Джейн Ан Кренц
Дар от огън (13)

Глава 13

Обядът протичаше в напрегнато мълчание. Меги Фрамптън поднесе вегетарианската лазаня и оризената супа, която бе приготвила под вещото ръководство на Верити. Този път не си направи труда да подметне обичайните забележки, относно липсата на животински протеини в храната. „Изглежда разстроена“ — помисли си Верити.

Елиза също не беше много разговорлива. Никой не сметна това за голяма обществена загуба, но Верити не пропусна да забележи, че тя полага специални усилия, да не обръща внимание нито на Ярууд, нито на Джонас, нито на нея. Обмени само няколко думи с Оливър за неговите кристали и с Меги за нейните задължения. Сладникавият чар на Нейно Сиятелство беше помръкнал. Слейд Спенсър довършваше мрачната атмосфера с обичайното си нервно държание.

В другия край на масата Дъг Уоруик и Джонас очевидно не забелязваха неловкото мълчание на останалите и разговаряха оживено за огледа на замъка и за доклада.

— Трудно може да се каже, че замъкът е блестящ пример за Ренесансова изчистеност на линиите — подчерта Джонас. — Затова ще трябва да наблегнем на историческо то му значение. Във всички случаи докладът ще звучи убедително, защото нямаш опоненти. Ако бяхме в Италия, щяхме да се поизпотим, докато убедим някого, че това е истински бисер от миналото, но в Северна Америка замъците от средновековието са рядкост. Надявам се, че ще мога да измисля нещо, което да впечатли купувачите.

— Добре — отвърна с облекчение Уоруик. — Искам да приключа тази сделка успешно и това е всичко.

Спенсър изкриви презрително устни.

— Този доклад е страхотна работа за един специалист по история, а, Джонас? Все едно, че получаваш тлъст хонорар, за да направиш сочна реклама на голямо имение. Не е същото, като да си изкараш академичната стипендия с честен и благороден труд.

Верити свъси вежди и инстинктивно отвори уста, да се намеси в защита на Джонас. Но той я изпревари и отговори с учудващо спокойствие:

— Спенсър, в днешно време с честно спечелената стипендия не мога да си купя и една бира. Между другото, що се отнася до стипендиите, никога не съм бил достатъчно благороден. А ти какво ще кажеш?

— Аз ли?

Слейд сви рамене и вдигна чашката с кафе, която изтрака предателски в чинийката. Пръстите му трепереха.

— Съгласен съм с теб. Майната му на честния и благороден труд. С него и боклук не можеш да си купиш.

— Вярно — отбеляза Джонас, като кимна към вонящата му лула, — но не всички предпочитат боклуци.

Верити го стрелна със смразяващ поглед. Слейд почервеня, а останалите на масата изведнъж се заеха усърдно с храната. Коментарът на Джонас беше прекалено явен намек за проблемите, които Спенсър имаше с наркотиците.

— Да не мислиш, че като имаш звание, можеш да си правиш глупави забележки като тази — отвържа Слейд.

— Смятам, че бих направил същата забележка и без никакво научно звание.

Дъг Уоруик се намеси, за да спаси последните останки от добрия тон.

— Както казах, този доклад трябва да е готов за купувачите, колкото е възможно по-скоро. Когато разберат, че замъкът е автентичен, предполагам, че ще сключат сделката.

Точно в този момент Меги Фрамптън се появи от кухнята и въздъхна тежко:

— Мисля, че Дъгби нямаше да е съгласен, мястото да се превърне в свърталище на купувачи на имения — промърмори тя. — Той казваше, че този замък може да бъде оценен само от един истински учен. А купувачите не са учени.

Уоруик й се усмихна успокоително.

— Меги, знам как се чувстваш, но съгласи се, че само търговците могат да си позволят поддръжката на такова имение.

— Ние с Дъгби също можехме.

— Но нямаше да продължите дълго. Когато го наследих, имението имаше неизплатени данъци за една година, а това беше само началото. Не, единственото разрешение е да се продаде.

Намеси се Елиза:

— Честно казано, Меги, от думите ти човек би си помислил, че това е родният ти дом. Не мога да си представя, че някой се чувства толкова привързан към тази стара купчина камъни.

Меги я изгледа кръвнишки.

— Не можеш да си представиш, защото никога не си била привързана към нещо или към някого за повече от няколко нощи.

За втори път върху масата се стовари тежко мълчание.

Ярууд побесня, а Елиза почервеня от гняв. Дъг усети, че отново трябва да вземе думата.

— Меги, стига толкова! — сгълча я той. — Донеси десерта.

След оттеглянето на Меги, Елиза се нахвърли върху брат си:

— Прекалено си мил с нея! Досега трябваше да си я изхвърлил. Тя не е от тия хора, които оценяват любезността и вниманието.

— Елиза, не можех да постъпя по друг начин. Някой трябваше да се грижи за това място, а никой друг не изяви желание за това.

— С нетърпение очаквам момента, когато ще продадем замъка и ще изхвърлим тази досадница.

Верити вдигна вежди към Джонас в безмълвен, но изразителен коментар. Той й отвърна прикрито със съучастническа усмивка. И двамата знаеха, че Нейно Сиятелство беше понесла тежко отказа му да се „съчетае“ с нея, и това бе започнало да се отразява на ведрото й, сияйно поведение.

Самата Елиза също осъзна, че имиджът й се разпада и рязко стана.

— Бихте ли ме извинили, имам нужда от свеж въздух и мисля да се поразходя малко.

— Ще дойда с теб — предложи мрачно Ярууд.

— По-добре недей — възпря го Елиза.

— Искам да поговорим.

— Да не сте полудели? — намеси се Дъг. — Навън започва давали и става студено.

Елиза излезе, без да му обърне внимание. Ярууд я последва като послушно кученце. Никой не съжали за тяхното оттегляне. Точно обратното — атмосферата даже се оживи.

Верити се обърна към Дъг Уоруик:

— Забравих да ти кажа, че тази сутрин забелязах малка лодка в един от заливите.

— Вероятно е на някой рибар или турист — предположи той, без да се заинтригува от този факт. — Наоколо има стотици острови и доста хора се мотаят между тях, за да ги изследват. Чичо Дъг нямаше нищо против такива посещения, стига те да не го притесняват.

Верити кимна и потърси Джонас с поглед.

— Следобед ще работиш ли?

— Да, нали за това ми плащат? — усмихна се той. — А и Спенсър е прав — майната му на честния, благороден труд. Тук съм, за да печеля пари. Още няколко дена и всичко ще приключи.

Слейд го изгледа някак особено и стана.

— Трябва да пийна нещо — промърмори под носа си и излезе.

Дъг предложи на Джонас да го придружи.

— Искам да видя как вървят работите.

Оливър изчака всички да напуснат помещението и се обърна към Верити.

— Каза ли му — попита я тихо.

— Да — усмихна се доволно тя.

— Как го прие?

— Не беше толкова притеснен, колкото си представях.

— Сигурен съм, че е щастлив, защото за него това е още една нишка от връзката, която ви държи заедно. Той иска да е сигурен, че си само негова.

— Имам чувството, че познаваш Джонас доста добре.

Куоръл сви рамене и извади големия жълт кристал, който постоянно носеше в джоба си.

— Глезенът ти е добре.

— Кристалът ли го показва?

Той се усмихна загадъчно.

— Не, познах по това, че не носиш бастуна.

Верити прихна.

— Блестяща дедукция. Оливър, мисля, че се оправих от твоите билки или от кристала, и съм ти много благодарна.

Оливър се смръщи.

— Няма защо.

— Какво ще правиш с кристала сега?

Той вдигна очи. Все още беше напрегнат.

— Не съм сигурен — бавно отвърна. — Напоследък доста мислих и, ако нямаш нищо против, искам да направя един опит.

Постави кристала в центъра на масата така, че Верити можеше да го достигне, ако се протегне.

— Разбира се, съгласна съм да ме използваш за опитно зайче — отвърна весело тя. — Какво ще правим?

— Ще излекуваме главоболието на Меги Фрамптън.

— Не знаех, че тя има такива оплаквания.

— Аз пък знам. Каза ми преди обяда.

— Стори ми се малко бледа, но това беше всичко. Тя съгласна ли е да бъде обект на експеримент с кристал?

В този момент обектът влезе, за да прибере останалите чинии.

— Какъв е този експеримент? — заинтересува се Меги.

— Оливър казва, че те боли глава. Искаш ли да те излекуваме с кристала?

— Пълна глупост — заяви направо Меги, но все пак седна до Оливър. — Дъгби никога нямаше да одобри тези лудости.

— Това няма да ти навреди.

— Надявам се. — Меги избърса чело. — А и без това аспиринът не ми помогна много, така че нека да пробваме. Какво да правя аз?

Оливър й подаде кристала.

— Само го дръж. Затвори очи и се опитай да се отпуснеш и да не мислиш за нищо.

— За нищо? — скептично попита Меги, но замижа.

Оливър извика Верити с жест и тя се приближи безмълвно към масата.

— Ще сложа моята ръка върху кристала — спокойно започна той, — а ти сложи твоята отгоре.

— Добре.

Верити изчака той да покрие благородния камък и леко отпусна пръстите си върху неговите.

— Верити, прави каквото усещаш, че ще е добре за Меги — посъветва я Оливър.

Тя затвори очи и се намръщи от усилие да се концентрира. Усети затопляне в обеците си. Нещо не беше наред. Нямаше думи да го опише, но усети, че може да го оправи.

— Тук — каза тя, насочвайки пръстите на Оливър. — Насам. Да, точно така. Точно тук…

— Усетих го. Така е по-добре, нали? Благодаря, Верити. Можеш да отместиш ръката си.

Верити отвори очи и отстъпи назад. Започна да наблюдава като хипнотизирана, как Оливър се навежда над кристала и говори на Меги с тих, напевен глас.

След известно време той най-после спря и взе камъка от ръцете й.

— Меги, можеш да отвориш очи.

Тя го послуша, примигвайки подозрително.

— М-м… — Завъртя глава надясно, а после наляво и обяви: — Сега е по-добре. Заклевам се. Много по-добре. Сигурно е от кристала.

— Или най-после аспиринът подейства — сухо предположи Оливър. — Никога не ще разберем.

— Е, както и да е, важното е, че аз съм доволна — изправи се Меги. — И се надявам да е за по-дълго.

Тя кимна към двамата и напусна стаята.

Настъпи мълчание. Оливър се вторачи замислено във Верити. Тя се накани да му зададе няколко въпроса, но някакво движение откъм вратата привлече вниманието й.

Там стоеше Джонас и ги наблюдаваше. Очите му не издаваха нищо. В златистия му поглед нямаше и следа от ленивото мъжко задоволство, което бе тляло там по време на обяда.

— Исках да те попитам какво е станало с бележника ми. Не мога да го намеря.

— Мисля, че го остави в дневната.

Верити се усмихна, за да прикрие учудването си от неговата лъжа. Той прекрасно знаеше къде е бележникът му.

Джонас изчезна така ненадейно, както се бе и появил.

— Този човек може да извърши убийство, ако открие, че те губи — отрони Оливър.

Думите му стреснаха Верити.

— Може да ме убие? — прошепна ужасено тя.

— Не — поклати глава Оливър, — не теб, а всеки мъж, който се осмели да те отнеме от него. Мисля, че Джонас няма да се спре пред насилието, защото е видял повече насилие от всеки друг. И най-вероятно е участвал в него. Но каквато и да е причината, тя е свързана с природата му и ти трябва да си подготвена да я приемеш.

Верити се вгледа замислено в покривката на масата. „Явно Джонас е преживял насилия за няколко живота и вече има афинитет към тях. Дали този афинитет няма да се предаде и на потомството му?…“

 

 

След оттеглянето на Верити, Оливър също размишлява дълго. Беше излязъл прав в преценките си за нея. Тя му бе помогнала да открие отговорите на много въпроси, които го бяха измъчвали напоследък. А Верити би могла да го научи и на още неща, които той копнееше да узнае. Подсмихна се, като си спомни, че Елиза едва го бе убедила да прекара тази седмица в замъка. Бе дошъл от чисто любопитство — беше дочул за способностите на Джонас и му се бе приискало да узнае истината.

Обаче не Джонас, а Верити бе приковала вниманието му. За негово учудване, тя изобщо не подозираше, че притежава по-особена енергия. Обясни си го със силната й зависимост от Джонас и с това, че на нея и през ум не й минаваше да установи психически контакт с някой друг. Дълбоко в себе си Верити беше чиста и добродетелна като дете.

Оливър не разбираше естеството на тяхната връзка, но усещаше, че тя е много силна и се боеше от нея. Знаеше, че е по-добре да разбере всичко за Верити, докато тя е тук, защото Куоръл никога нямаше да позволи на друг мъж да се доближи до нея, за да установи психически контакт.

Определено Куоръл нямаше да допусне сближаването й с мъж, който предлага такава връзка. За него духовното прелъстяване беше по-опасно от физическото.

Джонас Куоръл се бе оказал интелигентен човек, но имаше прекалено развито чувство за собственост спрямо Верити.

Мислейки си за това, Крамп откри, че в известен смисъл той също беше доста алчен към тази жена. Искаше да извлече всичко възможно от нея, но се страхуваше да не престъпи границата и Джонас да се почувства длъжен да го премаже от бой.

 

 

Един час по-късно Верити забеляза, как Престън Ярууд се втурна като хала в замъка. Беше сама в салона. Седеше свита в голямо кресло с книга в скута, но не четеше. Мислеше си за името на бебето. Току-що беше установила, че тази тема има отрезвителен ефект върху съзнанието й. По някакъв странен начин тя я връщаше към реалността и именуваше нещо, което до този момент не беше съществувало за нея.

Беше бременна и бащата на бебето искаше да се ожени за нея. При това — тя обичаше бащата, а той се кълнеше в същото и за себе си. Значи скоро трябваше да бъде взето някакво решение. Нещата не можеха да се протакат до безкрайност.

„Щеше да е по-хубаво, ако Джонас беше помислил за брак, преди да научи за детето. Но може би Лаура беше права като каза, че не съм направила достатъчно, за да вкарам идеята за женитба в главата му. Очевидно мъжкият ум трябва да бъде внимателно подготвян за определени теми, преди да бъде насочен в правия път…“

Принуди се да си признае, че и на нея мисълта за брак не й бе минавала често през ума. Емерсън Еймс я беше научил на доста неща, докато обикаляха света, но никога не й беше казвал, че й трябва съпруг. Тя беше решила да живее като самотна кариеристка, но Джонас бе провалил намерението й.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, Джонас не беше единственият виновник за късното повдигане на брачния въпрос. Тя също не се бе замисляла за това, преди да забременее.

В момента, в който стигна до тази печална истина, Верити дочу нечии тежки стъпки по каменните стъпала. Вдигна поглед и видя, Престън Ярууд да се качва по тях, загърнат плътно в палтото си. После надзърна през прозореца и установи, че навън падаше лека мъгла. Реши, че Нейно Сиятелство навярно бе останала да общува насаме с природата.

Изведнъж се запита, дали Ярууд е разбрал за „случката“ в залата за изтезания. Представи си реакцията на Джонас, ако той се окажеше на мястото на Ярууд. Беше й трудно да допусне, че би могла да се остави в ръцете на някой друг, но въпросът не беше в това. А във факта, че Джонас бе агресивен и ревнив. Ако се омъжеше за него, щеше да се наложи да се примири с неговите недостатъци. Поразмисли върху това още няколко минути и отново се върна към загадката в собственото си тяло и към тайните си планове за бъдещето.

Изведнъж усети затопляне в обеците си. Опипа ги несъзнателно, за да настрои усещането, и се удиви от начина, по който червеният кристал поглъщаше и излъчваше нейната топлина. Сети се, че Крамп беше споменал за тази способност на кристалите.

Замисли се за Елиза и хвърли поглед към сгъстяващата се мъгла, която преминаваше в ситен дъжд. Опита се да се върне към книгата, но откри, че не може да се съсредоточи върху заплетения сюжет. Някакво напрежение я накара да стане и да погледне към обраслата градина. Обзе я непреодолимо желание да излезе, но се отдръпна ядосана от себе си. Това беше смешно. Последното нещо, което й се правеше сега, бе да излиза в този студен, следобеден дъжд. А и вече беше направила сутрешната си разходка.

Въпреки това желаеше неудържимо да се разтъпче навън. Трябваше да излезе. Беше свикнала да работи упорито по цял ден и може би се нуждаеше от тази почивка.

„Явно и аз имам толкова разум, колкото и Елиза“ — мислеше си, докато изкачваше стълбите, за да си вземе палтото. Този дъжд я притегляше с някаква първична, властна сила.

Няколко минути по-късно излезе, сгушена под качулката си, чудейки се, дали това глупаво поведение е поредната особена черта на бъдещите майки. Запъти се направо към скалите. Студеният вятър и суровият пейзаж нямаха нищо общо с Хаваите.

„Ако имах поне малко мозък, щях да си седя пред огъня“ — мина й през ума.

Пристигна при скалата, издигаща се над залива, и се огледа. Лодката си беше на мястото, но сега до нея имаше и още нещо — проснато женско тяло в бели дрехи. Нямаше начин да се сбъркат тези бели вълнени панталони…

Елиза Уоруик лежеше неподвижно на брега и прииждащите вълни я обливаха ритмично. Макар и потресена от гледката, Верити успя да прецени, че ако се върнеше в замъка за помощ, щеше да загуби ценно време. Реши да се спусне долу и да извади Елиза от ледената вода. Ако беше жива, имаше опасност да умре от хипотермия — студените води можеха да охладят тялото й само за трийсетина минути.

Слизането се оказа по-лесно, отколкото си го беше представяла. Откри, че адреналинът върши чудесна работа, когато се спускаше с плъзгане и прескачане до брега. Приземи се между разпръснати камъни и борови иглички и се втурна към мястото, където лежеше Елиза. Приклекна до нея, за да опипа пулса й.

Нейно Сиятелство беше жива. Почувствала допира на пръстите на Верити, тя изохка и клепките й трепнаха.

— Сарананта? — прошепна дрезгаво.

— Не е Сарананта. Аз съм, Верити. Всичко е наред, Елиза. Ще те отведа вкъщи. Можеш ли се надигнеш?

Верити не знаеше колко време Елиза беше лежала във водата и затова трябваше да побърза.

— Вие ми се свят — изфъфли Елиза. — Сарананта, помогни ми…

Направи опит да седне, но припадна в ръцете на Верити и очите й се затвориха отново.

Верити разбра, че се налагаше да се оправя сама. Съблече прогизналата й шуба и я наметна с топлото си палто. После я хвана под мишниците й я издърпа от водата. През цялото време трепереше под дъжда, който шибаше раменете й…

Носенето се оказа доста трудно, защото Елиза бе тежичка, но как да е, успя да я измъкне на скалистия бряг. Огледа се безпомощно, търсейки собственика на лодката, но тъй като не го откри, отиде до нея. Вътре нямаше нищо, с изключение на една смачкана хартийка, захвърлена в ъгъла, едно дървено гребло и една въдица.

В рубката откри сандък за продукти. Отвори го и намери парче мушама, което можеше да предпази донякъде Елиза. Измъкна го и го разпъна върху проснатото й тяло, което в момента имаше само далечна прилика с Нейно Сиятелство.

Осъзна, че Елиза ще умре, ако не доведе бързо помощ, и се втурна към замъка, без да обърне внимание на лекото прещракване в глезена си.

 

 

Джонас стоеше пред един тесен прозорец на първия етаж на замъка, когато забеляза Верити да се втурва вътре. Първото нещо, което му дойде на ум беше, че тя е с навехнат крак и може да падне. Веднага след това видя прогизналия й пуловер и реши, че трябва да я смъмри, задето излиза без палто. Очевидно още нямаше представа от предродилно поведение.

Отдръпвайки се от прозореца, си помисли, че бременността ще промени естеството на тяхната връзка. Самият той вече бе станал твърде нравоучителен. Разбира се, това беше само за нейно добро. Стигна до голямата зала точно в момента, когато Верити нахлу през парадната врата.

— Какво, по дяволите, правиш навън без палто? И изобщо каква работа имаш под дъжда! Къде ти е разумът, момиче? Вече не отговаряш само за себе си!

Джонас стоеше смръщен, със скръстени ръце и разкрачени крака. Като го видя, Верити въздъхна облекчено.

— Джонас! Слава Богу? Елиза… Паднала е. Лежи в безсъзнание в залива с лодката…

За части от секундата той прецени ситуацията.

— Повикай Дъг и останалите!

 

 

Измъкнаха Елиза покрай скалата без много усилия. Внесоха я в замъка и Дъг я сложи пред камината. Оливър и Верити се наведоха загрижени над нея и започнаха да събличат прогизналите й дрехи. Оливър поръча да донесат одеяла и топла вода. Един след друг всички се появиха в салона.

Джонас стоеше отстрани и наблюдаваше, как червената коса на Верити докосва тъмната глава на Оливър. Усети същото безпокойство, което беше изпитал, виждайки ги, да си играят с кристала. Участието на Верити в такива неща бе започнало да го тревожи. Не харесваше начина, по който Крамп я въвличаше в шантавите си експерименти, и още по-малко начина, по който тя откликваше на тях.

Последен в салона влезе Престън Ярууд. Джонас го проследи внимателно, за да види изражението му при вида на проснатата в безсъзнание жена.

— Елиза! Какво, по дяволите, стана?! — Той се втурна към нея в истинска паника. — Добре ли е? Какво има, дявол да го вземе?!

— Явно е паднала — отвърна Крамп, докато я увиваше с одеялото. — Вероятно почвата на скалата е била изровена от дъжда. Жива е, но още не е дошла на себе си.

— Но тя беше добре, когато се разделихме… — безпомощно промълви Ярууд и млъкна.

Всички се втренчиха в него.

— Като се постопли, ще я заведа в града. На другия остров има малка болница — рече Дъг.

Оливър кимна.

— Вероятно е получила леко сътресение, но няма контузии. Не мисля, че е престояла във водата твърде дълго. Ще те придружа в лодката.

— Благодаря — отвърна Дъг и погледна към Верити. — Благодаря и на теб, Верити. Ако не я беше намерила…

— Тукашните води са доста студени — отбеляза мрачно Меги Фрамптън.

Беше се появила преди няколко минути и бе застанала до вратата.

— Човек може да умре от простуда. На това му казват хипотермия…

— Знаем, Меги — прекъсна я Слейд Спенсър и се включи в спасителната акция, поглъщайки поредната таблетка.

Джонас изпрати до яхтата Дъг, Оливър и увитата в одеяла Елиза.

— Ще се върнем утре сутринта — каза Дъг, поемайки въжетата. Той замълча за момент. — Знаеш ли, че напоследък Елиза и Ярууд са се карали доста често. Тази сутрин Ярууд излезе на разходка с нея бесен, а се върна сам.

Джонас го погледна с разбиране. На негово място и той би търсил виновника, ако нещо се бе случило с Верити.

— Не бих се хващал много за тази версия, Дъг. Има голяма вероятност Елиза да се е подхлъзнала и да е паднала сама.

Дъг изкриви устни.

— Знам. Предполагам, че съм малко нервен. Елиза не е цвете за мирисане, но все пак ми е сестра.

Джонас реши да остави анализа на събитията за по-късно. Елиза наистина беше невъзможна, но той й бе длъж ник. В края на краищата, ако тя не го беше въвлякла в историята с прелъстяването, той щеше да изпусне една от най-великите еротични сцени за всички времена. Щеше да помни до края на живота си белезниците, кадифените камшици и най-вече начина, по който бяха използвани те. Никога не би забравил хищната страст, с която Верити бе заявила правото си над него. Още веднъж си каза, че е длъжник на Нейно Досадно Сиятелство.

Тези мисли се въртяха из главата му, докато яхтата се стопи в мъглата.

По пътя към грозния замък, обаче, мислите му се прехвърлиха към Престън Ярууд. Кейтлин беше открила, че при определени обстоятелства този човек можеше да бъде много опасен.

Припомни си последните случаи, когато бе изпитал ревност. Това чувство беше наистина велика сила. От своите пътувания в тунела на времето, когато се беше заразявал с гнева на някой онеправдан, беше разбрал, че насилието е най-свойствено за ревнивите мъже. Беше размахвал рапири на рогоносци, които отмъщаваха за изгубена чест, беше изпитвал разтърсваща ярост, която подтикваше човек към убийство.

Допусна, че сутринта Ярууд беше почувствал именно такава ярост.

Отърси се от мислите си и влезе в салона. В този момент Верити се спусна по стълбите. Беше изсушила косата си и си бе сменила дрехите.

— Как потеглиха? — попита загрижено тя.

— Нормално.

На Джонас изведнъж му хрумна нещо.

— Облечи се. Искам да се разходим.

— Сега ли? — намръщи се Верити.

Той кимна.

— Да. Дъждът спря.

Верити се поколеба. На езика й напираха няколко въпроса, но се въздържа да ги зададе и се запъти към спалнята. Не след дълго се върна с якето.

— Къде отиваме?

— При скалата.

Когато излязоха, тя го погледна изпитателно.

— Подозираш нещо, нали?

— Искам да видя дали там има нещо.

— Имаш предвид, дали ще се появят някакви вибрации от насилието? Свързваш го с караниците между Елиза и Престън?

Джонас вдигна вежди.

— Същото е минало и през ума на Дъг, но аз не съм сигурен и затова искам да проверя.

— Не Мога да си представя Ярууд в тази ситуация. Той не е такъв тип.

— Всеки човек може да стане някакъв тип, като го предизвикат.

Верити го стрелна с поглед, питайки се, дали и Джонас би могъл да се превърне в такъв тип.

— Всеки човек, Верити — повтори тихо той. — Дори и добър, нежен приятел като Оливър.

— Тук не си прав — отвърна му със същата кротка упоритост Верити. — Човек като Оливър никога няма да убие, освен разбира се, при самозащита.

— Не бъди толкова сигурна.

Джонас стисна ръката и по-силно, отколкото бе необходимо, подразнен от категоричността, с която защитаваше Крамп.

Продължиха към скалата безмълвно. Когато пристигнаха, Верити надзърна нетърпеливо зад ръба й.

— Имала е късмет, че не е високо. Вероятно и храстите са омекотили удара.

Джонас проследи погледа й и подхвърли:

— Ако се е приземила не както трябва, е можела да си счупи врата. Нека да видим какво бихме могли да открием.

— Ще ти трябва нещо, което да докоснеш. Нещо, което и Елиза е докоснала, преди да падне от скалата.

— Първо трябва да открием къде е стояла.

— В тия борови иглички ще бъде доста трудно — отбеляза Верити, като се приближи към ръба.

— Така е, но ако искаме да усетим нещо, трябва да намерим точното място.

Едва бяха изминали пет-шест крачки, когато Джонас усети как въздухът около него затрептя от познатата вълна на насилие. Верити се спря и се втренчи напрегнато в лицето му.

— Тук ли? — прошепна.

— Наблизо е — потвърди той. — Но е много слабо. Ще трябва да поработя, за да доловя нещо. Готова ли си?

Верити кимна бързо и сключи ръце.

— Готова съм!

Джонас направи още една крачка към ръба и вибрации те се учестиха. Обхвана го шеметна възбуда от съзнанието, че може да контролира силата, която преди време би могла да го унищожи. Сега управляваше таланта си благодарение на Верити.

Реалността се уви около него и се протегна в безкраен тунел. Той влезе в тунела на времето, без да губи физическо усещане за заобикалящата го среда. Знаеше, че Верити изпитва същото объркващо чувство за сливане на две реалности в една. Само преди няколко месеца бе участвал в дуел от миналото, като беше използвал бойни техники, придобити в настоящето. Значи беше възможно да живее в двата свята.

— Верити?

— Тук съм.

Да, Верити наистина беше тук, винаги усещаше присъствието й. Тя му бе като котва в морето. Видя я с крайчеца на окото си — стоеше в тъмния коридор, недалеч от него. Беше вперила поглед пред себе си, където от нищото бавно изникваше неясен образ. Видението бе едва различимо. „Вероятно, защото е съвременно“ — помисли си Джонас. Талантът му се проявяваше най-силно, когато картините в тунела бяха от времето на Ренесанса, но напоследък беше установил, че дарбата му бе станала толкова мощна, че му позволяваше да различава и по-нови сцени на насилие. Това се дължеше на Верити. Тя я бе укротила и усилила.

— Джонас, ето го… — прошепна Верити. — Ти си прав, виж панделките.

Пред тях затрептя мъгляв образ на падаща жена. Беше Елиза. Лицето й беше сгърчено от ужас и тя размахваше безпомощно ръце. Зад нея не се виждаше никой, но Джонас усети, че все пак има човек. От оживялото видение изпълзяха змии от насилствена емоция. Първо се насочиха към Джонас, но после Верити ги привлече като с магнит. В сравнение със змиите от предишните видения, тези бяха бледи и твърде неясни.

— Прекалено замъглено е — промълви той. — Не мога да разбера какво става.

— Може би е било нещастен случай — предположи Верити.

— Не може.

Тя знаеше, че не е било така, но просто не искаше да приеме истината. Талантът му не улавяше нещастни случаи, като катастрофи и удавяния при буря. Психометричната му дарба се проявяваше само при насилие.

— Намесен е някой друг. Иначе нямаше да усетим нищо.

Джонас се пресегна към едно от болезнено бледите пипала, които се увъртаха около крака на Верити. Гърчещото се нещо подскочи към него като хищна, подла змия.

Лентообразните пипала се опитаха да го уловят за китката, но той рязко се отдръпна. Изпуснали жертвата си, змиите се присъединиха към гъмжилото около Верити.

— Добре ли си? — попита тя.

— Добре съм. Хайде да излизаме от тук.

В реалното време Джонас отстъпи назад, далеч от мястото, където бе стояла Елиза, преди да падне. В същия момент неясният образ в психичния коридор изчезна.

Верити потри ръце от студ.

— Наистина ли мислиш, че някой е блъснал Елиза?

Той сви рамене.

— Тук е станало нещо. Нещо, в което, освен Елиза, е намесен и някой, който е изпитал ярост и болка. Образът не беше ясен, но и двамата знаем, че той не би се появил, ако Елиза беше паднала случайно.