Джейн Ан Кренц
Дар от огън (14)

Глава 14

— Предполагам, че е бил Ярууд — размишляваше гласно Верити на връщане от залива, — макар че не мога да си го представя. Сигурно е разбрал, че Елиза има навик да се завърта около всеки новопоявил се екстрасенс от мъжки пол. Нали ги чухме да се карат. А ако е узнал за намеренията й относно теб, явно е излязъл от кожата си.

— Може би.

Верити се смръщи.

— Как така „може би“? Да не би да имаш друго обяснение?

Джонас сви рамене.

— Не знам. Но си мисля, че ако това е истинската причина, Ярууд е имал поводи да я убие доста по-рано. Не забравяй, че аз не съм й първата жертва.

— Вероятно не е подозирал за нейната страст.

— Не вярвам, той я познава твърде добре.

— Любовта е сляпа — заключи философски Верити.

— Глупости, аз съм влюбен в теб и не съм сляп за грешките, които правиш, и за неприятностите, които ми създаваш.

Верити го мушна с лакът в реброто.

— Ох, по дяволите, боли! — извика Джонас и я придърпа към себе си с познатия блясък в очите.

— А, не, не и тук на тази студена земя — възпротиви се Верити, макар че възбудата пулсираше и в нейните вени. — Знаеш ли какво, Джонас Куоръл? Доста мислих върху невъздържаното ти поведение след пътешествията в тунела и стигнах до няколко извода…

— Не мисля, че само аз имам невъздържано поведение — прекъсна я той, гъделичкайки шията й с носа си. — А и вече ти казах, че изпадам в това състояние, само когато ти си край мен. Във „Винсънт Колидж“ изобщо нямах този проблем. Така е, господарке, никога не съм имал подобен проблем. Преди да те срещна, излизах от тунела с чисти и непорочни мисли, а сега се промених.

— Престани да намекваш, че причината съм аз.

Верити, усети топлите вълни на неговото тяло и, както обикновено, вътрешностите й омекнаха, а коленете й се подкосиха. Стори й се, че ще припадне от премала.

— Не можеш да ме излъжеш, властнице моя — изгледа я Джонас със задоволство. — Ти се чувстваш точно по същия начин, както и аз.

— Може би, но при мен това не става под влияние на тунела.

Верити направи отчаян опит да запази целомъдрието си.

— Така ли? Тогава кое ти влияе? — попита той, слабо заинтересуван от отговора, поради заетостта си да гризе ухото й.

— Разбира се, че ти, а не преживяването в коридора. — Верити опря длани върху гърдите му и се опита да го отблъсне. — Ти правиш това с мен. Мисля, че в погледа ти се появява нещо особено. Не знам какво, но съм сигурна, че е от него, защото преди да се втренчиш в мен, не усещам нищо. Така че, вината е изцяло твоя.

Джонас примря от удоволствие.

— Е, значи така трябва да бъде — заяви той самоуверено. — Хайде да се качим горе и да намерим камшик. Мисля, че е мой ред.

— Джонас!

Верити се изчерви от възмущение, но Джонас остана глух за нейните протести и, вдигайки я на ръце, я понесе към салона. Там попаднаха на Меги Фрамптън, която прекъсна чистенето и ги погледна с безпокойство.

— Вече се чудех, дали не сте се загубили.

— Направихме си малка разходка — отвърна невъзмутимо Джонас, — и Верити се чувства изтощена.

— Знам, знам — замислено рече Меги, — и аз изглеждах така, след като се забавлявахме с Дъгби.

Обърна се и излезе тромаво.

— Той наистина й липсва — разнежи се Верити. — Сигурно ще й бъде много тежко, когато Дъг продаде замъка.

— Като каза „тежко“ — изпъшка Джонас, докато се качваха по стълбите, — позволи ми да споделя един малък проблем.

— Джонас, твоят проблем ми е познат и ми се струва, че изобщо не е малък…

 

 

Стъпките на Джонас отекнаха в ушите на Меги и тя заканително сви юмруци. Повече от всичко на света искаше тази пасмина да си отиде и да не ги вижда изобщо. Знаеше, че и Дъгби щеше да ги мрази. Най-вече щеше да презира Престън Ярууд. За него Ярууд щеше да е изпечен мошеник. И щеше да изрита Оливър Крамп с глупавите му кристали. Не й харесваше начинът, по който този човек гледаше иззад кръглите си очила. Нещо й подсказваше, че той вижда прекалено много.

А колкото до Слейд Спенсър с неговите наркотици, Дъгби нямаше да го изтърпи нито минута. Мисълта за Спенсър й навя неприятни чувства. Във физиономията му имаше нещо познато, но не можеше да се сети какво. Реши, че при първа възможност ще надникне във вещите му. Нямаше да е трудно, защото ключовете от всички стаи бяха в джоба й.

„Но основен проблем си остават Дъг и Елиза. Съдбата на замъка е в техни ръце“ — заключи Меги и се запъти към кухнята.

 

 

Легнала по корем, Верити се надвеси над Джонас, за да привлече вниманието му. Той отвори лениво едното си око.

— Ти пак ме гледаш гневно. Баща ти не ти ли е казвал, че от това могат да ти излязат бръчки? Те са заразни и трябва да се вземат профилактични мерки.

Верити вдигна вежди.

— Например?

— Например, да се усмихваш на любимия си и да се упражняваш в казване на „да“.

— Мисля, че доста често ти казвам „да“, и ето го резултата — посочи тя разхвърляното, легло.

Джонас направи обидена физиономия.

— Всичко това го правя заради теб, а ти ми се отблагодаряваш по такъв начин.

— Заради мен?!

— Разбира се. Приеми го като упражнения за красота. Сексът те прави много по-хубава, поддържа тонуса и естественото овлажняване на тялото ти.

— Много по-хубава. След няколко месеца твоите „терапии“ ще ме превърнат в гигантски кит — изкриви устни Верити.

За нейна изненада, Джонас не се засмя, а я погали по брадичката сериозен и замислен.

— Страх ли те е, миличка? — попита я нежно.

По навик, тя отвори уста да отрече, но фактите се оказаха по-силни от нейните навици.

— Малко…

— Не бой се — успокои я Джонас. — Винаги ще съм до теб. Ще се справим с това, както се справяме с пътуванията в миналото. Без никакви усилия, нали?

Верити сбърчи носле.

— Без никакви усилия? Ще запомня това обещание.

Джонас докосна устните й. Златистите му очи блестяха решително.

— Запомни го.

Тя въздъхна и се сгуши на гърдите му. Тялото му излъчваше сила, която й действаше успокояващо.

— Бих искала, Джонас.

Той се взря напрегнато в лицето й.

— Така и трябва. Нали ще се женим.

И продължи бързо, преди Верити да започне да спори:

— Кажи ми, защо ме гледаше така гневно?

— Не те гледах гневно. Бях се замислила.

— Добре тогава. Защо ме гледаше гневно със замислено изражение?

— Мислех си за Елиза и Престън.

— И какво измисли?

Верити рязко вдигна глава.

— Джонас, когато обсъждахме възможността, Ярууд да е блъснал Елиза от онази скала, забравихме, че тук има още един потенциален престъпник.

— Собственикът на лодката?

Тя изпъшка разочаровано.

— Ох, трябваше да се досетя, че това ти е минало през ума отдавна. Защо не ми каза по-рано?

— Бях зает с други неща — важно отвърна Джонас.

— Искаш да кажеш, че бързаше да си разкопчееш дънките? Джонас, честно казано, за човек с такава академична репутация, притежаваш учудващо примитивна душевност, когато става дума за някои определени въпроси. Очевидно, докторското ти звание не е гаранция срещу най-низката похот.

Джонас се ококори от удивление.

— Нима си вярвала в обратното?

— Някои хора имат илюзии относно учените.

— Това са хора, които никога не са минавали през формалностите на академичния процес. Трябва да благодариш на баща си, че не те е пуснал да ходиш на училище. Склонен съм даже да го помоля, да се заеме с възпитанието на нашето дете…

— Джонас, отклоняваме се от темата — прекъсна го Верити, притеснена, че навлизат в опасна зона.

— Така ли? Не съм забелязал.

— Още едно доказателство за твоето простодушие.

— За моето простодушие си виновна изцяло ти — отхвърли той обвинението и се прозя като лъв.

— Нека се върнем на лодката в залива.

— Ще я огледам утре сутринта. Ти забеляза ли нещо особено, когато отвори сандъчето в рубката? Верити се опита да си спомни.

— Не, не намерих никакви документи. Но аз и не търсех нищо такова. Джонас, тази лодка показва, че на острова има външен човек.

— Дъг предположи, че това е някой турист, който си е опънал палатката някъде наоколо.

— В това време?

Джонас се замисли.

— Чувал съм, че северняците били много калени. Може да е някой рибар.

— Тогава къде е той? Защо не е забелязал Елиза? Защо не се появи, когато се струпахме в заливчето да я спасяваме?

— Може би се е намирал далеч от лодката и изобщо не разбрал какво става.

— Или е бил прекалено близо до Елиза, когато е паднала от скалата.

— Което повдига въпроса: ако това е истина, какви са били подбудите му да я блъсне? — завърши Джонас. — Значи, като се замислим сериозно, отново стигаме до извода, че единственият, който има приемливи мотиви, е Престън Ярууд.

— Така изглежда — съгласи се унило тя.

— Верити…

— М-м?

Тонът му й се стори твърде познат. Обикновено Джонас го използваше, когато се канеше да й заповяда нещо.

— Утре сутринта ще потърся рибаря — бавно изрече той, — и искам да съм сигурен, че каквото й да стане през това време, няма да оставаш сама с Ярууд.

— Още не мога да си го представя като насилник.

Джонас я хвана за косата и притегли лицето й за една лека целувка.

— За жена, израсла в един от най-западналите градове на западен Хемпшир, не знаеш достатъчно за насилието. Не мога да си представя как си останала толкова наивна, при условие, че си възпитана от Емерсън Еймс.

— Не съм наивна.

— Напротив, такава си, но до известна степен. — Той й хвърли проучващ поглед. — И го намирам за много привлекателно. Въпреки бодлите, с които си покрита отвън, отвътре ти си една сладка и нежна душица, която е склонна да вижда у хората само доброто, дотогава, докато доказателствата за противното не ти се стоварят върху главата. И да не съм те видял повече с Престън Ярууд. Приеми го като заповед!

Верити се усмихна като истинска прелъстителка.

— Казвала ли съм ти, че ми омекват коленете, когато се правиш на мъж?

— Много интересно. Не вярвам на ушите си. Нима искаш да те разпъна на това легло и да ми обясниш, как точно омекваш?

Тя започна да го дразни безмилостно. При това отлично познаваше ерогенните му точки.

 

 

Ако атмосферата по време на обеда можеше да се опише като напрегната, то настроението по време на вечерята беше изопнато до скъсване. А след последното блюдо, то направо се разпадна на късчета.

Всичко започна без много шум. В залата бе надвиснало напрегнато мълчание, но Верити прие, че след всичко останало, това си беше напълно нормално. Не знаеше дали и другите са стигнали до заключението, че Престън е виновен за злополуката с Елиза, но усещаше, че всички си мислят за това.

Меги Фрамптън поднесе вечерята, която се състоеше предимно от обедни останки, с каменно лице. Верити реши, че икономката отново има главоболие. Слейд Спенсър се появи леко пиян. Очевидно беше минал през барчето в салона.

Престън Ярууд беше потънал дълбоко в болезнено, гневно безмълвие. Верити усети, че в помещението се беше натрупала доста болка, която никой не можеше да облекчи. Улови се, че яде бързо, за да избяга по-скоро оттук. Джонас също не се церемонеше с храната.

Не след дълго Верити остави смачканата салфетка на масата и хвърли въпросителен поглед на Джонас, който кимна разбиращо и довърши последната хапка от сандвича си.

Тъкмо в момента, когато тя бутна стола си назад, Престън Ярууд реши да разкъса мълчанието. Вдигна глава и прикова ядовит, изтерзан поглед в Джонас.

— Елиза мислеше, че си истински — започна напрегнато той. — Мислеше, че си първокласен екстрасенс.

Верити настръхна и притеснена впери очи в Джонас. Но той не я забеляза и, подпирайки се с лакти на масата, отвърна с тихо предизвикателство:

— Така ли? Чудя се, откъде ли й е хрумнало това?

— Престани да се будалкаш, Куоръл. Много добре, знаеш откъде й е хрумнало. Всичко ни е известно. Ти си бил във „Винсънт Колидж“.

— Много хора са минали през „Винсънт Колидж“.

— Да, но само някои от тях са били изследвани в катедрата за паранормални проучвания — войнствено продължи Ярууд.

— И какво от това? Чух, че и ти си бил изследван там, но не са ти открили никаква дарба, така ли е? Какво те кара да мислиш, че са открили нещо в мен?

— О, всички знаеха, че в теб има нещо.

Престън вдигна очилата си и отпи голяма глътка мартини.

— Знам всичко за онези проклети лаборанти и за тъпите им изследователски методи. Те откриха нещо в теб и трябваше да го запазят в тайна, за да не попадне най-добрата им опитна мишка в нечии чужди ръце. Но слуховете плъзнаха. Всички музеи и частни колекционери, които искаха да проверят какво притежават, повярваха, че си истински психометрик. По същия начин повярва и Елиза.

— Но ти знаеш истината, нали, Ярууд.

— Защо си играеш тези шибани игрички е мен, Куоръл. Знам всичко за теб. Знам колко си истински — толкова, че в проклетата лаборатория се опита да убиеш човек. А може би ти си се опитал да убиеш и Елиза, а? — изкрещя Престън и скочи.

— Защо пък ще искам да я убивам? — спокойно попита Джонас, но очите му блеснаха диво.

— Откъде да знам? Може да не ти харесва това, че тя знае прекалено много за твоя талант, а ти искаш да го запазиш в тайна, за да примамваш хора като Дъг. Знам, че Елиза едва не се уби от ония скали, и не вярвам, че го е направила нарочно. А единственият, който има доказан опит за убийство сред присъстващите тук, си ти, мръсно копеле! — изкрещя отново Престън и излетя от стаята.

Слейд Спенсър изгледа сцената с празен поглед и не отрони нито дума. Джонас се зае да успокоява нервите си, като се заигра с дръжката на ножа.

Верити добре знаеше, че не би могла да направи нищо, но въпреки всичко, скочи в защита на Джонас.

— Как смее да те обижда?!

— Верити, седни и се успокой.

— Няма да седна. Този човек изрече ужасно обвинение. Трябва да го поставя на мястото му!

Тя понечи да тръгне към изхода, но още преди да се измъкне покрай Джонас, той я хвана за китката и я придърпа обратно на стола.

— Казах ти, да си седиш на мястото!

Лицето му излъчваше твърда, безкомпромисна решителност.

— Но, Джонас, не можем да го оставим да си мисли…

— Кой, по дяволите, знае какво си мисли той? Всичко, което знаем, е това, което представя. Седни!

— Прав си — най-накрая се обади Слейд с набъбнал от алкохола език. — Ние чухме само това, което той каза. А то вярно ли е? Наистина ли си убил някого в лабораторията?

— Не, никого не е убил — разпали се Верити на нова сметка. — Ярууд излъга!

— Верити, стига! — намеси се Джонас.

Слейд се почеса по носа и се зае с церемонията около паленето на лулата. След секунди стаята се изпълни с тежък дим.

— Предполагам, Престън не искаше да каже, че наистина си убил някого. Сигурно във „Винсънт Колидж“ е станало нещо интересно.

— Спенсър, това не те засяга.

— Хей, човече, имам право да знам, дали живея под един покрив с някакъв убиец.

В този момент на вратата се появи Меги Фрамптън, бършейки смръщено ръце в престилката си.

— Какви са тия приказки за убийство?

— Той не е убиец! — изкрещя Верити.

Джонас стана и хвана ръката й.

— Хайде, скъпа, излизаме.

Верити се заинати.

— Но, Джонас, искам да им обясним, че не си убиец!

Той я стрелна свирепо с очи и я помъкна към изхода.

— Остави ги, Верити!

— Ти си прекалено горд, за да даваш обяснения, но аз няма да се предам.

— Няма нищо да обясняваме.

Джонас успя да я изтика през вратата и я поведе по коридора към каменните стъпала.

— Ярууд е прав.

— За това, което е станало във „Винсънт Колидж“ ли? Джонас, имало е смекчаващи вината обстоятелства!

Верити изглеждаше потресена от несправедливостта.

— Сигурен съм, че всеки, който забие кинжал в гърба на някого, ще намери смекчаващи вината обстоятелства. Ако Ярууд се е опитал да убие Елиза, можеш да се обзаложиш, че в момента се самоуспокоява, че е имал причина за това.

— Джонас, ти не си убил лаборанта!

— Но се опитах.

— Било е нещастен случай! — разбесня се Верити. — Лаборантите са си играли с природни сили, които не разбират, и някой пострадва.

Джонас се втренчи в нея.

— Верити, дори и да докажеш, че е било точно така, не можеш да забравиш какво стана у Кейтлин Евинджър само преди няколко месеца. Ярууд даже не подозира колко точно се е прицелил, когато ме е избрал за евентуален убиец на Елиза.

— Това, което стана у Кейтлин, си беше чиста самозащита — заяви Верити е блестящи от раздразнение очи. — Ти беше нападнат от професионален убиец!

Нейната ярост стана причина, върху устните на Джонас да разцъфне широка усмивка.

— Ти наистина ме обичаш, нали?

— Не виждам какво общо има това с темата на нашия разговор.

— Няма значение.

Докато стигнат до спалнята, Верити се укроти донякъде и мисълта й се върна към казаното от Ярууд.

— Знаеш ли, Джонас, ако Престън счита, че ти си блъснал Елиза, това означава, че самият той е невинен.

— Наистина изглеждаш разстроена. Не ставай глупава. Обикновено веднага след убийството извършителят му се старае да хвърли подозрението върху някой друг. Ярууд се възползва от информацията, която има за мен и ме обвини пред свидетели.

— Свидетели? О, имаш пред вид Спенсър и Меги?

— Да, а когато Уоруик и Крамп се върнат утре сутринта, той несъмнено ще се погрижи и те да научат за моята незавидна репутация.

— Не говори така — смъмри го Верити.

Джонас сви рамене.

— Надявам се, Елиза да дойде в съзнание и да си спомни какво е станало. Това ще разреши проблема, но ние трябва да сме подготвени за евентуално прекъсване на работата. Дъг ще бъде изцяло погълнат от злополуката на сестра си, така че няма да го обвиня в неизпълнение на договора, ако реши да изостави огледа на замъка.

— Ще можеш ли да напишеш доклада при тези обстоятелства?

— Не се тревожи. Докладът изобщо не ме притеснява. Можех да го напиша още след първия ден.

Джонас посегна към якето и фенерчето.

— И тъй като тази вечер може да е последната ни тук, трябва да надникнем в ковчежето със съкровището.

Верити възропта.

— Трябваше да се досетя веднага! Мисля, че ти се вманиачи с това съкровище. Не знам, дали това ще ти се отрази добре, но като имам предвид какво е станало с Дъгби, предполагам, че иманярството не е много здравословно. — Тя се замисли за момент. — Не е ли странно?

— Кое? Облечи си якето. Тунелът е студен, а ти трябва да пазиш бебето.

— Странно е, че двамата, които са пострадали, имат пряка връзка със замъка. Дъгби е бил убит, а Елиза едва не умря.

— Права си, това е необичайно. Готова ли си?

Джонас отмести гоблена и посегна към механизма за задвижване. Вратата се отвори и Верити го последва неохотно.

— Каква е програмата за тази вечер?

— Ще огледаме стаята с мъжа и писалището. Прерових целия замък, но не открих подобно помещение.

— Значи мислиш, че тя е скрита някъде в прохода?

Верити потръпна от студеното течение, което ги облъхна от тунела.

— Да, мисля, че е възможно. Тази вечер ще открием. Вземи парчето от счупения меч, в случай че видението ни дотрябва отново.

— Предупреждавам те, че това не ми харесва. Нещо ми подсказва, че грешим, Джонас — отвърна тя, но все пак се подчини.

— Най-вероятно, единствената грешка, която правя е, че те вземам с мен.

— Нямаше да те пусна сам за нищо на света!

— Тогава изпълнявай заповедите ми. Върви зад мен и не пипай нищо.

— Така се води дете в супермаркет — промърмори недоволно Верити. — „Не пипай нищо“, пфу!

— Когато Куоръл младши се появи на бял свят, ще трябва да се погрижим и за тези неща, нали? Вече си представям — ти, аз и детето — и вършим разни работи заедно.

— Ами ако е момиче? — весело подхвърли тя.

— Нямам претенции — великодушно махна с ръка Джонас. — Добре ли си? Тази вечер като че ли е най-студено.

— Защото навън захладня. Вероятно се задава нова буря. Надявам се Дъг и Оливър да се приберат преди нея. Джонас, не можеш да си представиш как ще ми олекне, като си тръгнем оттук. Ако зависеше от мен, бих прекратила по-нататъшните ти опити в консултантската кариера. Доста ще се замисля, преди да подпиша договор за друго такова приключение.

— Точно така, шефе.

Тръгнаха по старите следи, които вече се преплитаха с тези, които те двамата бяха оставили от предишния си поход до залата за изтезания. Джонас опипваше пътя с лъча на фенерчето.

— Ще ми се да поспрем в онази специална стая — подметна той. — Искам да си припомня на място твоята сцена на прелъстяване.

— По дяволите, Джонас! Млъкни — отвърна Верити, сконфузена от спомена за своята сексуална агресивност.

— Защо не? — подразни я Джонас. — Обзалагам се, че смяташ поведението си скандално за една бременна дама. И то благочестива бременна дама.

Верити предпочете да си премълчи. Нямаше какво толкова да каже на човек, който ликуваше, дори само при мисълта за такива неща.

Каменният коридор зави към подземията на замъка. Верити изгуби представа за посоките, за крилата и за дълбочината, на която се намираха. Сви се в якето си, благодарейки мислено на Джонас, че я беше принудил да го облече. Гласът му я извади от тихия унес.

— Е, сега загазихме!

Верити се приближи и надзърна припряно — проходът свършваше с каменна стена.

— Ама че неприятност! — Може би нещата са объркани при реконструирането на имението — предположи Джонас и насочи фенерчето към пода. — А, ето го. Стъпките се губят под стената. И тук има врата. Само трябва да намерим механизма. Мисля, че ще е фасулска работа.

Но се излъга. Оказа се, че устройството не беше съвсем като другите — беше вградено в пода вместо в стената и му бе необходим половин час, докато го открие.

— Успяхме! — извика най-накрая, когато се разнесе зловещо скърцане.

Верити затаи дъх. Между камъните бавно се появи процеп, от който нахлу на талази влажен, застоял въздух. Джонас отстъпи назад и дръпна Верити.

— Джонас, какво ще търсим този път? Купчина флорентински монети или сандък със скъпоценности? — прошепна тя. — Ще можем да изпратим детето ни в Харвардския университет.

— Заявявам, че детето ми няма да стъпи там — изръмжа Джонас. — Ще се притесняваме за това, когато намерим съкровището. А сега готова ли си?

Верити го последва. Внезапно я обхвана усещането за нещо познато.

— Джонас, това е стаята, която видях по време на сеанса. Някъде тук трябва да има черно ковчеже.

— Господи, ти си права!

В ъгъла на помещението наистина се виждаше масивно каменно ковчеже. Джонас тръгна предпазливо натам.

— Предполагам, че няма нищо опасно. Стъпките отиват до него и се връщат обратно — забеляза Верити. — Нещо не ми харесва, обаче. Да, прилича на мъртвешки ковчег.

Тя усети затопляне в обеците.

— Това е сандъкът от нашето видение в тунела, нали? Онзи, зад мъжа на писалището.

Джонас се пресегна и го опипа от всички страни.

— Отключен е. Ще го отворя.

— Джонас, внимавай! — извика нервно Верити. — Не го докосвай. Забрави за Харвард. Има толкова други държавни университети. Нека да излизаме.

Но беше късно. Той вече вдигаше капака. Въпреки че умираше от страх, Верити се приближи, за да надникне вътре. Откри с разочарование, че ковчежето е празно.

— По дяволите, сигурно убиецът на Дъгби е задигнал всичко.

— Вероятно. Но самото ковчеже също струва цяло състояние. Жалко, че принадлежи на Дъг и Елиза. А ние ще получим само един хонорар за него.

Лицето на Джонас бе изопнатото.

— Дай ми дръжката на меча.

Верити стисна здраво парчето метал.

— Защо? — запита подозрително.

— Искам да хвърля още един поглед на видението и да разбера, дали мъжът седи в същата стая.

— Сигурна съм, че е същата, но не знам, дали трябва да се връщаме към това видение. В него има нещо много странно…

Той не я изчака да се доизкаже и нетърпеливо взе дръжката на меча от ръката й.

„Това е резултатът от многобройните ми съвети“ — помисли си Верити в момента, когато стените на мрачната килия се извиха край тях. Тя затаи дъх в очакване на видението. Когато го съзря, усети познатото затопляне в обеците си. Понечи да ги свали, без да окъсва очи от мъжа. Който и да беше той, видът му излъчваше някаква жестокост — това се забелязваше, както в аристократичните черти на лицето му, така и в злонамерения му гневен поглед.

Малкият зелен кристал на писалището сякаш пулсираше под светлината на фенерчето. „Това е невъзможно“ — напомни си Верити. Образите в психическия коридор никога не отразяваха външни светлини. Те съществуваха независимо във времето и пространството.

Тя извика от болка. Обеците бяха опарили пръстите й. И изведнъж й просветна.

— Джонас… — прошепна развълнувано. — Кристалът на писалището! Той е все още в замъка. Наблизо е. Сигурна съм!