщаш повече внимание на приятното и забравяш за полезното, ставаш лошо момче. Така че, напред към бизнеса. Какво стана снощи, когато се шляеше по коридорите на ужасния замък?

— Нима нямаш капка уважение към тази многовековна архитектура?

— Не и когато изглежда, по този начин. Престани да увърташ и ми обясни какво стана. — Верити го погледна сериозно. — Снощи се изплаших. Имах чувството, че се приближаваш към нещо много опасно.

— Зная. Аз също усетих, че си с мен.

— Но къде беше?

— На втория етаж в северното крило.

— Но ти се бил много далеч от мен!

Джонас се облегна на възглавницата и също стана сериозен.

— Връзката беше слаба, но ти беше там. И двамата го усетихме. Верити, мисля, че все по-лесно осъществяваме контакт.

Тя се зави още по-плътно с чаршафа, покривайки гърдите си, и отправи объркан поглед навън.

— Тук е хладно, нали? Сигурно поставянето на отопление би струвало доста пари. Нищо чудно, че двамата Уоруик искат да се отърват от замъка, колкото се може по-скоро.

— Това място те плаши, нали? — попита тихо Джонас. — Затова ли си толкова дистанцирана напоследък? Усещаш, че тази връзка между нас се засилва, но не знаеш, дали искаш да е така.

— Не съм била дистанцирана — възпротиви се енергично Верити. — Просто си мислех по някои въпроси, това е всичко. Сега ми кажи какво точно стана тази вечер.

Джонас скръсти ръце зад главата си и се загледа продължително в лицето й.

— Открих къде е кристалът. Скривалището беше празно, естествено, но капанът все още действа.

— О, Господи! Какъв капан?

— Острие, поставено между два камъка в пода. Като се натисне една каменна плоча, под която се намира кристалът, се задейства механизъм, който изхвърля острието. Измислено е да пробожда натрапника в най-чувствителната част от неговото тяло. Типично за Ренесанса — прост дизайн и жесток замисъл.

— Изскачащо острие? И работи след толкова години?

— За щастие, Хейзълхърст го беше споменал в дневника и очевидно е бил толкова доволен от откритието си, че е смазал механизма.

Верити изпъшка.

— Хейзълхърст трябва да е бил побъркан.

— Той не е бил глупав. Просто е бил един учен погълнат от изследването си. Сега разбирам защо го е направил — аз бих сторил същото. Има някаква тръпка при задействането на четиристотингодишно приспособление отново.

— Глупости. Капанът трябва да се развали веднъж завинаги! — решително се противопостави Верити.

— Очевидно и ти мислиш като ония, които не могат да оценят езотеричните удоволствия на истинските историци — снизходително констатира Джонас.

— Наистина ли? Какъв начин на мислене имам? — по пита Верити с престорено любезна усмивка.

— Женски.

— Както ти казах, Джонас, един ден…

— Обещания, обещания.

— Ще видиш — закани се Верити. — Ще съжаляваш за всичко, което си сторил до този момент. Ще ме молиш за милост. Сега ми разкажи за краткото просветление, което получи, когато се приближи до острието. Аз долових само част от него, но ми беше достатъчно, за да усетя, че там е умрял някой. Това ли видя и ти?

Джонас кимна мрачно.

— Да, но ми се стори, че е станало твърде отдавна. Може би преди няколко века.

— Вероятно и други са попадали в този капан, опитвайки се да намерят изчезналото съкровище — смръщено предположи Верити. — Знаеш ли, постъпих като хлапачка, като се договорих за хонорара ти. Предпочетох да определя нормална цена, мислейки си, че след толкова години няма да е останало никакво съкровище. Ами ако намериш нещо? Трябваше да се договорим за процент от стойността на съкровището, като допълнение към уговорения хонорар за доклада.

Джонас се разсмя.

— Напрежението и притесненията са за големите шефове. Честно казано, предпочитам да върша черната работа.

Скочи внезапно и отметна завивките.

— Искам да знам какво е станало с кристала — заяви той, като се намъкна в дънките и се запъти към гоблена, провесен на стената. — Хейзълхърст ясно е казал в дневника, че ключът за съкровището се намира зад този гоблен.

Пресегна се и леко докосна избелялата вълнена тъкан. След това я натисна, докато усети стената под нея.

Верити долови леките трептения във въздуха. Стана и наметна халата си.

— Добре, господин историко. Какво има в тази част на стената?

— Още не знам. Каквото й да е, не е достатъчно, за да предизвика появата на психическия коридор. Но със сигурност има нещо. Трябва да погледнем.

Джонас повдигна внимателно старинното пано и надникна зад него.

— С мен ли си?

— Тук съм.

Верити се приближи.

— Усещам само някакви леки вибрации. Мога да ги контролирам — кимна тя и прехапа нервно долната си устна, тъй като започна да се поти.

Джонас постави длан на стената и поглади каменната й повърхност.

— Оглеждай се за други капани — предупреди го Верити.

— Мисля, че ще ги усетим, преди да налетим на тях.

— Само ако вече са действали срещу някой друг нещастник — уточни тя.

Психометричният талант на Джонас бе пряко свързан с насилието. Ако в миналото този капан беше убил някого, Джонас щеше да го усети. Но ако механизмът не беше преработвал, нищо нямаше да подскаже на Джонас, че съществува някаква клопка.

— Засега долавям много слаба опасност, просто едно предупреждение. Същото беше, когато отворих пода, където се е намирал кристалът. Странно, сякаш освен скритите остриета, някой е оставил и мислени сигнали около тези тайници.

Ръката му продължи да се плъзга по камъните. Когато опипа една цепнатина в мазилката, се чу далечен глух звук като от древна машинария, движеща се вътре в стената.

Верити потръпна.

— Мисля, че открих нещо — тихо каза Джонас със сдържано вълнение в гласа.

— Това ти харесва, нали?

— Мисля, че започвам да се увличам в лова на кристали. Не, че той е по-приемлива кариера от миенето на чинии, но може да бъде страшно интересно хоби. Какво мислиш?

— Започвам да мисля, че съм била луда, когато те накарах да приемеш тази работа.

— Но това е хоби, което можем да практикуваме заедно. Някои хора карат заедно ски, други играят тенис. Ние пък ще бъдем ловци на кристали.

Верити се замисли върху плюсовете и минусите на това предложение и в този момент една голяма секция от стената изскърца зловещо и се отвори навътре. Заля ги вълна от влажен въздух.

— Пфу!

Джонас отстъпи назад.

— Мирише ужасно.

Верити надзърна в тъмния проход, който се беше открил.

— Вероятно е пълно с плъхове.

Джонас отиде в другия край на стаята и се върна с фенерчето и ножа.

— Това пък за какво ти е? — кимна Верити към ножа.

— Човек никога не знае какво го очаква. Вратата е доста тежка и не мисля, че може да се затвори сама, освен ако някой не я блъсне. Ще опра този стол от вътрешната страна на прохода. За всеки случай. Не бих искал да попаднем в капан.

Джонас издърпа един тежък стол до отвора в стената.

— Така. Върви зад мен и не пипай нищо.

— Не ми нареждай какво да правя — отвърна Верити. — Въпреки гласа на разума, ние все пак ще изследваме тайния тунел, така ли?

— Търсим съкровище, забрави ли? Обикновено съкровищата са заровени точно на такива места. Или поне така са правели преди четиристотин години.

— Ти усещаш ли още някакви вибрации, Джонас?

Верити забърза към ъгъла, където бе оставила обувките си. Джонас вече бе нахлузил ботушите и закопчаваше ризата си.

— Не, само някакво слабо ехо. Нищо, което да ни безпокои.

— Както кажеш.

Тя го последва в мрачния, тесен коридор. Каменният таван бе достатъчно висок, за да вървят изправени, но Джонас леко приведе глава.

— Хората са били малко по-ниски преди четири века — отбеляза той.

Светлината на фенерчето разкри един пуст каменен тунел, който явно минаваше покрай вътрешната стена на спалнята — там, където се простираше граничната стена.

— Мислиш ли, че този проход обикаля цялата сграда, както и салона? — попита Верити.

— Възможно е.

— О-хо! Виж праха. — Верити повдигна края на нощницата си и дъхът й секна. — Джонас! Погледни тези стъпки. Някой ни е изпреварил.

Той приклекна, за да огледа следите.

— Покрити са с прах, значи е било доста отдавна.

— Може да са на Дъгби Хейзълхърст.

— Възможно е. Стъпките са прекалено объркани, за да се определи, дали е имало и друг човек. Дъгби вероятно е влизал няколко пъти в прохода, след като го е открил. Обзалагам се, че е бил превъзбуден.

Джонас се изправи и продължи напред.

— Студено е. Трябваше да си вземеш пуловера.

— Да, скъпа — отвърна той, докато се промъкваше все по-навътре.

Верити вдигна поглед към черния таван и преглътна поредния коментар.

— Знаеш ли, мисля, че това място не ми харесва.

— Ако искаш, можеш да се върнеш обратно и да ме изчакаш в стаята.

— Не, не и това.

— Тогава не се отделяй от мен и спри да се оплакваш.

— Не се оплаквам. Само споделих наблюденията си и не искам… опа! — Верити прикова поглед в земята.

— Какво става?

Джонас се обърна и светлината от фенерчето заигра върху нея.

— Ритнах нещо.

— Дай да погледна. Изглежда като парче от стар меч.

Той вдигна потъмнелия метал.

— Чакай! — извика Верити, усещайки, че каменният коридор се превръща в психичния, който съществуваше в съзнанието на Джонас.

Но беше твърде късно. Джонас продължаваше да стиска счупения меч и стените на мисловния тунел започнаха де се затварят около него. Верити почувства как тази реалност се размества и върху нея се наслагва друга. Отвори очи и откри, че се намират в безкраен коридор, а пред тях във въздуха виси призрачно видение.

Това беше образ на внушителен, смръщен мъж над четиридесетте. Седеше зад богато украсено дървено бюро, отрупано с книги и приспособления за писане. Човекът беше облечен във виненочервена дреха и клин от кадифе, а над всичко това висеше късо наметало, поръбено с кожа. Пръстите на привидението бяха отрупани с масивни пръстени. Изпод плаща му се подаваше дръжка на меч, декорирана с диаманти.

На бюрото имаше малко черно ковчеже, направено от някакъв тъмен камък, който сякаш сияеше. В него бе поставен зелен кристал с формата на яйце.

В каменната килия зад гърба на мъжа се виждаше дълъг чер сандък със сложни орнаменти от външната страна. Капакът му беше вдигнат и в него се откриваха купчини златни монети и блестящи скъпоценности.

Верити не можеше да отдели поглед от замразената във времето човешка фигура. Имаше чувството, че призракът я следи с очи.

— Нещо не е наред! — прошепна напрегнато. — Това видение е по-различно. Влизала съм вече няколко пъти в психичния коридор, но никога не съм виждала фантом като този.

Изучаваше го с изострено внимание.

— Джонас, той те гледа.

— Оптическа измама.

— Не съм сигурна, но…

— Права си. Картината е различна по няколко причини. Сцените в тунела на времето винаги са свързани с насилие, извършено с предмета, който съм докоснал. Дръжката от меч е все още в ръката ми, но тук няма никакво действие, никакво насилие.

— Не мислиш ли, че кристалът в ковчежето е онзи, който Дъгби е намерил преди години?

— Възможно е. Отговаря на описанието — Джонас погледна към образа. — Не е като нормалните видения в коридора.

Верити потръпна.

— Как можеш да кажеш, че нещо в този коридор е нормално?

— Знаеш, че и той си има своите правила и физични закони. А тази сцена не отговаря на никое от тях. Не сме свидетели на някакво убийство, нищо не помръдва, а и няма ни една от енергийните змии, които обикновено гъмжат наоколо и се опитват да ме оплетат.

— Сякаш този, който седи там, преобръща всичко наопаки — съгласи се Верити.

— Господи, докога това побъркано място ще ни предлага изненади? — възкликна Джонас. — Бих искал да знам какво, по дяволите, означава всичко това.

— Мисля — спокойно предположи Верити, — че ако това е кристалът, открит случайно от Дъгби, то трябва да има поне капка истина в легендите около заровеното съкровище. Погледни в сандъка зад човека. Препълнен е със злато и диаманти. Като че ли мъжът с наметалото е истинският собственик на скъпоценностите.

— Чудя се дали парчето от метал, което държа, е част от меча на привидението. Обикновено предметите, които ме довеждаха тук, също се появяваха в картината.

— Значи сега става нещо доста по-различно. — Верити бе обзета от лоши предчувствия. — Мисля, че трябва да излезем от тунела. Тази сцена не ми харесва. Винаги съм считала цялата история за прекалено шантава, но това тук е по-странно от всякога.

— Добре. Само искам да проверим, докъде стига коридорът. Хайде да вървим.

Джонас пусна парчето от меча и то звънна на каменния под в реалния коридор. Психичният тунел се стопи веднага. Студеното течение накара Верити да се загърне по-плътно в халата.

— Ти вземи металния къс — рече й Джонас. — Има силно притегателно влияние. Ако го пипна пак, ще скочим обратно в миналото.

Верити го вдигна.

— Готово.

Изведнъж бледият лъч светлина, процеждащ се през отворената врата, започна да се замъглява. Зловещото проскърцване откъм ъгъла даде обяснение на това, което беше станало, но твърде късно — Верити видя, че вратата се затваря.

— Джонас…

— По дяволите!

Джонас се завтече и Верити закуца след него. Сърцето й щеше да изскочи при вида на постепенно изчезващия лъч. Тъкмо завиха и тежката врата се плъзна обратно на мястото си.

Откъм тъмния ъгъл се чу зловещ звук. Сякаш някой чупеше съчки. Или влачеше кости.

Джонас насочи фенерчето към злокобното място и Верити замръзна от ужас: точно до масивната врата лежеше един скелет. Костите бяха скупчени в нещо, което някога е било спретнат панталон, оксфордска риза и спортно сако с велурени кръпки на лактите. В праха до скелета проблеснаха чифт очила със златни рамки. Вратата беше захапала единия от ръкавите и така беше предизвикала зловещото тракане на тленните останки.

— Боже мой, Джонас. Той е бил тук през цялото време. Не го видяхме, защото вратата е била открехната.

Джонас прокара лъча от фенерчето по вътрешната стена. Нямаше нито дръжка, нито брава, нито някакво друго средство за отваряне.

— Не ми се вярва, че този, който е строил коридора, е умирал от желание да остане случайно затворен в него. Така че трябва да има прост начин за излизане.

— Очевидно нашият приятел тук не е успял да го открие — отбеляза мрачно Верити.

Джонас заопипва бъркотията от кости и дрехи е фенерчето. Някъде из останките проблесна парче метал. Джонас коленичи и се зае да го изучава. Оказа се острие, което стърчеше от спортното сако.

— Струва ми се, че нашият човек не е умрял от естествена смърт. Нито пък от глад.

Джонас бръкна в джоба, на сакото.

— Какво правиш? — попита Верити с безпокойство.

— Искам да разбера кой е този мъж — по-точно, кой е бил. А, ето.

Той измъкна твърд, претъпкан кожен портфейл от панталоните. Отвори го и намери един паспорт. Снимката беше на плешив, усмихнат мъж с очила със, златни рамки.

— Е? — настоя Верити. — Не издържам вече. Познаваш ли го?

— Дъгби Хейзълхърст.

— О, небеса! Нали беше изчезнал по време на плаване?

— Да, така беше.

— Горкият човек! Каква ужасна смърт. Мисля, че намерихме ново обяснение за името на замъка. Представяш ли си да останеш затворен тук…

Верити потрепери от ужас.

— Джонас, сигурен ли си, че можеш да откриеш начина за излизане?

— Не забравяй, че съм много добър в ръцете. Успокой се, шефе. Ще се измъкнем, ако не повторим грешката на Хейзълхърст.

— Каква грешка? О, имаш предвид острието, което стърчи от скелета? Да не би да е от поредния капан?

— Напълно е възможно. Металът е стар и тежък, сигурно е от XVI век. Трябва да проверим откъде е дошъл.

— Джонас, вече не съм сигурна, че съм готова за ново пътешествие — възпротиви се Верити, но беше твърде късно — гладките каменни стени около нея започнаха да се изкривяват в познатите очертания на безкрайния времеви коридор.

— Верити?

— Тук съм, Джонас…

В измерението на психичния тунел Джонас се намираше по-далеч от нея. С малко усилие Верити можеше да контролира и двете реалности едновременно. Усещаше пространството на истинския, солиден проход и в същото време успяваше да се концентрира върху това, което ставаше в подсъзнателния коридор. Това я замайваше, но тя започваше да свиква и да се справя все по-добре с двата свята.

— Там. Отпред…

Джонас направи предпазлива стъпка и се приближи към нея, сочейки мъглявото видение, което се материализираше пред очите им. Беше напрегнат.

— Доста е неясно, нали? Явно е прекалено съвременно.

Верити проследи погледа му, знаейки, че образите от далечното минало, особено тия от времето на Ренесанса, бяха по-ясни. Този очевидно беше отпреди няколко години.

— О, не! — прошепна безпомощно тя, когато пред очите й започна да се разиграва драмата на насилието.

Не можеха да направят нищо и Верити го знаеше. Все едно че бяха в киносалон и гледаха безкрайно повтарящ се филм за смъртта на Дъгби Хейзълхърст, учен историк и търсач на съкровища.

Сцената едва доловимо трептеше, сякаш не й достигаше вътрешна енергия да се фокусира сама. В мъглявата картина мъжът от паспорта дращеше по стената на каменния коридор. Чертите му бяха застинали в ужас. Забиваше нокти в мазилката между два камъка и точно в този момент в гърба му се врязваше черно, ръждясало острие. Някаква ръка стискаше дръжката на камата. На един от пръстите блестеше прелестен рубин.

Верити едва бе успяла да огледа пръстена, когато от видението се отделиха змиевидни ленти във войнствени цветове, които излъчваха зловещо сияние. Те се заблъскаха сляпо, сякаш не можеха да намерят мишена, но не след дълго се насочиха право към Джонас. Както обикновено, след това те усетиха и присъствието на Верити.

Тя стаи дъх. Винаги ставаше малко нервна, когато пипалата от емоционална енергия започваха да се увиват около глезените й. Те не я докосваха, но се струпваха все по-плътно до нея. Джонас наблюдаваше сцената необезпокояван от тях.

— Добре ли си? — попита го Верити.

— Да. Мисля, че видяхме достатъчно — отвърна той и пусна острието, което издрънча на пода.

Видението изчезна внезапно, оставяйки ги сами в реалния коридор. Верити погледна към Джонас, но едва различи чертите му в тъмното. Той бе насочил светлината към тази част от стената, където Дъгби Хейзълхърст беше драскал неистово.

— Дъгби не е умрял от случайно задвижил се механизъм, скрит около вратата. Някаква ръка държеше камата.

— Видях, Верити. Сега замълчи за малко. Трябва да се концентрирам.

Верити прехапа устни и се втренчи в пръстите на Джонас. След секунда нещо се размърда дълбоко под камъните.

— Започва се — каза Джонас с нескрито задоволство. — Открих го. Остави дръжката на меча тук, Верити. Ще сме по-сигурни. Ако го вземем, някой може да го види и да задава въпроси, а не ми се дават обяснения.

Верити пусна ръждясалия метал и в този момент вратата се отвори.

— Признавам си, че ми олекна — отдъхна си Верити, — въпреки, че не се съмнявах в твоите възможности.

— Не бива да се съмняваш — Джонас погали любовно каменната врата. — И пак ти казвам, няма нищо по-свежо и забавно от ренесансовата мисъл.

— Ти знаеш най-добре — отвърна тя, пристъпвайки в безопасната стая, — защото я имаш същата.