Джейн Ан Кренц
Дар от огън (2)

Глава 2

— Почивка!

Джонас подскочи като ужилен.

— Какво, по дяволите, говориш?

Верити се облегна на възглавницата и се загледа умислено пред себе си. Бурната реакция на Джонас я стресна.

— Мисля, че наистина ми трябва малко почивка. Ти самият ми повтаряш постоянно, че работя прекалено много. Е, струва ми се, че сега е най-подходящият момент да понамаля темпото. И без това нямам много работа. В ресторанта се появяват само шепа туристи — и персоналът на курорта, а не вярвам някой от тях да протестира, ако затворя за една седмица. Хавайските острови са прекрасни по това време на годината.

— Смяташ, че никой няма да протестира, ако отидеш да се забавляваш на някакъв си слънчев остров?!

Джонас беше бесен. Надвеси се застрашително над Верити и притисна лицето й между дланите си.

— Искам да ти съобщя една новина — аз ще протестирам! И то упорито. Ако си мислиш, че ще те пусна просто така да се шляеш по плажа полугола сред някаква си пасмина от плейбои, много се лъжеш.

Верити започна да се нервира.

— Значи ти може да се забавляваш под слънцето на Мексико, а аз нямам това право, така ли?

— Всемогъщи Боже! — изрева Джонас. — Знаеш много добре, че не отивам в Мексико, за да се забавлявам!

— Мога да дойда с теб. Нямам нищо против да ви изчакам в Акапулко — предложи тя, след като предварително обмисли възможните варианти.

— В никакъв случай. Искам да си далеч от Мексико. Представяш ли си как ще се справя с работата ако непрестанно се чудя какво вършиш в Акапулко? Избий си го от главата, Верити. Ще стоиш тук, за да не се притеснявам за теб. Ако наистина искаш да си починеш, ще отидем някъде заедно, след като се върна. Тъкмо ще имаш една седмица на разположение да избереш подходящо място и да планираш нещата.

— Как мога да планирам нещата, когато не знам, дали изобщо ще се върнеш?

— Колко време може да отнеме уреждането на един откуп? Най-много десет дни. Така че, направи планове за след две седмици. А най-добре — за следващия месец. По дяволите, мисли разумно.

Джонас говореше през зъби, едва сдържайки напиращия гняв.

Верити обви ръце около врата му и усети напрежението, което се разливаше оттам към мускулите на широките му плещи.

— Обещай ми, че ще бъдеш много предпазлив в Мексико.

— Аз винаги съм предпазлив, Верити. Но тази глупава идея за отпуската… Не искам да ходиш никъде, докато не се върна. Чу ли ме?

— Чух те. — Верити се опита да го умилостиви с прелъстителка усмивка. — Ще ми липсваш, Джонас.

Той се поколеба за момент. После се наведе бавно и я притисна в обятията си.

— И ти ще ми липсваш, господарке моя. Дръж се, както трябва, докато ме няма.

— Грижи се за себе си, Джонас. Грижи се и за татко. Той вече не е така млад и силен, както някога.

— Твоят старец все още може да се справи с два пъти по-млади от него. Това, което губи физически заради възрастта, го наваксва с остър като бръснач ум.

Джонас докосна устните й със своите.

— Не се тревожи за него, скъпа. Ще го държа под око постоянно.

— Грижи се и за себе си. В днешно време трудно се намират добри миячи на съдове.

— Винаги е удоволствие да бъдеш ценен. Само гледай да не направиш размествания в персонала докато ме няма.

— Бъди спокоен.

Верити обхвана твърдите му задни полукълба и ги стисна подканващо.

— Скъпа, ти си ненаситна.

Джонас целуна гърдите й с топли и влажни устни.

— Имам късмет, че и ти винаги си готов.

— Късметът няма нищо общо с това.

Той плъзна коляно между бедрата й.

— По дяволите — промърмори, заравяйки лице в шията й, — мога да спя и в самолета.

 

 

Емерсън се подаде от прозорчето на джипа и махна за довиждане на дъщеря си, която стоеше на вратата на ресторантчето „Ноу Бул“. Верити му отвърна с въздушна целувка.

— Изглежда сте си гукали доста приятелски снощи — отбеляза Емерсън. — Верити определено имаше щастлив вид. Очаквах, че и този път няма да пропусне да ни изнесе обичайната лекция за мъжкото безразсъдство.

Джонас изкара джипа на пътя, който извеждаше от Сикуънс Спрингс. Още беше тъмно и провинциалното градче дремеше тихо оттатък езерото.

— Снощи нещата не изглеждаха чак толкова розови. Струваше си да я чуеш, Емерсън. Каза, че щяла да си вземе отпуск и ще отидела някъде сама. Можеш ли да го проумееш? Нещо като почивка на Хавайските острови, докато ние се потим в Мексико. Ако не ме беше одрала по крака последния път, когато направих опит, бих я вразумил с една пръчка. Имаше намерение да запраши към островите, веднага след като ми види гърба.

Устните на Емерсън трепнаха за момент. Загледа се пред себе си със замислено изражение.

— Убеди ли я да се откаже?

— Абсолютно. Казах й, че ако наистина иска да излезе в отпуск, трябва да ме изчака да се върна от Мексико, и ще отидем заедно. Предложих й да прекара следващата седмица в планиране на пътешествието. Това ще й отвее вниманието, а и ще задейства въображението й.

— Аз мисля, че наистина й трябва почивка — произнесе Емерсън бавно. — Нещо се е променило в нея напоследък. Забелязал ли си?

Джонас отговори след дълго мълчание:

— Да.

Отдавна искаше да разбере какво става в женската й глава. Неведнъж я бе улавял в моменти, когато сякаш говореше със себе си, погълната от собствените си мисли как да промени живота си. Тези спомени го изпълниха с ново безпокойство и с още по-натрапчивото съмнение, че той е единственият, който я притежава напълно и завинаги.

Нима Верити имаше намерение да си търси друг любовник! Тя беше чакала 28 години, за да изпита първото си сексуално преживяване, 28 години, за да бъде само негова. Беше се хвърлила в любовта като в бурно море. Джонас се опита да се отърси от мисълта, че би могла да си намери някой друг.

— Сигурен ли си, че я разубеди да ходи на островите? — попита Емерсън.

Чак сега Джонас си спомни, че снощи Верити беше променила темата, без да му даде твърдо обещание, и процеди през зъби:

— Няма да посмее. Знае, че последствията ще бъдат ужасни.

— Аха. Преимуществата на „мъжкото безразсъдство“. Нищо чудно, че толкова го ценим. То ни дава приятното и напълно измамно чувство за сигурност, когато най-много се нуждаем от него — изсмя се сухо Емерсън.

Джонас опипа златната обеца в джоба си. Тя беше на Верити. Носеше я непрекъснато, откакто я бе намерил в една мръсна алея през онази злополучна нощ в Мексико.

— Някои от нас получават това чувство от друго място.

Нежната повърхност на златото донякъде го успокои.

— Е, тъй като в момента не можем да направим нищо повече относно моята щерка, предлагам да поговорим за това, как да отървем Лехи, и какъв точно ще ни е планът.

— Планът ли? — Джонас хвърли учуден поглед на Емерсън. — Това значи ли, че ти вече имаш някакъв?

— Хей, аз си изкарвам хляба със съчиняване на романи, нали? Разбира се, че имам план. Освен това, знаеш много добре, че не можем само да хвърлим откупа и да очакваме Лехи да се появи цял-целеничък. Трябва да влезем и да го измъкнем.

— Чакай, нека да уточним нещата. Кой ще участва в това нещо?

— Ти и твоят верен нож, освен всички останали. За наше щастие, момчето ми, ти си всестранно развита личност.

 

 

Четири дни по-късно Верити прекара сутринта в офиса на единственото туристическо бюро в Сикуънс Спрингс. Вечерта клиентите в заведението бяха толкова малко, че тя се принуди да затвори по-рано от обикновено и се отправи по познатата пътечка към минералните басейни на курорта. В ръка държеше пакет с рекламни брошурки на агенцията.

Банята, построена в европейски стил, беше празна. Изкуствената светлина хвърляше отблясъци върху синьо-белите плочки, а водата бълбукаше подканващо. Верити се съблече и се гмурна в любимия си басейн, чиято гореща вода миришеше силно на лековити минерали. Отпусна се в ласкавата й прегръдка и като закрепи рекламите до себе си, започна да разглежда снимките на слънчеви брегове и тропически морета.

Преди час бе решила, че повече няма смисъл да стои в очакване до телефона. Явно Джонас нямаше да се обади и тази вечер. През изминалите четири дни не си беше направил труда да й позвъни и те й се сториха най-дългите през живота й.

Беше й писнало да препрочита стиховете, които той беше забол върху възглавницата, преди да тръгне:

Чакай ме, любима моя, чакай ме и в студ и в пек.

Чакай ме, дори и всичко да се скрие в зимен лед.

Аз ще те сънувам, мила, в сънища от златна жар,

в чудни сънища от страсти, на които ти си господар.

Но когато се завърна, ако в отпуска си ти,

клетва давам — ще изляза вън от кожата си.

— Верити! Откога те търся. Звъних в ресторанта и у вас, но никой не ми отговори. Сетих се, че може да си тук.

Верити вдигна поглед от проспекта на един ослепително бял курорт със съблазнителен плаж.

— Здравей, Лаура. Какво има?

Лаура Грисуалд се усмихна.

— Не съм много сигурна, но предчувствам, че открих подходяща работа за Джонас.

Верити затвори проспекта.

— Работа?

— Знаех си, че това ще те заинтересува.

Лаура кимна и дългата й кестенява коса проблесна. Цялото й тяло сияеше от здраве. Тя и съпругът й Рик управляваха курорта и двамата изглеждаха като подвижни рекла ми на „Сикуънс Спрингс“.

— Привечер при мен дойде млада двойка — брат и сестра, предполагам. Споменаха, че търсели Джонас Куоръл.

Верити се изправи бързо. Последния път, когато бяха търсили Джонас, той едва не беше умрял.

— Питаха ли за него по име?

— Да. Казаха, че искат да го видят във връзка със специалността му. Не вярвам да са изминали толкова километри, за да наемат мияч на чинии, и затова предположих, че се интересуват от неговата научна специалност. Бях сигурна, че поне ти ще бъдеш заинтригувана. Зная, че се опитваш да върнеш Джонас към предишните му занимания още от деня, когато започна да мие чинии при теб.

— Трябва да те уведомя, че усилията ми не са напразни. Преди две седмици той публикува статия в едно историческо списание — обяви гордо Верити. — Ако искаш, мога да ти дам един екземпляр. Поръчах 20 броя.

— Наистина ли?

Лаура беше искрено впечатлена.

— Помня, че ми беше споменала нещо за това. Статия по история на Ренесанса?

— Точно така. Сравнение между съвременните техники за фехтовка и стила, използван през късния Ренесанс — поясни й Верити, като не счете за необходимо да я информира, че в действителност Джонас бе проверявал ефективността на тия техники доста детайлно на практика, вследствие на което на рамото си имаше един неприятен белег.

Окончателното написване и предаване на статията, беше резултат от усърдието, с което Верити го беше придумвала, с риск да стане досадна. Тя не можеше да гледа безучастно, как един гениален мозък спи, докато собственикът му мие чинии, макар самият Джонас да не се безпокоеше много от това.

Когато анотацията на статията беше пристигнала по пощата, Верити бе констатирала, че нейното въодушевление е по-голямо от неговото. Но навреме се бе сетила, че той вероятно бе публикувал статии в много по-престижни списания.

Въпреки това, имаше намерение да направи рамки за нейните 20 копия. Беше накарала Джонас да им постави автограф.

— Какви са тези хора и какво искат от Джонас? — попита обезпокоена.

— Както ти казах, те са брат и сестра, фамилията им е Уоруик. Дъг и Елиза. Дъг е борсов агент и е на около тридесет години. Сигурно кара БМВ и носи изискано бельо. Елиза е по-млада, симпатична е и много лъчезарна. Постоянно се усмихва, от което сякаш те хваща морска болест. Имам чувството, че е забъркана в някакви метафизични афери.

— Имаш предвид, че се занимава с контактьорство и кристали?

— Такова впечатление създава. Дъг изглежда по-земен в сравнение с нея и мисля, че той ще плаща за работата.

— Чудя се какво очакват от Джонас.

Лаура сви рамене.

— Ти каза, че преди неговото странстване през последните години, той е бил известен с това, че е способен да установи автентичността на исторически находки и музейни експонати. Може би двамата Уоруик искат неговото професионално мнение относно нещо, което изследват. Мислиш ли, че Джонас ще се заинтересува?

— Не знам, но аз със сигурност съм заинтригувана. Време е този човек да вкара знанията и опита си в действие.

Верити никога не бе обяснявала на Лаура или на някой друг, че истинският талант на Джонас беше психичен, а не научен.

— Имам досадното предчувствие, че той ще пропилее живота си така, както татко пропиля своя.

— Разбирам. Знам, че напоследък главното ти занимание е да промениш Джонас. Имаш късмет, че той не е обидчив.

Лаура се подсмихна, защото добре знаеше мнението на Верити, относно оползотворяването на човешките знания и способности.

— Кога ще се върнат Джонас и баща ти от бизнес пътешествието?

— Чакам ги всеки момент.

Верити се зае да барабани по ръба на басейна и се направи, че не забелязва въпросителния поглед на Лаура. Не би могла да й обясни, че Емерсън и Джонас бяха заминали към Мексико, за да спасят един стар приятел с твърде лоша слава. Беше й казала, че Джонас просто помага на Емерсън при уреждането на някаква лична търговска сделка.

— Не знам колко могат да чакат двамата Уоруик — рече колебливо Лаура.

— Ако сделката е приемлива, ще се наложи да помисля как да ги задържа. Защо не ги изпратиш при мен за обяд, Лаура? Кажи им, че аз съм мениджър на Джонас и в негово отсъствие аз уреждам ангажиментите и сделките му.

Лаура отметна глава.

— Наистина ли?

— Всъщност, току-що се самоназначих. Не ме гледай така. И без това, друг няма да се заеме с тази работа, най-малко пък Джонас.

Верити се замисли намръщено.

— Знаеш ли какво, с малко шумотевица в пресата тази сделка може да се превърне в доходен бизнес. Ако Джонас не иска да се върне в академичния свят, то поне може да работи като консултант за хора като Уоруикови. Хей, измислих!

— Какво?

— Ще го наречем „консултант по история на Ренесанса“. Как ти звучи?

— Най-после мозъкът ти заработи — отвърна поощряващо Лаура и се изправи. — Ще ти ги изпратя утре за обяд. Надявам се, че Джонас няма да протестира, когато се върне и открие, че си приела „консултантски ангажименти“ от негово име.

— Аз ще се оправя с него — заяви Верити с повече убеденост, отколкото чувстваше в действителност. — Само трябва да разбере, че го правя за негово добро. Прекалено умен е, за да мие чинии цял живот. Един ден ще ми благодари за този жест.

— На твое място бих помислила още веднъж, преди да се лиша от такъв чудесен сервитьор, мияч на чинии и момче за всичко. В днешно време човек трудно намира помощник, на когото може да разчита. Но въпреки това, далеч съм от мисълта да ти развалям удоволствието.

— Удоволствието?

Лаура се изсмя.

— Не се прави на света вода ненапита. Ти и Джонас се разбирате прекрасно. Даваш му заповеди, изнасяш му лекции по самоусъвършенстване. Изобщо, само го тормозиш, а когато на него му писне, той просто става и те понася към леглото, както направи миналата седмица. Доста се забавлявахме в бара, след като си заминахте.

Верити се изчерви. Все още помнеше конфузната ситуация, в която бе изпаднала.

— Бях толкова вбесена. Можех го убия.

Всичко беше започнало с нейния ентусиазъм около статията за списанието. След като получи двайсетте копия, бе решила, че е време да се развихри. Беше убедена, че вече се отварят вълшебни врати, и, че тя трябва да тласне късмета на Джонас с още една стъпка напред.

Джонас бе търпял въодушевените й лекции цял следобед, но вечерта избухна, когато седяха в нощния бар на курортния комплекс с Лаура и Рик. Първо бе изслушал поредната тирада върху това, колко е важно да напише още една статия, докато все още има литературен талант. След това бе взел чашата със сок от ръцете на Верити, бе я вдигнал и я бе отнесъл в това унизително положение обратно в бунгалото. После я бе любил, докато тя временно бе забравила всичко, касаещо статията и самоусъвършенстването.

— Наистина беше неповторимо забавление и всички се пръснаха от смях.

— Лаура, ти на коя страна си, все пак? — намръщено попита Верити.

Веселието угасна в очите на Лаура и тя отвърна неочаквано сериозно:

— На твоя и ти знаеш това, нали? Ние сме приятелки.

Верити се усмихна печално.

— Зная.

— И като приятелка искам да ти кажа…

Верити я погледна изпитателно.

— Истинска приятелка?

— Не знам как да ти го кажа, затова ще те попитам направо. Безпокои ли те нещо?

Верити застина.

— Дали нещо ме безпокои?

— Да. Изглеждаш така, сякаш имаш проблеми. Нещо в теб се е променило и просто се чудех какво е. Ако ти е зле, искам да знаеш, че можеш да ми се довериш като на сестра.

Верити плъзгаше длани в кристалночистата вода пред себе си и наблюдаваше вълничките, които се разбиваха последователно в стената на басейна.

— Знам, Лаура. Благодаря, но всичко е наред, вярвай ми. Просто напоследък мисля повече за разни неща. Това е.

— За бъдещето ти с Джонас, например?

— Нещо такова.

— Е, всичко е въпрос на време. Кога мислиш да се омъжиш за него?

Верити излезе рязко от водата и отвърна мрачно:

— Не ми е предлагал.

— Откога Верити Еймс чака някой друг, още по-малко някой мъж, да вземе важно решение вместо нея?

Лаура издаде предизвикателно устни.

— Не ме заблуждавай. Ако искаше да се омъжиш за Джонас, досега да си го убедила да го направи, независимо от обстоятелствата.

— Ти самата подчерта преди малко, че все още мога само да се опитвам да го убеждавам, в каквото й да било — отвърна сухо Верити.

— Може и така да е, но не смятам, че той ще се съпротивлява прекалено силно, ако ти го вържеш и го поведеш към олтара.

— Не звучи много романтично.

— Умните жени не се влияят от романтични илюзии, когато знаят какво искат. А ти си умна жена, Верити. Следователно приемаме, че ти сама си взела решението относно женитбата. Така че се връщам към първоначалния си въпрос. Какво става с теб?

Верити се сети, че този следобед беше попълнила тайно теста за бременност в местната аптека и също така тайно го беше оставила на полицата. След това си спомни, че Джонас бе напуснал Сикуънс Спрингс прекалено внезапно и бе заминал за Мексико само с малко бельо и с ужасния си нож.

— Нищо ми няма, Лаура. Просто напоследък се чувствам потисната. Мисля, че ми трябва почивка.

Тя взе брошурите с мокра ръка и водата се стече върху един изглед на крайбрежен хотел.

— Хаваите не звучи зле.

— Почивка? Хрумна ми нещо. Имам страхотна идея.

 

 

Дъг и Елиза Уоруик влязоха в ресторант „Ноу Бул“ точно в два часа на следващия ден. Верити забеляза веднага, че описанието, което Лаура й беше дала, отговаряше на оригиналите до най-малката подробност. Дъг беше симпатичен, млад бизнесмен с безукорно подстригана кестенява коса и шоколадов тен. Носеше риза от серията туристически облекла на Ралф Лорънс, а бермудите му в цвят „каки“ бяха набрани в кръста. Верити беше впечатлена от тях, тъй като веднъж се бе опитала да склони Джонас, да си купи такива панталони, когато бяха ходили до Сан Франциско, но той за пореден път беше надделял и в крайна сметка, се бяха върнали с чифт дънки „Левис“, които дори не бяха от най-новите модели. Джонас просто не следваше модните тенденции.

Благодарение на описанието, което Лаура беше направила, Верити бе подготвена за сияещите очи и ведрата усмивка на Елиза Уоруик. Това, което я впечатли, бе красивото лице, съблазнително закръглените форми и платиненорусата коса, която носеше на тънка опашка, дълга до раменете.

Беше облечена изцяло в бяло: бяла копринена риза, разкопчана малко по-надолу, отколкото изискваше модата на деня, бяла вълнена пола и бели обувки. Това снежно монотоние беше идеален фон за блестящите бижута, които красяха, всички части на тялото и. На ушите й висяха внушително изваяни късове метал; върху гърдите й се полюшваха няколко низа от цветни огърлици; гривни, широки колкото маншети, стигаха почти до лактите й; а глезените й бяха обгърнати от златни ланци, накичени с малки звънчета, които подрънкваха при всяко нейно движение.

— Вие сигурно сте Верити — започна Елиза, като протегна грациозно ръка, отрупана с пръстени.

Верити забеляза, че ноктите й бяха покрити с разноцветни блестящи лакове.

— Лаура Грисуалд ни каза за вас. Тя ни убеди, че докато сме в Сикуънс Спрингс, не бива да пропуснем вашата великолепна кухня.

Верити отведе гостите си до една маса и ги покани да седнат.

— Ще се върна след няколко минути. Трябва да довърша някои неща в кухнята. Искате ли нещо за ядене?

Дъг Уоруик изгледа подозрително медната машина за кафе, която блестеше в ъгъла, и се усмихна.

— Може би едно еспресо или кафе с мляко. Вече обядвахме в курортния комплекс.

Верити кимна разбиращо. Машината беше инсталирана преди два месеца. Всъщност, беше я инсталирал Джонас, като монтажа му бе отнел само два часа. Наистина си го биваше в тия неща.

Верити приготви еспресото и го поднесе. Дъг и Елиза и се усмихнаха с благодарност. Няколко минути по-късно последният обеден клиент напусна заведението и тя си на прави чай.

— Доколкото разбрах, търсите Джонас — поде разговора, сядайки на масата. — За съжаление, в момента отсъства от града. Има ангажимент с един клиент в Мексико като консултант.

Елиза разбърка кафето си и вдигна поглед, който показваше, че е сериозно впечатлена.

— Вероятно тази работа го води по всички краища на света.

Верити се изкашля леко.

— Естествено, той е специалист от международен мащаб. Сигурно и сега е пропътувал доста мили. Очаквам го всеки момент. В негово отсъствие аз се грижа за бизнес срещите му. Бихте ли ми казали как разбрахте за него? През последните години той работи предимно в чужбина и едва наскоро се установи в Сикуънс Спрингс.

Верити замълча, питайки се, дали не прекалява. Ако Джонас присъстваше на разговора, вече щеше да се оглежда притеснено за нещо, с което да изтрие обувките си.

Дори и да се питаха защо „световноизвестният консултант“, когото искаха да наемат, беше избрал за свой „главен офис“ този малък вегетариански ресторант, Дъг и Елиза бяха твърде учтиви, за да го покажат.

— Препоръча ни го един познат — отвърна Елиза, — който притежава изключителна интуиция. Обясних му, че ни е нужен експерт по история и той обеща да поразпита тук-там. Престън познава доста хора.

— Престън Ярууд — уточни Дъг Уоруик, — изкарва дяволски добри пари от семинари по психо самоусъвършенстване, които води в Бей Ериъ. Елиза беше най-вярната му ученичка през последните шест месеца. Той е затънал до шия в глупости като контактьорство и метафизично общуване! Също така има порше и носи костюми, ушити по поръчка. Предполагам, че въпреки всичко, върши и някаква полезна работа.

— Престани, Дъг, сега не е моментът да се подиграваш на Престън — смъмри го по сестрински нежно Елиза. — Той е много талантлив и високо интуитивен мъж. Освен това, е чудесен учител и притежава ясновидски способности, но е прекалено скромен, за да си признае.

— Глупости! — отвърна й весело Дъг. — Използва всяка възможност, за да напомни на хората за своите предсказания.

— Не можеш да отречеш, че той откри господин Куоръл.

Верити се вгледа внимателно в двамата Уоруик.

— Не ми стана ясно как точно Престън е намерил Джонас.

Елиза отвърна със сияйна усмивка:

— Свързал се е с редактора на малко списание, специализирано в изследвания по история на Ренесанса. Той му казал, че наскоро списанието е публикувало статия на господин Куоръл, който работи в тази област и вероятно е човекът, от когото се нуждаем. Редакторът споменал също, че господин Куоръл има репутация на историк, който може да докаже автентичността на всякакви предмети. Вярно ли е, че статията, поместена в списанието, описва съвременните и старинните техники по фехтовка?

— Четохте ли я? — усмихна се самодоволно Верити.

— За съжаление не, макар да имам желание — извини се чаровно Елиза.

— Случайно ми остана едно копие от нея. Ще ви го дам. Сигурна съм, че ще ви хареса — страхотна е.

— Убедена съм, че е така.

— В какво точно се изразява работата, която предлагате на Джонас? — обърна се Верити към Дъг Уоруик.

— Изследване на замък от XVI век — отвърна бързо той.

Верити го погледна втренчено.

— Замък? В Италия?

Пред очите й се занизаха италиански пейзажи, които я омаяха повече от идеята за Хаваите.

Дъг я наблюдаваше над ръба на малката си чаша за еспресо.

— Де да беше толкова просто. Ако имението беше в Италия, щяхме да убедим купувачите, че то е автентично без никакви усилия. Но тъй като замъкът е разположен на остров в северозападната част на Тихия океан, нещата са много по-сложни.

— Колко печално! — възкликна Верити. — Как един замък от времето на Ренесанса е попаднал там?

— Демонтиран е в Италия, изпратен е на части с кораб до Щатите и е построен наново от ексцентричен роднина на покойния ни чичо Юстус Хейзълхърст. Другият ни чичо, Дъгби, който също не беше съвсем наред, живя в замъка до смъртта на Юстус. Преди две години почина и ни завеща това чудовищно творение.

— Дъг веднага го обяви за продан — допълни Елиза, — обаче никой не може да си позволи да плаща данъци и да поддържа нещо като „Ужасът на Хейзълхърст“. Необходимо е цяло състояние, за да се възстанови всичко. Група предприемчиви бизнесмени желаят да го превърнат в курорт, но искат да са сигурни, че замъкът е автентичен, преди да платят сумата, която Дъг им поиска. Ето защо решихме да наемем човек с авторитет в академичните среди, който да огледа мястото и да напише доклад.

Дъг остави чашката.

— Честно казано, сестра ми има и допълнителни мотиви, за да наеме точно Джонас Куоръл. Говори се, че в имението има скрито съкровище, и тя смята, че господин Куоръл може да го потърси, докато изследва сградата.

— Скрито съкровище?! — удиви се Верити.

Дъг сви изразително рамене.

— Чичо ни е оставил достатъчно доказателства, но те са само за възбуждане на апетита и най-вероятно ще ни пратят за зелен хайвер.

— Това, в което сме сигурни е, че трябва да го потърсим, преди замъкът, да е попаднал в чужди ръце — намеси се решително Елиза.

Верити се намръщи скептично.

— Ако някога е имало съкровище, нима никой не го е взел, докато замъкът е бил пренасян на части през океана?

— Точно това си помислих и аз отначало — отвърна Дъг. — Очевидно замъкът не е бил пренасян камък по камък. Огромни части от него изобщо не са били покътнати. Работниците просто са построили защитни клетки около отделни детайли и са ги натоварили в този вид на кораба. По същия начин са били пренесени доста мебели и произведения на изкуството, но повечето от тях вече са изчезнали. За жалост, чичо Дъгби ги е разпродал, за да поддържа имението.

Дъг хвърли снизходителна усмивка на сестра си.

— Ако господин Куоръл се съгласи да поеме и двете задачи, бих искал да го наема още сега, и то за една седмица.

Верити реши, че е настъпил моментът за сключване на сделки, и си придаде вид на бизнес дама, но едва сдържаше нетърпението си.

— Вие, разбира се, знаете, че Джонас цени всяка минута, а изследването на замъка камък по камък изисква твърде много време и усилия.

— О — успокои я Елиза, — готови сме да заплатим всякаква цена за една седмица. А може и да удължим срока. Смятате ли, че господин Куоръл ще приеме предложението?

— Струва ми се, че да — отвърна замислено Верити.

Пред очите й отново заплуваха картини със средновековни замъци.

— Обикновено и аз участвам в тия консултантски обиколки — добави деликатно.

— Ще бъде чудесно и вие да дойдете — прие веднага Елиза. — Естествено, ще поемем и вашите разходи.

— Окей — кимна Верити със спокойствието на преуспяващ бизнесмен. — Мога ли да ви предложа по още една чаша еспресо, докато уточним детайлите?

 

 

Вечерта, когато приключваше обясненията си пред Лаура, Верити вече беше убедена, че притежава талант на мениджър.

— Това ще е началото на страхотна кариера за Джонас — ентусиазирано я убеждаваше тя.

— Струва ми се, че търсенето на съкровището ще е губене на време — предположи Лаура.

— Е, и какво? Поне Дъг ще получи подробен научен доклад за автентичността и конструкцията на сградата. А това ще впечатли купувачите. Ако Джонас междувременно открие съкровището, това само ще е добре дошло.

— Мислиш ли, че тази идея може да запали Джонас?

— Защо не? Той се увлича тъкмо по такива неща.

— А ти ще излезеш в едноседмичен отпуск — заключи Лаура, като кимна многозначително. — Всъщност, перспективите съвсем не са лоши. Джонас ще бъде заинтригуван.

Верити се облегна на стената на басейна.

— Джонас просто няма избор. Вече приех сделката от негово име, а Уоруикови оставиха предплата на хонорара му.

Лаура присви очи.

— Любопитно ми е, как ли ще реагира Джонас, когато узнае за новата си консултантска работа.

 

 

Верити изпитваше не по-малко любопитство. Беше обмисляла същия въпрос, откакто се раздели с Уоруикови, и сега, докато бързаше по пътечката към бунгалото, все още се колебаеше кой би бил най-подходящият начин, да съобщи на Джонас.

Алеята беше коварно заледена. Верити пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се сгуши в палтото, за да запази топлината на тялото си.

Стъпалата пред бунгалото й също бяха хлъзгави и тя се хвана за перилата, за да не падне. Верандата тънеше в тъмнина, а беше сигурна, че сутринта бе оставила лампата да свети. С досада си помисли, че крушката отново е изгоряла. А Джонас бе незаменим в сменянето на крушки.

Тъкмо хвана бравата, когато от бунгалото се чу слаб шум. Сърцето й заби по-силно от вълнение. „Джонас е тук“ — мина й през ума.

— Джонас? Кога се прибра?

Блъсна вратата и потърси ключа за лампата.

— Защо стоиш на тъмно?

Внезапно някакво черно туловище връхлетя отгоре й и я тласна силно. Тя залитна назад, подхлъзна се и се свлече по леда. Тъмната фигура изхвърча по стълбите в панически бяг. Обзета от гняв, Верити се втурна след натрапника, но се подхлъзна още веднъж и отново политна към стъпалата. Беше загубила равновесие, глезенът й гореше от остра болка, но внезапно в съзнанието й проблесна мисълта за детето, което може би носеше в утробата си. „Не бива да падам!“

Неистово се вкопчи в перилата. Точно навреме, защото навехнатият й глезен поддаде и Верити едва не се строполи.

Пое си тежко дъх и се обърна бавно, за да проследи безпомощно изчезването на натрапника в тъмното.

— По дяволите!

Трепереше като лист.

След секунда се опита да се изправи, но разбра, че изобщо не може да натовари глезена си и закуцука с изкривено от болка лице към телефона, за да се обади на Лаура.

Приятелката й пристигна скоро, следвана от Елиза и Дъг.

— Бяха случайно на предната веранда, когато ти ми позвъни — обясни й Лаура, докато се суетеше около нея.

— Не е ли по-добре да извикаме лекар? — предложи Дъг, когато видя подутия й глезен. — Ще ви отнеса до колата.

Преди Верити да успее да отговори нещо, той я вдигна на ръце и я понесе.

За голямо нещастие на бъдещата сделка, един час по-късно, когато внасяше Верити обратно в бунгалото, Дъг бе посрещнат от нож, който се опря в гърлото му.

— Какво, по дяволите, става тук?! — застрашителен глас проряза ледено мрака.