Джейн Ан Кренц
Дар от огън (19)

Глава 19

Една седмица след завръщането си в Сикуънс Спрингс Верити изпадна в дълбоко отчаяние. Връзката й с Джонас бе направила остър завой и въпросът за женитбата им не бе повдигнат повече. Плановете за бъдещето на бебето им бяха приключили. Любовните им игри не бяха вече същите. Не че Джонас не я докосваше в леглото — напротив — беше започнал да я люби с някаква отчаяна ярост, сякаш се опитваше да докаже нещо.

Верити се досещаше, че всичко това е заради загубата на психометричната му способност — нещо, което се беше оказало голям удар за него. Тя се опита да се преструва, че всичко е постарому, и че дарбата му скоро ще се възвърне, но Джонас си беше втълпил, че е изчезнала завинаги. Верити с тревога се питаше, кой от двамата е прав, и ако талантът му наистина го беше напуснал, какво щеше да стане с нея.

Безпокойството й започна да расте заедно със стената от мълчание, с която Джонас започна да се обгражда. Успокояваше я отчасти мисълта, че той вероятно се намираше в своего рода траур, който все някога щеше да приключи. Макар че дарбата му бе тежала като проклятие върху целия му живот, тя си оставаше неделима част от него и изчезването й беше равносилно на загубването на ръка, крак или на някое от петте сетива.

Верити се отнасяше много внимателно е него. Дори не го накара да довърши доклада за Уоруик и не започна да го убеждава, че трябва да напише още статии за някое академично издание. От време на време погребваше по някое свое голямо намерение, като например да го склони да направи фундаментално изследване върху оръжията на Ренесанса за „Нешънъл Джиографик“. Още по-малко очакваше, че той ще започне отново консултантска работа.

Но колкото по-толерантна ставаше, толкова повече се отдръпваше Джонас. Усещаше, че той се завърта в спирала от страхове, и с всяко слизане по-надолу те ставаха все по-големи. Беше убедена, че ще я напусне, и този път завинаги.

Обзеха я мрачни опасения, че Джонас вече не се нуждае от нея, както преди, че вече не е неговата спасителна котва, а е просто една любовница, майка на детето, което той никога не би пожелал.

За нещастие, всичко това й се стовари по средата на зимата, когато в ресторантчето „Ноу Бул“ рядко идваха клиенти, и Верити имаше предостатъчно време за размисли.

 

 

В края на седмицата Лаура Трисуалд я попита кога ще бъде сватбата. Бяха се излегнали в един от минералните басейни и се наслаждаваха на водните ласки.

— Не знам дали изобщо ще има сватба… — рече тихо Верити.

— Искаш да кажеш, че не сте обсъждали този въпрос? — Лаура повдигна учудено вежди. — Мислех, че като се върнете от ваканцията на север, всичко ще е готово.

— Така ми се струваше…

Лаура се наведе към нея със загрижено изражение.

— Да не би да намекваш, че Джонас не иска да се ожените? Че не иска бебето?

— Нямам представа какво иска Джонас — отвърна Верити и се изправи, за да вземе хавлията си. — А не съм сигурна и за себе си.

— Не мога да повярвам. Бях убедена, че между вас всичко върви великолепно.

— Мъжете стават много сложни, когато им се даде малко аванс — тросна се Верити. — Поне Джонас става такъв.

Тя се обърна бързо, преди Лаура да забележи сълзите в очите й, и забърза към съблекалнята. Нахлузи дънките и жълтата си памучна риза и се отправи към бара на курорта, където я очакваше Джонас. Той все още настояваше да я придружава в нощните й бани и не я пускаше да се прибира сама по заледената пътека към бунгалото.

Видя го още с влизането си. Седеше на едно високо столче с присъщата си елегантност, допиваше уискито си и не беше сам.

— Татко! Ти си се върнал! — Верити се затича към баща си. — Кога пристигна?

Емерсън се извъртя и я сграбчи в мечешките си обятия.

— Преди около час. Намерих Джонас да скучае в бара и реших да му правя компания, докато ти се появиш.

— Той разказа ли ти новините?

— Какви новини?

Джонас застина на мястото си и й хвърли пламнал поглед, но Верити не му обърна внимание.

— Бременна съм — каза сдържано тя и посрещна доволно радостния, изблик на баща си.

Емерсън Еймс извика едно мощно „яху-у-у“, вдигна я и я завъртя лудешки. Двама от клиентите наблизо се отдръпнаха незабавно на безопасно разстояние.

— Ти си бременна?! Аз ще имам внуче?! Господ да те благослови, мое мило червенокосо момиче! Защо се бави толкова време? Яху-у-у! Я ми налей едно голямо, Клемент! По дяволите, налей на всички в заведението. — Еймс се обърна към рехавата компания в бара. — Аз черпя, момчета. Пийте за мое здраве, ще ставам дядо!

Наоколо се разнесоха аплодисменти и одобрителен смях. Емерсън прегърна дъщеря си през рамото с голямата си ръка и я притисна към себе си, усмихвайки се широко на Джонас.

— Е, кога е сватбата? Ще трябва да си купя нов костюм.

Джонас се извърна полуоблегнат на барплота и се втренчи във Верити е присвити очи.

— Кой е казал, че ще се женим?

Само за секунди еуфорията на Емерсън се превърна в буреносно напрежение и той пусна Верити.

— Какво, по дяволите, говориш?! Верити казва, че е бременна. Още ли не ти е дошло на ум, да й предложиш брак, копеле такова?!

В заведението настана тягостна тишина. Барманът Клемент въздъхна тежко. Верити не смееше да шавне.

Джонас се изправи демонстративно бавно. Втъкна палци в колана си и отправи навъсен поглед към Емерсън.

— Не позна, Еймс. Вече направих предложение на твоята дъщеря. И от доста време я убеждавам да се съгласи, но нещата се промениха. Ако искаш да знаеш кога ще бъде сватбата, попитай Верити. Останах с впечатлението, че тя има други намерения.

Верити зяпна от удивление.

— Джонас! Как можа да го измислиш?!

— Това е доста тъп въпрос. Какво друго можех да си мисля през последната седмица? Ти си по-непроницаема и странна сега, отколкото, когато се колебаеше, дали да ми кажеш за бебето!

— Държала съм се странно? По-голяма глупост не съм чувала скоро! Ти беше този, който се държи странно. Даде ми съвсем ясно да разбера, че повече не се интересуваш по въпроса за женитбата.

Емерсън пристъпи застрашително напред.

— Какво става тук? Какво ви има и на двамата?!

— Емерсън, не се меси! — предупреди го свирепо Джонас — Това е между мен и Верити!

— Е, няма що, избрали сте най-подходящото място да си решите личните проблеми — изрева в отговор Емерсън.

— Да, прав си. Хайде, Верити, нека се измитаме оттук!

Джонас хвана Верити за лакътя и я повлече към изхода.

— Ох, пусни ме, дявол да те вземе! Не съм длъжна да понасям първобитните ти обноски. Бременна съм и заслужавам малко уважение!

— А аз заслужавам малко честно отношение — изръмжа той, издърпвайки я през вратата. — До гуша ми дойде от сладникавото ти внимание и тактичност напоследък. Ако си си наумила нещо, можеш да ми го кажеш направо. Не е нужно да вървиш на пръсти около мен, само защото не съм…

— Само защото не си какво? — предизвика го Верити.

Джонас се спря и се обърна рязко.

— Само защото не съм онзи, който бях преди, по дяволите!

Верити не откъсваше удивените си очи от него.

— Не си мъжът, който беше? О, моят Джонас. О, Джонас! — Тя се опита да прикрие смеха си с длан, но той избликваше в очите й. — Не си мъжът, който беше? Джонас, това е много забавно. Казваш го, сякаш си бил кастриран, или нещо подобно. Не си мъжът, който си бил! Невероятно! Не мога да повярвам на ушите си. Цяла седмица затаявам дъх, ослушвайки се, кога ще ме напуснеш, а през това време ти си си мислел, че не искам да се омъжа за теб, защото вече не си мъжът, който си бил. Каква чудесна двойка глупаци сме, а!

— Защо да те напусна? — Джонас се взря в лицето й, а после хвана раменете й и я разтърси леко. — Кажи ми, Верити, защо съм щял да те напусна?!

— Защото повече не ти трябвам — отвърна му, тя, станала изведнъж много сериозна. — Джонас, погледни на това от моя гледна точка. Дойде при мен, защото се нуждаеше от психическата ми помощ. Всеки път, когато ти задавах въпроса, дали ме обичаш или само ме използваш, ти се присмиваше на страховете ми. Казваше, че няма смисъл да разграничаваме двете връзки. Но сега едната от тях изчезна и аз нямам представа, дали другата е достатъчно силна, за да те задържи…

— Господи, изобщо не ми дойде наум! — Джонас я прегърна силно и зарови лице в косите й. — Аз преживях същия ужас, но от своята гледна точка. Разчитах на психичната ни връзка да те задържа и се паникьосах, че когато тя не съществува повече, ти няма да се омъжиш за мен. А странното ти поведение през последната седмица съвсем ме отчая. Не можех да си обясня какво става. Откакто се върнахме от проклетия остров, ти не се заяде с мен нито веднъж.

Верити вдигна глава така рязко, че удари челото си в брадичката му. Очите й блестяха от раздразнение и облекчение едновременно.

— Край на внимателното отношение! Опитах се да бъда нежна и да ти угаждам, но ти изглеждаше така, сякаш имаш да уреждаш нещо по-важно. Не знаех как ти се отразява загубата на твоята дарба и затова не исках да се заяждам с теб, но постепенно започнах да се вбесявам, Джонас.

— Скъпа, още щом спря да ми играеш по нервите, разбрах, че нещо не е наред — потърка брадичка си Джонас.

— А пък аз разбрах, че ще си имам истински неприятности, още щом спря да ме провокираш.

Той взе лицето й в длани.

— Права си. Държахме се като пълни идиоти. И то не за първи път, и най-вероятно, не за последен. Но искам да ти се закълна, че те обичам с цялото си сърце. И това никога няма да се промени. Чувствата ми към теб не зависят от нашата психична връзка. Ако преди не бях сигурен в това, сега го научих по най-трудния начин. Бях ти казал, че не мога да разгранича двете връзки, но вече не е така. Даже изобщо не искам да минавам през оня ад отново.

Верити му се усмихна с цялата любов, която пазеше в сърцето си.

— Думите ти означават ли, че ще ме направиш почтена жена след всичко това?

Джонас също се усмихна.

— Разбира се. Само да се снабдим с пръстени и разрешително.

— И рокля — припомни му Верити. — Не забравяй роклята!

Той сведе поглед към нежната извивка на корема й и забеляза, че най-горното копче на дънките й е разкопчано. — Както вече ти казах, по-добре е да побързаме…

— Хей! — прогърмя гласът на Емерсън откъм вратата на бара. — Вие двамата, оправихте ли нещата? Господи, не е ли малко студено навън за една бременна дама?

Верити изохка от досада и зарови нос в якето на Джонас.

— Какво му става? Сигурно вече няма човек в курорта, който да не е разбрал какво правим! Това е доста неудобно.

Джонас прихна.

— Хич не ми пука! — Той се вгледа в бъдещия си тъст над червените й къдрици. — Емерсън, стига си се пенил. Можеш да прибираш меча си в ножницата.

— Радвам се да го чуя. Мислех, че вече сте кръстосали шпаги. Трябваше ви много малко, за да ги извадите.

— Хайде стига, Еймс. Верити и аз ще се оправим сами. Иди и пийни още едно. Минал си доста път.

— А вие къде отивате?

— Вкъщи.

Джонас хвана Верити за ръката и я поведе по пътеката, която се виеше между дърветата към бунгалото.

Емерсън ги изпрати с доволна усмивка. Щом се скриха от погледа му, той се завъртя кръгом и отново влезе в бара.

— Клемент, приятелю — извика на бармана, — правя официално съобщение. Дъщеря ми обяви, че ще се омъжи за Джонас! Извади от добрата водка, от руската!

— Не виждам разликата — отвърна Клемент с широка усмивка, — всички водки имат еднакъв вкус.

— Еднакъв е за този, който не разбира. — Емерсън се отпусна на един стол. — Повикай Грисуалдови и останалия персонал. Дойде време за разплата.

— Ако Джонас научи, че си се разиграл на комар в нощта на неговия годеж, жив ще те одере, Еймс.

Емерсън го погледна обидено.

— Само една приятелска игра, да си пробваме късмета, това е всичко.

— Предполагам, че следва играта, „познай кога ще дойде бебето“ — обади се Рик Грисуалд от вратата.

Емерсън просия.

— Страхотна идея! Как не се сетих по-рано?!

 

 

— Джонас…

— Какво има, любов моя?

Джонас пое с устни розовото връхче на гръдта й го засмука нежно. Остана доволен от ентусиазма, с който реагира тялото на Верити. Бе решил да се любят цяла нощ, защото бяха изгубили една предълга седмица. Всъщност, бе я отнасял в леглото твърде често, но не беше успял да се отпусне и да се наслади докрай на любовната игра. И сега се бе гмурнал в удоволствието да държи в обятията си бъдещата си невеста, без да се притеснява, че тя ще го изрита.

— Трябваше да говорим за това, след като то се случи.

Верити то оттласна внимателно, потръпвайки от нежната му целувка в улейчето между гърдите й.

— За какво?

— За преживяното в тайната стая. Сгрешихме, че не го обсъдихме. Знаех, че загубата на таланта ти те потиска, но не исках да повдигам въпроса, преди да си готов. Очаквах ти сам да ми кажеш как се чувстваш.

— Страхувах се да засегна темата, защото не знаех как ще реагираш. — Джонас плъзна длан по бедрото й. — Вече ти обясних. Ужасявах се при мисълта, че трябва да ти поискам извинение, задето те моля да обсъдим нашите взаимоотношения.

— Какво лошо има в това? Мисля, че трябва да дискутираме доста по-често.

Той вдигна глава и очите му блеснаха в полумрака.

— Тези разговори ме изнервят. Предпочитам да се любим.

— Е, видя докъде ни докараха твоите „предпочитания“ — смъмри го Верити. — Правихме любов съвсем нерядко, но връзката се разпадна, защото ти не пожела да отвориш сърцето си и да ми кажеш какво те тревожи.

Джонас реши да опита едно бързо, унизително поемане на цялата отговорност за станалото, за да затвори приказливата й уста.

— Вината беше изцяло моя. Трябваше да ти кажа какво ме мъчи, а аз оплетох конците. Съжалявам, скъпа.

Той прокара пръсти през мъхестото хълмче под корема й и вдъхна женския, й мирис.

— О, Джонас, вината не е само твоя — великодушно го зауспокоява Верити. — Зная, че загубата на дарбата ти е голяма травма за теб и се чудя как не си потънал в някаква депресия.

— Депресия — повтори разсеяно Джонас, съсредоточен напълно върху топлината и мекотата на нейното тяло.

В този момент единственото място, където искаше да потъне, беше влажната й утроба. Искаше да се увери, че тя е само негова и да се отдаде на блажен покой.

— Но сега, когато всичко излезе наяве, ние можем да говорим свободно…

— Да. Ще трябва да го направим някога…

Джонас се наведе и целуна копринените рижи косъмчета, които прикриваха тайните на нейната женственост.

— А защо не сега?

— Сега? Не ми се струва, че това е добра идея.

Той плъзна пръсти между бедрата й и затаи дъх, усещайки нарастващата си ерекция.

— Но моментът е идеален.

— Не, скъпа, не мисля, че е идеален. Имам нещо друго наум.

— Какво? — попита невинно Верити.

Джонас потри бавно клитора й и шумно издиша.

— Познай…

Верити отвърна на провокиращата му ласка с чувствено извиване на ханша. Веждите й се опнаха в гневна линия.

— Имаш предвид секс?!

— Най-после се сети.

Джонас започна да гали набъбналата нежна плът между бедрата й. Тя се овлажни още по-обилно и гъстият й аромат го омая.

— Джонас, сексът не може да замени общуването.

Верити се задъха от неговата интимна милувка.

— Мисли за него като за безсловесен начин на общуване.

Той повтори ласката си, но този път с език.

— Струва ми се, че вече сме усъвършенствали тази форма на общуване — прошепна Верити. — Така че по-добре да поговорим. Джонас, съвсем сериозно, престани. Трябва да свикнем с обсъждането на проблемите, още когато възникнат.

— Верити — започна Джонас, полагайки героически усилия да запази самообладание, — има време за приказки, но има време и за любене — повярвай ми. А точно сега не е време за приказки!

— По дяволите, Джонас! Щом възнамеряваме да се женим, настоявам да се упражняваме в словесно общуване — отвърна тя и заби нокти в гърба му.

Джонас се надигна бавно и се вгледа в бъдещата си съпруга.

— Искаш да използваш устата си, за да ми кажеш нещо?

— Мисля, че така е най-добре — кимна сериозно Верити. — Най-малкото за момента. Не че не искам да се любим, но просто усещам, че трябва да се научим как да се отнасяме един към друг на словесно ниво.

Джонас бе осенен от идея.

— Добре. Щом толкова искаш да използваш устата си, хайде, направи го.

Той се облегна на възглавницата. После се пресегна, хвана я за косата и нежно, но и властно същевременно привлече лицето й към пулсиращата си мъжественост.

— Джонас, не говорех за това и ти го знаеш много добре…

— Отвори си устата, скъпа, и ми покажи, че можеш да общуваш и така!

— Гадина! Ако не си забелязал, аз се опитвам да проведа един важен разговор.

Горещият й дъх обля пениса му и Джонас си помисли, че ще експлодира точно в този миг.

— Нямам търпение да получа бисерите на женската ти мъдрост, който се въртят из устата ти, скъпа.

Той се тласна напред, точно когато Верити отвори уста, за да поднови лекцията си върху значението на словесното общуване.

— Е, така е по-добре… — въздъхна блажено Джонас при допира на меките й устни, които с готовност се сключиха около него. — Много по-добре. Общуваш прекрасно с устата си, сладка моя…

Последната му трезва мисъл бе, че би могъл да живее и без онази част от себе си, която го свързваше с миналото, но не можеше да си представи, че някога ще изгуби Верити.

Тя беше неговото бъдеще.

 

 

— Верити…

— Да, Джонас? — измърка Верити сънливо и доволно.

— Доста се бях изплашил. Наистина. Сякаш част от мен беше изчезнала. Сякаш бях изгубил ръката си.

Тя се разбуди напълно и се заслуша внимателно в откровеното му признание.

— Знам, Джонас. Разбирах, че изпитваш нещо такова, но ти не казваше нищо. Не можех да измисля начин, как да те накарам да си признаеш.

— Не се решавах. Съзнанието ми свързваше загубата на психометричната ми дарба с възможността да загубя теб. Не можех да се справя с двете загуби. Но сега всичко се оправи.

Верити се усмихна с облекчение и се наведе, за да го целуне.

— Джонас, каквото и да загубиш, аз винаги ще те обичам!

— Знаеш ли какъв беше най-големият ми страх? Че ще те отмъкне някой като Оливър Крамп.

— Нямало е никакъв смисъл да се тревожиш за това. Аз наистина го харесвам, но не го обичам.

Джонас се вгледа в нея с мрачни и напрегнати очи.

— Ти и Оливър намерихте нещо общо, така както ние с теб открихме какво ни свързва още от самото начало?

— Не — възрази решително Верити, — онова, което ни сближи с Оливър, нямаше нищо общо със случилото се между нас двамата. С него просто станахме приятели.

— А твоята способност да настройваш кристали!?

Тя се усмихна.

— Въпреки че я притежавам, тя не ме въвлече в нещо повече от приятелство с Оливър. Връзката, която установихме не беше… прелъстителна в смисъла, в който ти употребяваш тази дума. Не беше интимна. Нямах никакво усещане за емоционална близост. Трудно ми е да го обясня. Но беше различно, вярвай ми. Освен това, всичко свърши.

— Свърши ли? — озадачи се Джонас.

— Способността ми да използвам кристалите беше тясно свързана с твоя талант, а не с Оливър. Така че, откакто ти се събуди без твоята дарба, аз не усещам нищо.

— Вие двамата с Оливър накарахте кристалите да ме извадят от безсъзнанието, в което бях изпаднал след случая в тайната стая.

Верити поклати глава.

— Оливър го направи сам. Аз се погрижих да те викам непрестанно, докато ти не се събуди и не ми обърна внимание.

Джонас се усмихна лукаво.

— Чувах те как ме ругаеш и реших, че е време да се връщам. Имаш опасна уста, скъпа моя.

— Радвам се, че я оценяваш — изчурулика чаровно тя.

— Наистина я оценявам — увери я Джонас е доволно изражение и докосна устните й с пръст. — Считам, че устата ти е много важна част от твоето тяло. Възнамерявам да я застраховам.