Джейн Ан Кренц
Дар от огън (18)

Глава 18

Нещо липсваше. Беше изчезнало. Беше изгоряло в светкавица от зелена отрова.

Джонас се опита да заглуши гласовете, които го зовяха. Искаше да се концентрира върху това, което не беше наред, но гласовете продължаваха да го викат.

Единият глас беше мъжки и го успокояваше дрезгаво. Другият беше на жена и продължаваше да го вика настоятелно. Той му беше познат и му се щеше да увери този женски глас, че ще отиде след минутка, защото в момента е зает.

Остана в мрака още малко, опитвайки се да разбере, коя част от него липсва. Но не можа. Усещаше обаче, че нещо, което досега е било част от него, нещо много важно, си е отишло.

— Джонас? Чуваш ли ме? Кажи нещо, по дяволите! Говори! Джонас, отговори ми веднага. Чуваш ли ме? Не можеш да направиш това с мен. Няма да ти позволя. Отвори си очите и ми отговори. Отговори ми, копеле такова!…

Потънал в бездънна тъмнина, Джонас се усмихна на себе си. Както обикновено, Верити го ругаеше безмилостно. Неговата червенокоса властница седеше на трона и управляваше света.

Отблъсна чувството за нередност и направи усилие да отвори очите си. Искаше да види лицето на Верити. Тя сякаш беше много ядосана.

— Предупредих те за бръчките… — рече й, като успя да повдигне клепачите си.

Стори му се, че гласът му излезе дрезгав като на пияница. После забеляза изражението върху лицето на Верити и го напуши на смях от емоционалната смесица, която беше изписана на него.

— Изглеждаш така, сякаш не знаеш, дали да ме целунеш, или да ме удушиш. Какво съм направил този път?

— О, Джонас, толкова се изплаших! — Очите й пламнаха от възторжено облекчение.

— Хей, скъпа, аз съм тук. Успокой се.

Тя се хвърли отгоре му и го притисна с цялото си тяло.

— Толкова се притесних. Всички се притесниха. Беше в безсъзнание. Какво ти стана?

— Доколкото разбрах, нищо.

Джонас усети, че бузите му са влажни от нейните сълзи. Почувства приятната топлина, която се разля от гърдите й и чак сега осъзна, че лежи. Прегърна я и прокара пръсти през огнените й къдрици. Сети се за един друг пламък и ръцете му се свиха конвулсивно.

— Верити… — изтръгна се от гърлото му.

Тя вдигна глава и му отвърна с омайна усмивка. После избърса сълзите си.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Като изключим факта, че току-що ти ми причини най-големите притеснения, които някога съм изпитвала, мога да кажа, че всичко е наред. — Верити седна на ръба на леглото. — Джонас, кажи ми честно, как можа да ме оставиш в такъв момент?! Имаш ли представа как те довлякох по този коридор? Принудих се да те изтъркалям върху един чаршаф и да те тегля по целия път. Естествено, чаршафът отиде на кино.

— Естествено…

Джонас не можеше да й каже нищо повече. Само я гледаше замаян от удоволствие.

— След това, когато се уверих, че си жив, трябваше да се върна в онази ужасна стая и да изтегля Престън в друг чаршаф. Той също беше в безсъзнание и тежеше цял тон. Откъснаха ми се ръцете.

— Ярууд е жив?

— Полу, но Оливър смята, че ще оживее. Ярууд и Меги са в болница. Дъг ги откара там преди няколко часа. Ще се върне скоро и вероятно ще доведе полиция. Всичко се обърка.

Джонас отвори уста да зададе някакъв въпрос, но беше изпреварен от познат глас.

— Добре дошъл обратно при нас, Куоръл — приветства го Оливър Крамп. — Дъг предложи да те настаним в болница заедно с другите, но аз и Верити се възпротивихме.

— Не вярвахме, че някакъв доктор ще има по-голямо понятие от нас, как да те оправи — добави Верити. — Даже не бихме могли да му обясним какво ти е. Така че те задържахме, а Дъг откара останалите. Оливър се опита да ти помогне с кристала.

Тя показа къс блестящ лимоненожълт кристал.

— От това, което Верити ми каза, прецених, че проблемите ви са възникнали от тези камъни — отбеляза Оливър. — Вероятно процесът на настройката е причинил някои странични ефекти. Тя не можа да ми обясни точно какво е станало в онази стая, но реших, че по пътя на логиката кристалът би трябвало да възстанови това, което е развалил. Но не мога да си представя как ще го разясня на един лекар от бърза помощ.

— Онези гадове щяха да ви затворят в отделни килии, а мен щяха да ме надупчат с всякакви игли.

Джонас изохка и разтърка слепоочията си. Имаше главоболие, но това беше дребна болка в сравнение с това, което беше станало.

— Благодаря, че сте взели великодушното решение, да ме оставите тук. Мразя отделенията за спешна помощ. Те са пълни с бацили. Всеки път, когато влизаш там, се подлагаш на риск.

Верити сключи вежди.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

Той й отвърна с усмивка, която показваше, че страда, но понася страданието. А Верити обикновено си падаше по този вид усмивки, с които той просеше състрадание.

— Малко ме боли главата, но това е всичко.

— О, горкият ми Джонас!

Тя се наведе и започна да масажира слепоочията му.

Джонас усети приятната й миризма на пот, която беше примесена с чудното женско излъчване, типично само за нея, и пое дълбоко от това животворно ухание.

— Как е Меги?

— Беше започнала да се свестява, когато я товарехме в яхтата — отвърна Крамп. — Между другото, Елиза също ще се оправи. Миналата вечер е дошла на себе и си спомнила, кой я е блъснал.

— Джонас, няма да повярваш, но това е била Меги — оповести Верити.

— Меги е блъснала Елиза от скалата? — стресна се Джонас, но малко по малко започна да разбира. — Сигурно заради плановете на Уоруикови да продадат замъка.

Тя кимна.

— Била е много потисната, а освен това е смятала, че има пълното право да остане тук. Проследила Елиза до скалите, за да се опита да я откаже от сделката, но очевидно Елиза не била настроена за такива разговори. Започнали спор, Меги изпуснала нервите си и ударила Елиза, но за зла участ, тя изгубила равновесие и паднала от скалата. Меги се уплашила и побягнала към замъка.

— Меги, знаела ли е някога значението на кристала, който носи на верижката? — попита Джонас.

— Знаела е, че е бил много важен за Хейзълхърст, така че от сантиментална гледна точка е значел много за нея. Но изобщо не е предполагала, че той е ключът към съкровището. Всъщност, тя даже не вярваше, че съществува съкровище — отвърна му Оливър. — Помагала е на Хейзълхърст, защото го е обичала и е считала търсенето на имането за едно от неговите хобита, това е.

— Явно старият Дъгби е преценил, че кристалът ще бъде на сигурно място, като го подари на Меги. Никой не би се полакомил за износеното синджирче на някаква стара икономка — замисли се Верити.

Джонас кимна, след което започна да примигва, опитвайки се да прогони главоболието си.

— Спенсър се оказа студентът, който е нахълтал в живота на Хейзълхърст преди няколко години. А когато Дъгби разбрал, че този натрапник е само един иманяр и няма нищо общо с истинските историци, го изритал най-безцеремонно. Но Слейд бил твърдо убеден, че трябва да намери съкровището, и се промъквал още няколко пъти в замъка. Една нощ видял, че Хейзълхърст влиза в тунела, и го проследил до тайната стая. След кратка схватка, той подгонил стареца по коридора към изхода в спалнята. Там го убил с камата, която намерил в килията, после взел всичко, което било останало от съкровището, и избягал. Предполагам, че после се е сетил за дневника и е скрил последните му страници, в които се е споменавало за тайния проход.

— Но той е оставил тялото в този проход — вметна Оливър. — Преди време говорих с него. През целия си живот е бил душевно болен, но след убийството направо е полудял. През следващите две години се е отдал на алкохола и наркотиците, опитвайки се да се отърве от страха, че ще бъде разкрит. Накратко, превърнал се е в параноик, който е бил обсебен изцяло от мисълта, че престъплението му ще излезе наяве.

— Слейд е следял всичко, което е ставало около замъка — намеси се Верити. — Дори се е записал в семинарите на Престън Ярууд, за да наблюдава Елиза. Когато разбрал, че Уоруикови търсят някого, който да огледа имението, решил, че трябва да дойде в замъка и да се увери, че няма да бъде намерен трупът на Дъгби. Точно той е дебнел в бунгалото онази нощ в Сикуънс Спрингс. Опитвал се е да събере повече информация за теб, Джонас.

— За две години Слейд се превръща в развалина — продължи Оливър. — Бил е изплашен до смърт, че ти ще откриеш неговата самоличност. Дори се е осмелил да ви последва в странноприемницата на другия остров, за да разбере, какво сте намислили. Наблюдавал стаята ви и Верити налетяла на него точно в този момент.

— Копеле такова! — изруга Джонас. — Какво е възнамерявал да й направи?

— Не считам, че е имал определен план — бавно изрече Оливър. — Просто се е възползвал от възможността да я сплаши. Надявал се е, че ако я стресне достатъчно, ще решите да изоставите лова на съкровища и ще се оттеглите.

— Същото е имала предвид и Меги, когато е затворила вратата на коридора след нас първата вечер — добави Верити. — Искала е да ни уплаши, но смятала да отвори тунела на следващия ден. Ето защо беше толкова учудена, когато ни видя сутринта бодри в кухнята. Още не беше отворила вратата.

Джонас не можеше да повярва на ушите си.

— Меги е затворила вратата след нас? Значи е знаела за тайния проход?!

— О, разбира се, но никога не е влизала там, защото се е страхувала.

— И така и не открила костите на Дъгби — завърши Джонас.

— От друга страна, Слейд е знаел само входа откъм залата за изтезания — продължи Верити. — През онази нощ, когато убил Дъгби, изобщо не разбрал, че Хейзълхърст се опитвал да избяга през втория изход. Ето защо, като залостил вратата, която водела към стаята замъчения, останал убеден, че ние с Меги сме погребани завинаги.

— Каква бъркотия! — възкликна Джонас.

— Бъркотия, която изглежда вече оправихте — отбеляза Оливър. — А сега ме извинете, ще отида да донеса нещо за главата ти.

Джонас се отпусна на възглавницата и се остави на успокояващите пръсти на Верити, но много скоро разбра, че няма да се отърве от въпросите, които продължаваха да го измъчват.

— Какво стана със Спенсър?

Изведнъж дъхът му секна и сграбчи китката й.

— Аз почти те убих!

— Този въпрос е спорен — отвърна тя с дяволита усмивка. — Някой непредубеден наблюдател би казал, че по-скоро аз едва не те убих, защото те убедих да се захванеш с тази работа.

Джонас не обърна внимание на забележката й.

— Ако с теб се беше случило нещо, нямаше да искам да се събудя. Господи, Верити, настръхвам, като си помисля на каква опасност те изложих! Не биваше да оставаш, след като ти казах да напуснеш стаята. Не трябваше да поемаш този риск!

Верити притисна лицето му между нежните си длани.

— Ти си много глупав. За нищо на света нямаше да те изоставя. Нито пък ти мен. Не си ли го разбрал досега?

Джонас притвори очи и се замисли. Тя беше права — никой от тях двамата не можеше да напусне другия. Нямаше смисъл да я обвинява, че е рискувала.

— Обеците ти направиха нещо, нали?

— Да. Само не ме питай какво, защото наистина не разбрах.

— Появи се някакъв огън и той ни изведе от студа. — Джонас се опита безрезултатно да си спомни, как точно пламъкът бе върнал разума му. — Знаеш ли, още малко и той щеше да ни убие.

— Кой? Ужасният мъж от видението ли? — Потрепери Верити.

— Казва се Джовани Марино. Научих това, когато сграбчих змиите.

— Джонас, какво изобщо стана тогава? Той оживя, нали?

Джонас разтърси глава, но установи, че така болката се усилва.

— Не. Ние се борихме с образ от коридора, а не с истински човек. Но този образ е бил създаден от някакъв гений, който е притежавал същата дарба, каквато имам и аз. Господи, Верити, беше толкова призрачно. Това копеле Марино е знаел е много повече за тунела на времето от мен.

— Може би защото е бил доста по-стар от теб. Просто е имал повече време, за да изучи енергията си. На неговата възраст и ти ще си разбрал всичко за своя талант.

Джонас й отвърна с лека усмивка. Винаги можеше да разчита, че Верити ще каже нещо успокоително в подобни моменти.

— Не съм сигурен. Марино е притежавал клюна към загадката на образите в тунела. Той е знаел как да ги замрази, а това е чиста наука.

— Нали на писалището имаше купчина книги по математика и астрология. Може би е открил физичните закони, които управляват коридора на миналото.

— Мисля, че съм сбъркал, като съм записал история на Ренесанса като първа специалност — призна Джонас с нотка на огорчение. — Трябваше да се занимая с точните науки. Хората постоянно ме предупреждаваха колко е рисковано да се занимаваш с хуманитарни дисциплини.

— Добре, значи този Марино е усещал логиката на нещата. А останалата част?

— Обяснението е много просто. Повечето от загадките ми станаха ясни, когато видението най-накрая започна да се повтаря. Той е открил начин как да замрази картина, изобразяваща надвиснала опасност. Избрал е някакъв образ и нарочно го е заковал в миналото.

Верити онемя от удивление.

— Като се замисля, това е доста внушително за един човешки мозък.

— Внушително е много точно. Очевидно при записването на този кадър Марино е успял да го обвие с усещането за заплаха или предупреждение. Искал е да прогони евентуални друговремски търсачи на съкровището, които се осмеляват да влязат в стаята.

— Когато видяхме образа за първи път, ти ми каза, че имаш усещането, че ще се случи нещо страшно.

— И точно така стана. Но понеже съм един безстрашен мъжкар, аз не му обърнах достатъчно внимание.

Джонас се намръщи от отвращение към себе си. Осъзна, че още от първата си среща с видението беше станал негова жертва.

— Джонас, вината не беше твоя. Престани да се самообвиняваш!

Верити разтърси главата му.

Той изохка от болката, която прониза слепоочията му.

— О, Господи! — разкая се Верити. — Заболя ли те?

Джонас се насили да се усмихне.

— Заслужавам си го.

— Съжалявам. — Тя продължи нежния си масаж. — Значи Марино е оставил образа като предупреждение за други екстрасенси, които случайно притежават неговия талант. Ами останалите подробности?

— Освен това, той си е осигурил достъп до съкровището и в по-късно време. Чрез зеления кристал, който е бил програмиран да отключва образа.

— А защо изобщо е оставил видението и ключа?

— Знаел е, че ще му се наложи да напусне града за известно време. Бил обидил някакъв важен член на местната аристокрация и единствената сигурна предпазна мярка била да се оттегли за малко. Имал намерение да се върне по-късно да вземе съкровището.

— Искаш да кажеш, че вместо в мазето, той е заключил скъпоценностите си в коридора на времето?

— Останали са там и до днес. Видяхме ги, когато образът започна да се превърта.

— Какво значи това? Видяхме купчините злато и диаманти, но в момента ковчежето е празно.

— Това не е съкровището на Марино. Златото не го е интересувало толкова, колкото тайната на коридора. А нея той съхранил записана на листовете хартия, които мъжът от видението ни показа.

— Значи истинското съкровище е скрито в драсканиците върху онези страници?

— Точно така. Вероятно се е страхувал да ги държи в себе си, защото е можело да бъде спрян или ограбен на излизане от града.

— И ги е оставил под формата на холографско изображение. — Очите на Верити се разшириха от удивление. — Каква гениална идея! Можел е да ги потърси по всяко време и навсякъде с помощта на кристала.

— Не съвсем — намръщи се Джонас при спомена за това, което бе научил от допира с опасните змии. — Кристалът наистина активира видението и пуска „филма“, така да се каже. Но за да осигури действителен достъп до него, той трябва да притежава обикновен ключ. Какъвто аз използвам, за да задействам миналото.

— Предмет свързан с някакво насилие — бавно осъзна Верити. — Разбира се. Трябвало е да остави нещо, което е свързано със сцена на насилие. Дръжката от меча?

— Не — отвърна Джонас тихо. — Камата. Марино е имал намерение да убие някого с това оръжие, за да пусне видението.

— Смятал е да прободе някого?! — Верити не можеше да се свести от шока. — Нарочно създава образ и после решава да извърши престъпление, за да замрази този образ във времето?

— Това е бил единственият начин да го направи.

— Но кого е мислел да убие?

Джонас сви устни.

— Единственият човек, който е знаел за плановете му. Така е щял да премахне и последния свидетел.

— А кой е бил той?

Джонас отговори, след като дълго я съзерцава.

— Помисли сама. Кой би могъл да бъде другият човек, който познава и най-интимните му мисли и знае много важни неща за коридора на времето?

Учудването на Верити беше върховно.

— Неговата „котва“! — прошепна тя. — Този, който контролира змиите, когато той влиза в тунела. О, Господи!

Джонас кимна мрачно.

— Точно така. Но Марино сбъркал в сметките и никога не успял да използва камата срещу нея.

— Неговият спасителен пояс е бил жена?!

— А-ха. Хубавата съпруга на един аристократ. Казвала се е Изабела. Той я прелъстил, когато разбрал, че тя може да му помогне по този начин.

— Изабела… — повтори Верити.

— Марино е чакал нея в онази нощ. Имал е намерение да запечата образа чрез нейната смърт. Както обикновено, той й изпратил послание и очаквал нейното появяване. Но съпругът й подозирал, че тя има любовна връзка — горкият човечец не е и подозирал, колко по-интимна е била тази връзка — и я проследил. Така че влязъл в стаята точно след нея. Като осъзнал какво става, мъжът зад писалището вдигнал меча вместо камата. И понеже бил истински аристократ, Марино боравел много добре с него.

— Но съпругът го убил?

Джонас кимна.

— С голямо удоволствие. Матео също бил добър с меча, а в случая и много по-бърз й по-млад от съперника си. В края на краищата, видението било заключено чрез смъртта на Марино. А дръжката на меча станала средството, с което се задейства този образ.

— Джонас, почти не беше за вярване, че е само илюзия.

— Казах ти, Джовани Марино е бил гений и е знаел много добре какво прави. Свършил е толкова прецизна работа със своето творение, че когато то започна да се превърта, ние останахме с впечатлението, че сме част от него. Ти се превърна в Изабела, а аз в нейния ревнив съпруг.

— Матео.

— Мисля, че имаше нещо повече, Джонас — настоя Верити.

Той се усмихна разбиращо.

— Илюзията беше пълна точно за нас, защото ние бяхме настроени да се вживеем в техните роли. Ти вече беше играла ролята на „котвата“, която се люби с мъжа, когото спасява, а аз бях горял доста често в пламъците на ревността. Всъщност, не мога да си представя човек, когото искам повече да убия, от този, който притежава силата да те издърпа в коридора със себе си.

Джонас инстинктивно сви юмруци. Верити побърза да разтвори побелелите му от напрежение пръсти.

— Отпусни се, Джонас. Всичко свърши…

Той си пое дълбоко дъх.

— Казах ти всичко, което стана с мен, а сега ти ми разкажи за кристалите.

— Все още не мога да си обясня нещата напълно — призна си Верити. — Усетих само, че зеленият кристал се опитва да се настрои по кристала във видението.

— Обзалагам се, че поредната тайна на мъжа от миналото е свързана с начина да се настройва този кристал, така че да бъде използван като ключ към образа. По дяволите, какво не бих дал да науча тази тайна!

Сега, когато вече знаеше какво беше станало, Джонас реши, че има и по-безопасен начина да активира видението. Трябваше да прочете ръкописа.

— Когато ти хвана змиите, аз се съсредоточих върху червените кристали и се опитах да забравя зеления. Имах чувството, че те излъчват някаква добронамерена енергия. — Верити поклати колебливо глава. — Усетих, че мога да ги използвам, да ги настройвам. А това усещане липсваше при зеления кристал, той беше опасен.

— Значи ти си открила начин да използваш червените кристали, за да ме измъкнеш от змиите? — Джонас потър си очите си. — Този път проклетите гадости почти щяха да ме задушат. Бяха по-силни от всичко, с което съм се спречквал в коридора. Сграбчих ги, защото за секунди си помислих, че това, което става, е истина. Повярвах, че някой иска да те убие. Нахвърлих се върху чувствата и способностите на Матео и изведнъж се превърнах в самия Матео.

— И все пак ми се струва, че ти ни спаси по някакъв начин. Тази битка беше действителна, Джонас. Убедена съм, че бяхме влезли в това видение, но когато то свърши, ти не можа да се освободиш от злите пипала.

— Вероятно те черпеха сила от самия образ, а той наистина беше могъщ. Щях да се превърна в бродещ призрак на Матео. Но не на целия човек, а само на тази част от него, която беше оставена в коридора, и която се превърна в яростна машина за отмъщение и смърт. Уплаших се, че ще се нахвърля на теб, както Матео вероятно се е нахвърлил на Изабела. Джовани Марино щеше да постигне пълно отмъщение.

— Нима Матео е убил жена си, след като се е справил с Марино?

— Не знам какво точно е станало по-нататък — отвърна Джонас успокоително. — За нас „филмът“ свършва със смъртта на стария пазач на съкровището. От остатъчните емоции на Матео разбрах само, че той е бил еднакво вбесен и от жена си, и от нейния любовник.

Верити се отпусна на стола.

— Не мисля, че той е убил съпругата си — заяви тя след няколко секунди. — Струва ми се, че след убийството на Марино той идва на себе си и разбира, че Изабел е само невинна жертва. Обзалагам се, че те са заключили заедно вратата, върнали са се вкъщи и са живели щастливо до края на живота си.

Джонас й отвърна със снизходителен поглед:

— Звучи като завършек на детска приказка.

— А приказките не разказват истински истории, нали, Куоръл? — обади се Оливър Крамп откъм вратата. — Не си ли съгласен, че хората от времето на Ренесанса са имали някакво отвратително понятие за отмъщение?

Джонас отметна глава, за да разкара болката.

— Не чух кога си влязъл — ядосано му отвърна. — От колко време стоиш тук?

— Достатъчно дълго — усмихна се Оливър. — Но не се безпокой, няма да разкажа това на никого. И без друго, не мога да проумея голяма част от случилото се. — Той се приближи към леглото и протегна дланта си, в която държеше две бели таблетки. — Ето, вземи ги и ми се обади сутринта.

Джонас им хвърли подозрителен поглед.

— Какво е това? Да не е някаква билкова магия?

— Може и така да ги наречеш. Това е аспирин — сви рамене Оливър и му подаде чаша вода.

Джонас се надигна бавно и глътна таблетките.

— Бих искал да си държиш устата затворена.

— Няма проблеми — обеща спокойно Оливър. — А и да се изпусна някъде, кой ще ми повярва, освен някой друг екстрасенс. Не вярвам наоколо да е пълно с такива. Ти си единственият, когото съм виждал някога. Значи все пак Елиза и Ярууд се оказаха прави. Ти наистина притежаваш психометричен талант.

— Нещо такова — отвърна Джонас неохотно.

— Тази дарба е доста необикновена — намеси се Верити с ентусиазъм. — Може да пътува в миналото само с едно докосване на предмет, свързан с образи от това минало. За нещастие, изборът му е малко ограничен — може да попада единствено на сцени, отразяващи някакво насилие.

Джонас изпъшка раздразнен.

— Верити, мисля, че това е достатъчно.

— Въпреки всичко — продължи тя, — този талантът му дава възможност да определя автентичността на всякакви исторически находки, дори и те да не са свързани с насилие. Е, наистина не може да види образа на един стол или маса така ясно, както образите на оръжията, но може да определи възрастта им и да познае дали са оригинали.

— Верити, съмнявам се, че Крамп изгаря от желание да чуе всичко това!

— Непрекъснато се мъча да убедя Джонас, че трябва да използва таланта си в консултантския бизнес. Точно това беше причината, да се нагърбим с работата около този замък. Оливър, нали това е блестяща идея?

— Не и ако двамата умрете заради нея — отвърна Оливър направо.

Джонас го погледна с благодарност.

— Това беше наистина мъдро. Абсолютно съм съгласен с теб.

Верити се нахвърли върху него.

— Така, а сега — едно малко доизясняване. Това, което се случи тук, беше в резултат на лош късмет, нещо като професионална злополука. Вероятността то да се повтори е едно на билион.

— Нещо ми подсказва, че математиката не е любимият ти предмет.

— Добре, следващия път ще трябва да сме по-внимателни — отвърна бързо Верити. — Всъщност, тази задача беше изпълнена доста задоволително. Дъг ще получи писмена оценка на замъка, а Елиза — отговори на някои от въпросите около съкровището. Можем да покажем на всички тайния проход и стаята с ковчежето. Мисля, че това ще удовлетвори всички заинтересувани страни. — Изведнъж очите й помръкнаха от разочарование. — Макар че нямах нищо против, да намерим нещо повече от празен сандък. Например, една находка от купчина флорентински монети щеше да бъде професионално постижение, което можеше да ни донесе и голяма популярност.

— Мисля, че и без тази реклама ще преживеем някак — провлачено се намеси Джонас, сядайки на ръба на леглото.

— Всъщност, струва ми се, че ще живееш доста по-дълго без нея — каза Оливър с многозначителна усмивка.

— Сега, когато ще ставам баща, трябва да се замислям по-сериозно, преди да поемам безразсъдни рискове.

Верити погледна гневно.

— Защо имам усещането, че поредната кариера на Джонас отива на кино?

— Примири се, скъпа. Очевидно съм роден да мия чинии до края на живота си. Освен това, след известно време ще ми се наложи да се запозная с една нова длъжност и ще стана страхотен татко.

Устните на Верити се извиха в ъглите, а погледът й омекна.

— Така ли мислиш?

— Струва ми се, че притежавам дарба да отглеждам бебета и да бъда съпруг. Имам силно предчувствие.

— Май че трябва да инвестирам пари в една булчинска рокля — замисли се Верити, — и то веднага.

— По-скоро трябва да побързаме с церемонията пред олтара — намекна Джонас, оглеждайки все още стройната й фигура, — защото не след дълго вече няма да се побираш в булчинската рокля.

Вместо отговор тя метна една възглавница към него.

 

 

Верити лежеше на леглото с балдахин в спалнята и се вслушваше в неспокойното дишане на Джонас. Откакто се бяха качили преди два часа, той не беше мигнал. Бяха се любили с обичайната нежна настоятелност, сякаш искаха да се уверят, че всичко се е върнало към нормалния си ритъм. Но и след като бе утолил страстта си, Джонас не се беше успокоил.

Тя затвори очи и се унесе в дрямка, но се стресна от резките му движения. Реши, че е крайно време да сложи край на тази криеница. Явно нещото тревожеше и Джонас трябваше да го сподели с нея. Отметна завивките и се изправи на възглавницата.

— Джонас, престани да се преструваш, че спиш — поде внимателно. — Кажи ми какво не е наред?

Той се обърна по гръб. Очите му бяха пламнали.

— Искам да погледна още веднъж ръкописа от проклетото видение — отвърна нервно.

Верити си пое дъх.

— Така си и мислех.

След дълго мълчание Джонас отново проговори.

— Но не знам дали ще успеем да го направим, без да се забъркаме в същата каша…

— Този път няма да сме изненадани. Червените кристали ще бъдат в мен, а аз вече мога да ги използвам, в случай че загазим. Ако ти не докосваш змиите, всичко ще бъде наред.

— Не искам ти да поемаш този риск.

— Не можеш да прочетеш написаното без моя помощ — подчерта спокойно тя. — Пипалата на емоциите ще те нападнат със сигурност. — Успокоена от взетото решение, Верити тръсна глава. — Няма смисъл да отлагаме. Но този път трябва да си напомняме, че гледаме нещо като филм, а не участваме в него. Вече знам какво да направя. Още щом усетя, че видението се появява, ще пусна зеления кристал и ще оправя всичко с червените обеци.

— Това ще отнеме доста време — отбеляза Джонас и също се изправи. — Ръкописът беше на латински, а почеркът беше от XVI век. Ще трябва да го огледам подробно. Проблемът с това видение е, че то излъчва прекалено мощна енергия и може да ни разстрои до такава степен, че отново да си внушим, че сме част от него. — Той прекара ръка през косата си. — По дяволите, наистина не знам как да постъпим. Не бих те пуснал в онзи ад още веднъж. А и на мен не ми се влиза пак.

Верити срещна златистия му поглед.

— Обаче ако не прочетеш този текст, няма да заспиш дълго време и ще полудееш. Мисля, че нямаме избор.

Джонас вдигна рамене.

— Не съм сигурен, че искам да те подлагам на същия риск отново.

Верити стана от леглото, заобиколи го и застана откъм неговата страна.

— Джонас, налага се да го направим. Става въпрос за твоята психометрична дарба. Колкото повече се научиш да я контролираш, толкова по-безопасно ще бъде използването й. Кой знае на какво ще попаднеш следващия път, когато влезеш в коридора? Ние можем да се справим. Знам, че ти ще се справиш. — Тя взе обеците. — Зеленият кристал е още в тайната стая. Забравихме го в суматохата.

Нахлузи обувките си и се запъти към гоблена.

— Верити, върни се! — рязко извика Джонас. — Казах ти да се върнеш!

Но Верити остана глуха за заповедите му и посегна към скрития механизъм. Вратата се отвори с познатото замислено стенание. Верити взе фенерчето и хвърли предизвикателен поглед през рамо.

— Нали няма да ме оставиш сама в този ужасен тунел?

— Господи, ти си една ужасно упорита жена! — възропта Джонас, но започна да обува дънките си.

Верити знаеше, че той няма да се противопоставя дълго, защото и двамата разбираха, че това не може да се отлага. Джонас не беше в състояние да подмине каквато и да било тайна около психическия му талант. „Колкото повече научава за него, толкова по-добре и за двама ни“ — помисли си тя, отправяйки се по мрачния коридор.

Джонас я последва и докосна рамото й.

— Обичам те, нали знаеш?

— Окей. — Верити му подаде фенерчето. — И аз те обичам.

— Сигурен бях! Иначе нямаше да предприемеш тази последна стъпка. Сега поне костите на Дъгби не са тук. Подръж този бележник и молива.

Вратата на тъмната килия беше отворена. Верити беше забравила да я затвори, след като беше изнесла Джонас и Ярууд.

— Ето го зеления кристал — констатира тя, когато лъчът на фенерчето зашари по каменния под. — А това е парчето от меча. Готов ли си?

— Като никога досега. Не се отдалечавай от мен, докато сме в коридора. Последния път се приближихме на опасно близко разстояние от образа. Това беше една от причините, които ни въвлякоха във видението.

— Но нали ти трябва да си близо до листите, за да ги разчетеш, и вероятно ще се наложи да повторим кадъра няколко пъти. Предлагам ти да четеш на глас, а аз да записвам.

— Обаче, когато дам заповед да напуснеш, не искам ни какви спорове!

— Няма да има — увери го Верити и взе зеления кристал. — Странно, не усещам познатите вибрации. А и обеците не се затоплят, както преди.

— Ще видим какво ще стане. Дръж се, потегляме.

Джонас се наведе и вдигна счупената дръжка на меча. Нищо не се случи.

Верити беше стиснала очи, готова за пренасянето в психичния коридор, но след няколко секунди осъзна, че стените на килията си стоят на същото място.

— Джонас?

Той не й отговори. Чертите му бяха изопнати в напрегнато очакване, а златистите му очи пламтяха в мрака.

— Джонас, какво ти е? — прошепна Верити.

— Няма го.

Гласът му беше дрезгав и разстроен.

— Кое?

— Талантът ми. Празен е. Не виждам абсолютно нищо. Не усещам и една вибрация. Това, което се случи тук, е изгорило моята дарба.