Джейн Ан Кренц
Дар от огън (10)

Глава 10

Верити затвори вратата и се върна обратно в стаята. Знаеше, че се обажда Кейтлин, а по напрегнатото изражение на Джонас си личеше, че е намерила нещо интересно. Погледна към написаното от Джонас и прочете името Престън Ярууд.

— Ярууд? — Джонас беше доста заинтригуван. — Преди колко време? Кой го е изследвал? Целият екип или само работната група? Добре, добре, слушам те.

Той млъкна и Верити дочу как Кейтлин продължи да изстрелва информация, но не можа да разбере точно каква. След няколко минути Джонас затвори апарата с едно кратко „благодаря“ и остави слушалката.

Верити вдигна очаквателен поглед.

— Е?

Той седна бавно на ръба на леглото.

— Единственото име, което са намерили в старите документи на катедрата, е на Ярууд. Изследвал се е в лабораторията по същото време, когато и аз съм бил там, но не сме се срещали.

— Ярууд има парапсихичен талант? Истински талант? — стресна се Верити.

Джонас поклати глава.

— Не, но е убеден, че има, и постоянно е настоявал да мине през стандартните тестове. Според Кейтлин, изследователите в лабораториите му обяснили накрая, че независимо от приноса му за катедрата, повече няма да си губят времето с него. Той обаче, заявил, че тестовете са погрешни, и че е убеден в собствения си талант.

— Доста хора, които се занимават с психология, смятат, че притежават такава дарба — замисли се Верити. — Няколко съвпадения, сънища, които могат да се тълкуват по различни начини и — хоп — тези хора стават екстрасенси.

— Според докладите, които Кейтлин е открила, Ярууд е точно в тази категория. Има добра интуиция, направил е няколко успешни предсказания и, най-важното, притежава умение да анализира нещата, да изненадва хората с необичаен резултат и да убеждава околните, че е такъв, за какъвто се представя. Но машините и учените от „Винсънт Колидж“ не се заблуждават така лесно. Ярууд притежава всички качества на мошеник, което няма нищо общо с психичния талант. Но проблемът не е в това.

— А в какво?

Джонас се вгледа съсредоточено в записките си.

— В един от докладите Кейтлин е видяла забележка, която уточнява, че при определени обстоятелства Ярууд може да бъде опасен.

— Опасен? Не вярвам. Той не е такъв човек.

— Не забравяй, че в тестовете са участвали доста психолози — припомни й той. — А аз зная какви методи използват. Винаги търсеха някакво отклонение в поведението на човека, което съпоставяха с паранормалното му развитие. Създаде се силна теория, че хора, които имат положителни резултати от тестовете за психична дарба, непременно имат отрицателни резултати от другите тестове. Сигурен съм в това, защото аз бях подвижна реклама на тази теория.

— Глупости — прекъсна го Верити. — Ти си абсолютно нормален.

Джонас се усмихна закачливо.

— Страшно харесвам навика ти да скачаш в моя защита, когато има неоспорими доказателства в полза на противното.

— Какви доказателства? — учуди се тя.

— Та аз почти убих невинен човек.

— Но не защото имаш психични отклонения — настоя Верити, — а защото дарбата ти е толкова силна, че още не можеш да я контролираш.

— Мисля, че това не променя резултатите от анализите на психолозите, но все пак благодаря за оказаното доверие. Впрочем, като имаш такова голямо доверие в мен, защо не се омъжиш за моя милост?

Въпросът дойде много неочаквано и свари Верити не подготвена.

— В момента обсъждаме Престън Ярууд — измъкна се тя след известно колебание. — Какво е накарало хората от лабораторията да мислят, че той е опасен?

— Нещо, свързано с неговата „неспособност да се отърве от натрапчивите си фантазии“.

— С други думи, той наистина вярва в таланта си. Но Джонас, не мисля, че това го прави опасен.

— Може и така да е. Исках информация и за другите.

— Защо? Какво ти трябва?

— Не знам, но имам чувството, че има нещо интересно и за някого от останалите. Двамата Уоруик заявиха, че Ярууд е открил името ми в списанието, където издадох статията. Ако той е бил във „Винсънт Колидж“ заедно с мен, най-вероятно е чул за таланта ми. Но защо не ми го е казал досега?

— Може да е бил там, преди ти да станеш известен, и не е разбрал кой си.

— Да, възможно е.

— Това ли е всичко от документите?

— Да.

— Тогава аз отивам в тоалетната. Ако не се върна до сутринта, изпрати спасителния отряд.

— Верити?

— Да, Джонас?

— Помисли си добре.

Беше й пределно ясно, какво трябва да си помисли, затова отвори вратата без повече въпроси и излезе в коридора. Установи, че лампите не светеха. Спомни си неприятната нощ в Сикуънс Спрингс, когато се върна в бунгалото и откри, че то е потънало в мрак. Огледа се наоколо, но изпод другите врати също не се процеждаше светлина. Предположи, че или двамата с Джонас са единствените наематели, или другите гости спяха. Успокои се, че ако е второто, то поне тоалетната ще е свободна.

Сгуши се в халата и се загърна по-плътно. Облегна се на бастуна, но усети, че вече може да върви и без него. Явно глезенът й се беше оправил.

Дъното на коридора бе осветено от уличните лампи и Верити съзря надписите „ДАМИ“ и „МЪЖЕ“. В спомените й изплува онзи мръсен пияница, който преди години я беше проследил до външната тоалетна. За щастие, баща й се беше притекъл на помощ още при първите й викове. Пияницата се беше отървал, само защото другите наематели бяха издърпали Емерсън от „полесражението“, и то не от съчувствие към нападателя, а защото всички харесваха Емерсън и не искаха да попадне в пандиза.

В дамската тоалетна нямаше лампа и Верити се изнерви. Чашата на търпението й вече преливаше. За парите, които бяха дали, би трябвало да получат поне нормално осветление в тоалетните. Сметна за крайно необходимо да събуди управителя и се върна стремително назад.

Усети мъжкото присъствие, само секунди преди една ръка в дебел вълнен пуловер да сграбчи гърлото й. Долови мирис на тютюн, кръвта й заблъска диво от страх и тя отвори уста да извика. Писъкът й потъна в гореща, влажна длан.

Започна да се отбранява отчаяно, мятайки се бясно във всички посоки. Но напразно — мъжът се оказа доста по-силен от нея и я помъкна към стълбите на коридора. На излизане Верити се удари в ръба на вратата и глезенът й запулсира от остра, пронизваща болка. Инстинктивно стисна дръжката на бастуна си.

Замахна с всички сили и улучи крака на своя нападател. Той изпъшка от болка и затегна примката около врата й.

Верити го заблъска още по-ожесточено, като се стараеше да намери по-уязвима част от тялото му. Накрая попадна някъде около слабините му. Дъхът му секна, и преди да успее да се съвземе, тя замахна отново, надявайки се да е по-точна.

— Кучка! — просъска мъжът и я изпусна.

Без да се бави нито секунда, Верити развъртя бастуна, целейки се в главата му. Нападателят й приклекна, избягна удара и се втурна сляпо по стълбите.

Въпреки неговото бягство, тя нададе вик, който можеше да събуди цялата странноприемница:

— Джонас! Джон-а-а-с!

В дъното на коридора се чу трясване на врата и Джонас се втурна към нея.

— Верити, какво стана?! Няма ли лампи в този проклет хотел?

Прегърна я и я притисна към себе си.

— Как си? Какво се случи?

— Стълбите… — едва успя да прошепне тя. — Слезе по стълбите. Опита се да ме събори, когато влязох в тоалетната. На главата си имаше нещо като чорап. Носеше вълнен пуловер…

— По дяволите! Добре ли си?

— Вече съм добре — отвърна Верити, макар че все още трепереше. — Но той избяга, Джонас.

Тя се отскубна от него и се завтече към прозореца. Впери поглед в мрака, но от похитителя нямаше и следа.

— Може да е изчезнал отдавна, но ще трябва да се огледам.

Джонас се върна в стаята и след минута се появи отново в дънки и ботуши. Спусна се по стъпалата, вземайки ги по две наведнъж, и едва не се блъсна в управителя и съпругата му.

— Какво става тук? — попита загрижено съдържателката на хотела. — Защо вдигате толкова шум? Всичко наред ли е?

— Няма проблеми — изстреля Джонас в движение. — Някакъв шегаджия се опитал да отвлече жена ми. Отивам да го намеря. Позвънете в полицията.

Жената погледна объркано и смутено към Верити.

— Моля за извинение, скъпа. Не знаех, че сте женени.

— Малко недоразумение — измърмори Верити, без да уточнява кой кого не беше доразбрал.

 

 

— Това ми напомня за онази нощ в Сикуънс Спрингс, само че този път бях въоръжена. — Верити размаха войнствено бастуна. — А също така, не си изкълчих крака. Благодаря на Бога за тази малка милост, но, Господи, вече наистина мразя тези места. Ако ти искаш, ходи по старинните, очарователни местенца, аз обаче, си избирам луксозните хотели.

— Само да го бях хванал този мръсник.

Джонас кръстосваше нервно тясното пространство, пред прозореца на стаята и от време на време отривисто прекарваше ръка през косата си. Не можеше да си прости, че бе изпуснал нападателя.

Полицаите се бяха държали много учтиво и услужливо. Бяха ги уверили, че ще проверят всички пътници по фериботите и ще си отварят очите на четири, докато охраняват острова. Бяха им казали, че в това малко, затворено общество шансовете да хванат виновника са по-големи. Освен ако той не притежавал собствена лодка. Те, разбира се, не изключвали възможността натрапникът да е от местните. Макар и неохотно, полицаите бяха признали, че преди един месец някаква туристка била изнасилена в другия край на острова, но престъпникът не бил заловен.

— Значи наоколо се разхожда свободно някакъв ловец на туристки? — беше ги предизвикал Джонас.

— Не казах това, господине — учтиво бе отвърнал полицаят! — Само споменах, че преди време в един курорт имаше инцидент. Това е и всичко, което казвам в момента. Обещавам, че ще проверим навсякъде.

— Направете го, колкото може по-скоро — беше изръмжал зловещо Джонас.

Верити беше забелязала, че той не е вбесен толкова от пазителите на реда, колкото от себе си, че е изпуснал похитителя.

— Изобщо не трябваше да те пускам сама — укоряваше се той и сега.

— Джонас, успокой се. Не можеше да знаеш, че ще попадна в беда само при едно излизане до тоалетната. Просто се появих на неподходящо място в неподходящо време.

— Да, но за последните две седмици вече втори път попадаш на неподходящо място в неподходящо време. Що за късмет имаш напоследък?

Верити погали неволно все още гладкия си корем.

— Правилен въпрос.

С два скока Джонас изхвърча до другия край на стаята и приклекна до нея.

— Господи, Верити, нямах предвид детето!

Тя вдигна учудено вежди.

— Нито пък аз.

— Скъпа, разбирам, че си била шокирана, като си разбрала за бебето, но ще видиш, че всичко ще се оправи. И двамата се приспособяваме бързо и ще успеем.

— Никой от нас като че ли няма друг избор. Така или иначе, трябва да се справим — отбеляза сухо Верити.

— Ще се грижим заедно за бебето. Не забравяй, че аз също имам пръст в цялата работа.

Тя замислено докосна брадичката му. Джонас беше баща на детето й. Спомни си, че когато му се бе отдала за първи път, бе била абсолютно убедена, че не греши. Още тогава бе знаела, че им предстоят доста проблеми, защото беше очевидно, че Джонас не е мъж за нея. Но колкото и парадоксално да изглеждаше, на едно друго ниво на своето съзнание Верити беше сигурна, че е чакала точно него. И че не би могла да избере друг за баща на детето си.

— Не мога да го забравя, Джонас.

Джонас я прегърна и я залюля в обятията си.

— Сигурна ли си, че онова копеле не те е наранило?

— Сигурна съм, че аз го нараних повече, отколкото той мен. С моя верен бастун.

— Как успя да се забъркаш в такава неприятност, само с едно отиване до тоалетната?

— Дребна работа.

 

 

Верити и Джонас напуснаха странноприемница „Харбър Уотч“ още на следващата сутрин. Навън ръмеше, а оловносивото небе, което се простираше отвъд хоризонта, сякаш обещаваше, дъждовете да се леят с години.

— Докато се къпеше, чух прогнозата за времето — рече Джонас, докато вървяха към пристанището. — Очакват се продължителни бури откъм океана.

— Надявам се, замъкът да е водоустойчив.

Верити се спря пред малка бакалия.

— Мисля, че килерът на Меги е поизпразнен и трябва да се зареди наново. Ще купя някои неща.

— Не ми се ще да слугуваш на тази сбирщина — предупреди я Джонас. — Ние сме консултанти, а не домашни помощници.

— Но освен това, трябва и да ядем, нали? Да не искаш да караш на картофено пюре до края на седмицата? Ще купя само някои продукти, а това няма да ми отнеме много време.

Той се озърна наоколо.

— Добре, ще се видим тук след двайсет минути.

— А ти къде отиваш?

— За вестници — разсеяно отвърна Джонас.

Верити му хвърли подозрителен поглед — можеше да се закълне, че това беше измислено току-що.

— Вестници?

— Няма да се бавя.

Припряно й подаде чадъра и се втурна надолу по улицата.

Верити го проследи с очи. Добре му стоеше новото кожено яке. Всъщност, той й харесваше във всякакви дрехи. Пък и съвсем без нищо. Усмихна се на собствената си дързост и влезе в магазина.

Излезе, тъкмо когато Джонас се появяваше иззад ъгъла. Когато я видя, той забави ход и изпъшка — Верити бе застанала кротко под навеса на бакалията с три огромни пакета в ръце.

— Кой ще носи всички тези неща, плюс сака, до яхтата?

— Стига, Джонас, не бъди свадлив. Мисля, че ще се справим. Аз ще нося зеленчуците.

— А бастунът ти?

— Повече не ми трябва. Глезенът е малко неустойчив, но иначе нищо му няма. Струва ми се, че Оливър Крамп свърши добра работа с билките и кристалите.

— Аз пък мисля, че глезенът ти се оправи сам. Нямаше смисъл от намесата на екстрасенси. Гледай си в краката.

— Оливър не ти ли харесва?

— Нищо особено. Просто поредното куку.

Верити направи гримаса.

— Присмял се хърбел на щърбел.

Джонас не й отговори веднага.

— Работата е там, че талантът ми не е странен. Той е част от мен, нещо като шесто чувство. Вярно, че ми създаде доста проблеми и щеше да ме вкара в лудницата, но никога не ми е бил чужд или непривичен. Просто е част от мен. — И след кратко колебание добави: — В известен смисъл прилича на теб.

— На мен?

— Да, на теб — усмихна се той. — Ти също ми създаваш доста неприятности и понякога си мисля, че ще ме подлудиш, но не мога да те напусна, защото си част от мен.

Джонас пусна сака и пакетите с покупките. Зарови в джоба на якето си, докато откри малко бяло пакетче.

— Заповядай. Това е за теб.

— За мен? Подарък? — изненада се Верити и нерешително пое кутийката, която носеше емблемата на бижутерията с „огнените“ обеци. — Джонас, толкова си мил. Благодаря!

Отвори я и надзърна вътре. Кристалът блесна в очите й.

— Господи! Чудесни са!

— И не са скъпи — уточни Джонас някак неспокойно. — Сигурна ли си, че са същите?

Въпреки сияещото й лице, той продължи да я гледа напрегнато.

— Определено. Обожавам ги. Благодаря ти, Джонас.

Верити се повдигна на пръсти и се опита да го целуне, но пакетите с покупки й пречеха и тя успя само да докосне с устни бузата му.

— Джонас, наистина съм трогната, че си се сетил.

— Малко се колебах относно цвета. Все ми се струва, че нещо с цвета на очите ти ще ти отива повече.

— Не, аз исках точно тези — увери го тя, като ги погали с върховете на пръстите си.

Гореше от нетърпение да си ги сложи.

— В такъв случай — каза меко Джонас, — приеми ги вместо годежен пръстен.

Верити се извърна рязко.

— Не можеш да направиш това!

— Кое? — озадачи се той.

— Не можеш да ми даваш подарък, който да ме обвързва по този начин с теб.

— Верити — отвърна уморено Джонас, — мисля, че си достатъчно зряла и разумна жена. Знаеш, че всички неща в живота са обвързани по един или по друг начин. Много добре разбираш, че рано или късно ние с теб също ще се обвържем. Искаш ли обеците?

— Естествено — промълви тя, стискайки малката кутийка.

Желаеше ги много повече, отколкото си мислеше пред витрината миналата вечер. Кой знае защо, беше сигурна, че тези обеци са нейни и й принадлежат.

— Тогава ги запази заедно с нишките, които те обвързват с мен.

— Не съм длъжна да ги задържа при твоите условия.

— Нямаш избор. И ще ти бъда благодарен, ако спреш да хленчиш. Мъжете се отегчават от хленчещи жени.

— Ще си хленча, колкото си искам. Бременните са предразположени към хленчене.

— Ето, това харесвам най-много в теб. Никога не падаш по гръб.

— Не си притискай късмета, Джонас Куоръл.

— Не притискам него, а теб.

 

 

Джонас закотви яхтата в малкия док под замъка четиридесет минути, след като бяха напуснали пристанището. Грозният тътен на бурята продължи да ги преследва и по пътеката към старата крепост. На вратата ги очакваше Дъг Уоруик.

— Радвам се, че изпреварихте урагана — приветства ги той, като поемаше пакетите от ръцете на Верити. — В противен случай, щяхте да заседнете в града до утре сутринта. А не бива да губим повече време. Открихте ли нещо интересно?

За голямо облекчение на Верити, Джонас не обърна внимание на забележката му за пропуснатите дни.

— Само уточнихме някои детайли. — Той го изгледа спокойно. — Как вървят работите тук?

— Мисля, че всички са отегчени — отвърна Дъг с изразителна гримаса. — Елиза не биваше да кани Крамп, Спенсър и Ярууд. От вчера сме затворени заедно заради дъжда, а днес вече не се понасяме. Спенсър не оставя на мира Ярууд, а той постоянно се кара с Елиза. Крамп непрестанно чете книги за билколечението и скита из коридорите като призрак. Започна да ме изнервя. Нямам търпение замъкът да се изпразни. Каква ще е следващата стъпка в търсенето на съкровището?

— Мисля да продължа със западното крило — отвърна Джонас с „академичния“ си тон и се впусна да обяснява влиянието на Леонардо да Винчи върху миланската архитектура и да описва следите, които тази архитектура е оставила в западното крило.

— Не знаех, че Леонардо да Винчи е бил строител — учудено го прекъсна Верити.

Джонас й отвърна с „академично“ снизхождение:

— Доколкото ми е известно, той не е построил и една чешма, но е направил поредица от чертежи, които са повлияли на Браманте и останалите.

— О, разбирам.

Укротила любопитството си, Верити тръгна нагоре по стълбите.

В спалнята беше студено, но поне имаше вътрешна тоалетна. Първо си изсуши косата, а после се преоблече. Тъкмо се канеше да слезе при Меги Фрамптън, за да й помогне в приготвянето на вечерята, когато някой почука.

Беше Елиза с нейната неизменна сияйна усмивка. Верити се опита да я посрещне също толкова лъчезарно.

— Здравей, Елиза. Какво те води насам?

— Другите отидоха да изследват замъка, но аз реших, че сега е много сгоден момент, да си поговорим за нещо важно, което се случи напоследък.

Верити усети неприятен спазъм в стомаха.

— За какво точно искаш да си говорим?

— Може ли?

Елиза влезе, без да дочака отговор. Беше облечена в неизменното си бяло — бял вълнен клин и бял пуловер. Платинената й коса проблесна на светлината. Глезените й подръннаха весело с малките си звънчета.

В раздърпаните си дънки и поизбеляла риза Верити се почувства като повлекана.

— Заповядай, седни — беше единственото, което успя да измисли при създалите се обстоятелства. — И така, какво мога да направя за теб?

Елиза седна до прозореца и не отговори веднага. Скръсти ръце на гърдите си и я погледна изпитателно.

— Мисля, че първоначално ще ти е трудно, но все пак ще ме разбереш. Искам да говорим за Джонас.

— За Джонас? — обезпокои се Верити.

Елиза отново направи пауза. Когато проговори, очите й излъчваха някаква извечна мъдрост, която граничеше с фалшива увереност. Всъщност, и двете изражения си приличаха твърде много.

— Вече ти обясних, че напоследък станах контактьорка на една древна жрица, Сарананта.

— Да — отвърна Верити с възможно най-спокойния си, предразполагащ тон.

— Връзката ми с тази жена все повече се засилва. Тя ми се яви и днес, за да ми разкрие желанията си. Верити, разбрах, че съм предопределена за велики неща. Ще стана майка на гениално дете, надарено с психичен талант.

Въпреки неприязънта, която по принцип изпитваше към Елиза, Верити внезапно усети някаква странна близост с нея.

— Бременна ли си?

— Все още не.

— Разбирам…

Близостта се разпадна на парчета.

— И какво точно иска Сарананта от теб? Каза ли ти задълженията на една жрица? Чувала съм, че дамите от древните храмове били опасни жени.

— Сарананта е била жрица на любовта.

— Предполагам, че или не е имала по-добър избор, или това е било нейно призвание?

Елиза се зае с търпеливо обяснение.

— Сарананта е била екзалтирана жрица, подчинена на една много важна богиня. Нейната задача е била да приема любовните предложения на поклонниците, които са идвали да просят милост от богинята.

— С други думи, тя е лягала с всеки, който е бил достатъчно платежоспособен? — изтълкува го простичко Верити.

— Подиграваш ми се, но аз съм подготвена за това. Контактьорът има нелеката съдба, да се бори непрестанно с присмеха и скептицизма. Но днес Сарананта ми откри дълбоката истина за нашата връзка и ме увери, че тя ще промени изцяло живота ми.

— И каква е тази истина?

— Че аз и тя сме една и съща душа на две различни тела. — Очите на Елиза преливаха от възбуда. — Разбираш ли, в предишния си живот аз съм била Сарананта, а сега тя идва да ми каже, че моята съдба е повторение на нейната от живота й в Утилан.

— Значи тя иска да станеш проститутка? Елиза, трябва да те предупредя, че преди двайсет хиляди години това може да е било чудесна кариера, но днес тази професия се счита за една от най-нерентабилните. Няма пенсионна застраховка, няма отпуск по болест, а възможностите за издигане са минимални.

— Верити, ти не ме разбра. Това не е проституция. Тук става въпрос за безкрайна любов, която не е ограничена от дребнобуржоазното мислене на XX век и от обстоятелствата. Аз трябва да използвам напълно своя потенциал, като се съвкупя с мъж, който е предопределен да бъде мой истински партньор. Ще бъда откровена и ще ти доверя като жена на жена — Сарананта ме просвети, че Джонас е моят избраник. Точно моята утроба трябва да приеме неговото семе.

— Джонас? Искаш семето на Джонас?! — сподавено извика Верити, възмутена от безочието й. — Трябва да те предупредя, че Джонас вече приключи със „сеитбата“ и семето му е посято.

Елиза сякаш не чу предупреждението й.

— Искам само да ми го заемеш за малко.