Джейн Ан Кренц
Дар от огън (15)

Глава 15

— Какво те кара да мислиш, че е още тук?

Джонас изучаваше застиналия образ пред тях. Изопнатото му лице отразяваше зловещото зелено сияние, излъчващо се от видението.

— Не знам точно, но имам чувството, че кристалът от писалището иска да се свърже с моите кристали, само че не успява.

Верити тръсна глава. Беше изгубила усещането за реалност. Онова, което бяха преживели досега в психическия коридор, нямаше нищо общо с картината, разкриваща се пред очите им.

— Тревожи ме фактът, че това видение няма логика и не се прожектира като предишните видеоклипове. Верити, няма да се помръдна, докато не открием какво става тук.

— Даже няма сцена на насилие, а ти попадаш само на такива.

— Но тази се появи, след като пипнах предмет, свързан с насилие. Което е в рамките на обичайното.

Верити отстъпи назад.

— Имам чувството, че насилието ще стане всеки момент, но още не е започнало.

— По дяволите, мисля, че си права. Това е отговорът. Наблюдаваме сцената една-две минути, преди да започне истинското действие. Сигурно този човек си е седял зад писалището, когато някой го е нападнал и го е убил.

— Но защо не улавяме точно момента на смъртта?

— Не знам, трябва да разберем. Имам усещането за надвиснала опасност. Сякаш този мъж ме предизвиква да го нападна.

— Или да отвориш съкровището — предположи Верити, оглеждайки голия таван. — Очевидно не знае, че някой вече го е взел.

Джонас се приближи към ковчежето и прокара ръка по издялания капак.

— Не съм сигурен, че е взето…

— Джонас, недей! — извика Верити, вперила обезпокоен поглед в образа.

— Да не пипам ковчежето? Защо?

— Кълна се, че той те следи.

— Оптическа илюзия — отвърна нехайно Джонас.

Верити прехапа устни и продължи да наблюдава мъжа.

— Защо ли тази стая не е била открита, докато са пренасяли замъка?

— Кой знае? В дневника на Дъгби пише, че относително големи части от него са останали непокътнати. А стаята е доста малка и може би е била пренесена самостоятелно. Вероятно никой не е забелязал, че зад стените има стая — тя е изглеждала като масивен каменен блок. Другата възможност е, роднините на Дъгби да са я открили, но да са пожелали тя да остане в оригинален вид. Ако това е така, то явно Дъгби е взел съкровището и не е казал на никого. Очевидно „ексцентрик“ е твърде мека дума за всеки от семейство Хейзълхърст.

— Но останалото обзавеждане е било продадено и не мога да си представя, че никой не е видял това ценно ковчеже.

— Дъгби не е знаел за него. Поне преди смъртта си. Навярно сандъкът е все още тук, защото някой е поискал той да остане отделен от всичко друго.

— Кой?

— Може би човекът от видението? — предположи Джонас. — Дъгби е стигнал до заключението, че съкровището е прокълнато. Това е една от последните записки в дневника му.

Верити затвори очи.

— Джонас, не говори така. Не е наша работа да освобождаваме от проклятие замък, който и без това е населен с духове. Ти си консултант, а не ловец на призраци. Ти просто казваш, дали нещата са автентични, и пишеш малки статии върху историческото значение на старите замъци, оръжия и понякога — на старите съкровища. Това е. Край на характеристиката ти.

— Верити, то е тук. Знам го!

Джонас очевидно не беше чул нищо за своето призвание.

— Кое? — попита тя, взирайки се в тъмното.

— Съкровището.

— Джонас, ти си луд. Някой вече го е взел. Ковчежето е празно, не виждаш ли? Някой вече е влизал тук, свил го е, но на връщане се е сблъскал случайно с Дъгби и е трябвало да го убие, за да не делят плячката.

— Ти сама каза, че кристалът е наблизо — припомни й Джонас.

Верити стисна още по-силно червените си обеци. Изведнъж й се стори, че мъжът от видението й намигна.

— Нещо не е наред — заяви тя.

— Не, няма нищо. Ти знаеш, че кристалът е все още тук в замъка, а аз знам, че съкровището е наблизо. Това, което този мъж се опитва да опази, е непокътнато.

— С теб не може да се спори — въздъхна Верити. — Добре, само за да прекратим спора, нека приемем, че си прав. А какво ще правим после?

— Ще убедя Дъг Уоруик, че трябва да останем още малко — отвърна Джонас, отстъпвайки назад към нея.

Двамата впериха погледи в привидението. Зловещият мъж зад писалището продължи да ги следи неотклонно.

— Имам предчувствие, че Дъг няма да протака и ще приключи изследването още утре, като се върне.

— Не можем да го обвиняваме. Както ти самият каза, той получи това, което искаше — доклад за автентичността и описание на замъка. Вече ще си има работа само с купувачите. Сега, когато Елиза малко или много е извън строя, Дъг няма да прахоса повече време, за да угажда на интересите й към психическите феномени.

— Но ние трябва да разберем какво е това нещо, което мъжът от видението е счел за толкова ценно, че го е заключил във времето.

Верити се извърна и изгледа Джонас с нескрито удивление.

— Мислиш, че то е заключено във времето? Че е намерил начин как да го съхрани в коридора на миналото? Джонас, осъзнаваш ли какво говориш? Ти намекваш, че човекът от видението има психичен талант!

Джонас кимна бавно, загледан в образа.

— Може би е същият като моя. Верити, няма причина да мислим, че аз съм единственият човек на земята, който има способността да влиза в тунела. Този мъж също има достъп до него и сигурно е скрил нещо тук.

По гърба на Верити полазиха ледени тръпки и тя се загърна по-плътно в якето си.

— Е, сега мога и да не мигна цяла нощ…

— Верити, аз трябва да знам.

— Дори и това да е опасно? Ами ако предчувствието ти за надвиснала беда се окаже реалност?

— Клопки — усмихна се мрачно Джонас. — Този мъж е обичал да поставя капани. Истински аристократ.

— Не ми се иска бащата на моето дете да попадне в капан.

— Ще внимавам.

— Нима? — усъмни се Верити. — Джонас, мисля, че трябва да сложим край на тази авантюра.

— Искам да открия истината.

Тя разбра, че е безполезно да спори повече, и реши да не хвърля усилията си в тази посока.

— Мислиш ли, че Дъг ще се съгласи да останем по-дълго?

— Ще го убедя! — отвърна уверено Джонас. — Хайде, връщаме се в спалнята. Тази вечер не можем да направим нищо повече. Ще ни е нужен кристалът.

Той върна парчето ръждясал метал на Верити и видението от психичния коридор изчезна мигновено.

— Наистина ли го усещаш?

— Кристалът? Да. — Верити се замисли, следвайки Джонас към стаята. — Но не знам къде е. Само знам, че е някъде в замъка. — Тя опипа обеците си. — Трябва да има начин…

— Как? — нетърпеливо я прекъсна Джонас.

— Оливър може да ни помогне. Когато си играхме с кристала, усещах, че ние двамата променяме нещата по някакъв странен начин, но все още не зная какъв точно.

— Не искам да намесваме Крамп — заяви Джонас.

— Защо не? — гневно попита Верити.

— Защото не желая той да си въобрази разни неща.

— Какви неща?

Джонас се извърна рязко. Острият лъч на фенерчето изряза мрачния му силует, от който струеше зловеща сила. Верити усети как я блъсна вълна от мъжка агресивност и ревност.

— Не желая той да си въобразява, че ти си негова партньорка като екстрасенс, и че може да те използва, за да настройва проклетите си кристали. Разбра ли? — рече й ледено.

Чак сега Верити си изясни нещата и брадичката й се изкриви в гневно предизвикателство.

— Искаш да кажеш, че не желаеш някой друг, освен теб, да ме използва по този начин?

В първия момент си помисли, че е прекалила. Очите на Джонас блеснаха като на дивак, каменният проход й се стори по-тесен от всякога и тя се почувства като животно в капан, на което не му достига въздух. След секунди обаче се окопити и не отклони поглед от суровото му лице.

Пръв наруши мълчанието Джонас.

— Значи — тихо започна той, — първо, не искам Оливър да те използва така, както те използвам аз. Второ, не искам никой друг да те използва така, както аз те използвам! Надявам се, че се разбрахме.

След кратката си реч Джонас й обърна гръб и тръгна по коридора. Верити нямаше особен избор и го последва в пълно мълчание. Съжали, че изобщо бе говорила, и реши да не се обажда повече, докато гневът му не премине. „Жените трябва да са по-търпеливи и да изчакват удобния момент“.

Докато тя си разсъждаваше за разликите между двата пола, Джонас стигна пред входа на залата за изтезания. Безмълвно откри механизма и също така безмълвно се опита да го задейства. Усилията му бяха възнаградени с тежко проскърцване, след което вратата се открехна бавно.

Прекосиха залата, без нито един от двамата да подхвърли обичайните солени забележки, относно перверзните мъчители на дами. Мълчанието не беше нарушено и през целия път по коридора към спалнята.

В стаята беше студено, но Верити осъзна, че тръпките, които я побиха, не бяха причинени от слабото отопление. Явно не трябваше да повдига повече темата за Оливър.

Джонас заключи вратата с уверени и точни движения. После хвърли фенерчето в сака и приседна на ръба на леглото, загледан как Верити разгъва нощницата и халата си.

— Наистина ли мислиш, че само те използвам? — присви той очи.

Тя се зае с копчетата на ризата си.

— Не исках да кажа това. Вбесих се, защото ти вдигна прекалено шум около Оливър Крамп.

— Но ти никога не си ми имала пълно доверие, нали? Не, можеш да забравиш, че влязох в твоя живот, защото знаех, че си способна да контролираш проклетия ми талант. Точно това беше и причината да извърташ отговора на предложението ми за женитба. Дълбоко в себе си ти се страхуваш, че единственото, което ни свързва, е тази психична зависимост.

— Джонас, това не е вярно. Ти сам каза, че сме свързани и по много други начини.

— По дяволите, разбира се, че е така. Освен това, и двамата ще ставаме родители. — Джонас прокара пръсти през косата си. — Сигурно не трябваше да разигравам този театър с Оливър и кристалите…

— Да, наистина не биваше да се нахвърляш върху мен по този начин — сдържано отвърна Верити. — Аз го харесвам. Той е симпатичен и естествен. Само се опитах да ти кажа, че ако този глупав кристал е от такова голямо значение за теб, Оливър може да ти помогне.

— По дяволите, не ми хареса, че вие двамата се свързвате по някакъв начин.

— Джонас, аз не се свързвам с него. Поне не по начина, по който се свързвам с теб.

— Тогава какво правите заедно, когато си играете с онези кристали? — Джонас закрачи нервно из стаята. — Видях как се докосвахте, докато лекувахте главоболието на Меги.

— Изобщо не разбирах какво става, но имах усещането, че по някакъв начин Оливър може да настройва камъка и аз… аз мога да му помогна. Поне малко.

Верити се мушна в завивките, притискайки нощницата и халата към гърдите си.

— Както помагаш на мен в тунела на времето? — остро попита той.

— Не. С теб е нещо съвсем различно. Свързваме се някак по-интимно, контактът е по-директен, а с Оливър това липсва. Съжалявам, но наистина не мога да го опиша… — Верити се отказа от мъчителното обяснение и погледна сърдито. — Всъщност, не мога да разбера какъв е проблемът? Мислех, че не вярваш в силата на кристалите.

— Струва ми се, че вярвам в силата на един определен кристал — рязко отвърна Джонас. — Този, който мъжът от миналото е оставил в замъка. Трябва да разберем тайната на малката стая в края на прохода.

— Не съм убедена, че това е наша работа, Джонас. Нещо в цялата мистерия не ми харесва.

— Верити, аз трябва да разбера! — изправи се той пред нея.

— Защо?

— Не знам, просто искам да открия истината. Няма да мигна, докато не разреша този проблем.

— Дори и ако се наложи да повикаш Оливър Крамп? — подразни го Верити.

Джонас я сграбчи за лактите и я привлече към себе си.

— Оливър не ни трябва, чу ли?!

— Не съм убедена. Аз нямам понятие от кристалите. Той е единственият специалист тук.

— По дяволите този Оливър, можем да се справим и без него.

— Откъде си толкова сигурен? Аз съм тази, която донякъде е способна да използва кристала, и смятам, че Оливър ми е необходим за някой съвет.

Джонас стисна челюсти.

— Искаш да работиш с него на професионално ниво? Добре, позволявам ти, но при едно условие.

— Джонас, струва ми се, че нещо не ти е ясно. Върша ти услуга и по тази причина нямаш право да ми поставяш условия как точно да го направя.

— По дяволите, може би наистина нямам! — тросна се той. — Но преди да започнеш опитите си с кристалите на Крамп, искам да се закълнеш, че ще се омъжиш за мен!

Очите й се разшириха от изненада. Не можеше да повярва на ушите си.

— Чакай да си изясня нещо. Ако не се съглася да се омъжа за теб, няма да ми позволиш да работя с Оливър, дори и ако това ще ти помогне да откриеш кристала?

— Не разбра ли, че те обичам, червенокоса диктаторке?! — Гласът му беше дрезгав от вълнение. — Не искам някакъв екстрасенс да те окове във веригите си. По-скоро ще зарежа търсенето на кристала, отколкото да поема риска да те загубя.

Верити не смееше да помръдне и се опита да подреди разпилените си мисли.

— Смяташ, че обещанието за брак ще ме предпази от възможността да се поддам на примамките на друг медиум?

— Ако се съгласиш да се омъжиш за мен, ти ще удържиш дадената си дума. Познавам те.

— Очевидно не толкова добре, щом мислиш, че трябва да ме подкупваш и заплашваш, за да те взема за съпруг.

Внезапна усмивка озари напрегнатото й лице.

Джонас я погледна загрижено.

— Верити?

— Обичам те, Джонас. Казвала съм ти го стотици пъти. Ще се омъжа за теб.

— Господи, крайно време беше, господарке!

Той я притисна до гърдите си, от които се изтръгна въздишка на облекчение.

Верити отпусна глава на рамото му и потъна в успокояващата му топлина. Обгърна врата му с ръце и се притисна плътно към силното му тяло.

— Джонас, искам да ти кажа нещо. Когато те видях за първи път, изобщо не можах да си представя, че някога ще станеш съпруг.

— А аз останах с впечатлението, че си избрала кариерата на професионална стара мома. Явно и двамата сме има ли какво да научим един за друг.

— Надявам се, че не грешим с това, което вършим.

— Аз съм сигурен — увери я тържествено той и повдигна брадичката, за да потърка устните й със своите. — Повярвай ми, единственият ни избор в момента е да се оженим. Не бих понесъл, ако се появи и друг. Разбрах това, когато ми съобщи, че си бременна.

Джонас отново докосна устните й и се впусна в дълбока, жадна целувка. Верити прилепна към изопнатите му бедра. През вълните от топлина, идващи от неговото тяло, тя усети ерекцията му, хванат в капана на джинсите, и притисна към него нежната извивка на корема си. Усети да прииждат потоците на страстта, които винаги я заливаха толкова шеметно.

— Трудно ще свикна с мисълта, че съм омъжена жена — прошепна в шията му.

— Не се безпокой, при всеки удобен случай ще ти го напомням.

Той я вдигна и я положи на леглото.

— Джонас…

— Да?

— Ако ще се женим, трябва да го направим, както подобава.

— Както подобава? Какво имаш предвид? Аз знам само един възможен начин. Минаваме през тест на кръвта, дават ни брачното свидетелство и пръстените и казваме няколко думи пред съответните официални органи. След това прекарваме първата брачна нощ. Какво толкова?

— Искам сватбата да е голяма и пищна. С торта и хубава рокля. Ще поканим всички приятели от Сикуънс Спрингс в църквата.

— Трябваше да се досетя.

— Ще бъде много забавно — увери го Верити с нарастващ ентусиазъм. — Това също така е единствената ми възможност да нося официална булчинска рокля.

— Верити, та ти даже не бе и помисляла да се омъжваш до този момент! Откъде изникна този внезапен интерес към торти и рокли? — възкликна Джонас.

— Напоследък доста променях решенията си. Така че, смятам сватбата да е по всички правила — заяви невъзмутимо Верити.

— Скъпа, лошото е, че ще трябват много приготовления — започна атаката си Джонас и, да бъде по-красноречив, положи ръка върху корема й. — А ние разполагаме с ограничено време.

— Лаура ще ми помогне да организирам нещата по-бързо. А и няма да крием бебето. Искам всички в Сикуънс Спрингс да знаят, че съм бременна.

Джонас въздъхна тежко.

— Наистина не виждам смисъл в тази суетня.

— Смисълът се крие във факта, че това е мое желание.

— Упорита малка диктаторка. — Той се извърна и се приближи до нея. — Ето какво бих направил за теб — целуна пулсиращата веничка на шията й с влажните си устни.

— Нали нямаш нищо против?

— Ще го преживея някак, убедих се, че бременните трябва да се глезят.

Джонас прокара език надолу към улейчето между гърдите й.

— Благодаря ти.

— Не ми благодари, а бъди готова, още щом срежем тортата, да захвърлиш булчинската си рокля и да се мушнеш в черните си дантели.

Верити се изкиска под напора на внезапна еуфория.

— Обичам те, Джонас!

— И аз те обичам, властнице моя. И току-що ти дадох най-голямото доказателство — ако не те обичах до оглупяване, нямаше да се съглася на тази голяма сватба.

Верити усети горещия, влажен устрем на езика му, който се спусна към низината под корема й. Когато пръстите му се плъзгаха между бедрата й, потръпна от удоволствие. Отметна глава, за да целуне белега върху силното му рамо. С този мъж тя и детето й щяха да се чувстват сигурни. Той щеше да ги закриля и да се грижи за тях. Вече беше убедена в това.

Джонас беше обвързан с нея така силно, както тя бе обвързана с него.

 

 

Верити се събуди на зазоряване и погледна към прозореца. В непрогледния мрак навън бушуваше буря.

— Дъг и Оливър няма да се приберат, докато тази стихия не престане — обади се Джонас по средата на едно протягане, след което седна на ръба на леглото. Може да е чак след часове. Или след ден.

Верити се досети, какво е замислил.

— Решил си да използваш всяка свободна минута, за да търсиш съкровището, нали?

— Дяволски права си. — Той нахлузи ризата и посегна към дънките си. — Обаче първо ще хвърля един поглед на лодката.

— Джонас, но навън е още тъмно. Няма да видиш нищо. Джонас погледна часовника си.

— Докато стигна, ще се съмне.

Когато излезе от банята, се приведе над Верити, взирайки се напрегнато в очите й.

— Няма да излизаш, преди да съм се върнал. Не искам да скиташ из замъка сама.

— Нима смяташ, че Ярууд ще се опита да ме нападне?

— Не знам какво да мисля. Това е свърталище на побъркани, така че предпочитам да стоиш мирно и да ме чакаш. — Той я целуна по челото. — Не се тревожи за мен, няма да се бавя. Ще си дойда далеч преди закуска и даже никой няма да узнае, че съм излизал.

Джонас грабна новото си яке.

Верити се надигна на лакти.

— Ще го развалиш в този дъжд!

— Защо ми е яке, ако не го нося в дъжда?

Той посегна към сака и се опита незабелязано да извади ножа, но това не убягна от зоркото око на Верити. Тя прехапа устни и замълча, защото осъзна, че е за предпочитане да е въоръжен в това време.

— Нали не се надяваш да срещнеш собственика на лодката? Никой нормален човек не би спал навън в тази буря.

— Съгласен съм само с последната част на изказването ти, от която възникват няколко интересни предположения.

— Например?

— Например, че собственикът се намира в замъка. Тук има предостатъчно място. Човек може да се крие с дни из тия чудовищни лабиринти и, дори някой да знае, че той е вътре, ще му е трудно да го намери.

Верити зяпна от удивление.

— Боже мили! Не ми беше идвало наум, но си абсолютно прав. Той може да се крие в другите крила, докогато си иска. Пази се, Джонас!

— Ще внимавам — обеща той и се отправи към вратата. — А ти поспи. Скоро ще съм тук.

— Да спя? Шегуваш ли се? След като ми каза, че някакъв чалнат обикалял из необитаваните крила на замъка?

— Не трябваше да го споменавам — промърмори той.

— Да, наистина…

Думите й се изгубиха в рязкото хлопване на вратата.

Верити се тръсна свъсено на възглавницата. Беше изключено да заспи отново. Измъкна се от леглото и се запъти към банята. Почувства лека болка между бедрата. Тя очевидно беше резултатът свръхерергийното настроение на Джонас. Този мъж знаеше как да оставя знака си върху нея.

А сега искаше да й нахлузи и брачна халка — да я бележи за цял живот. Погледна се в огледалото и с изненада откри, че на устните й се е спотаила усмивка.

Изпълни я чувство на голямо облекчение — най-после беше взела решение да се омъжи за Джонас. Само не можеше да разбере, защо бе отлагала толкова дълго? Трябваше да се довери на интуицията си, която я беше хвърлила в обятията му още първия път. В този свят нямаше никакви гаранции. Връзката й с Джонас беше претърпяла немалко сътресения и някои въпроси все още очакваха отговора й. Беше сигурна само в едно — обичаше го и той я обичаше, за добро или за зло, бяха заедно. А сега щяха да имат и бебе. Общо взето, при тези обстоятелства изглеждаше напълно нормално да се оженят.

Излезе от душа и с безпокойство установи, че я обхваща странно познато усещане. Започна да се облича, но тъкмо когато бе сложила обеците си и се навеждаше за обувките, почувства внезапно присвиване в стомаха.

— О, Господи, не искам сутрешни прилошавания! — помоли се с жар, но за по-сигурно си пое дъх и изчака, докато галенето премина и без божията помощ.

Постепенно се отпусна, но пък обеците й започнаха да се затоплят. Инстинктът й подсказа, че това излъчване е свързано с някакви неприятности. Огледа се притеснено, но в стаята всичко си беше както преди. Въпреки това тя продължи да стои на тръни.

Обеците й се затопляха все повече и Верити е тревога установи, че нещо я притегля навън по същия начин, както в деня, когато бе намерила Елиза в залива.

— О, не, пак ли?!

Опита се да игнорира настойчивия призив, но усилията й отидоха напразно. Изведнъж се сети за Джонас, който беше излязъл сам, и стремително се втурна към вратата.

„Само не и Джонас! Моля те, Господи, дано нищо не му се случи!“

Докато тичаше надолу по стълбите, нещо й подсказа, че Джонас е добре, и проблемите не са при него. Не разбра как получи това усещане, но беше сигурна, че не той, а някой друг възбужда обеците й и, че този някой преживява нещо лошо. За момент кристалите припламнаха и веднага изстинаха.

Верити продължи да тича по стълбите и по коридора чак до кухнята, надявайки се, че ако Меги е будна, би могла да я успокои. Но се оказа, че икономката я нямаше там, което само по себе си беше необичайно, тъй като навиците й бяха строго установени. Досега тя би трябвало да е сварила кафето.

На излизане от кухнята й се стори, че я вижда. Представи си старата жена в нейната избеляла домашна роба, с металната верижка на врата и я обзе още по-голямо безпокойство. Отново се втурна по стълбите и по дългия коридор, който водеше към дъното на южното крило.

Почука на вратата на Меги и нетърпеливо натисна бравата. Не беше заключено. Не се сдържа и отвори.

— Меги?

Не получи отговор. Огледа се с усещането, че наоколо има някой. Излъга се — беше студеното течение, нахлуващо откъм коридора. Тръгна по стълбите към първия етаж. Подсъзнателно разбра, че краката й я водеха към залата за изтезания, но още не знаеше защо. Само знаеше, че Меги трябва да е там.

Когато слезе в сутерена, забеляза отдалеч, че в дъното проблясва слаба светлина. Вратата към стаята за извратени забавления беше затворена. В момента, в който я натисна, вече знаеше, че не иска да види това, което беше вътре. Но от друга страна пък, нямаше избор.

Надявайки се, че просто тази сутрин се е събудила с разпалено въображение, Верити отвори. В очите я блъсна непрогледен мрак. С притаен дъх прокара ръка по стената и потърси старовремския ключ за лампата. Намери го и го натисна неохотно.

В същия момент установи две неща.

Първото бе, че до стената с камшиците в локва кръв лежеше Меги. А второто, което я зашемети — че каменната врата към тайния проход зееше отворена.

Шокирана, Верити не можеше да се помръдне. Усети, че й прилошава, но с големи усилия на волята прекоси стаята и се приближи до мястото, където лежеше икономката. Опипа пулса й и преглътна с облекчение — в тялото й имаше още живот. Изведнъж долови позната миризма. Сети се, че това бе миризмата на мъжа, който я нападна в тоалетната на странноприемницата. Миризмата на застоял тютюн.

В този замък имаше само един пушач. При мисълта за него, понечи да отдръпне ръка от шията на Меги. „Трябва да изляза оттук и да намеря Джонас!“ Пръстите й неволно докоснаха верижката на икономката и внезапно червените кристални обеци пламнаха. Следвайки инстинкта и нарастващото си подозрение, Верити я издърпа внимателно изпод избелялата рокля. На верижката висеше зелен кристал. Втренчи се в него като хипнотизирана. Все още не бе осъзнала откритието си, когато в коридора отекнаха тежки стъпки.

Ужас разтърси тялото й. Човекът, който беше ранил Меги, се връщаше да довърши пъкленото си дело. Верити вече знаеше това, така както знаеше неговото име.

Скочи, стискайки зеления кристал, и се втурна към единствения изход за бягство — вратата на тайния коридор.

Озова се в бездна от тъмнина. Прокле мислено Джонас, че го няма точно сега, за да светне с фенерчето, и се запромъква безшумно, опипвайки стената сантиметър по сантиметър. Трябваше да се измъкне от снопа светлина, който се процеждаше откъм зловещата стая.

Беше на няколко стъпки от вратата, когато чу злокобния звук от влачене на тяло по пода. Никога през живота си не беше чувала такъв шум, но веднага го разпозна.

След секунди в коридора се просна отпуснатото туловище на Меги Фрамптън. Над него се изправи черен силует, който опипа тунела с лъч от електрическо фенерче.

Лъчът близна само петата на Верити и тя успя да се гмурне в тъмницата на тайния проход.