Джейн Ан Кренц
Дар от огън (1)

Глава 1

— Това е ужасно глупава идея — заяви Верити Еймс. — Господ явно ви е подминал при раздаването на разум. Или е подминал мъжете изобщо.

Тя хвърли гневен поглед към събеседниците си от другата страна на масата. Единият й беше годеник, а другият — баща.

Обичаше ги силно, но точно в този момент й се искаше да ги удуши. Чудеше се как можеше да харесва такива твърдоглавци — явно и тя си имаше своите недостатъци.

— Хайде, Ред, успокой се. Не виждам какво те тревожи толкова. Това ще е дребна работа, няма да ни коства никакви усилия.

Усмивката на баща й проблесна в посивяващия гъсталак на рижата му брада, а очите му заискриха от ентусиазъм. Емерсън Еймс беше голям мъж с още по-голяма жажда за опасни приключения. По рождение беше авантюрист, а по професия — писател.

Верити бе наследила от него огнената коса и поразителните синьо-зелени очи. Емерсън я беше отгледал сам след смъртта на майка й и се беше постарал единственото му дете да получи всестранно образование, но най-вече да може да се грижи за себе си. Въпреки усилията му, обаче, едно нещо все още ги разделяше: той имаше неутолимо желание да странства по всички краища на света, докато Верити обожаваше домашния уют.

— Татко, не се опитвай да ме убедиш. Изслушах целия план и не виждам нищо по-глупаво и рисковано от него. Самуел Лехи се е натопил в тази каша и трябва сам да се измъкне от нея. Не разбирам защо ти и Джонас се замесвате.

— Този път Лехи е загазил сериозно, Верити. Нужен му е сигурен човек, който да го спаси.

Джонас протегна плавно ръка, за да вземе чашата с водка. Той вършеше всичко с вродена мъжка грация, която излъчваше едновременно сила и спокойствие. Гледайки го, Верити си представи елегантните движения на укротен звяр и реши, че точно така са изглеждали благородниците от епохата на Ренесанса.

Но макар че притежаваше грациозната мощ на един Медичи, Куоръл със сигурност не се обличаше като такъв. Тази вечер той беше в обичайните си одежди — тъмносиня дънкова риза, дънки и протрити ботуши. Коженият колан на кръста му беше омекнал от продължително носене. Въпреки очевидните разлики във външния вид, Куоръл притежаваше уникалните таланти, присъщи на Медичите и на Борджиите — еднакво добре рецитираше средновековна поезия и боравеше с камата.

„Прекалено е умен за сегашната си работа“ — помисли си Верити.

Джонас Куоръл бе един от малкото миячи на чинии наоколо, който имаше диплома за висше образование. Специалността му беше история на Ренесанса, и по-точно, оръжията и военното дело на тази епоха.

Не беше красив, но мъжете, които притежаваха природна сила и грация не се нуждаеха от лице на холивудска звезда. Очите му бяха с цвят на златна флорентинска монета и всеки път, когато се вгледаше в тях, Верити виждаше притаените духове от миналото. В такива моменти последното нещо, което й идваше на ум, бе да оценява красотата на Джонас по десетобалната система. Можеше да я прелъсти само с един поглед или едно докосване и именно заради това беше лудо влюбена в него.

А ето, че сега той се канеше да я напусне.

— Лехи няма да търси помощ, ако не се нуждае от такава — продължи да я убеждава Джонас с плътен, мек глас. — По телефона той беше категоричен, че Емерсън е единственият, на когото може да разчита за предаването на откупа. Баща ти просто няма избор и е длъжен да отиде до Мексико, за да се разправи с похитителите. Наистина ли искаш той да замине сам при тези обстоятелства?

Още преди няколко часа Верити беше разбрала, че губи битката, но продължи да се бори отчаяно.

— Мисля, че мексиканската полиция ще се справи и без вас.

Емерсън поклати глава.

— Хайде, Ред, зная, че можеш да разбереш ситуацията. Последното нещо, което Лехи иска, е намесата на ченгета. Погледни трезво на нещата — когато човек си има работа с представителите на реда и закона в Мексико, не знае какво да очаква. Не, старият Сам е убеден, че сделката трябва да се уреди лично.

— И не може да си намери никой по-подходящ от теб? — попита Верити подозрително.

Емерсън сви рамене.

— Някой, в когото да има пълно доверие.

— Това е много показателно за живота и приятелите на стария Сам, нали? — промърмори Верити. — Не мога да си представи, че някой ще достигне преклонната осемдесетгодишна възраст, без да му е останал нито един сигурен човек, на когото да разчита при спешни случаи.

— Нима смяташ, че той е достигнал тази възраст, като се е доверявал на неподходящи хора? — провлечено я запита Емерсън.

Верити се втренчи продължително в Джонас, който отпи безмълвно от водката и й отвърна с настоятелен поглед. Изведнъж тя осъзна, че е безсмислено да спори повече, тъй като в продължение на един ден след обаждането на Лехи не бе успяла да ги разубеди от тази авантюра.

Верити по-лесно прие решението на баща си — беше свикнала с неговия неспокоен дух. Но мисълта, че и Джонас ще отиде в Мексико, не й даваше покой. Сякаш някой забиваше остър нож дълбоко в гърдите й.

— А какво ще стане с ръкописа ти, татко? — направи последен, почти безнадежден опит. — Каза, че са ти дали кратък срок за този първи футуристичен уестърн. Ако заминеш за Мексико, ще го пропуснеш.

— Вероятно ще ми дадат отсрочка — бързо се измъкна Емерсън. — Но ако издателят не се съгласи, може и да отмени поръчката.

Верити трепна и се обърна към Джонас:

— Ти тъкмо взе да напредваш в готвенето. Залагах големи надежди на твоята яхния от леща. Клиентите я обожават.

Джонас сви устни…

— Като се върна ще довършим уроците по готвене.

Верити отпусна безпомощно длани върху масата.

— И така — каза тя, приемайки неизбежната участ — кога заминавате?

Джонас се вгледа в нея за момент.

— Утре сутринта. Рано.

Верити кимна.

— Е, тогава ви желая успех. Поздравете Сам от мен.

Тя се изправи рязко, замаяна от поражението. Ако това не беше самият край, то положително беше началото на края.

Щеше да се чувства по-добре, ако Джонас й беше обяснил защо скъсва с нея. Мисълта, че никога няма да го види отново, я изпълни с отчаяние, но мисълта пък, че в близки те петдесет-шестдесет години от нейния живот той ще се появява и изчезва, когато си поиска, беше още по-непоносима. Пред очите й се заредиха безкрайни срещи и раздели и тя едва не се разрида.

„По дяволите, ставам прекалено сантиментална“ — помисли си Верити като прибра две чаши от съседната маса. Прекоси празния ресторант и влезе в кухнята, опитвайки се гневно да задържи сълзите, които всеки момент щяха да рукнат по бузите й.

Не можеше да се познае. Тя никога не плачеше. Беше ядосана от необичайната си емоционална реакция. „Какво ми става?!“ Знаеше, че рано или късно това щеше да се случи. Че един ден Джонас щеше да се предаде на неукротимия дух, който го беше водил години наред, преди да я срещне.

Беше се подготвяла психически за този ден, но сега, когато той дойде, осъзна, че е потресаващо уязвима, и, че не бе направила абсолютно нищо, за да се предпази. През последните пет месеца Джонас бе взел от нея всичко, което бе способна да му даде, а сега изведнъж той си отиваше.

Допускаше, че можеше и да се върне, но не и заради любовта помежду им. Ако Джонас изобщо се появеше някога, то щеше да е заради психическата му зависимост от нея. Напоследък обаче, тя се съмняваше, доколко силна беше и тази уникална връзка между тях.

Джонас Куоръл притежаваше странен, почти психоматичен талант, който преди години едва не го бе превърнал в убиец и го бе пратил в лудница, но чрез Верити той беше открил начин, как да овладее пътешествията си в непознатите измерения от миналото и в мистериозния тунел на времето, където бяха замразени сцени на насилия, убийства и кръвопролития.

„Да — рече си Верити, като остави чашите в мивката. — Джонас ще се връща при мен дотогава, докато се нуждае от помощ, за да разкрие тайната на своята способност. Но като овладее тази мощ, той ще изчезне и никога няма да се върне.“

— А може би краят е много по-близко — произнесе гласно, светвайки лампата в кухнята.

И в двата случая я очакваше един тягостен, самотен живот. „Е, не напълно самотен“ — помисли си с безпокойство и леко докосна корема си. Безсмислено бе да изпада в паника — доста жени имаха нередовен цикъл. Стресът и грижите можеха да изиграят лоши номера на женското тяло.

Взе любимото си кожено яке и отвори задната врата на ресторантчето. Февруарската нощ беше ужасно студена. Имаше лед по пътеката, която водеше към двете бунгала, скрити под дърветата. Внимателно закрачи към уютната къщичка, която споделяше с Джонас, откакто той пристигна миналата есен.

Зимата обещаваше да бъде дълга и мразовита.

 

 

Двамата мъже, които останаха в празния ресторант, потънаха в тежко мълчание. Звукът от хлопването на вратата след Верити още отекваше в главата на Джонас и той се зачуди колко би могло да трае това. Пресегна се и взе почти празната бутилка водка.

— Тя ще те чака да се върнеш — успокои го Емерсън. — Няма да избяга никъде. Ще стои тук неотлъчно и ще те чака.

— Господи, не мислех, че ще го приеме толкова навътре — промърмори Джонас. — Очаквах няколко фойерверки отначало, но предполагах, че после тя ще стихне и постепенно ще се вразуми. По дяволите, сякаш заминаваме за година, а не само за няколко дни!

Емерсън го погледна замислено.

— Ако искаш да се измъкнеш от цялата тази работа, просто ми кажи. Мога да уредя всичко и без твоята помощ.

— Не говори глупости! Ще направиш голяма щуротия, ако се изправиш сам срещу трима. Трябва зад гърба си да имаш сигурна подкрепа. И двамата знаем много добре, че няма да е само предаване на откуп, както ти се опита да излъжеш Верити. Те ще се опитат да убият Лехи. За тях е по-лесно и по-чисто по този начин.

— Така е. Сигурен съм, че Лехи е предвидил това, когато е избрал мен, да събера и предам парите.

— Най-малкото е успял да убеди похитителите, че ти си единственият човек на света, на когото може де се повери уреждането на замяната.

— Старият Сам е едно мъдро копеле и е напълно прав. Ако беше помолил някой друг, той най-вероятно щеше да си поиграе на хазарт с похитителите, докато свършат париите. Съжалявам, че го казвам, но повечето от тъй наречените му приятели, натопят ли един път пръсти в меда, забравят всичко за дълговете на приятелството.

— Струва си да платиш, за да имаш един-двама верни приятели на този свят — замислено рече Джонас.

— Вярно. И. като стана дума за това, ценя много предложението ти да дойдеш с мен, Джонас. Но не искам да съм причина за раздялата ви с дъщеря ми.

— Верити и аз няма да се разделим заради такова дребно нещо — отсече твърдо Джонас. — Тя ще се появи след малко. Просто е бясна, защото е свикнала всичко да върви според нейните желания. А за това си виновен ти. Разглезил си я.

Емерсън въздъхна.

— Не знам, Джонас. Никога не съм я виждал в такова състояние. Към края на разговора тя сякаш се предаде. А не е от тези, които се предават току-така. Научил съм я да се бори, за да постигне това, което иска.

Джонас усети как вътрешностите му се свиват в ледена топка. Мисълта, че Верити може да си отиде, го връхлетя внезапно и го зашемети. Не беше помислял никога за това. Беше привикнал към начина, по който тя му се отдаваше напълно в леглото, към начина, по който тя вдигаше шум около неговата кариера или около липсата на такава, и към начина, по който го поучаваше как да промени отношението си към работата. През последните месеци бе поглъщал с наслада нейното внимание и бе приел за абсолютно сигурен факта, че тя е влюбена в него.

Още по-лошо — самодоволно се беше залъгвал, че психичната връзка, която ги сближаваше, лежеше непокътната в основата на техните взаимоотношения и щеше винаги да бъде там.

Джонас реши, че трябва да се успокои. Тази необичайна зависимост между двамата беше неговият коз. Верити не можеше да я отхвърли. Тя ги обвързваше много по-здраво от любовта, секса или работата. Верити просто не бе в състояние да я игнорира. Но през последните месеци се бе убедил, че тази крехка жена притежава достатъчно решителност и енергия, за да реализира всяко свое желание. Знаеше, че ако тя е решила да го отпише от живота си, вече е загубил битката.

Доизпи водката си и стана.

— По-добре да отида в бунгало и да си приготвя багажа.

— Точно така — отвърна Емерсън и изви гъстите си вежди. — Аз ще заключа ресторанта. Не забравяй да навиеш часовника. Трябва да напуснем града в пет, за да хванем полета до Мексико Сити. До летището в Сан Франциско има 90 минути път с кола.

— Ще се видим в пет.

Джонас излезе с големи крачки от заведението, без да се обърне назад. Изобщо не мислеше за ранното сутрешно ставане.

Списъкът с най-важни неща в живота му беше кратък. Взаимоотношенията им с Верити заемаха първо място в него. Първоначалната причина за това беше нейната способност да контролира странната енергия, която се таеше в него. Но впоследствие се появиха и други връзки като страст, приятелство и любов, които се преплетоха с психичната.

Джонас не си правеше труд да анализира чувствата, които го сближаваха с Верити, но усещаше, че понякога на нея й се иска да повдигне този въпрос.

Според него, жените притежаваха неподражаемия талант да създават проблеми от неща, които в очите на един мъж изобщо не са проблемни.

Пое дълбоко нощния въздух. Малкото градче Сикуънс Спрингс беше потънало в сън. В цяла Северна Калифорния властваше необикновено студена зима. Беше валяло малко през януари и се очакваше, че преди да е свършил февруари, ще завали още няколко пъти.

В Мексико щеше да е по-топло, но не толкова, колкото в леглото на Верити.

Изстена при мисълта, че през следващите няколко дни ще спи без червенокосата си хубавица. Вдигна яката на новото си велурено яке. Обичаше това яке, защото му го бе подарила Верити за Коледа. Преди да дойде в Сикуънс Спрингс, не беше носил подобна дреха по простата причинна, че не се нуждаеше от такава. Странстванията му през последните пет години бяха само из островите на Тихия океан и Мексико — все места с топъл, влажен климат и благоухания. Места, където хората пиеха твърде много ром и текила и не даваха пет пари за миналото. Места, които изсмукваха от човека и последното желание да се съсредоточи по-внимателно върху бъдещето си. Места, където всеки можеше да се скрие дори и от себе си.

Пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се запъти към бунгалото на Верити. Вече виждаше примамливата светлина струяща от прозорците. Няколкостотин ярда по-нататък, на брега на езерото, внушителната, неокласическа фасада на елегантния балнеолечебен център. „Сикуънс Спрингс“ пламтеше в потоци от блясък. От това разстояние сградата сякаш сияеше в почти неземни цветове. Верити понякога ходеше да се отпуска в горещите минерални басейни през нощта. Джонас се надяваше, че не е решила да се изкъпе точно сега.

Докато изкачваше стъпалата пред бунгалото й, забеляза някаква сянка зад прозореца. Успокои се — явно тя си беше вкъщи и го чакаше. Отвори предната врата и влезе с чувство на смътна тревога.

Верити се извърна рязко. Очевидно се канеше да си ляга. Беше наметнала дълъг халат върху памучната си нощница, а ореолът на непокорните й червени къдрици подчертаваше изящното й лице и огромните й, изразителни очи.

Както винаги, Джонас бе връхлетян от зашеметяваща страст и изпита непреодолимо желание да закриля своята малка лудетина. „Тя винаги се е нуждаела от мен — каза си той, — и ще продължи да ме чака. Може да бъде учудващо упорита, но въпреки този недостатък, си остава една мила и уязвима жена. Трябва й мъж, който да бди над нея. Все още е твърде слаба“ — реши, като я огледа преценяващо. Цяла зима я беше убеждавал да понапълнее, но усилията му се оказаха безрезултатни. Верити работеше твърде упорито. Тя беше собственичка на ресторанта „Ноу Бул“ и в качеството си на такава, преживяваше всички тревоги и притеснения на дребния предприемач. Миналата есен Джонас беше станал неин сервитьор, мияч на чинии и момче за всичко. Напоследък го учеше как да готви вегетариански ястия, които бяха специалитетът на заведението.

Като цяло той харесваше работата си, а и „ползата“ беше очевидна — можеше да спи с шефката си по всяко време. При това знаеше, че никой друг преди него не бе удостояван с тази чест. Беше абсолютно сигурен, че е първият мъж в живота й.

— Какво пиеш? — запита я, докато събличаше якето си. Първо бе решил да опита със спокоен, разумен тон.

— Чай от лайка. — Верити стисна чашата с две ръце. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Действа успокояващо. И приспива.

„Е, най-важното е, че не крещи.“ Джонас се подсмихна и й хвърли лукав поглед.

— Имам по-добро лекарство за сън. Ела с мен и ще ти покажа.

Започна да разкопчава ризата си, но тя стоеше безмълвно на мястото си и отпиваше малки глътки от чая. Стори му се, че зърна в очите й следа от недоверие и усети отново ледените пръсти, които преди минути бяха сграбчили вътрешностите му.

— Кога тръгвате утре?

— В пет. Ще стана около четири и ще нахвърлям нещата си в сака. Няма да ми трябват много вещи — отивам само за няколко дни.

Верити се улови за последното изречение и поде атаката си.

— Предполагам, че едно от нещата, които ще сложиш в раницата, е онзи проклет нож, който носиш постоянно със себе си?

— Скъпа, знаеш, че без него се чувствам като гол. Вземам го за всеки случайни, не смятам да го използвам…

— Не ти вярвам — прекъсна го тя тихо. — Ти и татко нямате намерение само да доставите откупа и да се оттеглите, нали? Сигурна съм, че ще се опитате да освободите Самуел Лехи.

Джонас сви устни.

— Това е само даване на откуп, Верити. Няма причина да мислим, че хората, които държат Сам, ще искат нещо повече, освен парите. Чиста търговска сделка.

— Сигурно.

Той се взря в очите й.

— Лехи е добър приятел на баща ти. Нима можеш да очакваш Емерсън да стои със скръстени ръце?

— Не, разбира се — отвърна Верити.

— А нима очакваш от мен да се излежавам тук, докато Емерсън урежда нещата сам в Мексико?

— Не.

Верити се обърна за миг, за да остави чашата на масата, а когато погледна отново към Джонас, на лицето й играеше усмивка.

Той мислено си отбеляза, че това не е онази усмивка, от която му омекваха колената, но се успокои, че все пак е усмивка. Беше малко особена — сякаш демонстрираше някакво превъзхождащо женско разбиране за нещата.

Тя не му допадаше много. Беше долавял следи от този странен каприз върху пухкавите й устни няколко пъти през последните седмици, който бе започнал да го безпокои. Имаше усещането, че Верити знае нещо, което той не знае.

Хвърли ризата си на облегалката на най-близкия стол и се приближи към нея. Протегна ръце. Верити се плъзна между тях и обви своите около кръста му. Той зарови лице в косата й.

— Ще се върна колкото се може по-скоро, Ваше височество — обеща тържествено.

Сладкото й ухание отпусна нещото, което го беше стягало здраво през последните няколко часа. „Всичко ще се оправи — помисли си. — Верити ще ме чака. Тя обича дома си и ще бъде тук, когато се върна.“

— По-добре си легни рано тази вечер — отвърна тя. — Имаш нужда от сън.

— Това е най-умната ти идея за днес.

Джонас я вдигна и я понесе към спалнята. Усети изпънатите мускули на бедрата й под нощницата. Обхвана го неистово желание да я обладае, което премина в изгарящ огън.

Докато съблече халата й, Верити вече сияеше от същия плам. Облегна се на възглавницата, за да го наблюдава как смъква ципа на дънките си.

— Знаеш ли какво? Започнах да свиквам с това — каза той, като се съблече и припълзя до нея в леглото.

Беше крайно възбуден.

— С кое?

— Да те любя всяка нощ. Усещам го като нещо много удобно и естествено.

Погали я и почувства напрежението в нейното тяло.

— Не си ли свикнал прекалено много? — изстреля Верити, без да вдига поглед.

Пръстите й си играеха с къдравия мъх по гърдите му.

Джонас настръхна.

— Какво, по дяволите, значи това?

Верити сви рамене.

— Нищо. Само си мислех, дали не ти е омръзнало вече в Сикуънс Сингс. Тук не е толкова забавно.

Той въздъхна облекчено и я целуна нежно по шията.

— За мен е достатъчно забавно.

Верити се извърна с лице към него и Джонас внимателно притисна краката й между своите, за да съблече нощницата й. Приведе се над нея и проследи с устни деликатните извивки на голото й тяло. Беше изключително мека и топла. Гърдите й настръхваха и при най-ефирното му докосване. Зърната им набъбнаха и се вирнаха под неговите жадни милувки.

Дишането на Верити се учести. Тя спусна ръка към бедрата му и я плъзна от вътрешната им страна, за да поеме твърдата му мъжественост в дланта си. Успяваше да го влуди само с една ласка. Знаеше точно как да го подразни, усещаше точно как да задържи пулсиращата му енергия, докато го запали за себе си. Стисна го нежно и дъхът му секна.

— Господи, Верити! Това ме влудява! — изхриптя Джонас. — Имаш вълшебни пръсти!

— Благодарение на теб — прошепна скромно Верити. — Всичко дължа на теб.

— Трябва да знаеш, че това не може да се повтори с никой друг — отплати й се той за признанието, повлиян от чувството за собственост, което се надигна в него.

— Така ли? Мислех, че в тъмното всички мъже си приличат.

— Това е само мит. Пълна измислица.

Бавно разтвори краката й с едната си ръка, докато с другата потърси топлата, влажна плът между тях.

— Верити, не се шегувам. Това, което става между нас, е нещо уникално и ти го знаеш. Иначе защо би ме чакала толкова години, без да се обвързваш с друг?

Тя се усмихна в тъмното.

— Ти самият си ми обяснявал по различни поводи, че никой друг, освен теб не е дръзнал да се пребори с острия ми език и с опърничавия ми нрав и затова съм останала сама толкова дълго.

Джонас също се засмя.

— Да, признавам, че е така, но това са допълнителни фактори, а основната причина е, че си чакала мен. Ти нямаше представа за това, но то си беше факт. За твое щастие, аз не обърнах внимание на бодлите, а реших да търся цвета на розата.

— Джонас, ставаш нахален.

— Човек трябва да се гордее с постиженията си. Укротяването на опърничава жена е дяволски трудна работа. Мъжете, които са способни на такъв героизъм в днешно време, се броят на пръсти. Това е нещо като призвание.

— Наистина ли?

— А-ха.

Джонас зашари с устни надолу по тялото й, като вдишваше упойващия му мирис и се придвижваше все по-близо към своята цел. Спря се под корема й и повдигна краката й на раменете си. Разтвори я нежно с пръсти и наведе глава.

— Джонас!

Изящните й нокти се забиха в гърба му. Джонас се опи от гъстия й, топъл аромат и с наслада долови учестените й въздишки на задоволство. Изпитваше примитивна, животинска тръпка при мисълта, че може да направи от тази скована, капризна стара мома, от тази агресивна и вироглава властница една страстна прелъстителка, една магьосница, която жадува за него и само за него.

Верити трепереше от възбуда в ръцете му и караше мъжествеността му да се напряга до пръсване. На Джонас му се струваше, че никога няма да се насити на това усещане — беше се пристрастил към него като към наркотик.

Той настойчиво задълбочи интимната целувка, наслаждавайки се на първичния мирис на женското тяло. Верити му отвърна, като заби още по-дълбоко ноктите си. „Е, добре, щом искаш да оставиш следа по мен, аз няма да ти остана длъжен“ — мина му през ума. Не можеше да се сдържа повече, дочувайки полузаглушените й викове на доволство. Впусна езика си в последна страстна атака, която я превърна в гърчеща се нажежена енергия. Тялото и се стегна и Джонас се втурна към нея като мощна вълна. Верити се вкопчи в него и обви крака около кръста му. Той намери устните й и я остави да вкуси самата себе си. Еротичната целувка го подлуди и прошепна дрезгаво:

— Хвани се за мен, Верити!

Изрече го със същата настоятелност, с която я молеше да бъде до него, когато психичните сили се отприщваха и му позволяваха да надниква в миналото. Единствено тя можеше да контролира властното въздействие на това минало и да укротява пристъпите на страстното му желание.

— Да, Джонас, така, точно така…

Той проникна в нея на бавни, мощни тласъци, за да усети как копринено меките стени на утробата й се стягат около него. Долови слабото съпротивление, с което нейното тяло го посрещна. Тя беше толкова малка, стегната и топла. Пламтящата й, влажна вътрешност започна да пулсира в отговор на неговия настоятелен, изпълващ натиск. Джонас се гмурна дълбоко в нея и се изгуби в плътно притискащата го топлина. Потънаха заедно в прииждащите потоци от желание. Още щом усети нейните конвулсии и чу задъханите й стенания, Джонас се хвърли без задръжки в буйната вълна.

Избликът му последва малко след нейния. Беше разтърсен от собствения си вик на триумф и доволство, след което главата му рухна на гърдите й. Потта му се сля с нейната. Той долови с наслада последните, затихващи трепети дълбоко в утробата й. Беше още в нея и усещането бе като изключително нежен масаж по най-интимната част от тялото му.

Знаеше, че ако остане в нея, ще се втвърди отново. Ако искаше да спи, трябваше да се отдръпне.

— Обичам те, Верити.

— Аз също, Джонас — прошепна тя.

Лежаха така дълго, наслаждавайки се на отмиращите любовни тръпки. После Джонас се претърколи неохотно и легна по гръб. Положи рамо под главата й и си рече, че оттук насетне всичко ще се оправи.

Беше почти заспал, когато Верити се обади в тъмното.

— Мисля, че имам нужда от почивка. Може би ще си взема отпуск, докато ти и татко сте в Мексико.

Джонас мигновено излезе от унеса си. Обзе го познатото животинско вълнение, което граничеше със страх. Страх, който го беше притискал през последните няколко седмици. Страх, който той не искаше да си признае. Страх, че любимата му може да му се насити като любовник…