Джейн Ан Кренц
Дар от огън (4)

Глава 4

— Какви грозни скали! Нищо чудно, че Дъгби ги е нарекъл „Ужасът на Хейзълхърст“.

Верити не се опита да скрие разочарованието си. Стоеше изправена в малката яхта, която Дъг Уоруик управляваше, и оглеждаше мрачните стени на крепостта, изникваща бавно в далечината.

Джонас се засмя.

— От пръв поглед е ясно, че няма нищо общо с архитектурните гении Браманте и Брунели.

— Тогава какъв е стилът?

В отговор той сви рамене и заоглежда отново внушителната сграда, която се извисяваше от студените води на Паджит Саунд. Замъкът се разпростираше почти на целия остров и представляваше каменна грамада на два етажа. Грубата му, отблъскваща фасада беше обсипана с малки прозорчета и завършваше с широк, масивен корниз, който опасваше покрива.

— Съдейки по общия стил, бих казал, че това е късен XV век, вероятно Миланезе. Архитектът сигурно ще остане анонимен завинаги.

— И има защо — не се сдържа Верити. — Когато говорехме за италиански замък, си представях нещо много по-изящно.

За щастие, коментарите им бяха заглушени от бръмченето на мотора и домакините, които се занимаваха с акостирането, не чуха нищо.

Джонас продължи да се забавлява с разочарованието Верити.

— Не всичко построено през Ренесанса е чудо на архитектурата. Най-добре знаят това хората, които живеят в Рим, Милано или Флоренция. Къщите от онова време строени така, че да издържат на въоръжено нападение. Ето защо нашият замък изглежда повече като затвор, отколкото като произведение на изкуството.

Тя потръпна от ужас.

— Предполагам, че вътре е мрачно и студено.

— Е, интериорът със сигурност няма да е много празничен, но не вярвам да е чак толкова тъмно. Замъкът има вътрешен двор, а това значи, че прозорците, които гледат към градината, са големи и пропускат достатъчно светлина.

— Надявам се, поне да има канализация.

— Не се безпокой. Дъг ме увери, че чичо му е направил модерна канализация и електрическа мрежа в южното крило, което в момента се открива срещу нас. Не вярвам Хейзълхърст да е живял като отшелник на самотен остров.

Верити долови бодра нотка в гласа на Джонас и малко се поуспокои.

— Ти май се увлече, а? Не мога да повярвам. На практика почти те принудих, да се нагърбиш с тази работа, а ето, че вече се забавляваш.

Джонас потърси с поглед кожения сак, където се намираше дневникът на Дъгби Хейзълхърст.

— Накрая може да се окаже и интересно.

— Знаех си — каза самодоволно Верити. — Имам чувството, че започваш невероятна кариера.

— Ще видим — лаконично отвърна той.

Верити не се поддаде на скептицизма му. Беше забелязала колко задълбочено четеше дневника през последните няколко дни. Докато бяха в Сикуънс Спрингс, използваше всяка свободна минута, за да го проучва, а по време на полета изобщо не вдигна поглед от него. Освен това беше прегледал няколко текста, свързани с архитектурата през Ренесанса. Така че, макар и да не си го признаваше още, Джонас вече беше обсебен от мисълта за предстоящото приключение.

Дъг Уоруик ги посрещна на летището в Сиатъл. Лаура отново бе познала — той действително караше БМВ. Отправиха се към северната част на града, където се намираше фериботното пристанище, обслужващо островите Сан Хуан. Оттам отплаваха към друг, по-многолюден остров, откъдето Дъг взе яхтата си.

— Островът, върху който чичо Дъг построи замъка, е прекалено малък и отдалечен, за да има ферибот до него — обясни Уоруик, докато им помагаше да се качат в лодката.

— В замъка живее ли някой друг? — запита Верити, облягайки се на Джонас, за да пристъпи вътре.

Глезенът продължаваше да я боли.

— Само Меги Фрамптън, икономката на чичо Дъг. Всички мислеха, че след неговата смърт тя ще подаде оставка, защото беше истински разстроена. Явно помежду им е имало нещо. Не мога да си представя какво я задържа в тази купчина от камъни, но тя изглежда доволна. Когато иска да навести сестра си в Портланд или да пазарува, може да използва яхтата.

Островът представляваше скална маса, покрита с гъста борова гора. Сивото небе и леденият, влажен вятър подсилваха усещането за пустота и мрачност.

„Джонас беше прав, като ме предупреди, че тук няма да е като на Хаваите“ — помисли си унило Верити.

Скалистото заливче под замъка имаше подвижен док. Тя се хвана за него, докато Дъг акостираше. Джонас скочи леко върху дъсчения плот и улови въженцето, което Дъг му подхвърли. След това помогна на Верити да излезе от лодката.

— Ако имате късмет, стаята ви вече ще е оправена. Меги е добра жена, но понякога й липсва организираност. Не е свикнала да посреща толкова много непознати гости — обясни Дъг, докато изваждаше багажа от яхтата. — Чичо Дъг се забавляваше доста рядко и предпочиташе компанията на учени, макар че те постепенно започнаха да го отбягват.

Парадната врата на замъка се криеше под величествена арка. Масивните й дървени крила се отвориха с протяжно скърцане. Вътре ги очакваше Елиза Уоруик, облечена в дълга, бяла роба, която се спускаше свободно чак до петите й, подчертавайки предизвикателните й форми. На устните й сияеше гостоприемна усмивка.

— Слава Богу, успяхте — възкликна тя, сякаш бе имало вероятност и да не дойдат.

Погледът й се спря на Джонас.

— Започнах да се безпокоя. Престън предсказа, че самолетът ще закъснее. Така ли беше?

— Да, с няколко минути — потвърди Верити. — Забави се при излитането.

— Знаех си — рече Елиза триумфално. — Престън никога не греши. Предчувствията му винаги са много точни.

— Не ми се ще да ти го казвам — намеси се Джонас, — но повечето самолети в днешно време закъсняват. Не е нужно да имаш някакъв ясновидски талант, за да предскажеш, че някой определен полет ще бъде забавен.

— Още не познаваш Престън. Когато се срещнете, ще разбереш, че той винаги е прав — заяви Елиза, без да се смути от недоверието му.

— Заповядайте. Всички останали са вече тук. Меги е оправила стаята ви.

Верити усети, че Елиза Уоруик започна да я нервира. Притесняваше я начинът, по който тази жена гледаше Джонас. Без съмнение, тя беше очарована от него.

— Това е Меги Фрамптън. — Елиза се обърна, за да представи една яка жена с разрошени сиви къдри, която стоеше в коридора зад нея. — Изцяло зависим от нейното благоволение. Тя е единствената тук, която може да пуска тока и водата в това крило. Купувачите на този замък трябва да пръснат цяло състояние, за да осъвременят вида му.

Елиза отново спря поглед върху Джонас.

— Освежете се и елате долу при нас. Искам да ви представя на останалите преди вечеря.

Джонас кимна, вперил поглед в каменното стълбище пред себе си. Взе своя сак и малкия куфар на Верити и с лека насмешка каза на Меги:

— Водете ни, госпожице Фрамптън.

Старата жена кимна и се отправи към стълбите. Имаше фигура, за която хората обикновено използваха думата „закръглена“. Бледосините й очи гледаха някак проницателно и всезнаещо. Носеше домашна рокля на дребни цветя, която беше излязла от мода през 50-те, а на врата си имаше тънка метална верижка, губеща се някъде в яката й.

— Направо.

Меги се заизкачва тежко по широките стъпала.

— Приготвила съм ви хубава стая с изглед към градината. Не, че туй е от голямо значение, щото всички стаи в това проклето място са обърнати към градината. Дъгби винаги казваше, че онези типове от Ренесанса не са вярвали в нищо друго, освен в семейството, и затова строили къщите си така. Високи стени от камък отвън, да не ги нападнат някои съседи, и доста пространство отвътре, за да се любуват на градините, без да ги безпокои някой. Ще ми се да вярвам, че все някой е разбрал, че невинаги можеш да разчиташ на семейството.

Джонас се подсмихна.

— Някои със сигурност са научили, че семейството може и да е опасно.

Меги спря и се подпря с една ръка на парапета. Изви глава и погледна учудено назад.

— Истина ли е това, което Нейно Сиятелство казва? Че сте някакъв психо?

— Не, госпожо — отвърна любезно Джонас. — Определено не съм смахнат.

— Слава Богу. Тук е пълно с чалнати и не ми трябва още някой да се мотае наоколо. Стига ми, че получавам заповеди от Нейно Сиятелство. Питам се какво ли ще рече Дъгби за всичко това?

— Нейно Сиятелство? — повтори заинтригувано Верити.

— Момичето на Уоруик. Викам й така, защото винаги се смее и си мисли, че цялата вселена се върти около нея. Според мен, тази лъчезарност хич не е естествена. Не че разбирам нещо от магиите, дето всички са се заразили от тях. Ама знам, че под слънцето няма нищо ново. Като бях дете, тук идваха същите кукувци, обаче повечето от тях благопристойно работеха или в цирка, или по панаирите.

— Съгласен съм с теб, Меги — подкрепи я Джонас. — Какво мислеше Дъгби относно цялата психоистория?

Меги отново се спря.

— Старецът беше още наред, две години преди да почине. Оттогава и на него нещо взе да му хлопа. Но все пак беше на осемдесет. Имаше право да не бъде наред. А и това не ни пречеше…

— Не ни пречеше? — прекъсна я Верити.

— На мен и на него — поясни Меги с тъжна усмивка. — Ние двамата си прекарвахме доста забавно. Преживяхме заедно повече години, отколкото можех да си представя, че бих издържала само с един човек на този пуст остров, но никога не се отегчихме. Казвам ви, когато станеше време за ония работа, старецът действаше като млад гимназист на задната седалка на някоя кола. Още помня незаменимите преживявания долу в залата за изтезания. Наистина бяха незаменими.

Меги стъпи на най-горното стъпало и потъна в мрачния коридор.

Верити и Джонас се спогледаха развеселени.

Меги отвори тежка, дървена врата в дъното на коридора и те влязоха в огромен апартамент с големи сводести прозорци. В центъра на стаята се ширеше балдахинено легло. Студените каменни стени бяха покрити с гоблени и мръсни картини. Голият под също беше от камък.

— Как е? — попита икономката. — Страхувам се, че най-доброто, което можем да ви предложим. В това крило имаше доста хубави мебели по стаите, но Дъгби се принуди да ги продаде, за да поддържа всичко останало в действие. Банята е тук вдясно. Старецът поне имаше достатъчно разум, да направи канализация. Да ви кажа, нямаше да издържа всичките тези години, ако трябваше да се мия с кана.

— Мисля, че тук ми харесва — призна Верити.

Отиде до прозорците, като глухо потрепваше с бастун по каменния под. Наведе се навън в очакване да види избуялата градина, но пред погледа й се простря голям двор, обрасъл с плевели. По средата имаше фонтан. Върху тази чудовищна колона беше изваян гол фавън, който държеше делва за вода. Очевидно басейнът някога се беше пълнил, но в момента на дъното му имаше само борови иглички и пръст.

— Ще се видим по-късно. Викайте ме, ако имате нужда от нещо — каза Меги и затвори вратата.

Верити се отдръпна от прозореца и хвърли поглед към Джонас, който вече обикаляше стаята.

— Всичко наред ли е? — попита го, макар да беше абсолютно сигурна, че проблеми няма.

Щеше да разбере веднага, ако в стаята се надигаше някаква силна енергия.

— Да. — Джонас се спря пред изтъркан гоблен и започна да го изучава, без да го докосва. С големи усилия разпозна ренесансови девици, лудуващи в малка, зашумена беседка.

— Всичко е наред. Леглото е ново-новеничко.

— Слава Богу. Нямах намерение да спя в четиристотингодишен креват.

— Но затова пък гобленът е от, XVI век. Можеш ли да си представиш, че е висял тук и е избелявал през всичките тези години? — Джонас поклати глава и закрачи към една от картините, която имаше богато орнаментирана рамка. — Същото е и с картините.

Дъхът на Верити секна.

— Оригинали ли са?

Той кимна.

— Тази е истинска. Интересно, какво ли се крие под праха й. Имам предчувствие, че художникът е второкласен. Като архитекта, който е проектирал замъка.

Верити се облегна на широкия перваз, скръсти ръце и се вгледа настойчиво в Джонас.

— Нали няма да имаш неприятности със спането тук?

— Не, всичко ще е наред, Верити. Мога да контролирам нещата. Усещам няколко слаби вибрации, но ако аз не ги допусна до себе си, те няма да ме притесняват. Какво облекчение!

— Това е една от причините, които те накараха да приемеш тази работа, нали? — изстреля Верити. — Искаше да разбереш, доколко можеш да контролираш пътешествията си в миналото?

Джонас се приближи до кожения си сак.

— Сега съм много по-силен, Верити. Нямаш представа колко е хубаво това усещане. И всичко дължа на теб. Само това, че съм край теб, ме предпазва от тунела на времето. Преди да те срещна, щеше да е лудост да спя в автентичен замък от Ренесанса. Стените излъчват вибрации, които могат да ме пометат. Господи, толкова е добре, че мога да управлявам този проклет талант.

— И смяташ да не казваш на Нейно Сиятелство и на приятелчетата й, че си отличен медиум?

— Аз не съм медиум — уточни Джонас. — Имам психометричен талант, но не съм ясновидец. Нямам предчувствия и не мога да гадая. Единственото, което ми се удава, е да наблюдавам определени сцени от миналото.

— Насилствени сцени.

— Доста ограничен талант — забеляза Джонас сухо. — Уверен съм, че не съм някакъв психо. И бих желал, ти също да се въздържаш от твърдене на противното пред Елиза и нейните приятели.

Верити се подсмихна.

— Не знам, Джонас. Мисля, че тази консултантска работа ще ни даде повече пари, ако хората разберат, че притежаваш истински талант.

— Няма начин. Никой нормален и разумен човек не би повярвал във възможностите ми, а и не би плащал за моите услуги. Само ексцентрични чудаци биха дали консултантски хонорар на някого, който разгласява, че има психометричен талант. Дъг Уоруик ме нае, защото съм специалист по история на Ренесанса, а не защото съм модерен психопат…

— И с един куршум е уцелил два заека — въодушевено изчурулика Верити.

Джонас се начумери.

— Няма нищо модерно в моя талант.

— Знам — отвърна Верити и моментната й радост се стопи. — Има доста неща около теб, които дори не са от XX век. Понякога си мисля, че щеше да изглеждаш много добре през Ренесанса.

Той се приближи към нея с онази особена, плавна грация, която бе толкова присъща за движенията му, и повдигна брадичката й.

— Така ли мислиш?

— По онова време мъжете са знаели как се укротяват опърничави жени.

— Наистина ли? — подсмихна се Джонас. — Трябва да ми разкажеш някога. А между другото, по-добре е да се преоблечем за вечеря.

Верити се отдръпна и го погледна отстрани.

— Надявам се, че си взел онзи хубав пуловер, който ти подарих за Коледа.

— Знаеш, че е в чантата — ти сама го сложи.

— Вярно.

— Сетила си се за него като една истинска съпруга — забеляза той.

Верити потрепна и започна да разопакова припряно багажа.

— Това, че ти сложих пуловера в сака, не означава, че съм ти съпруга. Действах като всеки предвидлив мениджър, който иска протежето му да изглежда добре пред клиентите.

— Ясно.

Джонас задържа погледа си върху нея и започна безмълвно да се съблича.

 

 

Елиза и Дъг ги очакваха на долния етаж в огромен салон, който се простираше почти по цялата дължина на южното крило. Голяма част от него не беше осветена, а мебелите там бяха покрити с чаршафи. Само един малък ъгъл в срещуположния край близо до камината бе обзаведен горе-долу удобно. Няколко души седяха върху изтърканите канапета и си говореха тихо. В старото огнище проблясваше слаб огън.

— Заповядайте, очаквахме ви. Искам да ви запозная с останалите.

Елиза се понесе към тях. Дългата й бяла пола се развя около тялото й, а бижутата подръннаха игриво. Подаде ръка на Джонас и го поведе към групичката.

Верити се намръщи и ги последва, накуцвайки. Към нея се отправи слаб младеж с брада и с кръгли очила, който гледаше някак прекалено мрачно и сериозно.

— Здравейте — подаде й ръка. Гласът му беше нисък и плътен. — Аз съм Оливър Крамп. Позволете да ви помогна.

— Благодаря — отвърна му Верити със сияещ поглед и признателна усмивка, която не убягна от зоркото око на Джонас.

Киселото му изражение я подтикна да пусне още малко сияние в усмивката — искаше да го накаже, задето се бе оставил така лесно в ръцете на Елиза.

— Казвам се Верити Еймс и съм мениджър на Джонас.

— Оливър е лечител — намеси се безцеремонно Елиза. — Нали, Оливър?

— Занимавам се с билки и кристали, това е всичко — поясни плахо той.

В този момент съзря навехнатия крак на Верити и смръщи вежди.

— Какво сте направила с глезена си?

— Подхлъзнах се на заледени стълби.

— Кога?

— Преди няколко дни.

Верити погледна крака си. Отокът бе започнал да спада, но все още усещаше слаба болка. Оливър й помогна да се настани върху дървено кресло, тапицирано в износено зелено кадифе. Широките облегалки бяха богато украсени с дърворезба. Верити предположи, че е късен XIX век, и че няма нищо общо с Ренесанса.

— Позволете ми да ви представя хората, с които заедно ще вървим по пътя на просвещението — обяви Елиза, като с едната си ръка посочи присъстващите, а с другата продължи да държи Джонас. — Така, както вече споменах, Оливър Крамп е психо лечител. Човекът до барчето е на питки е Престън Ярууд, който ръководи нашия кръжец. Чудесен учител и вдъхновител. Интересува се от психология, далеч преди тя да стане толкова популярна наука. Работил е с Илхела Йонанда.

— Наистина ли? — запита Верити с престорен интерес, като се чудеше коя е тази Илхела Йонанда.

— Много ми е приятно — изплува гласът на Ярууд от тъмния ъгъл край камината. — Разбрах, че самолетът ви е закъснял е няколко минути — добави той самодоволно и си наля питие.

Когато пристъпи напред, за да се поклони на Верити и да стисне ръката на Джонас, огънят освети рядката му коса, под която прозираше темето му. Изглеждаше около четиридесетгодишен, имаше живи очи, червендалесто лице и малко коремче. На устните му висеше една от ония спокойни, блажени усмивки, които се считаха за белег на хората на новото време.

Ярууд носеше скъп, син пуловер. Панталоните му, бяха отлично скроени и имаха плохи в кръста. Верити беше готова да се обзаложи, че мокасините му са италиански. На китката си имаше масивен златен часовник с голям чер циферблат. Явно Дъг беше прав, като твърдеше, че лекциите по психично развитие са доходен бизнес.

— Какво искате за пиене? — попита учтиво Ярууд.

— Само един плодов сок.

— Имах предчувствие, че ще поискате точно това — измънка той тихо, сякаш току-що се беше потвърдило още едно негово предсказание. — А за вас, Джонас?

— Скоч, ако има — отвърна Джонас, сядайки до Елиза.

— А това — продължи тя напевно и посочи друг младеж, свит в ъгъла на канапето, — е Слейд Спенсър. Той е нов член на нашата група, въпреки че отдавна се занимава със самостоятелни изследвания, нали, Слейд?

— Да. Такъв съм — винаги по пътя на просвещението.

За момент Слейд Спенсър съсредоточи цялото си внимание върху тютюна, с който тъпчеше лулата си. Ръцете му трепереха. След като привърши с това занимание, той протегна дългите си крака, които бяха обути в дънки. Верити се поколеба за възрастта му — предположи, че е някъде около трийсетте.

Слейд не обърна внимание на Джонас, но вземайки бавно чашата си от масата, се усмихна на Верити. Имаше измъчено, аскетично изражение, а очите му гледаха трескаво изпод черни вежди. Излъчваше някаква нервност, сякаш част от него постоянно се старае да запази контрол.

— Признавам, че бях примамен от възможността да променя състоянието на съзнанието си за известно време — произнесе той, като че ли се страхуваше, че езикът му няма да го слуша. — Имам теория, че много от нас живеят в ненормално състояние на съзнанието, а най-естественото нещо за човешките същества е промяната. Също така, истинското състояние на хората е чувственото удоволствие и задоволяването на тялото. Вие какво мислите по този въпрос?

Верити примигна безпомощно. Усети, че Слейд Спенсър беше здравата пийнал.

— Всъщност, аз се занимавам с готвене — отвърна тя, огледа се и, като забеляза въпросителните погледи на присъстващите, добави бързо, за да не създаде погрешно впечатление: — Вегетарианска кухня.

Оливър Крамп, който седеше до камината, я погледна с внезапен интерес.

— Трябва да обменим рецепти — усмихна се той.

— Верити държи вегетариански ресторант в Сикуънс Спрингс — помогна й Елиза. — Храната, която предлага, е чудесна и много здравословна. Опитах се да убедя Меги в предимствата на вегетарианското ядене, но се страхувам, че тя е малко консервативна, така че не знам какво ще имаме за вечеря.

— Мисля, че готвенето — намеси се Слейд Спенсър, фиксирайки Верити с дълбок, многозначителен поглед, — е най-чувственото от всички съзидателни изкуства. Посланието му е фундаментално, не считате ли? То стимулира възприятията и ни задоволява почти като секса. Съгласна ли сте с мен, Верити?

— Не ми е идвало на ум, че готвенето е възбуждащо… — подхвана предпазливо тя.

Преди да довърши, обаче, се чу силен трясък на счупено стъкло. Верити се обърна, тъкмо когато Джонас хвърли остатъците от чашата и се втренчи свирепо в Слейд.

— Ако ти се иска да изчукаш някоя ряпа, имаш късмет, Спенсър. Но ако ти се е прищяло да правиш нещо със задушените зеленчуци или с кифлите на Верити, избий си го от главата, ясно ли е?

Из стаята се разнесе нервен кикот. Предупреждението явно не беше направено по най-учтивия начин. Слейд сви рамене, потъна дълбоко в креслото си и се съсредоточи отново върху питието и лулата.

Дъг Уоруик се намръщи и се зае да изглади неловкото положение.

— Как смяташ да подхванеш работата, Джонас?

Джонас престана да разбърква леда в новата си чаша и отпи глътка уиски.

— Първо ще прегледам всяко крило поотделно, за да определя възрастта и автентичността. Трябва да съм сигурен, че работя с оригинална конструкция, за да не се подведа от по-късно строени части. Роднините на Дъгби Хейзълхърст маже да са пренесли само половината замък и да са проектирали другата по подобие на оригинала. Това не е рядка практика.

Дъг кимна разбиращо.

— Не бях се сещал за такава възможност.

Джонас отпи още една глътка.

— След като обходя целия замък, ще започна оглед и на детайлите. Архитектурата от XV и XVI век се разпознава сравнително лесно. Дори и най-авангардните творци са подчинявали всичко на математическата симетрия.

Той се впусна във впечатляващо разяснение на ренесансовите закони за перспектива и приложението им в архитектурата.

Всички присъстващи кимаха умно. Верити се подсмихваше скришом зад чашата си. Джонас не бе пропилял на вятъра годините в университета — можеше да сложи в джоб всички всезнайковци тук. Той улови игривия пламък в очите й и погледът му също заблестя шеговито.

Споделянето на тази малка закачка накара Верити да осъзнае нещо много важно. Те вече бяха двойка. Можеха да си разменят безмълвни послания в претъпкана стая, а тази игра нямаше нищо общо с тяхната шантава психична връзка.

Откритието стопли сърцето й. Тя отпи от плодовия си сок и прибави още един ден към календара, който си водеше мислено. Закъснението на цикъла й беше в рамките на нормалното. Всичко изглеждаше наред. Но се почувства твърде странно — знаеше, че животът й прави остър завой, а като че ли не беше подготвена за него.

 

 

Вечерята се състоеше предимно от варени картофи и моркови. Меги Фрамптън беше направила всичко възможно, за да задоволи прищевките на гостите, но всички разбраха, че не е свикнала да готви без месо.

— Никой не е умрял от хамбургери — измърмори тя, докато отсервираше и последните чинии. — Чудя се как си набавяте протеин, като не ядете месо.

На масата Верити се бе оказала между Оливър Крамп и Слейд Спенсър. Слейд я отегчи. Явно беше пиян и се впускаше в дълги монолози върху това, че сексуалността била характерна за всички сфери на живота.

Оливър Крамп беше коренно различен. Говореше малко и гледаше критично над кръглите рамки на очилата си. Създаваше впечатление на затворен човек, но когато го увлече в дискусия около готвенето и билките, Верити с изненада откри колко е словоохотлив и начетен.

В отсрещния край на дългата маса Джонас балансираше между Елиза и Престън Ярууд. Двамата не го оставяха на мира. Верити поглеждаше честичко към тях и всеки път беше заслепявана от блестящите пръстени и екзотичните гривни на Нейно Сиятелство.

Елиза беше приготвила изненада, но я обяви чак след края на вечерята, когато се върнаха обратно в салона.

— И така, мисля, че всички сте в настроение за едно специално преживяване. Престън предложи да проведем ясновидски сеанс. Надяваме се, че това ще настрои Джонас към спецификата на предстоящата му работа.

Дъг въздъхна.

— Извинявай, Джонас. Не знаех за това. Чувствай се свободен. Не си длъжен да оставаш.

— Какво, по дяволите, представлява този ясновидски сеанс?! — възкликна ядосано Джонас.

— Сеанс, в който всички се опитват да свържат биоенергиите си в една обща сила, която е способна да ни издигне на по-високо ниво на общуване. Когато попаднем там, ние се свързваме чрез интуицията си и връзката е много по-ясна. Освен това, отпуска и отваря ума. Сигурна съм, че ще оцените ползата от него.

— Имам чувството, че всичко това е пълна измислица — учтиво отвърна Джонас.

Верити изстена и го сръга с дръжката на бастуна.

— Това е бизнес, Джонас! — просъска тя. — Дръж се прилично.

Той разтърка реброто си и я погледна заплашително.

— Знаете ли какво? Правете си вашия сеанс, а аз ще отида да хвърля едно око на замъка.

— Но, Джонас, ти трябва да бъдеш с нас — умоляващо настоя Елиза. — Сеансът ще е най-полезен за теб. Аз понякога се свързвам със Сарананта и ставам нейна контактьорка — добави скромно тя. — Скоро се запознах с нея, но вече общуваме доста свободно.

Слейд Спенсър се изкикоти тихо, а Джонас едва се сдържа да не направи същото. Верити реши, че трябва да се намеси дипломатично за втори път.

— Не знаех, че си контактьорка — припряно изрече тя. — Коя е Сарананта?

Престън Ярууд погледна нежно към Елиза и отвърна вместо нея:

— Сарананта е високо почитана жрица в един храм на страната Утилан. Засега знаем само, че Утилан е една изчезнала колония на Атлантида. Елиза установи контакта съвсем наскоро, така че имаме да научим още доста неща.

Дъг привика Джонас в коридора.

— Изобщо не те обвинявам, че не ти се занимава с тия щуротии. Можеш да се разхождаш, колкото си искаш, а докато ти се ориентираш в обстановката, ние ще си поиграем в салона. Само внимавай да не отидеш в друго крило. В останалите крила няма ток. Ако се изгубиш, има вероятност никога да не излезеш на бял свят — завърши той полушеговито.

Джонас кимна и отиде до Верити. Дръпна я настрани и снижи глас:

— Стой тук. Трябва да проверя някои неща от дневника и не искам тези надути пуяци да ми се мотаят из краката.

Верити се стресна.

— Няма ли опасност да попаднеш в коридора на времето? Не бива да рискуваш сам. Имаш нужда от мен.

— Бъди спокойна. Не съм толкова глупав. Само ще гледам — нищо няма да докосвам.

— Все пак, внимавай — прошепна загрижено тя.

Той й отвърна с хитра усмивка:

— По-скоро ти внимавай. Може да паднеш от високото ниво на съзнанието.

— Не вярвам, че ще е толкова забавно. Единственият между нас, който наистина притежава някакъв особен талант, няма желание да участва в сеанса. Само разваляш играта.

— Достатъчно игрички съм играл в лабораториите на катедрата по паранормални явления във „Винсент Колидж“ — отвърна кисело Джонас. — И те вече не ми харесват.

Целуна я по челото и добави:

— Освен това, какво те кара да мислиш, че има само един човек с такъв талант тук?

Верити отвори широко очи.

— Нима смяташ, че някой от другите има истински талант?

Той разроши нежно огнените й къдрици.

— Говоря за теб, глупаче такова. Нали и ти идваш в миналото с мен. Хайде, забавлявай се. Ще се видим по-късно.

Верити го проследи, докато се скри от погледа й, и чак тогава се върна в салона. Странно, никога не бе вярвала, че има някакви особени психически способности. Доколкото знаеше, талантът беше на Джонас, а тя някак му помагаше да го контролира.