Джейн Ан Кренц
Дар от огън (3)

Глава 3

— Джонас! Хвърли ножа! Господи, никога не съм била в по-неудобно положение!

Верити пипнешком потърси ключа на лампата.

— Дъг, ужасно съжалявам за случилото се.

Дъг не помръдна. Стоеше мирно, без да изпуска Верити от ръцете си, и единственото, което можа да направи, когато лампата освети мъжа с ножа, бе да премигне безпомощно.

— Мисля, че тук има малко недоразумение — пресипнало започна той, опитвайки се да разбере какво става.

— Може и да има — съгласи се Джонас със зловещо благ тон.

— Джонас, престани! Ставаш смешен. Унижаваш ме. И се виж на какво приличаш.

Верити го огледа с яростен плам в очите. Видът му определено нямаше да впечатли приятно клиентите. Най-ужасното нещо от него явно бе ножът, който в момента беше опрян в гърлото на Дъг, но не по-малко отвратителни бяха и мръсните му дънки, измачканата риза и наболата брада. Златистите му очи блестяха дивашки. „Поне е в добра физическа форма“ — помисли си тя с чувство на облекчение.

— Какво става тук, Верити?

Джонас метна бърз, мрачен поглед към нея, а после и към жертвата си.

— Престани да се държиш като неандерталец и ще ти обясня.

Той свали ножа с очевидна неохота и заплаши Дъг:

— Пусни жена ми, преди да съм решил да направя нещо друго с ножа!

— Кракът й… — отвърна спокойно Дъг.

Джонас едва сега забеляза ластичната превръзка около десния й глезен.

— За Бога, Верити, какво се е случило с теб?

— Навехнах си глезена отвън на верандата. Ако беше задал няколко цивилизовани въпроса, вместо да се нахвърляш на горкия Дъг с ножа, можеше да си спестиш, извиненията.

— Че кой се извинява?

— Доста скоро ще съжаляваш за това — закани му се Верити, като в същото време се усмихна топло на Дъг, който продължаваше да стои като препариран.

— Сигурна ли си, че няма да ти създава проблеми? — попита той, докато я оставяше внимателно на канапето и още по-внимателно следеше Джонас.

— За Бога, разбира се. Всичко ще е наред.

Изражението на Дъг я стресна. Представи си как тлъстият хонорар на Джонас се стопява за миг.

— Не знам как да ти се отблагодаря за това, което направи за мен тази вечер, Дъг. Нямаше да се справя без теб. Страшно съжалявам за всичко това…

Верити махна неопределено с ръка, но имаше предвид Джонас и ужасния му нож.

— Джонас понякога пресилва нещата. Малко е нервен и нетърпелив. Прибързва с изводите. Знаеш какви са учените. Но мога да те уверя, че е много добър в специалността си.

— Забелязах.

Дъг не откъсваше очи от ножа, който Джонас явно нямаше намерение да пусне.

— Мислех, че е специалист по история на Ренесанса.

Верити усети, че трябва да спаси положението преди Джонас да е доказал, че също така е и експерт по прерязване на гърла.

— Сигурна съм, че ще ви бъде много полезен. Гарантирам, че няма да има повече неприятни сцени като тази. Като негов мениджър, ще се погрижа той де се държи прилично.

— Най-добре е да обсъдим това утре сутринта — предложи Дъг, отстъпвайки заднешком към изхода. — Лаура и Елиза са навън в колата и не искам да ме чакат прекалено дълго. Студено е. Беше ми приятно да се запознаем, господин Куоръл. Надявам се, че служебната ви командировка е била успешна. Разбрах, че сте бил извън страната.

Дъг хвана дръжката на бравата.

— Лека нощ, Верити. Внимавай с глезена си.

С тези думи той затвори плътно вратата след себе си.

В малката стая се възцари напрегнато мълчание.

 

 

— Нервен? — пробоботи като ехо Джонас. — Нетърпелив?

Той хвърли ножа обратно в сака, който се търкаляше под дивана, и се отправи към Верити, като не я изпускаше от очи.

— Е, трябваше да измисли нещо, за да оправдая идиотското ти поведение.

Тя посрещна предизвикателния му поглед, без да мигне. След това се обади, хапейки долната си устна:

— Джонас, добре ли си?

— Бях, докато не те заварих в обятията на някакъв манекен от първа страница на „Джентълменс Куотърли“. Да не репетирахте „изнасяне на булката“?

— Не ставай смешен — отвърна Верити сприхаво. — Къде е татко?

— В Рио с Лехи. Каза, че се нуждаел от почивка и реши, че най-подходящото нещо за мъж на неговите години в момента е да гледа полуголи мацки по плажа. А аз — продължи Джонас с нотка на примирение, — се почувствах длъжен да се втурна право към малката си женичка с мисълта, че тя ме очаква с нетърпение вкъщи.

Верити пренебрегна последната му забележка.

— Как е Сам? Имаше ли усложнения при връщането?

— Добре е. Похитителите не бяха от най-умните.

Джонас прокара уморено ръка през разрошената си коса. Чак сега, когато тялото му се отпусна от напрежението, си пролича колко е изтощен. Сподави прозявката си.

— А татко?

— Той също е добре. Никой от нашите не пострада.

— Никой от нашите? Ами похитителите? — загрижено попита Верити.

Джонас я погледна с присвити очи.

— Казах ти, че никой от нашите не пострада. За теб, като съвестна гражданка, ще е приятно да разбереш, че тримата, които бяха задържали Лехи, в момента гостуват на един мексикански затвор.

Верити се оживи.

— В края на краищата, сте предоставили всичко в ръцете на полицията? Толкова съм доволна. Знаех си, че така ще е по-добре.

— Не беше точно така — поясни Джонас. — Просто оставихме тримата мухльовци на мястото на престъплението. А ти знаеш как стоят там нещата — който се мотае наоколо при появяването на полицията, се счита за виновен.

— И къде точно оставихте похитителите?

— В склад, пълен с наркотици. Мисля, че беше собственост на техни близки. Тримата глупаци пазеха Лехи в задната част на сградата. След като го измъкнахме, трябваше да сме сигурни, че те няма да тръгнат по петите ни и затова Лехи се обади в полицията. Акцията по арестуването беше чест за властите. Заглавия във вестниците, медали за всички участници…

— Не ти ли се струва, че прекалено опростяваш нещата?

— Опитвам се да съм кратък, за да имаме време да дискутираме по основния въпрос тук — отвърна зловещо Джонас. — И така, кога и с каква цел сър Галахад в бизнес костюм се появи у дома?

— Фамилията му е Уоруик — засегна се Верити. — Дъг Уоруик. Отседнал е в курорта със сестра си, Елиза. След като си навехнах глезена, позвъних на Лаура, а тя се появи заедно с двамата Уоруик. Беше наистина много мило от тяхна страна. Доста се успокоих като ги видях.

Джонас приклекна до дивана и докосна бинтования й крак с изненадваща нежност.

— Беше изплашена от падането?

— Просто, от това, което ме накара да падна.

Джонас вдигна рязко глава.

— Когато се прибрах снощи от басейна, в бунгалото имаше някой. Той връхлетя отгоре ми и ме блъсна. Едва запазих равновесие.

Джонас я гледаше с недоумение.

— По дяволите! Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Някой е влизал тук?

Той стисна коляното на Верити и огледа уютната стая.

— Мисля, че не е взел нищо. Касетофонът е тук, телевизорът също — с облекчение констатира Верити. — Явно съм влязла, преди да е откраднал каквото й да било. Мисля, че трябва да се обадя в полицията и да уведомя шерифа за случилото се.

Тя посегна към телефона на масата.

Докато набираше номера, Джонас обходи стаята и провери всички шкафчета, след което отиде да огледа и спалнята. Когато се върна, Верити вече бе привършила краткия си доклад и затваряше апарата.

— Дявол да го вземе, оставям те само за пет дена сама и ти успяваш да се замесиш в неприятности — измърмори Джонас на път за кухнята.

— Не съм се замесвала в нищо. Просто станах жертва на някакъв крадец.

Верити чу отварянето на бутилка… След секунда Джонас се появи с две чаши. Едната беше пълна със сок от боровинки.

— Заключи ли вратата, преди да отидеш на басейна?

Той седна до нея и й подаде питието.

— Не, разбира се. Много добре знаеш, че никога не заключвам, защото тук няма престъпници.

— Да, но вече има, нали? Колко пъти съм ти казвал да заключваш предната врата?

— Виж какво, Джонас…

— И този навик да се разхождаш сама през нощта… Отсега нататък или ще ходим двамата, или изобщо няма да излизаш и ще си намираш друго занимание.

— Виж, Джонас…

— Бих искал да знам, от къде на къде на този Уоруик му хрумна, че има право да те разнася наоколо. Какво го накара да си предложи доброволно услугите и да те спасява? Лаура и Рик можеха да се справят и без него.

— Джонас…

— Господи! Човек се прибира у дома след една тежка седмица и първото нещо, което вижда, е как някакъв непознат внася собствената му жена в собствената му къща. Това е напълно достатъчно, за да се замисля сериозно, дали да не се върнат поясите на целомъдрието.

Верити изгуби търпение.

— Джонас, говориш като разярен съпруг. Стига толкова. Ако случайно си забелязал — контузена съм. Освен това, не искам да чуя нищо повече против Дъг Уоруик. Той е чудесен човек и, което е по-важно, е твой клиент.

— Мой какво?

Верити се прокашля деликатно.

— Мисля, че ще е по-лесно да ти обясня утре сутрин. Изглеждаш изтощен и само Господ знае колко отпаднала съм и аз след тези преживявания. Глезенът ме боли и единственото, което искам в момента, е да си легна и да наспя добре.

— А, не. Как така Уоруик ми е клиент?

— Това е дълга история, Джонас. Наистина не ми се говори сега.

Тя се усмихна колебливо.

— Професионални ангажименти. Джонас, толкова съм щастлива, че се върна жив и здрав. Така се безпокоях за теб.

— Верити…

— Глезенът ми пулсира. Знаеш ли, отначало се уплаших, че е счупен. Верандата става много опасна през зимата.

— По дяволите, Верити…

— Толкова е хубаво, че си отново у дома, Джонас — продължи Верити в същия дух.

Докосна рамото му и плъзна ръка надолу.

— Изглеждаш като току-що изхвърлен от центрофуга.

— Наистина имам нужда от душ — съгласи се той като доизпи брендито си.

— А защо не си вземеш един?

Джонас потри брадата си.

— Трябва й да се избръсна.

— За това не съм много сигурна. Така изглеждаш много секси.

Верити погали бузите му.

Изведнъж го връхлетя бурно желание да я обладае.

— Искам те, Верити…

Тя му отвърна с една от своите нежни и прелъстителни усмивки.

— Не виждам причина, да не получиш всичко, което искаш тази вечер. Защо не започнеш с душа?

Джонас предпочете да започне с устните й.

— Чудя се как не те убих. Вегетарианската храна ме е направила милосърден.

Той се наведе към устните й, които тръпнеха в очакване, и ги целуна страстно. После се запъти към банята.

Верити изчака да пусне душа и се изправи внимателно. Откри, че може да ходи полека, като използва ръжена на камината за бастун. Тананикайки си тихо, заключи вратата, угаси лампата в дневната и закуца към спалнята.

Петнайсет минути по-късно, когато Джонас отвори вратата на банята, тя вече лежеше облегната на възглавницата. Червената коса беше разпиляна около лицето й като ореол. Беше облякла нощницата, която си бе купила, след като Джонас й бе станал любовник. Беше прекалено тънка за тези зимни нощи, но черната дантела и сатенът покриваха гърдите й доста интригуващо и бяха най-подходящи за случая.

Джонас влезе в спалнята. Една хавлия обвиваше хълбоците му, а с друга сушеше гъстата си, тъмна коса. Изведнъж се спря и прикова поглед във Верити.

— Като знам каква свенлива жена беше, трябва да ти кажа, че напредваш доста бързо.

Метна и двете хавлии върху най-близкия стол и се приближи към леглото. Тялото му се изопна в напрегната възбуда.

— Липсваше ми, скъпа.

— Радвам се, че си тук, Джонас. И ти ми липсваше. Страхувах се, да не ти се случи нещо лошо.

Той легна до нея и я взе в прегръдката си.

— А то се случи на теб. Не е ли показателно?

Целуна я по шията и плъзна ръка под черната дантела. Докато топлата му, позагрубяла длан галеше корема й.

Верити се сети отново за бебето, което може би беше спасила тази вечер. Реши, че сега е най-подходящият момент да сподели опасенията си с Джонас.

— Джонас?

Той й отвърна с успокоителна целувка:

— Не се тревожи. Ще бъда много внимателен.

За части от секундата Верити си въобрази, че е прочел мислите й.

— Внимателен с какво?

— С глезена ти.

— О…

— Господи, как те желая тази вечер!

Джонас я притисна с нарастващо нетърпение и потърси вълшебните й местенца, които знаеше безпогрешно.

— Е, любов моя. Покажи ми колко съм ти липсвал.

Наистина не беше най-подходящият момент за обстойни и сериозни разговори. Очевидно сега умът му беше зает само с едно-единствено нещо. Когато задоволеше сексуалната си потребност, която го измъчваше, Джонас щеше да е изтощен. Нуждаеше се от почивка. Освен това, Верити не беше съвсем сигурна за бебето. Прегърна го нежно и го притегли към себе си.

— Добре дошъл у дома, любов моя — прошепна в ухото му.

Той я покри плътно с пламналото си тяло. Верити потъна във вълните на насладата и забрави за всичко на този свят.

 

 

Вече се унасяше в дрямка, когато усети, че Джонас шепне нещо в извивката на врата й.

— Какво има? — попита сънено.

— Наистина ли се държах като разярен съпруг преди малко?

— По-скоро вбесен. Изразих се метафорично.

Верити изведнъж се разсъни.

— Метафора, а? — прозя се Джонас. — Мисля, че бях точно такъв, когато те видях в ръцете на Уоруик. Освен това, „вбесен“ не отговаря на истината. „Разярен“ е малко по-точно. Канех се да прережа гърлото му. Не искам никога повече да ме разстройваш така, Верити.

Тя усети заканата в това предупреждение и потръпна. Спомни си блясъка в студените му очи, когато опираше ножа в гърлото на Уоруик. Трябваше от време на време да си напомня, че мъжът, който сега лежеше до нея, не е просто мияч на съдове с диплома по история. Той можеше да е много опасен и безмилостен като средновековен феодал, който цял живот се бори, за да защити частната си собственост. И това беше мъжът, когото тя обичаше — бащата на нейното дете. Ако изобщо съществуваше такова.

Отново докосна корема си.

Мина доста време преди да успее да заспи.

 

 

— Така че — заключи Верити по време на закуската, — това е чудесна възможност за теб, Джонас. Освен ако снощното ти поведение не е провалило сделката. Вече внесох предварителния хонорар на банкова сметка и уговорих останалата част от сумата да бъде изплатена в края на работната ти седмица. Те ще поемат всички разходи. Мисля, че предложението е страхотно. Ще си осигурим безплатна почивка, а ти ще направиш блестящ старт в консултантската си кариера.

Джонас лапна последната лъжица овесени ядки. Започна да ги дъвче бавно, като премисляше казаното от Верити. Тази сутрин тя изглеждаше по-решителна от всякога. Синият пламък в очите й блестеше в някакво очакване и това го накара да внимава какво говори. Очевидно на нея много й се искаше той да приеме офертата на Уоруик, но тази идея не го запали чак толкова. Предпочиташе да си стои в Сикуънс Спрингс и до края на зимата да се люби с Верити и да готви вегетариански ястия.

— Островите Сан Хуан не са така привлекателни през този сезон, както Хаваите — поде Джонас.

— Зная, но това предложение е прекалено съблазнително, за да го подминем с лека ръка.

— Изследването на замъка ще е проста работа, но на вярно се досещаш, че в една 400-годишна легенда не може да има много истина. Следователно, вместо съкровище, най-вероятно ще намерим зелен хайвер.

— Същото каза и Лаура. Но не виждам какво те притеснява, при условие, че Уоруик ти плаща. Търсенето на съкровището така и така ще е странична дейност. Главната задача е да напишеш доклад.

Джонас се опита да измисли друг довод в своя полза. Имаше предчувствие, че всичките му опити да разубеди Верити ще отидат на вятъра. Знаеше, че цялата работа около замъка ще е загуба на време, но както винаги, след една любовна нощ с Верити ставаше отстъпчив. Тази жена бавно, но сигурно започваше да го върти на пръста си. Но това не му беше толкова неприятно.

— Окей — заяви накрая, решен да покаже великодушието си. — Утре ще говоря с Уоруик.

— По-добре първо му се извини за ножа.

— Верити, не притискай късмета си.

— Не притискам него, а теб. Честно казано, ако не бях аз, ти сигурно щеше да миеш чинии цял живот.

— Не виждам нищо лошо в това. И без това, на теб ти трябва чистач. А и пазач. Значи с мен целиш два заека с един куршум.

Верити му отвърна с една от прелъстителните си усмивки, пълна с обещание, от което му секна дъхът.

— Страхотна сделка — промърмори Джонас.

Тя взе празните чинии и се пресегна за бастунчето си.

— Искаш ли да ти помогна? — загрижено я попита, но Верити вече куцаше към кухнята.

— Внимавай, скъпа.

— Не се тревожи за мен. Вече усвоих тази походка. Мисля, че кракът ми се нуждае от минерална баня и смятам следобед да отида до басейна.

— Верити…

Тя се спря и го целуна по челото.

— Благодаря ти, че прие работата, Джонас. Убедена съм, че тя ще ти осигури голямо бъдеще.

— Още не съм казал, че приемам. Само се съгласих да говоря с Уоруик — напомни й Джонас, макар да съзнаваше, че губи битката.

— Ще ги харесаш — увери го Верити въодушевено и продължи тромавото си придвижване към кухнята. — Елиза е малко странна, но Дъг е нормален и приятен. Той е…

Джонас видя как купчината чинии първо се залюлява като небостъргач при земетресение, после се заизплъзва от подноса и най-накрая политна към пода. Той скочи и само с едно небрежно движение на ръката улови съдовете във въздуха и ги постави обратно на таблата.

Верити въздъхна с облекчение.

— Как го направи, Джонас?

— Кое?

— Толкова си ловък! Даже не подозираш колко плавни и координирани движения имаш. Просто удивително.

Той се усмихна похотливо.

— Да не намекваш, че съм много добър в леглото?

Верити изсумтя възмутено.

— Джонас, престани да се хвалиш с мъжествеността си.

— Ако оставиш тия чинии, мога да ти покажа нещо много по-мъжествено.

— Някои хора си имат работа, както навярно се досещаш. А и не бива да пропускаш своя златен шанс. Провървя ти — предложиха ти добре платена работа по твоята специалност. Като си изпиеш кафето, ще се обадя в хотела, за да ти уредя среща с Уоруик.

Верити изчезна в кухнята.

Джонас отпи бавно от чашата си. Заслуша се в приятното потракване на чиниите и зарея поглед навън към заскрежената гора.

Беше му толкова хубаво в този дом, да има до себе си тази малка, пламенна червенокоска, да пълни библиотеката й със своите книги. Нямаше нищо против да прекара остатъка от живота си по този начин. Но не знаеше мнението на Верити по този въпрос.

Тя не говореше много за съвместното им бъдеще. Напоследък бе започнал да се безпокои. Обикновено жените първи търсеха чувство за сигурност и постоянство в една връзка, първи искаха да получат символичните знаци, за това, като пръстени и тържествени обещания за женитба.

А Верити все още не бе повдигала този въпрос. Замисли се навъсено. Снощи го беше нарекла „разярен съпруг“. Дали тя не виждаше себе си като съпруга? Вероятно не. Емерсън бе дал на дъщеря си неортодоксално възпитание и в резултат Верити бе станала една умна, самонадеяна и темпераментна жена, която се оправяше в този жесток свят без чужда помощ. Докато не се бе появил той.

Джонас знаеше пределно ясно, защо бе живяла сама толкова дълго време. Имаше прекалено хаплив език, който беше отблъснал всички подходящи кандидати. Беше остър колкото неговата кама, а и Верити го използваше за оръжие също толкова често, колкото той ножа. Развеселен от последното си откритие, Джонас допи кафето и стана. Верити надникна през кухненската врата.

— Сложи си вратовръзка — предложи бодро тя.

— Уоруик ще си помисли, че искам да го впечатля.

— Вратовръзката е много подходяща за случая. Трябва да се представиш като професионалист.

Джонас се приближи до нея, наведе се и я целуна бурно.

— Както вече те предупредих — не притискай късмет си, госпожице.

 

 

По време на официалното представяне Верити бе затаила дъх от напрежение, но малко след това се отпусна облекчение. Разбра, че Джонас щеше да се държи както трябва. Дъг Уоруик се увери, че през деня той няма вид на дивак и протегна ръка за помирение, която Джонас прие с естествено спокойствие. Срещата се провеждаше в солариума на курорта. Стъклените стени имаха изглед към езерото Сикуънс, което проблясваше под студеното слънце. Елиза беше облечена в неизменното си бяло — бели панталони, бял пуловер и бели обувки. Бижутата й отразяваха трептящата светлина.

— Съжалявам за снощното недоразумение — поде Дъг.

Верити му отвърна с топла усмивка и мислено му благодари за тази първа крачка към помирение.

— Радвам се, че помогнахте на Верити — отговори някак неохотно Джонас и се изпъна в един шезлонг, като не изпускаше от очи потенциалните си клиенти.

— Как се чувстваш днес, Верити — обади се Елиза, оглеждайки прословутия глезен. — Можеш ли да стъпваш на този крак?

— Малко. Още е подут, но скоро ще се оправи. Лаура ме снабди с това. — Верити повдигна един дървен бастун. — С него вече ми е по-лесно. Рик го захвърлил преди две години.

Елиза продължи услужливо:

— Имам приятел, който работи с кристали. Срещнахме се на една от лекциите на Престън. Мисля, че може да ти помогне.

— Искам да те предупредя, че сестра ми се е увлякла прекалено по тези глупости — поверително се обърна Дъг към Джонас.

— Не му обръщай внимание — намеси се кротко Елиза. — Той мисли твърде праволинейно и все още не може да разбере, че пътят на просвещението невинаги следва еднопосочния подход на западната философия. Дъг отрича и холизма като метод за откриване на истината, но съм убедена, че някой ден ще промени мнението си…

— Можете да не затаявате дъх — прекъсна я Дъг.

— Мисля, че някои от идеите на Новото време заслужават внимание — подкрепи я Верити. — Все пак те са свързани с миналото. Някои са разработвани в продължение на векове и в тях има поне капка истина.

— Мошениците също не са от днес — вметна иронично Джонас. — Това не означава, че съвременният мошеник е по-честен от средновековния. Така че, цялото учение на Новото време е една измама.

— Джонас! — Верити го погледна гневно, за да му затвори устата, преди да е обидил клиентите. — Не му обръщай внимание, Елиза. Както повечето учени, и той е настроен срещу нетрадиционните методи на обучение.

„Което е присъщо и за хора с особени психически таланти“ — добави тя мислено.

— Разбирам напълно — увери я Елиза, без да сваля очи от Джонас.

Изглеждаше безкрайно снизходителна към неговите хапливи забележки. Отново се обърна към Верити:

— Ще можеш ли да придружиш Джонас с този навехнат глезен?

— О, разбира се. Очаквам това с нетърпение.

Верити закима енергично, за да ентусиазира Джонас, но той сякаш не я забеляза.

— Описанието на замъка няма да ме затрудни — заяви с равен глас — но, доколкото разбрах, имало някакво прокълнато съкровище, което вие искате да открия. Трябва да ви призная, че това ми звучи като абсолютна загуба на време. Сигурни ли сте, че искате да ми платите консултантски хонорар, за да търся една мъглява легенда?

Дъг се засмя.

— Може да ти звучи малко глупаво, но искам да ти съобщя, че чичо Дъгби вече е бил по следите на нещо в този замък. Елиза държи да проверим какво е било то. Тъй като и без друго ще изследваш замъка, предполагам, че няма да те затрудни, ако от време на време се оглеждаш и за съкровището.

— Откъде сте сигурни, че чичо ви не е бил смахнат?

— Джонас! — просъска Верити.

Елиза се усмихна спокойно.

— Няма нищо, Верити. Ние също имахме съмнения относно чичо. Той може наистина да не е бил наред. Най-малкото е бил особняк. И определено е вярвал, че в замъка е заровено имане. Оставил е дневник, в който е описал издирванията си. За нещастие, всичко е отбелязано на латински. Освен това, е открил един кристал.

— Кристал? — въпросително я погледна Верити.

Дъг кимна.

— Видях го преди пет години. Дъгби ми го показа, веднага след като го намери. Беше убеден, че камъкът е ключ към някаква тайна. Кристалът беше зелен, имаше форма на гладко яйце с издълбани странни очертания. Изгуби се преди две години заедно с чичо Дъгби. Или той го е скрил някъде, или го е носил със себе си, когато изчезна.

Джонас се приведе напред, очевидно заинтригуван.

— Той вярваше ли, че кристалът е автентична находка от времето на Ренесанса?

— О, да — отговори Елиза и се обърна към него, при което гривните й издрънчаха. — Към края може и да не е бил на себе си, но преди това Дъгби Хейзълхърст беше твърде известна и уважавана личност в академичните среди…

— Хейзълхърст? — повтори Джонас. — Дъгби Хейзълхърст е бил ваш чичо?

— Чувал ли си за него?

— Спомням си, че някога съм преглеждал ранните му разработки по Ренесанс — бавно изрече Джонас. — Намерих ги съвсем случайно — събираха прах в една стара библиотека във Винсент Колидж.

— Страхувам се, че когато почина, репутацията му вече беше пръсната на парчета — отбеляза Дъг. — През последните 20 години творбите му ставаха все по-странни и колегите му започнаха да се отдръпват. Не успя да заеме преподавателско място, а академичните издания престанаха да публикуват статиите му. Накрая той се пенсионира на този остров, за да прекара остатъка от живота се в търсене на съкровището.

— А от какво е починал?

— Изчезна в морето. На неговата възраст не би трябвало да плава сам из южните води, но той винаги искаше да е независим. Тъй като през последните години имаше проблеми със сърцето, лекарите заключиха, че е претърпял инфаркт и е паднал зад борда. Тялото му така и не беше открито, въпреки че лодката беше изтласкана на брега на един съседен остров.

— А за вас останаха дневникът, реконструирания замък и изчезналият кристал — завърши Джонас.

Смехът на Елиза се сля със звъна на обеците й.

— Дъг е прав. Ние наистина трябва да продадем замъка, защото не можем да си позволим такава поддръжка. Но също така не бива да пренебрегваме съкровището и сме длъжни да го потърсим преди продажбата. Дори и да не го намерим, поне ще се позабавляваме. Поканила съм и няколко приятели, които ще участват в търсенето.

Джонас присви подозрително очи.

— Какви приятели?

— Не се безпокой, няма да ти пречат — успокои го бързо тя. — Има достатъчно място. Икономката на Дъгби Хейзълхърст, някоя си госпожица Фрамптън, е все още в замъка, така че тя ще се грижи за домакинството.

— Джонас, не ти ли звучи забавно? — оживи се Верити.

Той вдигна вежди й се обърна към Дъг.

— Когато става дума за бизнес, предоставям всичко на моя мениджър. Мисля, че ще се видим с вас в Сиатъл след ден-два.

— Чудесно!

Дъг извади от джоба си малка книжка, подвързана с кожа.

— Оставям ви дневника да го разгледате.

След кратък размисъл добави:

— Макар че едва ли знаете латински.

— Учих го доста отдавна, но все още мога да се справям — отвърна Джонас скромно, но с достойнство. — Италианските хуманисти са вдигнали доста акциите на латинския. Считали са го за единствения език, на който е можело да се записват най-значимите творби. Изглежда и Дъгби е усещал нещата по същия начин.

— В днешно време този език би бил чудесен код — сети се Дъг. — Никой вече не го разбира. Липсват някои страници. Можеш да провериш кои точно. Не знам кой и защо ги е откъснал.

— Господин Куоръл, имам един личен въпрос — намеси се Елиза.

— Джонас — поправи я разсеяно той, взрян в книжката.

— Добре тогава — Джонас — усмихна се тя с очевидно задоволство. — Прости ми за любопитството, но умирам да разбера, вярно ли е, че притежаваш парапсихичен талант?

Верити улови гневното огънче в очите на Джонас и се уплаши, че сделката ще приключи точно в този момент и точно на това място. Идеше й да ритне Елиза.

— Редакторът на списанието, който е публикувал твоята статия, спомена, че някога си бил известен като специалист по доказване на автентичността на исторически предмети за музеи и частни колекционери — започна да обяснява Елиза, без да усеща, че се движи по много тесен ръб. — От описанието на твоята работа моят приятел, Престън Ярууд, направи извод, че ти имаш така наречената парапсихична способност. Така ли е?

— Абсолютни глупости — процеди през зъби Джонас.

— Престън каза, че може и да не знаеш, как и защо ти се удава да идентифицираш предмети от миналото — продължи невинно Елиза. — Той също предположи, че талантът ти е неуловим и ти го приемаш като част от себе си, без да го разбираш.

— Кой е този Престън Ярууд? — попита мрачно Джонас.

— Неин приятел — намеси се Верити. — Човекът, който се е свързал с издателя на списанието, който пък от своя страна те е препоръчал на Елиза. — Тя се опита да го успокои с една от сияещите си усмивки. — Не е ли забавно как стават нещата? Ако не беше публикувал тази работа, Уоруикови никога нямаше да научат за теб и сега нямаше да пътуваме към Вашингтон.

Джонас потупа замислено дневника.

— „Забавно“ не е най-точната дума.