Джейн Ан Кренц
Дар от огън (17)

Глава 17

Джонас също съзря оръжието и по изражението на Престън прецени, че той знае какво върши. „В доклада е записано, че при определени обстоятелства е опасен“ — припомни си думите на Кейтлин.

— Ярууд, няма никакви съкровища.

— Само не се опитвай да ме баламосваш, Куоръл. Имам силно предчувствие за съкровището.

— И ти ми говориш за боклуци — промърмори Джонас. — Ти направо имаш треска за злато…

— Знам, че е тук — прекъсна го Престън. — Преведох си някои части от дневника на Хейзълхърст и разбрах, че той е бил по следите на нещо. А и това, което чух от вас тази сутрин, ме убеди съвсем, че и вие сте близо до него. Ето защо, когато откриете тайната, ще ме вземете с вас.

— Ярууд, още веднъж ти казвам — наоколо няма никакво съкровище.

Престън се вбеси.

— Я не ми ги пробутвай тия! Много добре знам, че си попаднал на нещо важно. Във „Винсънт Колидж“ чух достатъчно и съм сигурен, че можеш да го намериш. Точно затова наехме теб и, да ме вземат дяволите, ако не ме заведеш при съкровището. И то без да се мотаеш повече, защото Крамп и Уоруик ще се върнат, веднага щом бурята утихне. Верити, ела тук!

Джонас настръхна при мисълта за това, което щеше да последва.

— Не я докосвай! Съгласен съм на всичко, но отсега те предупреждавам, че няма нищо за намиране.

— Има и само ти знаеш къде е, така че ще ме заведеш. Верити, ела тук! Ако не го направиш веднага, ще надупча милия ти любовник!

Верити неохотно пристъпи напред.

— Не се приближавай до него — предупреди я Джонас тихо. — Той ще те използва като заложница.

Ярууд ги погледна с лукава усмивка.

— Куоръл, усещаш нещата много добре. И ако тя не дойде тук веднага, възнамерявам да започна от ръката ти. Така ще ме водиш към съкровището с една ръка. Впрочем, ти можеш да го направиш и въобще без ръце.

Той вдигна пистолета.

— Стига! — извика Верити и пристъпи твърдо към него.

— По дяволите! — изруга Джонас, но вече беше късно. Можеше само да гледа в безсилна ярост, как Ярууд сграбчи Верити за китката и я дръпна до себе си.

— Пусни я, Ярууд. Казах ти, че ще се споразумеем. Ще ти покажа какво намерихме, но те предупреждавам, че не е много. Само едно празно ковчеже в пуста стая. Спенсър е минал там преди нас, а със сигурност той не е бил първият, който е видял съкровището. Най-вероятно то е изчезнало един-два века преди него в Италия.

— Не ти вярвам. Кристалът все още съществува! — изкрещя гневно Престън като отправи хищен поглед към ръката на Верити. — Той е тук. В дневника на Хейзълхърст твърде ясно беше казано, че никой не може да види каквото и да било от съкровището, без помощта на кристала. И той е у вас, нали? Верити, отвори си шепата!

Тя се подчини и показа скъпоценния камък.

— Ярууд, той няма да ти помогне, защото нито ти, нито някой от нас двамата знае как да го използваме.

— Обаче можем да открием нали? Куоръл, заведи ме до скритата стая.

— Казах ти вече — в нея няма нищо, копеле тъпо!

— Или ми я покажи, или ще надупча малката госпожичка — закани се Престън и опря дулото на оръжието в гърлото на Верити.

— Не! Само не я наранявай, мръсник такъв! Ако толкова много искаш да видиш стаята, ще ти я покажа, но тя няма да ти свърши работа, защото е празна.

В този момент Джонас изпитваше огромно желание да убие Престън, а Верити стоеше безмълвно и го наблюдаваше с потресаващо хладнокръвие.

— Хайде да тръгваме — предложи Престън и дръпна заложницата си.

Мислите на Джонас се завъртяха около камата, забита в купчината кости точно пред входа на спалнята им.

— Насам — каза тихо.

Ярууд побутна Верити пред себе си и я последва, без да сваля пистолета от гърлото й.

Още с влизането в спалнята той зяпна удивен към черния вход, който зееше в стената.

— Таен проход? — прошепна. — Накъде води?

— Към празната стая със съкровището — Джонас втъкна палеца си в колана. — Надявам се, че нямаш проблеми с клаустрофобията, Ярууд. Защото тунелът е малък като добродетел и мрачен като грях. А до съкровището има много път.

— Не се опитвай да ме уплашиш, Куоръл — отвърна предизвикателно Престън, но в погледа му се появи трескаво вълнение. — Само гледай да не ми изиграеш някой трик, като влезем. Ще убия Верити при първото съмнение.

Верити се намеси с тих, спокоен глас:

— Зад вратата има труп, Ярууд.

— Чий е? — попита шокиран той.

— Мислим, че е на Хейзълхърст. Решихме, че съкровището е прокълнато. Смятам, че и Слейд Спенсър вече е на същото мнение. Сигурно и двамата са били прави — никой от тях не можа да се докопа до него.

— Покажете ми стаята! — заповяда Престън и я блъсна грубо към отвора в стената.

Джонас се приближи послушно към входа, като пътьом взе фенерчето и якето си. Беше преценил, че може да пъхне камата в джоба си, но с нещо трябваше да отвлече вниманието на Престън.

— Изчакай, да изритам костите настрана, защото на Верити й става лошо от тях — каза с надеждата, че на Ярууд също ще му прилошее от тази гледка.

— Давай — бързо се съгласи той. — Махай тази мърша от пътя ми. Господи! Наистина ли старият мръсник е умрял тук?

— Да. Ужасно местенце за хвърляне на топа, а?

Джонас прекрачи в тунела, фенерчето беше насочено към отсрещната стена, така че подът се осветяваше само от слабия лъч, който се процеждаше от спалнята. Беше много трудно да се види камата в този полумрак. Верити отгатна намеренията му и реши да приспи наблюдателността на Престън, като започна да говори бързо с треперещ глас:

— Ярууд, не ти ли се струва, че това е най-отвратителното място на света? Зад вратата лежи скелетът на Хейзълхърст и можеш да различиш всичко — череп, ребра, крака… Постоянно си представям, как се е мъчил да открие механизма, но не е успял и е умрял. Нощем сънувам кошмари. Мисля, че е намерил съкровището, но е бил застигнат от неговото проклятие.

— Млъкни, глупачке! — нетърпеливо я прекъсна Престън и се отдръпна на почетно разстояние от Джонас, който приклекна зад вратата. — А ти побързай, Куоръл!

— Бързам, но тук е такава бъркотия — отвърна Джонас и мислено благодари на Верити, че беше поела ролята на малодушна жена.

Реши, че и той би могъл да се включи в „представлението“ с няколко подобни реплики.

— Трябва да внимаваме, тази врата да не се затвори, докато сме вътре. Не ми се ще да завършваме като Хейзълхърст — Ярууд, би ли опрял онзи стол до прага, за да я държи отворена?

— Донеси стола! — нареди Престън на Верити. — Хайде, размърдай се, по-бързо!

Верити се постара да примъкне стола, колкото се може по-бавно и по-шумно и това беше всичко, от което се нуждаеше Джонас. Той се пресегна и бръкна в костите, като предизвика само леко изтракване.

— Съжалявам, Дъгби, стари приятелю — промърмори под носа си. — Никога не си получавал заслуженото внимание от академичните среди, нали?

Грабна камата и я плъзна в ръкава си.

Внезапно реалността започна да трепти по познат начин. Джонас се възпротиви на пренасянето във времето и премести камата в джоба на якето си. Още щом ръката му се отдели от метала, действителността се върна на предишното си място. Напомни си, че трябва да внимава и да не пипа острието, преди да е решил да го използва. Не му се щеше да гледа безкрайното повторение на смъртта на Дъгби, докато вървяха към скритата стая.

— Така-а, сега изглежда толкова добре, сякаш ей сега ще стане.

Джонас се изправи и ритна едната обувка на мъртвеца.

— Свърши ли? — провикна се Престън.

— Това е най-доброто, което мога да направя. Ако имаш стомашни проблеми, за по-сигурно не се обръщай наляво, като влизаш.

— Позволи ми аз да се грижа за стомаха си — ядоса се Престън и смушка Верити да тръгва. — Куоръл, дай фенера на Верити!

Джонас преглътна ругатнята, която беше на върха на езика му, и се подчини. Верити го погледна с широко отворени очи, в които се четеше много повече, отколкото Ярууд можеше да разбере. Джонас осъзна, че тя беше готова да извърши нещо безразсъдно, и че трябваше да я спре навреме. Верити би могла да се нарани, ако извадеше камата. Поклати едва забележимо глава. Тя го разбра и в очите й пламна разочарование. Джонас се обърна и се взря в тъмнината.

— Не бързай, толкова, Куоръл! — изръмжа Престън. — И стой в лъча на фенерчето. Искам да те виждам през цялото време.

— Не се безпокой, не изгарям от желание да се търкулна по стълбите.

— Какви стълби?

— Тези отпред. Коридорът слиза право надолу към подземията на замъка. Завършва на нивото на залата за изтезания. Успокой се, имаме още доста път дотам.

Верити стисна фенерчето и започна да прави трескави предположения за намеренията на Джонас. Беше се досетила, че той е взел камата и явно бе замислил нещо. Предчувстваше го, но се чудеше, какво ли е то, и защо през целия път по тесните стълби не предприемаше нищо и не й даваше никакъв знак. Най-накрая разбра, че той искаше да вкара Престън в стаята. „Е, защо пък не? И без това няма нищо за откриване“ — рече си мислено.

Но затоплянето в обеците й и охлаждането на кристала в джоба й подсказваха друго. Колкото повече наближаваха скритата стая, толкова по-силно беше тяхното послание. Верити не престана да обръща внимание на дулото, опряно в гърлото й, но започна да се безпокои за съвсем други неща. Тайните от видението на миналото бяха не по-малко опасни от куршумите в пистолета на Ярууд. Имаше усещането, че Джонас е решил да извърши нещо рисковано в тайната стая.

Достигнаха края на коридора, където каменната стена скриваше входа към нея.

— Това е.

— Къде? Покажи ми, дявол да го вземе! Не виждам нищо друго, освен една стена.

— Гледай.

Джонас започна да напипва механизма.

Престън онемя от удивление при вида на отместващата се, скърцаща каменна грамада. Дишаше тежко и Верити усети, че е много напрегнат.

— По дяволите! — възкликна той разгорещено.

Зад бавно отварящата се врата постепенно се откри тясната зловеща стая. Джонас влезе пръв, последвана от Верити и Престън. Верити инстинктивно насочи светлината към черното ковчеже.

— Мамка му! — не се сдържа Престън. — Какво има вътре?

— Вече ти казах — празно е.

— Трябва да има нещо, нали е ковчеже за скъпоценности.

— Щом не ми вярваш, можеш да провериш и сам.

Джонас пристъпи към ръждясалото парче от меч, което все още се търкаляше на пода, и го вдигна.

Дъхът на Верити секна при мисълта какво можеше да последва. Той щеше да активира миналото. „Но защо сега?!“

Стаята вече се въртеше около нея и Верити се опита да запази съзнание за това, което ставаше в реалното време, макар вече да бе влязла в психическия коридор.

Видението се появи по-ясно и по-зловещо от всеки друг път. Кристалът в джоба й започна да излъчва смразяващ студ, а обеците й пламнаха.

— Джонас? — повика го тя в тунела на времето, където Престън не можеше да ги чуе.

— Най-вероятно кристалът е ключът. Но още не сме измислили как да го използваме — обясни Джонас на Престън в реалното време и се придвижи към Верити в психическия коридор. — Трябва да си говорим, без той да ни чува. Ако бях използвал камата, за да влезем в миналото, Ярууд щеше да я забележи, а това старо парче метал не му направи никакво впечатление.

— Джонас, виж как пулсира видението. Това не ми харесва!

— Да не мислиш, че на мен ми харесва. Но това е единственият ни шанс. Ярууд няма да ни пусне живи оттук.

Верити бръкна в джоба си и стисна кристала. Прободоха я ледени игли. Внезапно кристалът на писалището започна да излъчва трептящо зелено сияние.

— Джонас, нещо става!

— По дяволите, права си. Нужно ни е още време, а Ярууд ще се зачуди, защо само стоим и се взираме в този празен сандък. Трябва да му отвлечем вниманието.

— Двата кристала започват да се настройват един към друг. Усещам го. Господи, Джонас, става нещо непредвидено, което няма да завърши добре! Всичко ще се разпадне. Това е опасно!

— Задръж още секунда.

Верити стисна зъби, за да се противопостави на ужасния студ. Чувстваше вибрациите на двата кристала, които се настройваха заедно към необичайната комбинация от време и пространство, която съществуваше само в психичния коридор.

В действителното време Джонас пристъпи към ковчежето, като придърпа Верити след себе си. Видението засия.

— Мътните да го вземат! — тихо изруга Джонас при вида на пулсиращата светлина. — Ще отключим това гадно видение. — Гласът му затрепери от вълнение. — Най-после ще го отключим и ще разберем какво става в това проклето място.

В коридора Верити го погледна яростно.

— Джонас! Забрави ли за Ярууд и пистолета? Ще ми се да се съсредоточим върху нашия основен проблем в момента.

— Всичко е в ръцете ни, шефе — увери я Джонас някак безгрижно и се обърна към Ярууд: — Хайде, огледай го подробно. Виждаш ли? Вътре няма нищо, макар че самият ковчег е цяло съкровище. Трябва да измислиш начин да го изнесеш оттук, преди Уоруик да се върне. Може да не му хареса много като види, че семейната мебелировка се изнася от някакъв мним екстрасенс.

— Не съм мошеник, копеле такова! — Престън пристъпи нетърпеливо напред. — Верити, дръж капака отворен и ми подай фенерчето!

В психичния коридор Верити погледна въпросително към Джонас.

— Да му го дам ли?

— Да, но бавно. Той е като хипнотизиран сега. Изобщо не мисли за нас. Умът му е в съкровището и в собственото му бъдеще като истински екстрасенс. Напълно е в наши ръце.

Верити подаде фенерчето на Престън, който го грабна с рязко движение. Тя усети, че дулото на пистолета вече не е опряно в гърлото й. Престън се беше навел над ковчежето и опипваше вътрешността му със светлинния лъч.

Плавно, с грацията на развиваща се змия, Джонас се плъзна към него в реалното време. Верити не можеше да вижда какво точно става, тъй като единствената светлина в стаята шареше в ковчежето, но някак си усети присъствието на второ видение. Това беше познатата картина, в която Дъгби Хейзълхърст умираше с кама в гърба. Сцената изчезна в момента, когато Джонас пусна острието.

В следващия момент тя чу само сподавения вик на Престън, който се прекатури в ковчега като изпусна фенерчето и оръжието на пода.

Даже при нормални обстоятелства Верити трудно контролираше двете реалности, а сега едва успя да отбележи факта, че всъщност Джонас беше забил камата в Ярууд. Зеленият кристал от видението в коридора започваше да блести още по-ярко.

— Джонас! Човекът от миналото е жив!

В реалното време Джонас застина, тъкмо преди да вдигне фенерчето и пистолета от пода.

— Не може да бъде. Абсурдно е някой да е седял четиристотин години в тунела на съзнанието. Това е някакъв трик, част от капана, който е заложен да пази съкровището.

— Но мъжът се движи. Не го е правил досега… — рече дрезгаво Верити.

И наистина, мъжът зад писалището започна да се изправя. Вдигна някакъв лист от бюрото и им го подаде, сякаш искаше да прочетат нещо много важно. Беше изписан с непознати, старинни знаци, които изглеждаха доста свежи…

Притеглен като от невидима сила, Джонас пристъпи и посегна към листа. Внезапно лицето на видението се изкриви от ярост. Мъжът захвърли хартията, за да хване дръжката на меча си.

— Джонас, какво става!?

— Не знам — измърмори Джонас. — Но изглежда прекалено истинско.

— Върни се — извика Верити след него. — Пусни парчето от меча!

— Не мога — отвърна мрачно той. — Пръстите ми са залепнали за него.

— О, Господи, какво ще правим сега?

— Не знам. Махни се от пътя ми.

— Джонас, ще се случи нещо ужасно, предчувствам го!

— И аз имам същото усещане.

Верити стисна кристала и се запита, какво ли биха могли да означават неговите думи. Изпитваше неприятната увереност, че скоро щеше да научи истината. В този момент от центъра на видението плъзнаха отровнозелените, гърчещи се змии от емоции.

— Джонас, ето ги отново. Чудехме се, защо не се появяват, но ето че дойдоха. През цялото време са били някъде вътре.

— Ще се насочат към теб — предупреди я той, приближавайки се към видението. — Задръж ги, Верити. Трябва да ги задържиш, в противен случай ще умрем!

— Мисля, че не мога… — прошепна Верити, следейки гъмжилото, което се опита да обгърне Джонас, а после се насочи неохотно към нея.

Усети болезнен студ, излъчван от зеления кристал в ръката й. Искаше й се да се стопли, но единствената топлина идваше от обеците й. Поддаде се на импулса си. В реалното време протегна ръка и бързо свали огнените кристали, които висяха на ушите й. Те се сгушиха в дланта й, излъчвайки горещи вълни, които сякаш се пребориха с леденото сияние в другата й длан.

В този момент забеляза, че мъжът от миналото вади меча от ножницата и го вдига войнствено, без да сваля очи от Джонас.

— Сигурен ли си, че не те вижда? — отчаяно извика, усещайки кълбата от пипала, които се оплитаха около краката й.

— Мисля, че образът е създаден да изглежда като истински — отвърна Джонас.

Той стоеше точно пред мъжа и продължаваше да държи ръждясалото парче от меч.

— Открил е начин, да заключи тази сцена във времето. Направил го е нарочно. Това не е случайна картина от миналото.

— Толкова е реална — възкликна Верити. — По-реална от всичко, което сме виждали досега.

— Оптическа илюзия. Така трябва да изглежда.

— Ти и преди си го твърдял, но този път не можеш да ме убедиш.

Студеният кристал внезапно запулсира в ръката й като човешко сърце. Зеленото сияние от видението започна да се разширява, което създаде впечатление, че образът расте. Мъжът вдигна меча още по-високо. Очите му заблестяха от свиреп гняв. Плащът му се смъкна и разкри мощните му рамене.

Стаята се озари от зелената светлина. Верити изпищя, но беше твърде късно.

— Джонас, това е истинско! Ние сме вътре във видението!

Тя разбра, че е част от него, можеше да усети яростта на мъжа. Той беше действителен. Изведнъж като че ли я видя и замахна с меча да отсече главата й. Щеше да я убие.

— Д-Джонас!

Отговор не дойде. Верити се опита да хвърли зеления кристал и откри, че не може да се освободи от него. Помъчи се да се раздвижи, но краката й бяха като заковани за пода. С ужас вдигна очи към меча, който започна да се спуска в смъртоносен полет. Щеше да умре! Беше уловена в картина от миналото и сега щеше да бъде убита от човек, който беше чакал четиристотин години, за да изпълни пъкления си план. Дори не можеше да затвори очите си.

— Само да я докоснеш и ще умреш! Тя е моя! — изкрещя внезапно Джонас срещу нападателя и се намери до Верити.

Вместо ръждясалото парче желязо в ръцете си държеше истински меч. Едната му ръка беше обвита в зелени змии.

— Остави я, копеле такова! — изрева той. — Аз съм този, който ти трябва, който отключи проклетото видение.

Джонас застана между мъжа и Верити.

Мъжът запази злокобно мълчание и насочи меча си към него. Джонас приклекна и се изтърколи на една страна. Острието мина на няколко сантиметра от главата му. Той се изправи отново и се нахвърли срещу фигурата от миналото.

Възрастният мъж се отдръпна назад с изражение на явно недоумение, след което веднага се втурна в още една злобна атака. Този път Джонас се хвърли устремно напред и се гмурна под дъгата, която описа мечът, като в същото време неговият собствен меч се заби в гърдите на мъжа. Той се строполи на пода с лице застинало в тиха агония.

Мечът на Джонас се прекърши и в ръката му остана само неговата дръжка.

Верити искаше да изкрещи, но не намери сили. Мъжът още потръпваше. Зелените змии, които до този момент гъмжаха около Джонас, се насочиха към гърлото му. Тя усети хищния им глад и предугади, какво ще последва. Емоционалната енергия, която бе стояла затворена във видението четиристотин години, щеше да се бори за своята свобода. Джонас беше проводникът, чрез когото тази древна сила щеше да влезе в настоящето. Тя щеше да го обземе, да го докара до лудост и да го превърне в убиец. Това би могло да стане всеки път, когато влизаха в тунела на времето.

И само Верити беше способна да контролира тази мощ, но досега не бе овладявала толкова силни потоци от енергия! Опита се да стисне обеците си и да се концентрира върху тях. Успя — другата й ръка се отвори и зеленият кристал падна на пода. С огромно облекчение Верити се съсредоточи върху огнените камъни и усети живителната топлина, която се разля по вените й на пулсиращи, мощни тласъци.

Пристъпи към мястото, където Джонас, коленичил, се бореше със зелените пипала, опитващи се да го задушат. Лицето му гореше от гняв и болка, а очите му блестяха като късове самородно злато.

— Излез оттук! — извика й. — Незабавно! Заключи вратата към тази стая и повече никога не се опитвай да я отваряш.

— Не мога да те оставя тук.

— Можеш, Верити! Направи го заради мен, заради бебето, заради себе си! Направи го веднага, по дяволите!

— Джонас, обичам те, не мога да те оставя тук!

— Ако ме обичаш толкова, колкото аз теб, ще го направиш. Побързай, Верити! За Бога, побързай! Запечатай стаята и не казвай на никого за нея. Върви! Моля те, върви! Няма да издържа много дълго. В момента, когато тези змии ме победят, аз ще се опитам да убия някого в тази стая. Разбираш ли?!

— Не — прошепна Верити, — не разбирам…

— Не ти ли е ясно? Оттук насетне аз ще пазя съкровището. Ще убивам всеки, който се осмели да пристъпи в тази стая, а това значи, че ще трябва да убия и теб!

— Ти никога няма да ме нараниш — отвърна тя и коленичи пред него.

— Верити!

— Дай ми ръката си, Джонас. — Верити разтвори дланта си, в която обеците й пулсираха нежно. — Направи го, сега!

Джонас я погледна с мрачните си златисти очи. С огромно усилие на волята вдигна свободната си ръка и докосна горещите й пръсти.

— Така-а — въздъхна тя, след като усети, че настройването започна. — Точно така. Само се дръж за мен. Огънят е по-силен от всичко, което този подлец е оставил, за да запази съкровището. Огънят е силен и неостаряващ. Змиите са изчадия на миналото. Те трябва да си останат тук.

Обеците сякаш се подуха от горещина. Пръстите на Джонас се вкопчиха в нейните.

В ръцете им избухна огън. Зелените пипала започнаха да се развиват. Верити им заповяда да се върнат към заплетеното кълбо, което гъмжеше около нейния глезен, и те се подчиниха.

Когато и последното се плъзна към другите, в реалното време нещо издрънча върху пода на каменната килия. Верити погледна надолу и видя, че това беше парчето от меча на Джонас.

Психическият коридор избледня и зловещото видение изчезна. Пламъкът в дланта й замря и пръстите на Джонас се разплетоха от нейните…

В малката стая падна мрак, който се разсейваше единствено от светлината на фенерчето, озаряващо празния ковчег.

От гърдите на Верити се изтръгна въздишка на облекчение.

— Джонас, всичко свърши! Свободни сме!

Вместо отговор се чу тежко тупване. Тя се затича към сандъка, отмести тялото на Престън и грабна фенерчето.

Когато го насочи към мястото, откъдето бе чула звука, видя Джонас да лежи в безсъзнание на каменния под.