Джейн Ан Кренц
Дар от огън (16)

Глава 16

„Видя ме!“

Струваше й се, че светлината я застига, и затова побягна панически в непрогледния мрак, без да отделя длан от стената.

„Колко ли остава до стълбите?“

Напрегна се да чуе стъпките на Спенсър Слейд след себе си, но ушите й бучаха от кръвта, която се блъскаше диво във вените й.

Изведнъж осъзна, че е сама, и че светлината не я преследваше. Обърна се предпазливо назад, но единственото, което видя, бе изтъняващият лъч, който се процеждаше от изхода на коридора.

„Значи няма да ме догонва, а ще ме погребва жива.“

За момент почувства облекчение, което обаче изчезна заедно със стопяващата се в прохода светлина. С ужас видя как вратата на тунела се затвори и чу ехото на глухия тътен. Настъпи гробна тишина и всичко наоколо потъна злокобен мрак. Единственото, което усещаше, бе студеният камък под ръката й. Връхлетя я внезапен, свиреп пристъп на клаустрофобия. Направи плах опит да се върне по стъпките си, но с ужас се сети, че Меги също бе загробена тук и вероятно вече умираше. Измина цяла вечност, докато се препъна в неподвижното й тяло.

— Съжалявам, Меги… — прошепна с треперещи устни, но не получи отговор.

Очевидно, икономката не беше дошла в съзнание. Опипа главата й за евентуални рани, но не откри кръвоизлив. Трябваше да я измъкне оттук. Примоли се на Бога, ако успееше да отвори вратата към залата за мъчения, да не попадне отново на Спенсър Слейд. Надяваше се, че след като е затворил жертвите си в тунела, той е избягал.

„Но аз не знам как да отворя тази проклета врата!…“

Заля я вълна от неконтролируем страх. Помъчи да се успокои. Затвори очи и възстанови в паметта си движенията на Джонас.

Възторгът и облекчението, които изпита при напипването на устройството, секнаха веднага след първия й опит да го задейства. То не помръдна. Нищо не се помръдна.

Помъчи се още няколко пъти, но накрая бе принудена да се примири с неуспеха. Или не правеше нещо, както трябва, или Слейд бе залостил вратата от другата страна.

Дланите й бяха потни от напрежение, а по гърба й безспир преминаваха ледени тръпки. За първи път коридорът й се струваше толкова студен. Опита се да мисли логично. Щом не можеше да избяга през входа, значи трябваше да пробва през изхода, който водеше в тяхната спалня.

Коленичи до икономката.

— Меги? Чуваш ли ме? — Не получи отговор, но продължи да й говори успокоително: — Знам един друг път. Ще ми отнеме малко време, но ще го намеря. Като го открия, ще доведа помощ. Дръж се, Меги. Само трябва да останеш тук, докато се върна. Съгласна ли си?

Изправи се отново и решително пое към невидимия край на коридора. Щеше да разбере, че е пристигнала, по скелета на Дъгби Хейзълхърст. Прииска й се връзката й с Джонас да бе телепатична. В този момент би дала мило и драго, да можеше да го предупреди за Слейд Спенсър!

Също така би се възползвала от възможностите на телепатията, за да му признае, че е бил абсолютно прав в отрицателното си отношение към консултантската работа — тя определено не си струваше усилията и риска…

 

 

Лодката беше изчезнала. Джонас застана на ръба на скалата и погледна към заливчето, където Верити беше намерила Елиза. Духаше студен, пронизващ вятър. Дъждът шибаше като с камшик, а водата се пенеше на фона на избледняващото сивкаво небе.

Джонас си помисли, че лодкарят би трябвало да не е с ума си, за да се хвърли с този жалък плавателен съд в зейналата паст на бурята.

Внимателно огледа скалите. Брегът беше прорязан от многобройни заливчета, в които спокойно би могла да се укрие лодката.

Реши, че в това свирепо време този, който би искал да я премести, би се постарал да го направи по възможно най-бързия начин. Значи бе извършил маневрата, без да се бави, и веднага бе изтичал обратно до замъка — от което можеше да си извади заключение, че лодката е някъде наблизо.

Джонас закрачи по ръба на скалата и отново се вгледа внимателно в бреговата ивица. Утринната мъглявина поглъщаше релефа на канарите и вероятно — очертанията на лодката.

И все пак, след петнайсет минути той я откри. Бе завързана за един бор в малък залив и се мяташе върху бесните, разбунени вълни.

Джонас се изкачи на купчината скални отломъци, грабна въжето, придърпа лодката към брега и скочи в нея. Наведе се да отвори един сандък в рубката, но беше блъснат от фонтан ледена вода. Загърна се плътно в коженото яке и отвори бързо другия. В него откри спасителна жилетка с надпис:

Собственост на кораб „ДРИЙМ ХАРБЪР“

Около нея се въргаляха смачкани инструкции за управление на лодка.

Първоначалните разследвания показаха, че лодката е била наета. По-нататъшните стъпки по идентифицирането на собственика й можеха да бъдат предприети чак след утихване на бурята.

Джонас затвори капака на сандъка и огледа дъното лодката, което почти напълно бе покрито с плискаща се насам-натам мътна вода. В единия ъгъл зърна малка кожена чанта. Пресегна се и я грабна. В нея откри мокро парче хартия, което се оказа рецепта от калифорнийска аптека.

Изведнъж в съзнанието му изплува шишенцето, от което Слейд Спенсър изсипваше своите хапчета.

— Господи, колко съм тъп!

Джонас изскочи от лодката и се втурна към замъка.

Беше използвал фенерчето си само за да огледа лодката, опасявайки се, да не би някой от имението да забележи ранната му разходка по брега.

Но ето че някой друг, напуснал замъка също в ранни зори, не беше толкова внимателен.

Джонас съзря тънък лъч, който се промъкваше на подскоци между дърветата. Това блуждаещо движение му подсказа, че който и да беше този човек, той явно бягаше през глава.

Джонас отстъпи от пътеката и се гмурна в мрака на клоните. От това скривалище щеше да види бягащия, без той да го забележи.

Беше сигурен, че е Спенсър. Само този, който беше преместил лодката през нощта, би могъл да знае къде е тя в момента, „Но защо този Спенсър тича така?“ През цялото време досега той беше живял в някакво полусънно състояние и Джонас не можа да си представи, как е излязъл от него.

Този въпрос не му хареса много, а беше убеден, че вероятните отговори пък никак нямаше да му харесат. Сети се за Верити и нещо го сви под лъжичката. Все пак си каза, че докато си лежеше в спалнята, не можеше да й се случи нищо лошо. Нямаше причина тя и Спенсър да се сблъскат точно тази сутрин.

Лъчът се стрелна някъде наблизо и се чу запъхтяно дишане. Спенсър явно тичаше панически и Джонас буквално усети миризмата на страха му. Изскочи от прикритието на клоните и се хвърли към него.

— Не! — изкрещя Слейд, строполявайки се на земята. — По дяволите, недей! Пусни ме, копеле такова, махни си мръсните ръце от мен! Пусни ме!

Проснат под тежестта на Джонас, той размахваше яростно фенерчето и някакъв пистолет.

Джонас удари ръката му, която стискаше оръжието. Слейд продължи да се отбранява с необикновена енергия, граничеща с истерия. Шибна с фенера челюстта на Джонас и той залитна замаян назад, но не го изпусна. Стисна китката му с мрачна решителност, очаквайки всеки момент да чуе прашене на кости.

Слейд изпищя пронизително, огласявайки гората с безсилна ярост и изпусна пистолета.

Джонас понечи да го фрасне в челюстта, но се отврати от гледката и се отказа. Слейд се тресеше от ридания.

— Стана случайно… — задъхано изрече той, преглъщайки сълзите си. — Нещастно съвпадение. Тя просто се появи в неподходящо време и започна да крещи, че знае всичко за мен. Трябваше да направя нещо, за да й затворя устата.

Джонас беше пометен от вледеняващ ужас. Сграбчи го за реверите и го вдигна.

— На кого затвори устата, Спенсър? На кого?!

Слейд примигна с мътни очи.

— На тази стара вещица Фрамптън. На кого другиго? Тя знаеше. По някакъв начин беше разбрала кой съм аз. — Слейд отново преглътна. — Мътните да ме вземат, не предполагах, че ще ме разпознае! В болницата свалих доста килограми, сложих си лещи, обръснах си брадата. Бях толкова спокоен, но тази кучка ме позна. Позна ме и затова я ударих. И тя падна като чувал с картофи. Казвам ти, просто си падна. Не исках да я убивам.

Въпреки неприятната информация, която чу, Джонас изпита зашеметяващо чувство на облекчение. Беше си помислил, че Спенсър е убил Верити.

— Убил си Меги? Тази сутрин? — разтърси го. — Отговори ми, дявол да го вземе!

— Трябваше да се махна! Всичко се обърна наопаки. — Слейд се заозърта като обезумял с пламтящи очи. — Както предрече Хейзълхърст. Той постоянно повтаряше, че над съкровището тегнело някакво проклятие или нещо такова. Глупав старец! Луд. Бъди сигурен, че той беше луд. Вярно че онези гадове от клиниката казаха, че ми хлопала дъската, но Хейзълхърст беше напълно побъркан.

Джонас не беше много сигурен, кой от двамата е бил по-смахнат, но точно сега не му се щеше да изяснява този въпрос. От чутото дотук излизаше, че Верити не беше пострадала, но въпреки всичко реши, да се върне и да се увери сам. А после трябваше да намери горката Меги Фрамптън.

— Копеле мръсно! Убил си Хейзълхърст, нали? — просъска и откопча токата на колана му. — Ти си студентът, който се е появил преди две години, за да помага в търсенето на съкровището. Меги те е разпознала чак днес сутринта. Така ли беше? Каза ти, че те е познала?

— Трябваше да убия Хейзълхърст. Той беше страхливец. Не можеше да се контролира. Не искаше да ми каже какво е станало със съкровището, все повтаряше, че никой не можел да го пипне. Били останали само един пръстен, кама и парче от меч. Обаче аз знаех, че е влязъл първи и е отмъкнал другата част. Мъчих се да изкопча още нещо, но той все викаше, че ковчежето било празно, като го намерил. Само че аз не съм вчерашен.

— И го уби с камата, която намери в ковчежето, така ли?

Джонас завърза китките му с колана.

— Наложи се да го убия. Беше се паникьосал. Не искаше и дума да обели, обаче аз знаех, че мога да го открия сам. Нямах нужда от него.

— Но ти така и не го откри, нали? — Джонас го поведе към замъка. — Убил си двама души и от това си спечелил само един пръстен, един проблем с алкохола и наркотиците и една хлопаща дъска. Вероятно Хейзълхърст е бил прав. Над съкровището наистина тегне проклятие. Трябваше да се махнеш от замъка и да не стъпваш повече тук. Кажи ми само едно нещо — как докара наетата лодка? Нали дойде с яхтата на Дъг?

— Лесна работа. Още като научих, че ще прекараме цялата седмица в замъка, я наех. След това платих на едно хлапе да ни следва с неговата лодка. Скрих моята в първия залив, а момчето ме остави на другия остров. Излъгах го, че ще излизам в морето на риболов.

— Какво те накара да си помислиш, че ще ти трябва лодка?

— Трябваше се измъкна от този проклет остров, ако нещата се объркаха.

— Както стана тази сутрин — уточни грубо Джонас.

— Тази досадница си пъхаше носа навсякъде. Малко се изплаших, след като я ударих, но като се замисля сега, си казвам, че няма защо да се страхувам. Никой не може да докаже, че съм убил Хейзълхърст, дори и да намерят тялото му. Освен старата вещица. Когато ме разпозна, тя започна да става подозрителна. Каза, че ме е наблюдавала, и даже една нощ е ровила в багажа ми. А тази сутрин ме проследи до залата за изтезания.

— А ти какво правеше там толкова рано, мръснико?!

Слейд облиза пресъхналите си устни. В очите му бяха стаени духове от миналото.

— Най-сетне се престраших да хвърля още един поглед на проклетото съкровище. Нямах особено желание да минавам през онзи зловещ тунел, но трябваше да го направя. Знаех, че тайната е скрита някъде в него. Цяла нощ мислих за това. Опасявах се, че ти би могъл да се появиш в тунела по някакъв начин, въпреки че бях откъснал последните страници от дневника на Хейзълхърст. Накрая реших, че нямам друг избор, освен да се върна в него. Господи, как мразя този проход! Такъв непрогледен мрак.

— И Меги те намери там?

— Явно кучката ме е следила цяла нощ и ме е причаквала. Обвини ме, че преди години съм сторил нещо на Хейзълхърст и започна да пищи като обезумяла. Не искаше да млъкне. Проклетата кучка не искаше да си затвори трижди проклетата уста.

— И ти се принуди да я удариш?

— Трябваше. — В очите на Слейд заигра лукав пламък. — Изплаших се, имаше толкова много кръв. Разбрах, че трябва да се измъкна и хукнах обратно към моята стая, да си опаковам багажа и да избягам. Тогава се сетих, че мога да скрия трупа в тунела. Никой нямаше да разбере. Върнах се в залата за изтезания, но вече беше късно. Вътре имаше някой. Оказа се Верити. Видях я, когато проснах тялото на Меги в тунела. Явно беше влязла там, за да се скрие, когато е чула стъпките ми.

Джонас замръзна.

— Какво направи с Верити?!

Слейд примигна срещу дъжда. В зениците му проблесна безумен пламък, а устните му се разпънаха в бавна, злорада усмивка.

— Естествено, оставих я в тунела със старата вещица. Предполагам, че не си чувал за тунела — той е голямата тайна на Хейзълхърст. Така че, никога няма да откриеш Верити. Никой няма да ги открие. Това е най-доброто разрешение на моя проблем — никакви доказателства. Докато те двете са погребани там, аз съм невинен.

— А Верити ранена ли е? — Джонас го стисна за гърлото в бясно отчаяние. — Отговори ми, побъркано копеле, какво направи с Верити?!

— Никога няма да ги намериш, така както никой още не е намерил тялото на Хейзълхърст. Обзалагам се, че тя е мислела да се скрие там за малко, ала се е скрила завинаги. Без доказателства. — Слейд се изкиска, но изведнъж се сепна. — Хапчетата! Време е да ги гълтам!

— Няма да гълташ нищо, докато не ми кажеш какво стори на Верити!

Джонас се опита да сдържи гнева си, спомняйки си, че си има работа с умопобъркан. Слейд го изгледа леко учуден.

— Не съм я ранил, защото нямаше нужда. Казах ти, че тя не може да излезе. Глупава жена — втурна се право в гроба, а не знае как да излезе. Хейзълхърст загуби месеци, за да открие как се отварят вратите. Дори и да намери механизмите, тя няма да ги задейства. Залостих вратите от външната страна. Така че аз съм единственият свидетел.

Джонас си представи Верити, лутаща се в безкрайния мрак на тайния коридор. Ако не можеше да излезе през залата за изтезания, трябваше да открие пътя към тяхната спалня. Обаче тя нямаше представа как работи устройството на вратата. Сигурно в момента трепереше от ужас, не можейки да го задейства.

Вгледа се в безумните очи на Слейд Спенсър и го удари е юмрук в челюстта. От ъгълчето на устната му текна кръв й той се строполи в калта.

Джонас остави Слейд на земята и хукна към замъка, без да усеща ледения бръснач на вятъра.

Втурна се в спалнята. Вратата на тунела беше затворена. Хвърли се бясно към механизма зад гоблена и след секунда каменната врата се плъзна навътре. Промъкна се през тесния процеп и веднага насочи светлината на електрическото фенерче вдясно. Верити не се виждаше никъде.

Зловещо изтракване на кости и стържене по стената го накара да се обърне и да заеме отбранителна стойка. Лъчът освети лицето на Верити.

Тя се измъкна иззад вратата и се приближи към него с яростна решителност. Очите й блуждаеха някак странно, а ръцете и бяха вдигнати над главата и в тях Джонас разпозна камата, която бяха намерили забита в гърба на стария Дъгби.

Той отскочи назад.

— Спокойно, скъпа, аз съм. Ако искаш, ще отложим сватбата заради роклята, няма проблеми.

— Джонас! — Верити изпусна камата и се хвърли на врата му. — Идваш, точно навреме.

— Винаги е приятно да бъдеш оценен. — Джонас я прегърна и я притисна така силно, че тя изпищя. — Господи, така се изплаших за теб. Представих си, че трепериш някъде, свита от ужас, а ти ми се нахвърли като лейди Макбет.

— Ти си бил изплашен? А питаш ли ме мен? Едва не умрях от страх. Не те разпознах изобщо в тази тъмница и реших, че е Спенсър. — Верити вдигна широко отворените си очи и започна да примигва. — Джонас, той почти уби Меги. В момента тя лежи в другия край на тунела и трябва да я измъкнем, защото губи кръв. А след това трябва да се разправим със Спенсър.

— Аз вече се погрижих за него. Пресрещнах го, като тичаше към лодката. Беше изпаднал в паника, защото мислеше, че Меги е погребана в прохода. Предполагам, че нервите му не са издържали и е решил да офейка. Само се чудя, докъде се е надявал да стигне в тази буря.

— Но къде е той сега? Какво направи с него?

— Навън е, но не може да мръдне. Хайде, нека се измитаме оттук. Струва ми се, че си поживяхме достатъчно в този тунел.

— А Меги? Не можем да я оставим така?

— Аз ще се заема с нея — отвърна любезно Джонас, докато изтикваше Верити към вратата.

Забеляза, че тя някак неспокойно се взираше в пода.

— Какво намери?

Верити отвори безмълвно дланта си и му показа зеления кристал във формата на яйце. Джонас го погледна с благоговение.

— Откъде го взе?

— На Меги е. Беше закачен на верижката, която висеше на врата й. Явно е подарък от Дъгби. Забелязах го, като й проверявах пулса, и механично съм го грабнала, когато чух стъпките на Спенсър. Странно, дори не разбрах… Това е той. Кристалът от видението…

Джонас отмести поглед от кристала и се взря в лицето й.

— Спенсър твърди, че с Дъгби са намерили само камата, дръжката на меча и рубинения пръстен. Но беше убеден, че останалата част от съкровището е заровена някъде тук.

— Ти също мислиш така, нали? — тихо запита Верити. — Вярваш ли в проклятието?

— Не, но се отнасям с голямо уважение към сложните произведения на ренесансовите мислители. Не смятам, че съкровището е прокълнато, но вярвам, че някой го е заключил много внимателно. Хейзълхърст е считал, че ключът е в кристала. Струва ми се, че той е бил прав.

— Смяташ да опитаме отново, нали? Рано или късно ще се опиташ да разчупиш това замразено видение.

— Ако не го направя, ще полудея като стария Дъгби и като Спенсър. Искам да узная истината.

— Да, разбирам — кимна тя и прибра кристала. — А когато това стане, ще имаш нужда от моята помощ.

— Защо казваш това? — стресна се Джонас.

Устните й се разтегнаха в усмивка.

— Аз мога да настроя този камък към онзи от писалището във видението.

Джонас я сграбчи за ръцете.

— Верити? Какво говориш?! Сигурна ли си?

— За жалост, да. Убедена съм, че мога. Само не ме питай как. Наистина не разбирам. А ако искаш професионалното мнение на своя бизнес мениджър, предлагам да забравим цялата работа със съкровището. Обаче знам, че не искаш да го чуеш.

Верити му обърна гръб и влезе в банята, за да измие праха и кръвта от ръцете си.

 

 

Джонас успя да отвори вратата към залата за изтезания с помощта на една отвертка, която намери в кухнята. В паниката си Слейд не беше свършил докрай пъкленото дело със залостването на механизма.

Меги лежеше вътре, все още в безсъзнание.

Джонас я отнесе в дневната и я положи на канапето. Икономката не се свести, но дишането й се нормализира и кървенето спря. Верити я зави с едно одеяло и излезе с Джонас, за да потърсят Слейд Спенсър.

Той не беше се помръднал от мястото си. Довлякоха го безпроблемно до замъка и го заключиха в един килер.

— Какво ще правим с него? — попита Верити.

— Не можем да предприемем нищо, докато Уоруик и Крамп не се върнат. Със сигурност няма да се измъкнем от острова с черупката, която Спенсър мислеше да използва. Междувременно искам да претърсим багажа му за липсващите страници от дневника. Възможно е, да ги е задържал.

— Дъг и Оливър може да закъснеят — отбеляза Верити, запътвайки се към стаята на Слейд.

— Права си.

— По-добре да събудим Ярууд, за да му кажем какво става, и да му се извиним, че сме го подозирали несправедливо — предложи тя. — Предполагам, че Спенсър е блъснал Елиза, защото се е уплашил, че тя знае нещо за лодката.

— Х-м… — замисли се Джонас. — Ти спомена за лодката доста по-рано, а той не предприе нищо срещу теб.

— Не се опита да ме убие, но ме нападна — изведнъж заяви Верити.

Джонас рязко се обърна към нея с яростен пламък в очите.

— Какво?! Опитал се е да те нарани? Кога?

— Когато бяхме в странноприемницата.

— Оня шегаджия, който те награби в тоалетната? Бил е той? Сигурна ли си?

— Разпознах го по тютюна. Онази нощ долових лек мирис от пуловера му, но той беше достатъчен. Отначало не знаех, че е Спенсър, защото димът от лулата му в салона беше прекалено тежък и наситен, но после, когато го помирисах в залата за мъчения, разбрах, че е същият тютюн. В замъка пуши само Спенсър.

Джонас се вторачи към дъното на коридора и се закани яростно:

— Ще го убия!

Верити сграбчи ръката му.

— Джонас, недей, почакай малко. Няма смисъл, той вече е заключен.

— Трябваше да го разпъна, още когато го намерих в спалнята при теб.

Той се измъкна рязко от пръстите на Верити, но тя се хвърли към него и отново го хвана.

— Джонас, престани! Изслушай ме. Всичко е под контрол. Вече няма нужда от насилие. Господ видя достатъчно насилие на това място. Нека събудим Ярууд. Той има право да знае.

Точно в този момент се чу изскърцване на врата и двамата се обърнаха по посока на звука.

— Радвам се да чуя това, Верити. — Престън Ярууд стоеше пред входа на спалнята си. — Аз наистина бих желал да разбера какво става тук. А като ми разкажете, бих желал да видя и съкровището. Страхувам се, че след като го намерим, ще има малка промяна във вашите планове. Нали разбирате, многото психо ловци развалят имиджа.

— Ярууд, какво, по дяволите, говориш? — кротко запита Джонас.

— Реших, че не е задължително да стои твоето име до това на находката. Ти си мошеник, а аз съм истинският екстрасенс тук. И като намерим съкровището, това ще бъде доказано веднъж завинаги. Смятам да обера лаврите сам. А ти и Верити да изчезнете мистериозно, за да няма свидетели.

Чак сега изуменият поглед на Верити се премести от лицето на Престън Ярууд и попадна на пистолета в ръката му.