Джейн Ан Кренц
Дар от огън (20)

Глава 20

— Ще го нарекат Николас Емерсън Куоръл!

Коридорът на малкото родилно отделение на болницата в Сикуънс Спрингс проеча от гръмогласното съобщение на Емерсън. Ако в чакалнята все още имаше някой, който до този момент не беше разбрал, че Николас Емерсън Куоръл се е появил на бял свят, то той вече знаеше.

Верити лежеше в болничната стая и се усмихваше на малкото вързопче в ръцете си. Знаеше, че откакто беше влязла в родилното, баща й неотлъчно беше дежурил.

Вдигна глава и погледна съпруга си. Джонас съсредоточено наблюдаваше как синът му бозае. В очите му от флорентинско злато се четеше бащинска гордост и мъжко удивление.

— Виж какви малки ръчички има!

— Мисля, че ще има твоите очи.

Джонас разцъфна в доволна усмивка.

— Така ли мислиш? Сестрата рече, че още е рано да се каже.

— Вярвай ми — увери го Верити. — Бих познала тези очи навсякъде.

Той засия още повече. Сияеше непрекъснато, макар че само преди няколко часа изобщо не му бе до смях, когато Верити му бе оповестила, че се започва точно по средата на вечерята в ресторантчето.

Бързо бе овладял ситуацията. Бе изгонил посетителите и бе наредил на Емерсън да докара джипа. В болницата бе провел кратък инструктаж на Верити, на лекарите и на медицинските сестри. Беше се подготвял дълго време преди голямото събитие и сега се бе развихрил.

Беше изчел всички книги за бременност и раждане, които бе успял да намери за последните няколко месеца. Беше следил стриктно вземането на витамини и точността на упражненията, които Верити трябваше да прави. Беше купил пелени и всякакви други бебешки атрибути. Заедно с Емерсън беше планирал образователната програма на детето, което един ден трябваше да шашне всеки средностатистически учител.

Считаше се за експерт по раждането до момента, в който Верити бе влязла в родилната зала, и бе чул ругатните й. Тя бе скърцала със зъби и бе крещяла думи, които не беше чувал никога от нейните уста. Тогава именно беше осъзнал, че Верити не е под негов контрол. Бе компенсирал загубата на тази власт с даването на още повече команди и толкова силно бе стискал ръката й, че се беше уплашил да не я счупи.

И Верити се бе вкопчила отчаяно в него. Ноктите й бяха оставили дълбоки следи по дланта му.

В крайна сметка битката бе спечелена. Николас Емерсън Куоръл се бе появил на белия свят с оглушителен писък, който беше принудил Джонас да признае, че що се отнася до гръмогласието му, заслугата е изцяло на майката.

— Татко още ли прави шоу в чакалнята? — попита Верити.

— Може и така да се каже. Купил е каса бира за персонала — отвърна Джонас и се наведе, за да разгледа отблизо своя син. — Сигурна ли си, че всичко е наред, скъпа?

— Чувствам се добре, макар че съм малко изморена.

— Не мога да повярвам. Ние си имаме бебе! Истинско бебе!

— Да, така е — усмихна се Верити.

Припомни си с удоволствие последните пет месеца. През тях се бе уверила, че емоционалната основа на взаимоотношенията й с Джонас е истинска, а не само някакъв страничен продукт на психична връзка.

Вратата на болничната стая се отвори с трясък, точно когато Джонас се наведе да остави сина си в кошчето. На прага застана Емерсън, скрит зад букет цветя и някакви пакети.

— Вижте донесох подаръците и пощата. Как е малкият Николас Емерсън?

— Спи — отвърна Джонас. — По-тихо!

— Трябва да свиква с устатата на майка си, с гръмогласния си дядо и с баща, който се разкарва с нож в ръка. Това е за теб, Джонас. Писмо от някакво списание. Прилича на чек.

— Чудесно! — възкликна Верити. — Казах ти, че ще харесат статията ти върху приноса на Дъгби Хейзълхърст към науката за Ренесанса.

Джонас вдигна умоляващ поглед към тавана.

— Господи, боже мой! Няма да ме остави на мира, докато не напиша следващата статия — оплака се той, но разкъса плика е доволна усмивка.

Верити знаеше откъде идва радостта му. През последните месеци Джонас се надяваше, че изчезването на дарбата му не бе предизвикало изтриване на знанията му по история, и нещата, които беше научил в университета и в коридора на миналото, са си само негови.

— И някои подаръци за бебето — продължи Емерсън, като оставяше разноцветни пакети на леглото. — Хлапето наистина си живее живота. Това е от Лаура и Рик, това от Крамп, а това — от Лехи.

Верити издърпа панделките и нетърпеливо разкъса опаковката на първия пакет. Грисуалдови бяха изпратили прекрасен жълт бебешки комплект. Тя го вдигна възбудено.

— Не е ли сладък? Много ще му отива!

— Ако питаш мен, малко ще му е голям — намеси се Джонас с преценяващ поглед.

— Не се притеснявай — успокои го Емерсън. — Бебетата растат бързо.

— А, Оливър? — Верити разтвори една бяла кутийка и извади къс аметистов кристал. — Прекрасен е!

— За какво му е това на детето? — учуди се Емерсън.

— Не е за него — обяви Верити, която вече беше прочела съпровождащата картичка. — А за мен, за да се възстановя по-бързо.

— Как, по дяволите, ще стане това с парче камък?

— Кой знае? — Джонас хвърли потайна усмивка към Верити. — Поне няма да й навреди.

— Нека да видим какво е изпратил Лехи — предложи с надежда Емерсън.

Верити разкъса послушно и последния пакет. Когато повдигна капака на дългата кутия, очите й се разшириха от удивление. Вътре имаше кама с дръжка от скъпоценни камъни.

— Лехи има много странни разбирания за бебешките подаръци!

Емерсън прихна и се приближи да я разгледа.

— Сигурно си мисли, че хлапето ще върви по стъпките на баща си. Обаче камата е страхотна, нали? Виж тази дръжка! Доколкото познавам Лехи, камъните са истински. Джонас, погледни и ти.

Джонас се намръщи и се взря в камата.

— Изглежда оригинална. Шестнайсети век, Италия.

— Вероятно е от неговата колекция — предположи Емерсън.

Джонас посегна към кутията. Пръстите му се обвиха около хладното оръжие.

Верити остана без дъх от шеметното завъртане на стаята.

— Джонас!…

— Тук съм, скъпа.

Тя се озърна, търсейки го в психичния коридор. Джонас й се усмихна от другата страна на мистериозния тунел. Очите му блестяха. Държеше камата.

— Той се върна… — прошепна Верити.

— Силен както винаги — отвърна Джонас със смях на безкрайно облекчение. — Предполагам, че му е трябвало малко време, за да се съвземе.

Той подхвърли камата във въздуха и скъпоценните камъни проблеснаха. Коридорът се разлюля и изчезна.

Джонас улови острието с неизменната си грация и го остави бързо в кутията.

— Хей, добре ли сте? — попита Емерсън. — Изглеждахте доста странно.

— Всичко е наред — успокои го Джонас и се наведе да целуне жена си. — Нали, скъпа моя?

— Идеално е — потвърди Верити с ослепителна усмивка, която засенчи блясъка на кристалите и диамантите около нея и засия като златото в очите на нейния съпруг…