Джейн Ан Кренц
Дар от огън (5)

Глава 5

Джонас тръгна по коридорите на стария замък с фенерче в ръка, наслаждавайки се на новооткритата свобода. Преди да срещне Верити, му се струваше немислимо и рисковано да се впусне в изследване на такава четиристотингодишна грамада от камъни. Опасността щеше да го дебне на всеки ъгъл. Тези големи ренесансови сгради бяха изпълнени с вибрациите на минали кръвопролития и убийства, а той беше настроен да улавя точно такива вълни — свързани с насилие от времето на Ренесанса. Съвсем случайно можеше да влезе в стая, където някой е бил прободен с кама, или да вдигне ръждясало парче метал, което преди години е било част от меч. А такава грешка неминуемо би го тласнала в психичния коридор, където мъглявите сцени на насилие се повтаряха безкрайно и смъртоносната им емоционална енергия търсеше път към бъдещето чрез него.

Бродеше из полумрачния втори етаж на южното крило и изследваше каменните стени наоколо. Хейзълхърст явно не бе пожелал да пръска пари за осветление и малкото технически подобрения, които бе направил, далеч не бяха качествени.

Изведнъж Джонас се стегна. Вибрациите, които долови, дойдоха като слабо ехо, което обаче беше достатъчно силно, за да му покаже, че мястото е автентично. След като зави към източното крило, измъкна дневника от джоба си и включи фенерчето, защото тук нямаше ток. Повечето врати в коридора бяха затворени. Съдейки по прашния слой, реши, че Меги беше занемарила това крило доста отдавна. Сигурно в западното и северното положението не беше по-добро.

Тръгна по тъмния коридор и след още един завой се озова в пълен мрак. Дъгби Хейзълхърст беше излязъл прав — тук човек не можеше да се разхожда дълго. Според ужасния му латински, стаята с кристала трябваше да е някъде наблизо.

Намери я без особени усилия. Оказа се в средата на коридора на северното крило и имаше редица от сводести прозорци, които гледаха към обраслия двор. Джонас надзърна през тях и отвъд градината забеляза светлината на своята спалня.

Обърна се и зашари по стените с фенерчето. Те бяха съвсем голи. Стаята беше абсолютно празна.

Отгърна дневника на страницата с подробното описание на местоположението на кристала. Въпреки че беше позабравил латински, успя да разчете достатъчно от драсканиците на Хейзълхърст.

Южна стена. Третият камък от пода нагоре, два нагоре от ъгъла вляво. Натисни силно дясната част на камъка. Пази се от острието. Сигурен съм, че на върха му вече няма отрова, но самото то е наточено. Първият път, когато открих кристала, го избягнах само защото механизмът, който задвижва капана, беше ръждясал. Устройството на капана е изумително. Разбира се, след това го смазах. Ще бъде жалко, ако не се поправи колкото се може по-скоро.

„Благодаря ти, Дъгби, стари приятелю! Защо ти е притрябвало да смазваш тази гадост?“

Джонас приклекна до посочената част в стената и се вгледа внимателно в камъка. Дъгби не беше уточнил кой от камъните крие капана. Спотаеното острие можеше да изскочи, както от стената, така и от пода или от тавана. Джонас вдигна поглед нагоре, но изключи последната вероятност — беше почти невъзможно. Представи си капана, който той самият би заложил, ако искаше да скрие кристал преди 400 години. Внимателно прекара пръсти по камъка.

Нещо затрептя в съзнанието му, действителността се залюля и се разтегна в безкраен тунел. Рязко дръпна ръката си от камъка, който предизвика внезапната реакция — не смееше да пристъпи в психичния коридор в отсъствието на Верити — тя беше неговата опора.

Макар и слаб, този сигнал за минало насилие го предупреди, че капанът вече се е задействал, и че жертвата не се е изплъзнала така щастливо, както Дъгби. Преди много години някоя човешка душа беше отлетяла от тази стая, докато собственикът й е търсел кристала.

Умря в агония, стискайки топките си.

Дъхът му секна. Отдръпна се назад, далеч от камъка, излъчващ опасните вибрации. „Край — вече узнах достатъчно.“ Мисълта за смъртоносното острие, което изскача от пода и се забива в слабините му, беше достатъчна, за да го направи по-предпазлив.

Изправи се и обиколи стаята, за да намери нещо, с което да задвижи капана. Тъй като не откри, излезе в коридора и запретърсва другите стаи. В третата му провървя — в ъгъла беше подпряна метла с дълга дръжка. Явно Меги Фрамптън бе правила опити да поддържа това крило през последните години. Взе метлата и се върна в стаята с кристала. Хвана я за обратния край и като насочи дръжката внимателно пред себе си, се опита да натисне опасния камък.

С почти беззвучно свистене зловещото острие се стрелна изпод камъка. „Ако бях клечал на предишното място, вече щях да съм кандидат за хора на ангелите“ — рече си Джонас и избърса потта от челото си.

Изчака известно време и пристъпи към все още трептящото острие, за да огледа дупката в пода зад него. Повърхността на камъка се бе плъзнала назад и бе открила празно пространство. Наведе се, за да опипа мястото, и изведнъж осъзна, че е направил ужасна грешка.

Мощна вълна от емоции забуча в него и той съзря очертанията на психичния коридор. Трябваше да се съпротивлява, за да не бъде всмукан в тунела на времето. Предчувствието за нещо лошо го заля с непреодолима сила и с мъка успя да устои на властния зов на отдавнашни насилия.

Смъртта го дебнеше. Смърт дебнеше всеки, който се осмелеше да използва кристала.

„Верити. Верити!“

Нямаше представа, дали вика на глас или дълбоко в себе си. Беше плувнал в пот от усилието да събере и последните капки воля, за да издърпа ръката си от каменната кухина.

„Джонас?“

Усети присъствието й. „Не е възможно — помисли си замаяно. Тя е на долния етаж в друго крило. Твърде далеч, за да ми помогне…“

„Джонас? Какво става?“

Почувства, че Верити му протяга ръка за помощ, но не я видя. Тя беше за него като котва в бурята. Стисна очи и се изтръгна от зловещия капан.

Мигновено сетивата му се проясниха и всичко се върна на мястото си. Картините на насилствена бруталност и смърт изчезнаха така бързо, както се бяха и появили. Острието се плъзна обратно и отворът в каменния под се скри, без да остави и следа.

Джонас дишаше тежко. Не отделяше поглед от ъгъла, където смъртта очакваше непредпазливите. Вече бе разбрал, че истинската опасност, обграждаща изгубения кристал, не е в острието, а в самия кристал. Дори и да не знаеше какво представлява и каква е функцията му, в едно бе сигурен — той носеше злина. Това откритие го накара да потръпне от ужас. Оказа се, че е по следите на нещо много важно. Старият замък криеше доста тайни, които той трябваше да разбули. Консултантската работа, за която го бяха наели тук, изведнъж отстъпи място на търсенето на съкровището.

Изправи се бавно, взе фенерчето, и се запромъква предпазливо навън, без да сваля очи от опасния камък. След като излезе на сигурно място в коридора, с облекчение затвори вратата.

Докато търсеше обратния път към южното крило, чу далечен смях. Отпърво си помисли, че собственото му въображение отразява смеха на Дъгби Хейзълхърст, но впоследствие осъзна, че смехът е много по-стар, около четиристотингодишен.

 

 

„Джонас е добре.“

Реалността около Верити плавно се върна на предишното си място. Все още имаше учестен пулс и усещаше световъртеж. Много й се искаше Слейд Спенсър да пусне дясната й ръка. От другата й страна Дъг Уоруик беше вплел нежно пръсти в нейните. Чувстваше се като в капан.

Отвори очи и изучи напрегнатите лица в кръга от набедени екстрасенси. Дъг Уоруик беше вперил поглед в огъня над рамото на сестра си. Изглеждаше отегчен. Оливър Крамп беше притворил клепачи, сякаш се концентрираше с усилие. Елиза имаше замечтания израз на човек, който вижда картини в себе си. Престън се мръщеше.

Слейд Спенсър продължаваше да стиска конвулсивно ръката на Верити. Беше оставил лулата и питието си, за да участва в сеанса. Като усети погледа й, той отвори едното си око и й намигна сериозно, стискайки пръстите й до посиняване.

Тя освободи ръката си от неговата и се измъкна от отпуснатата длан на Дъг.

— Отегчи ли се вече? — усмихна й се Дъг.

— Аз… аз трябва да отида в стаята си — прошепна възбудено Верити.

— Не те виня — каза тихо той. — Върви, винаги си свободна да правиш, каквото искаш.

Като я видя да се измъква от кръга, Слейд й кимна с глава, натежала от алкохол.

— Лека нощ, Верити. До утре — изломоти дрезгаво. Крамп, Елиза и Ярууд очевидно не забелязаха отсъствието на Верити, поради заетостта си с „по-висши“ неща.

Тя се измъкна тихо от салона. Когато излезе в ледения коридор, поспря за миг, за да успокои дъха си.

Усещането за опасност бе преминало, но не можеше да се отпусне, докато не види Джонас и не разбере какво става.

Досега бяха влизали в психичния тунел, само когато бяха физически близко. Връзката се бе осъществявала от разстояние няколко метра. Сега можеше да се закълне, че бе изпитала познатото чувство от навлизането в тунела.

Изкачи тичешком каменните стъпала до спалнята, която им бяха дали. Блъсна вратата с надеждата, че ще намери Джонас, но с ужас откри, че той не е там.

— По дяволите! — изруга гласно. — Къде си?

Можеше да е навсякъде из замъка. Безполезно беше да го търси из залите и коридорите. Просто трябваше да изчака завръщането му. Засуети се в банята, за да се приготви за сън. В главата й се въртяха куп въпроси, с които възнамеряваше да обсипе Джонас, ако се появеше някога. Но вместо него, като излезе от банята по нощница, тя намери друг.

— Слейд! — Верити се закова на място.

Спенсър седеше на ръба на леглото и бе пиян до козирката.

— Не се страхувай, Верити — изфъфли той. — Разбрах посланието ти. Отървах се от онзи ням психо кръг, след като ти си тръгна. Казах на всички, че ми е прилошало. Както и си беше, когато Елиза започна да осъществява контакта. После се качих бързо тук. Имаш ли представа кога ще се върне твоят приятел? Ако искаш, можем да отидем в моята стая.

— Какво, за Бога, правиш тук? Да не си полудял?

Верити сграбчи реверите на халата си и се обви по-плътно. Беше бясна.

— Ти си пиян, Слейд! Излез веднага от тук!

Той я погледна объркано и обидено. Примигна с отпуснатите си клепачи, като направи безуспешен опит да я фокусира.

— Но, Верити, нали ти ме повика тук. Ти ме пожела — захленчи жално.

— Изобщо не съм те канила и, ако беше трезвен, щеше да го разбереш. А сега изчезвай! Веднага!

— Да не се притесняваш, че съм пил? Хей, няма проблеми, скъпа. Аз съм винаги готов — искам и мога. Ще видиш. Вече не мога да удържам този приятел тук долу.

Слейд се изхили глупаво и започна да разкопчава ризата си.

— Може би ще е по-сигурно, ако отидем в моята стая, все пак. Не ми се ще Куоръл да ни завари, докато… знаеш какво.

— Измитай се оттук! — извика Верити разярено.

Слейд й отвърна с похотлива усмивка:

— Хей, няма да има проблеми. Може би Джонас се забавлява вече някъде с Елиза, докато ние тук си бъбрим. Не мислиш ли, че е така? Вие двамата разбирате ли се? Елиза е убедена, че твоето момче е някакъв екстрасенс. А тя обича да се чука точно с такива. Прави го с Ярууд през цялото време. Даже и с мен го прави веднъж. Тя е като трамваен билет, който трябва постоянно да бъде перфориран — намръщи се Слейд. — Май, че е опитвала с Крамп, но той не бил много заинтригуван. Крамп не се интересува от нищо друго, освен от шантавите си билки и кристали.

Гневът на Верити нарастваше с всяка изминала минута. Слейд изглеждаше твърде пиян, за да я заплашва физически, но така или иначе трябваше да го изхвърли. Джонас можеше да нахълта всеки момент, а тази мисъл изобщо не й беше приятна.

Припомни си как едва не закла Дъг Уоруик преди време и реши да предприеме нещо.

Тръгна с решителна крачка към Слейд и го дръпна за ръкава. Трябваше да събере цялата си сила, за да го изправи на крака.

— Вън! — кресна му. — Още сега!

Слейд се олюля и просна ръка през рамото й. Широката му усмивка изплува пред лицето й. Опита се да я целуне с влажни устни.

Верити се преви и го помъкна към вратата, бърчейки нос от заливащата я воня на алкохол.

— Искаш да отидем в моята стая, така ли? Съгласен. Напред…

Изведнъж Слейд загуби равновесие и започна да се изплъзва от ръцете й. След секунда той се строполи като огромно чучело върху нея. Навехнатият й глезен поддаде болезнено.

Точно в този момент вратата се отвори с трясък.

Джонас се хвърли към тях, без да каже нито дума. Сграбчи Слейд, дръпна го от Верити и го захвърли към покритата с гоблени стена.

Чу се тъп звук, Слейд изпухтя и се свлече на пода почти в безсъзнание.

Верити с ужас забеляза, че Джонас се запъти към жертвата си с познатия блясък в очите.

— Не, Джонас! Той е пиян и просто се държи като глупак.

— Само „глупак“ е вярно — отвърна Джонас е тих, но заплашителен глас.

Вдигна Слейд и изви ръката му зад гърба.

— Хей, почакай малко — изохка той. — Нямах никакви лоши намерения. Исках да се позабавляваме.

— Помни, докато си жив, Спенсър. От такова забавление може и да умреш. Трябваше да си останеш с репите. Верити е забранена територия.

— Не, не, това е едно голямо недоразумение — запротестира Слейд отчаяно. — Мислех, че и тя иска. Мислех, че всички гаджета в този кръг са такива. По дяволите, Елиза се чука с всички.

— Само за едно нещо позна — отсече Джонас. — Станало е недоразумение. Верити спи само с мен.

Юмрукът му се тресна в челюстта на Слейд, чиято глава клюмна. Джонас се приготви да го удари още веднъж.

— Не, Джонас! — изпищя Верити и сграбчи ръката му. — Спри! Няма нужда от насилие. Спри веднага!

Той се отскубна от нея. Очите му горяха в златен пламък. Верити се олюля, загубила равновесие. Започна да пада и автоматично се вкопчи в гоблена.

— Верити!

— Джонас захвърли Слейд и се спусна към нея. Опря ръка на камъните и я хвана.

Още щом докосна тъканта, Верити усети вибрациите, които се блъснаха първо в неговото, после в нейното съзнание.

— По дяволите! — Джонас я оттласна далеч от стената.

— Господи, само това ми липсваше.

Верити се отпусна с облекчение, след като обезпокоителните вълни отминаха. Джонас се взря в гоблена, а после обратно в мъжа, проснат на пода.

— Трябва да го убия.

Верити въздъхна и отметна коси от очите си.

— Той е пиян. И само Господ знае колко е изпил тази вечер. Върни го в стаята му, за да може да се съвземе. Нищо не се е случило тук.

— Този тип се опита да те изнасили, а ти казваш, че нищо не се е случило?!

— Слейд не се опита да ме изнасили. Помагах му да излезе от стаята, но той изгуби равновесие и рухна отгоре ми.

Джонас продължи да гледа свирепо. После се наведе и хвана Слейд за глезена.

— Ще се върна след малко.

Помъкна го навън, сякаш влачеше чувал с картофи.

Верити въздъхна измъчено и се отпусна на ръба на леглото. Опипа глезена си и изохка от болката, която я прониза.

„Каква бъркотия. Джонас е бесен, Спенсър се превърна в досаден мръсник, а зад гоблена се появи нещо много опасно.“ В момента не знаеше кое е най-опасно. Вероятно Джонас. Щеше да й е трудно да го успокои — беше видяла пламъка в очите му. Молеше се само да не нарани Спенсър. Мисълта за съдебен процес изобщо не й се нравеше.

Джонас се върна тъкмо, когато Верити се опитваше да си спомни, дали е застрахована.

— Какво направи с него? — започна твърдо тя.

— Потопих го във фонтана — отвърна невъзмутимо Джонас и започна да разкопчава ризата си.

— Какво си направил?!

— Вече ме чу. Можеш да видиш сама. — Той кимна към прозореца и се отправи към банята.

— Господи, нима наистина го остави там?

Верити го познаваше твърде добре, за да се усъмни в думите му. Приближи се бързо до прозореца и погледна надолу към двора. Една тъмна фигура лежеше просната в празния басейн.

— Джонас, мисля, че започва да вали.

— И какво от това? — Джонас пусна водата в старомодната вана.

— Как така „и какво от това“? Оставил си Слейд навън и той ще замръзне. Може да хване пневмония. Ето, заваля.

— Пукната пара не давам за него. При малко повече късмет, може и да се удави.

Джонас излезе от банята, бършейки ръцете си в хавлията. Беше разкопчал ризата си и се виждаха тъмните косъмчета на гърдите му. Флорентинските му златисти очи все още хвърляха яростни светкавици.

— Верити, дойде ми до гуша от неприятностите, в които се забъркваш. За една седмица това е вторият път, когато те намирам в прегръдките на някакъв мъж.

— Виж какво, Джонас. Знаеш много добре, че не така. Ти преувеличаваш нещата.

Верити се опита да говори с по-мек тон. Понякога изобщо не си струваше да спори с Джонас Куоръл.

— Мисли разумно. Предишният път не се брои. Дъг Уоруик просто се опита да ми помогне и между нас не е имало нищо повече. А сега някакъв пиян глупак се опита да ме прелъсти. Сигурна съм, че Слейд ще се чувства ужасно неудобно, когато изтрезнее утре сутринта.

— Ужасно неудобно ли? Трябва да е ужасно благодарен, че няма де се събуди със счупен врат.

Джонас захвърли хавлията и тръгна към нея.

— Как, по дяволите, той влезе тук?

Тя отстъпи назад и усети, че ръбът на перваза се забива в гърба й. Вдигна отбранително ръка.

— Вратата беше отключена.

— Защо проклетата врата е била отключена?

Джонас се пресегна и я сграбчи за раменете.

— Оставих я отворена заради теб. Мислех, че няма да се бавиш.

— Писна ми да ти повтарям, че трябва да заключваш, Верити!

— Не очаквах никой друг — възрази Верити ядосано. — Ние сме гости тук. Как можех да предположа, че ще си имам неприятности?

Той стисна раменете й.

— Май че през следващите дни, госпожичке, ще отидеш твърде далеч.

Верити потърси очите му.

— Джонас, забрави Спенсър. Какво ти стана преди малко?

Джонас се замисли.

— Пипнах нещо, което не трябваше да пипам. Един камък в пода.

— Усетих, че ме търсеше, и много се уплаших. Затова се качих по-рано в стаята.

— Следващия път заключи вратата, Верити! — Устните му жадно се впиха в нейните. — Не понасям някой друг да те докосва, не мога да се владея.

Верити въздъхна, усещайки силното желание, обхванало Джонас. Езикът му се стрелна в устата й, като предвестник на по-интимния акт, който щеше да последва. Притисна я плътно, сякаш се страхуваше, че тя може да избяга.

— Джонас — отдръпна се Верити, — трябва да поговорим.

— Говориш твърде много — прошепна й дрезгаво той. — Мисля, че това ти е основен недостатък.

Вдигна я и се запъти към леглото. Положи я в постелята и започна да разкопчава панталона си. Верити седна и прибра косите си.

— Джонас, говоря сериозно. Тази вечер стана нещо странно, нали? Нещо необикновено, дори и за теб. Искам да знам какво беше то.

— Ще ти кажа. Всеки път, когато си обърна гърба, ти използваш момента да кръшнеш. Не мисли, че не забелязвам — не съм сляп. Напоследък гледаш някак странно. Забелязах те как спираш по средата на някаква работа и просто застиваш, втренчена в пространството. Усещам, че криеш нещо, нещо лично, което не искаш да споделиш с мен.

— За Бога, Джонас!

— Връщам се от Мексико и те намирам ранена, а някакъв мъж те внася на ръце през входната врата — нашата врата. Влизам в тази стая, нашата стая, и откривам някакъв откачен, който се е самопоканил в мое отсъствие.

— Джонас, ти изобщо не мислиш разумно.

— Нещо става, Верити. Ти започна да се колебаеш, дали изборът ти с мен е правилен, нали? Имаш скрити мисли. Но и аз имам новини, малка господарке. Закъсняла си. Ти си само моя и аз ще се погрижа да не го забравяш.

Джонас изхлузи ботушите и дънките си й се тръшна на леглото. Верити му обърна гръб, но той я хвана за ръката и я извъртя към себе си.

— Джонас, пусни ме!

Джонас не обърна внимание на слабия й протест и я прикова с пламнал поглед.

— Няма да те пусна, Верити. Не разбра ли? Не мога да те пусна.

— Джонас, моля те, трябва да поговорим.

— Вече ти казах — говориш прекалено много.

Той започна да съблича халата й.

— Винаги, когато искаш да кажеш нещо, използваш устата си, а би трябвало да използваш нещо много по-просто и истинско, нещо, което и аз разбирам.

Верити се ядоса и започна да се съпротивлява.

— По дяволите, Джонас, това не е начин за общуване! Пусни ме да стана. Искам да говоря с теб. Обърни ми поне малко внимание!

Но Джонас не й обърна никакво внимание. Свали халата й и прикова китките й над възглавницата така, че тя остана под него безпомощна и примамлива. После се пресегна, сграбчи края на нощницата и го вдигна над кръста й. С това пресуши и последните капки самоконтрол у Верити и тя пламна от възбуда. Точно този Джонас обожаваше тя — той можеше да я взриви само с едно докосване. Обаче имаше досадния навик да се отдава на желанието си, предимно когато не можеше да се справи с проблемите. Типично мъжки подход. Щом мозъкът откаже да работи, в действие влизат мускулите.

Верити изгуби търпение. Извъртя се енергично и го ритна със здравия си крак.

— Пусни ме, грубиян такъв!

— Стой мирно, бъбрице.

Тя му отвърна с още един ритник и Джонас се принуди да я притисне с коляно.

— Сега наистина започна да ме вбесяваш.

Верити беше прикована от тежестта му и той използва ситуацията, за да издърпа нощницата над главата й.

— Да не мислиш, че ме е грижа колко си бесен? — Очите й горяха от яд и възбуда.

— По-добре се загрижи — предупреди я Джонас и протегна свободната си ръка, за да вземе колана си.

Зениците на Верити се разшириха от удивление.

— Няма да посмееш!

— Писна ми от странното ти поведение напоследък.

Джонас събра ръцете й и ги върза с кожения колан. Прекара свободния край през една от рамките на леглото и го стегна още веднъж в примката, която държеше китките й. Верити се оказа като разпъната на кръст.

— Джонас, ти си уволнен! — просъска тя единствената заплаха, която успя да измисли, докато се бореше отчаяно с кожения капан.

— Знаеш, че не можеш да ме уволниш. Вече пробва веднъж, но не се получи.

Джонас наблюдаваше внимателно безпомощния й гняв.

— Верити, чуй ме и запомни веднъж завинаги. Ако си намислила да скъсаш с мен, трябва да ти кажа, че имам малка изненада. Няма да се отървеш лесно.

— И пръста си няма да помръдна за теб. Ти сам ще си отидеш, мътните да те завлекат. Пет дни в Мексико, без да се обадиш! Цели пет дни!

— Господи, нима още ми имаш зъб за това? Мислех, че се разбрахме по въпроса.

— Това, което разбрах е, че ти се чувстваш свободен да си заминаваш, когато поискаш, и даже не ми се обаждаш.

— Казах ти, не можах да намеря телефон. И не се опитвай да оправдаеш твоето безтегловно състояние напоследък, като ме обвиняваш за глупости. Ти започна всичко, преди да отида в Мексико.

— Просто мислех за нас! — възрази яростно Верити. — За това, че връзката ни е доста странна — кимна с глава към кожения колан. — Всяка нормална жена би се замислила сериозно за себе си, ако трябва да живее с теб.

— Знаех си. Ти си планирала живота ни, мога да се обзаложа.

— И какво, ако е било така? Напълно естествена реакция при дадените обстоятелства.

— Мисленето никога не е било естествено за теб. Не разчитам на начина, по който работи мозъкът ти.

— Мозъкът ми работи постоянно, това е.

— Е, тогава ето ти нещо за размисъл в момента.

Джонас вмъкна коляно между краката й, като я принуди да разтвори гостоприемно бедра. Протегна длан надолу към уязвимата й мекота.

— Джонас, мръсник такъв! — запротестира Верити, макар че усети парещата влага в слабините си.

— Кажи, че не ме искаш. Хайде, кажи, че си готова да ме изхвърлиш.

Джонас не отдръпваше ръката си от топлото й местенце и продължи нежно да го масажира. Верити инстинктивно изви бедра и в този момент той плъзна палеца си във влажното каналче. Проникна дълбоко и започна да дразни деликатните й мускули, докато те се стегнаха около пръста му.

Тя започна да стене:

— Много скоро, Джонас… Помогни ми… много скоро аз ще…

— Обичам те, Верити.

— Показваш го по странен начин.

Верити отчаяно се мъчеше да се освободи от кожен колан. Изведнъж усети топлия му дъх около зърното на гръдта си. Джонас го пое нежно с устни и го засмука. Тялото й се разтресе от вълни на горещо очакване.

— Пред теб човек трябва да се изразява по необикновен начин.

Той пропълзя надолу, като вкусваше всеки милиметър от кадифената й кожа. Верити усети стоманено твърдия член, който пулсираше нетърпеливо върху бедрото й.

— Джонас, понякога така ме вбесяваш…

— Кажи, че ме обичаш.

Той погали малкото, чувствено бисерче, скрито в огнения мъх под корема й.

— Кажи го, Верити.

— Знаеш много добре, че те обичам… — Верити се сгърчи сладострастно и разтвори подканващо бедра.

— Кажи го.

— Обичам те. Сега развържи тая кожа за изтезание и ме люби.

— Мислех си, че никога няма да го поискаш.

Джонас се настани между краката й.

— Махни колана — настоя Верити с дрезгав от възбуда глас.

— Защо? Някак си ми харесваш така. Много е секси. Вдигни бедрата си още малко. Ето така.

Той коленичи, разтвори с пръсти набъбналата й плът на бавни, тласъци нахлу в нея. Тя се стегна и го пое още по-навътре.

— Така, скъпа, точно така.

Джонас се наведе напред и се подпря на ръце. Верити изстена и притвори очи, изпълнена докрай с пулсиращата му мъжественост. Тялото й започна да се извива под напора на прииждащите горещи вълни.

— Хайде, раздвижи този хубав ханш, скъпа. Покажи колко ме обичаш.

— Тези неща трябва да се забранят със закон — едва чуто промълви Верити.

Усети, че той обхваща с длани красиво заобленото й дупе и дъхът й спря. Кръвта й пулсираше в бесен ритъм.

— Аз и ти си имаме свои собствени закони в леглото. Движи го, скъпа…

Гласът му беше нисък и безкрайно възбуждащ. Започна да масажира задните й полукълба с кръгообразни движения и тя откликна ентусиазирано на ласките му.

— Джонас!

— Това е, любима. Това искам. Господи, сладка моя! Толкова си тясна и гореща. Влудяваш ме. Поеми ме още по-дълбоко. Можеш да го направиш. Искам да вляза още по-навътре в теб. Обвий ме с краката си. Толкова са нежни. Хайде, мила. Искам да ме усещаш в себе си…

— О, Джонас, Джонас…

— Хубаво ти е, нали?

Той я изпълни на мощни тласъци и Верити замята бедра в неудържим танц. Изглеждаше като вулкан, който ще изригне всеки момент.

Тя наистина изригна и стегна Джонас в своя сладостен капан. Неговият дрезгав вик се сля с учестените й стонове и двамата изгоряха в пожара на своята страст…

Джонас винаги я любеше толкова яростно. Обикновено правеше това, когато искаше да й внуши нещо много важно, или да обсъдят връзката им.

 

 

Слейд Спенсър отвори очи, когато студеният дъжд запръска в лицето му. Навсякъде го болеше. „Това проклето копеле нямаше никакво право да ме бие така, ама никакво. Не съм виновен, че жените си падат по мен. Щом Куоръл иска да си го изкара на някого, защо не го направи на своята флиртуваща птичка. Тя ми се сваляше цяла вечер, всички признаци бяха налице. И накрая аз излязох виновен. Куоръл е като всички останали. Започна да ми писва да ме третират като мръсник. Скоро ще им дам да разберат…“

Пъшкайки, Слейд се надигна от ръба на празния басейн. Гадеше му се. Пое дълбоко дъх и изчака така, докато се успокоят вътрешностите му. Трепереше. Имаше нужда от хапче, дори от две. За нещастие, тези, които лекарите в поликлиниката му бяха дали, вече не му действаха добре. „Тъпи доктори! Никой не ме разбира. Никой не иска да ми помогне. Всички са срещу мен. Трябваше да разбера това още преди години.“

Реши да глътне няколко от онези таблетки, които купил от търговеца миналия месец. Тези гадости наистина действаха. След като ги глътнеше, се чувстваше добре, дори можеше да се контролира. А не беше лошо да се владее.

Прехвърли се бавно през ръба и се повлече към входа на замъка. Дъждът го шибаше в гърба и Слейд за хиляден път си зададе въпроса, защо всичко, което се опитваше да направи в живота, се превръщаше в каша.

Въпросът, разбира се, беше реторичен. Той знаеше лично, защо целият му живот вървеше наопаки. Всички искаха да го унищожат. Беше изправен сам срещу света.

И досега винаги бе губел.