Анита Милс
Горчиво и сладко (22)

Двадесет и втора глава

Сан Франциско

10 юли 1866 г.

— Красиво е, нали? Мисля, че тук дори е по-хубаво, отколкото вкъщи — каза Лора.

Застанал на хълма, Спенс проследи погледа й, обгръщайки с очи обширния залив в града.

— Най-хубавото място, което съм виждал — съгласи се той. Вдигна Джеси и я сложи на раменете си, а тя го хвана за косата, ликувайки. — Какво мислиш, Джеси? Искаш ли да останем тук за известно време — попита Спенс шеговито.

— Аз си мислех, че искаш веднага да се върнеш в Джорджия — рече Лора.

— Не зная, но не искам да прекарам и ден повече в проклетия фургон, нито пък да кръстосвам страната пак. Но ако ти искаш да идем някъде другаде, готов съм да чуя предложението ти.

— Дойдохме тук — каза тя. — Нищо не знаем за Сан Франциско, освен че е голям град и има красив залив. Какво ще правиш, ако не откриеш Джош?

— Не зная — отговори той сериозно. — Сигурно ще продължа да го търся. Ако не е тук, значи съм в задънена улица и пак трябва да наема Пинкертън.

Спенс погледна водата, където лазурното небе докосваше залива, и се почувства почти спокоен. Имаше нужда само от сина си, за да осмисли живота си изцяло.

— Хайде — каза той и прегърна Лора през раменете. — Трябва да намерим място, където да пренощуваме. Като станем утре, ще започнем търсенето.

— Добре.

— Знаеш ли, изглеждаш малко поотслабнала — забеляза Спенс. — Не мисля, че престоят във фургона ти се е отразил добре.

Тя осъзна, че сега й се предоставя възможност да му каже, ако иска. Пое дълбоко въздух и рече:

— Не е заради фургона, а заради бебето.

— Скоро ще й поникнат зъбките и после… — Той спря. — Нямаш това предвид, нали?

— Да.

— Откога знаеш?

— Можеше да изглеждаш по-щастлив — отбеляза Лора с кисела физиономия.

— Не те попитах за това.

— От месец. Ти просто не си забелязал, че вече два пъти нямам менструация.

Той погледна към ясното синьо небе и въздъхна тежко.

— Щях да бъда много по-щастлив, ако не се страхувах, Лора. Ако те загубя, няма да мога да го понеса.

— Всичко ще е наред.

— Ти винаги казваш така — рече той почти ядосан. — Откакто те срещнах, все ми повтаряш, че всичко ще е наред.

— Вярно е. Но ти си лекар и си знаел какво може да се случи. Не може да се каже, че не се забавлявахме всяка вечер.

— Не го очаквах толкова бързо. Джеси скоро се роди. — Той се намръщи и въздъхна. — Щастлива си, нали?

— Да.

— Тогава и аз съм щастлив.

— Вече нищо не можем да направим, Спенс. Знаеш ли, и аз не го очаквах толкова скоро. Доктор Бъртън ми бе казал, че след това, което ми се случи първия път, трудно ще забременея. Аз му вярвах, защото Джес си беше вкъщи четири месеца, преди отново да стане.

— Господи, Лора… Иска ми се само…

— Сега се чувствам много по-здрава. Полагах грижи за себе си — най-вече защото ти вършеше цялата работа. Погледни ръцете ми — рече тя и ги показа, — почти нямат мазоли. Скоро ще изглеждат като на богата дама, а не на провинциално момиче от Северна Каролина.

— Сигурно, но…

— Не говори като Джес. Не бих знаела какво да правя, ако имам много свободно време. Ако имаш намерение да се убиеш от работа заради мен, Спенсър Хардън, такъв скандал ще направя, че ще засрамя дори такива като Лидия. Бих искала само да желаеш това бебе — каза му тя, връщайки се към въпроса. — Не е честно да не го искаш.

Лора го каза така тъжно, че той осъзна, че не е бил справедлив към нея. Очевидно искаше да е доволен, но новината беше като студен душ.

— Аз го искам много, Лора, просто се притеснявам за теб.

— Няма да ви оставя сами. Вие с Джеси сте моят живот, Спенс.

Той повече не можеше да говори за това. Пъхна ръце в джобовете си и се вгледа във водата.

— Често мисля за Джими Даниелс, Лора. Смятам отново да практикувам медицина, но трябва да се установим някъде. Искам да работя в някоя болница.

Тя стоеше неподвижно.

— Ще ми се да се върнеш към медицината, но искам да си уверен, че го правиш заради себе си, а не заради мен. То е като молитвите, трябва да ти идва отвътре.

— Много мисля по въпроса. Войната ме научи, че не мога всичко да оправя, това беше труден урок. Но сега, когато тя свърши, няма да ми се налага да вадя шрапнели от разкъсани вътрешности и да ампутирам крака, които зная, че мога да излекувам. Аз съм много горд човек, Лора. Чувствах, че един касапин може да се справи по-добре с работата ми през последните две години, а сигурно щеше и да му е по-лесно, защото той първо коли животните. След всяка битка по трима души държаха момчета, повечето не по-възрастни от Дани, които крещяха да спра, докато трионът режеше костите им.

— Аз не бих могла да го правя — каза тя тихо.

— Чувствах се безпомощен. Не мислех, че моята работа ще бъде такава, но не можех да си тръгна. Тежко е да загубиш вяра в това, което правиш.

— Не си загубил вяра в това, което можеш да правиш, Спенс. Не си вярвал в това, което е трябвало да правиш.

— Войната и Лидия ме караха да се чувствам неудачник. Искам да знаеш, че вече не се чувствам така. Не бях лош съпруг, аз въобще не бях съпруг. Ти ми показа, че въобще не съм я обичал. Колкото глупаво и сантиментално да звучи, трябваше да срещна теб, за да разбера какво значи взаимна обич. Ти ме научи да обичам и ми показа какво значи да се отдадеш на някого.

— О, Спенс! — промълви Лора, преглъщайки сълзите си.

— Моля те, не плачи, все още не зная как да те утеша. Искам само да ти кажа, че си върнах гордостта. Не мислех да ампутирам крака на момченцето, дори не желаех да го видя и вероятно нямаше да му обърна внимание, ако не беше ти.

— Лъжеш се. Щеше да постъпиш точно по същия начин.

— Не смятах да ходя в онзи фургон. Но когато започна да разпитваш жената, не ми допаднаха отговорите й. Щом видях крака на Джими Даниелс, разбрах, че той не може да оживее с него. Все още не исках да го правя. Затова те извиках да ми помагаш. Мислех си, че като видиш какво мога да правя най-добре, ще се отвратиш като мен.

— Спенс, аз едва не припаднах.

— Но това не те спря да ми помогнеш. Това е важно, Лора. Като видях момчето с патерици — как подскача на един крак, почувствах се горд от това, което бях направил. То оживя! И ако тази жена полага грижи за него, той ще порасне.

— Не мога, Спенс, ще се разплача пак…

Силно подсмърчайки, тя се опита да спре сълзите си. Накрая успя да го погледне с насълзени очи.

— Съжалявам, но трябва да свикнеш, защото аз съм просто такава. Винаги ще плача, когато съм щастлива. Винаги, когато съм щастлива, тъжна или ядосана, ще плача.

Преди той да отговори нещо, Джеси започна да подскача на раменете му, да размахва пухкавите си ръчички и оживено да бърбори.

— О, Джеси, внимавай да не паднеш! — Спенс посегна нагоре и хвана малките крачета. Тя не спря, а го задърпа за косата.

— Хей, ако не престанеш, ще те сваля и ще те дам на майка ти!

— Радва се на птичките, Спенс, една прелетя покрай нея. Хайде, дай ми я, преди да те е сритала хубаво.

— Не, сега е добре. — Той погледна към русото розово бебе. — Харесват ти морските птици, а? Следващия път, когато дойдем, ще ги наблюдаваме дълго. Ще донесем хляб и ще ги нахраним. Но аз не съм кон, Джеси, а малките момиченца не трябва да ритат бащите си.

Лора се протегна да я вземе, свали я и я погали по личицето:

— Ти си едно малко дяволче, но мама те обича — каза й и я прегърна. — Всъщност много си послушна. Само спиш, ядеш и си играеш.

— Друго не може и да прави. Много е разглезена. Само да отвори устичката си, ти си готова да я нахраниш.

— А кой постоянно я носи на раменете си? Кой я подхвърля и я разсмива? При кого заспива вечер? — попита Лора дяволито. — Снощи четях и когато реших да погледна защо сте толкова тихи, ви видях как сте си заспали двамата. Ако е разглезена, не съм само аз виновна.

— Трудно е да не я глезиш — призна той. — Не мисля, че съм виждал по-сладко бебе.

— И аз, но това е, защото е наша. — Тя тупна леко Джеси по дупето и каза: — Продължавай да гледаш птичките. Татко и аз сме тук и ще си говорим.

— Мисля, че говорихме за Джими Даниелс и ти се подготвяше да заплачеш.

— О, щях да кажа, че се радвам, задето си променил решението си — рече тя. — В дневника си писах, че искам да стане така.

— Зная. Това, което прочетох там, ми помогна да реша. Сега, като гледам този град отвисоко, си мисля, че трябва да се установим на едно място. Но не е задължително да останем тук, ако ти не искаш. Щом намерим Джош, може да идем, където си щем.

— Зная една малка къщурка в Небраска — каза закачливо Лора.

— Не, трябва да е някъде, където има добър акушер.

— Ти се справи добре, Джеси и аз сме живи и здрави.

— Има много кръв при раждането, което не ми допада.

— И това да го каже хирург!

— Виж, когато режа, зная какво правя, зная къде да превържа, за да спра кръвотечението. В големия град ми харесва това, че лесно мога да започна да практикувам.

— Не ме влече друго място. Вече ти казах, че няма да се върна в Северна Каролина, освен ако не го направя да се изперча с парите си, а досега нямам такива.

— Това ми напомня за нещо друго. Искам да се консултираш с някой издател за дневниците на майка ти.

— Какво?

— Те са много ценни, Лора. Тя може да не е вече между живите, но съветите й са добри за всяка жена. Не мисля, че ще ти е трудно да направиш от тях хубава книга. Ако спечелиш пари, ще са си твои и ще ги харчиш, за каквото си щеш. Ако искаш, може да направиш библиотека вкъщи.

— Знаеш ли, мама никога не е мислила за подобно нещо — каза тя бавно. — Аз ги ценя, защото ги е написала за мен. Чувам сякаш гласа й, когато ги чета.

— Зная. А можах и аз да го чуя. Мисля, че заслужава да бъде чута от много жени. Тя е успяла с тях добре да възпита дъщеря си, макар да не е била до нея. Може да ги наречеш нещо от рода Съветите на госпожа Лейн към една млада жена. Или: Наръчник на съвременната жена. По дяволите, не зная. Но мисля, че в тях има много ценни неща.

— Със сигурност има. Целият жизнен опит на една провинциална жена… Аз самата не мога да повярвам, но всички рецепти са ефикасни. Не е проблем да поговоря с някого, преди да реша. Мисля, че идеята е добра. Но, Спенс, Джеси вече не я свърта на едно място, предполагам, че скоро ще иска да яде. Освен това съм готова за хубавия хотел, който ми обещаваш от Небраска — допълни Лора и го хвана за ръката. — Ще е чудесно да си полежа във ваната тази вечер. Ще остана там цял час, после ще сложа малко от френския парфюм и онази копринена нощница.

— Няма да остане дълго на теб.

— Надявам се.

Слизаха надолу по хълма, той вървеше след нея. Усещаше приятния морски бриз. Сега, когато вече бе взел решение, усещаше, че от плещите му бе паднал огромен товар. Имаше почти всичко, което желае, а с Джош щеше да се почувства напълно щастлив. Сан Франциско бе красив град и ако намереше подходящо място, щеше да построи на жена си къща, за каквато не е и мечтала. Джес просто не бе знаел, че е по-лесно да убедиш в нещо една жена, ако тя си мисли, че идеята е нейна.

 

 

Тя излезе от тоалетната, стомахът й още се бунтуваше, но успя да заяви твърдо:

— Ще дойда с теб, Спенс. Няма да ти позволя да се срещнеш сам с Рос Донъли.

— Днес няма да го търся. Отивам до банката и на някои други места. Тъй като още не познавам града, не зная къде да го търся. Не искам да те влача с мен, не се чувстваш добре.

— Не съм болна, просто очаквам дете. След малко стомахът ми ще се успокои и ще се оправя.

Той поклати глава.

— Освен това трябва да останеш при Джеси.

— Спенс, не съм глупачка. Зная защо отиваш в банката: защото мислиш, че там можеш да разбереш къде е Донъли.

— Лора…

— Ти просто не желаеш да съм там, когато се изправиш пред него, а аз не те пускам сам. Не искам да се вбесиш и да го убиеш.

— Ако има някакви проблеми, виновен ще е той. От него искам само Джош.

— Още по-малко искам той да те убива. Освен това хотелът осигурява детегледачки по заявка.

— Интересно как някой друг ще храни Джеси. Цял ден няма да ни има.

— Ако се държиш цивилизовано с него, ще ти отнеме малко време да го попиташ къде е момчето — каза тя. — Първо, искам и двамата да се държите прилично. Второ, ако новините са лоши, желая да ги чуя и аз.

— Лора, не искам ти да си там. Това е между него и мен. Дори да науча адреса, няма да ида там, казах ти. Първо трябва нещо друго да направя.

— Никой мъж не изминава за една година хиляди мили, за да изчака още един ден. Бързо ще се приготвя — обеща тя.

— Едва стоиш на краката си. Преди десет минути ти се въртеше главата и ти се повдигаше.

Ядосана, Лора каза троснато:

— Не ме слушаш. За днес свърши, няма да ми прилошее пак. Казах, че искам да дойда, а ти само ми говориш глупости, че не мога. Не го заслужавам, Спенс! Аз също имам интерес в тази работа и той се казва Спенсър Хардън.

— По дяволите. Мислиш, че те лъжа? Така ли? Е, не те лъжа. Имам и друга работа, после ще ходя при чичото на Рос. Може и нищо да не ми каже, но ако ми каже, ти ще разбереш първа.

— Не съм болна, Спенс.

— Трябва да си почиваш. Почти два месеца се друсахме във фургон, тук сме от онзи ден. Хайде, легни си и си почини този следобед, поръчай си вечеря, когато дойде момчето, и изкарай една хубава спокойна вечер.

— Ще ми обещаеш ли, че ще ме вземеш със себе си, когато идеш при господин Донъли? Не искам да ходиш сам — упорстваше тя. — Когато се омъжих за теб, ти казах, че искам да сме равни, не искам да оставам встрани. Напомням ти го сега.

— Не зная какво, по дяволите, си мислиш, че можеш да направиш, което аз не мога — кресна той, изгубвайки търпение. — Би ли ми казала? Какво ще направиш, ако той се нахвърли върху мен? Ще застанеш между нас?

— Притеснявам се… Имам чувството, че ще стане нещо лошо.

— Ти беше тази, която постоянно ми казваше, че ще намеря сина си.

— Просто се притеснявам.

— Много си права, ти не се чувстваш добре. Изморена си и ти е лошо. Ако искаш, по-късно ще говорим пак, но ти казвам за последен път, че нямам намерение да ходя при Рос днес. Нито да убивам или да бъда убит. Проклет да съм, ако зная какво си си втълпила.

— Не ми повишавай тон, Спенс Хардън. Да ми крещиш е същото като да ме удряш.

— Никога не съм те удрял и никога няма да те ударя, но ако се инатиш, със сигурност ще ти отговоря по същия начин. — Той замълча, прокара пръсти през косата си и се опита да подреди мислите си. — Виж, можеш да излезеш, ако искаш. Вземи бебето и иди да пазаруваш. Купи си нещо хубаво. Ако не искаш да я вземеш, наеми някой да я гледа. Нямам нищо против да се поразходиш, стига и Джеси да е добре.

— Никога не съм имала пари за пазаруване, Спенс. Не зная как се пазарува — каза Лора спокойно.

— Ако само това те спира, ето ти пари. — Той отвори портфейла си и извади няколко банкноти. — Тук са петдесет долара, Лора, ще ти стигнат да си купиш нещо хубаво. Похарчи ги за себе си или за Джеси, ако искаш. Не желая да видя и цент от тях.

— Не мога да похарча петдесет долара, дори ако животът ми зависеше от това.

— Ами опитай — каза той. Сложи портфейла в джоба си и се отправи към вратата. — Ще се върна по някое време довечера.

След като Спенс затвори вратата, тя седна на леглото, защото трепереше. Нямаше намерение да спори с него. Искаше само да го придружи и не виждаше нищо неразумно в това. Борейки се със сълзите си, стана пак и отиде до мивката да налее вода в хубавата порцеланова купа. Изми лицето си с люляковия сапун и се вгледа в огледалото. Сега, когато я бе довел на място, където тя не знаеше как да се държи, той сигурно се срамуваше от нея. И не искаше Рос Донъли да види как се е унижил да се ожени за жена, която не може и да се сравни с богатата, красива Лидия. Беше добра за леглото, за домакинството, но не и за неговото общество.

Лора се сепна. Той просто не беше такъв тип мъж…

Като се погледнеше в огледалото, можеше да си открие куп недостатъци. Косата й беше кестенява, очите й — кафяви. Ако някой се вгледаше в нея отблизо, щеше да забележи луничките по носа й. Прическата й беше ужасна, нямаше друга жена в хотелското фоайе с прибрана коса като нейната. Подобен стил изисква перфектно лице, а тя нямаше.

Не говореше добре, не изглеждаше добре, чувстваше се обикновена. Дори нямаше да й спре млякото до другото раждане. А и памучната й рокля изглеждаше точно от каквото бе направена — басмен чувал за брашно. Единственият кринолин, който притежаваше, беше мек като врата на умряло пиле, а всички тук имаха обемни поли. Чудно бе как са я допуснали до такова място.

Но не това притесняваше Спенс. Тя изглеждаше по същия начин, когато я срещна и се ожени за нея. Просто не искаше тя да чуе какво ще каже на Рос Донъли. Беше личен проблем между тях и той й обясни ясно, че няма нищо общо с това. Тя може да изглеждаше старомодно, но той я обичаше такава, каквато е.

Поуспокоена, Лора извади фибите от кока си и косата й падна върху раменете. Не беше лоша косата й, просто нямаше модерна прическа.

На вратата се почука и за миг тя си помисли, че той се е върнал. Отвори бързо и видя млад мъж в униформа, който приличаше повече на хусар, отколкото на служител от хотелския персонал.

— О… съжалявам. Помислих, че е съпругът ми.

По лицето му се изписа изкривена усмивка и той погледна развяващата се коса.

— Много бих искал да съм, но аз само трябва да разбера дали искате да сервираме вечерята в стаята ви. — Той извади папка от синя кожа, щампована със златен печат, и я подаде. — Може да поръчате, каквото си изберете от менюто, госпожо.

Най-евтиното нещо тук струваше колкото храната на цяло семейство в Северна Каролина за цяла седмица, но тя не искаше да изглежда по-провинциална, отколкото беше.

— Да, разбира се. Не си падам по фазани и птици — промърмори Лора, разглеждайки менюто. — Какво ще ми препоръчате?

— Не ми позволяват да го опитам, но раци в сметана доста се търсят.

— Ще го взема.

— А какво да е виното? — попита той, готов да запише.

— Обикновено съпругът ми се грижи за тези неща — послъга тя. — Ще искам такова, което върви с раците.

— Има няколко варианта.

— Добре тогава. Не съм много претенциозна, така че просто вие ми изберете.

— А след ястието?

— Десерт.

Той усети, че повечето от десертите нищо не й говорят, и предложи:

— Сладоледите са чудесни. Има от праскови с малинов сок.

— Звучи добре.

— Чудесно, госпожо. Вечерята ще бъде сервирана навреме.

— Ще я очаквам.

Младежът се бе обърнал да си тръгне, когато тя се осмели да каже:

— Мислех да изляза да пазарувам следобед, но не искам да вземам бебето с мен.

— Ще кажа на рецепцията да изпратят детегледачка.

— Колко ще струва?

— Ще е към сметката за стаята.

— А някъде наблизо да има фризьор?

— Има бюро във фоайето, където може да поръчате всичко, което искате: театър, балет, кола, която да ви закара навсякъде — от магазините до парка на хълма. Само им кажете къде искате да идете и веднага ще ви отведат. Ако не познавате града, ще ви кажат къде какво се продава.

— Те ще могат да ми предложат и фризьор?

— Да.

— Ще сляза долу.

Оказа се още по-просто, отколкото той го бе обяснил. Докато тя седеше на малък мек стол, от хотела се обадиха да й определят час за фризьор и шивач, които се намираха наблизо. След двайсет минути Лора обикаляше града с луксозна карета и разглеждаше, докато стане време за шивача. Въпреки че имаше места, където се продаваха готови дрехи, жената от хотела твърдеше, че не са качествени и са „подходящи само за слугите“. Със сигурност при шивача щеше да има разнообразие от цени и стилове.

Чувстваше се като риба на сухо, но ако Спенс започнеше да практикува тук, трябваше да разбере къде какво има. И въпреки че прозвуча като прахосничество, той каза, че не иска и цент от тези петдесет долара, припомни си тя. Ако идеше на подходящите места, почти бе сигурна, че няма да я натруфят безвкусно.

 

 

Лора се чувстваше много елегантно, вечеряйки в новия си халат, с крака, вдигнати на табуретката. От нищо не можеше да се оплаче, освен от цената на виното, което беше по-скъпо от цялата вечеря. Тъй като го беше платила, имаше намерение да го изпие независимо дали й харесваше или не.

Пиеше четвъртата си чаша, когато Спенс се появи. Той се чувстваше виновен, че избухна, преди да излезе, затова й бе купил златен медальон на връщане от банката. Сложи ключа в джоба си и се обърна.

— Боже господи, какво си направила с косата си?

— Не ти ли харесва?

Изглеждаше съкрушена. Съвземайки се, Спенс рече:

— Не съм казал изобщо такова нещо, просто не бях подготвен за промяната. Всъщност след първоначалния шок мисля, че ти стои добре. Работата е там, че не съм свикнал да те гледам с тези къдрици.

— Сигурен ли си, че ме харесваш така?

— Изглеждаш като от модно списание — увери я той.

— Добре, защото два часа ме правиха. Мислех, че никога няма да свърши това къдрене и фризиране.

— Можеш ли сама да си направиш такава прическа?

— Не зная, но със сигурност ще опитам. Не ми се дават пак два долара.

— Всъщност никак не е скъпо.

— Спенс, имаш ли пари, за които аз не зная? — попита Лора с подозрение. — Даде ми да похарча петдесет долара за себе си, а всичко тук е скъпо. Сигурно ще платим цяло състояние за хотела. Как така, като се има предвид, че работи на железницата в Небраска, защото ти трябваха пари?

— Имам банков чек, който не можех да осребря там. Днес го взех със себе си.

— Значи трябва да сме богати, а ти си пропуснал да ми го кажеш.

— Имаме пари, Лори. Бингам и сестра му, която е стара мома, наследиха равни части от плантацията и тъй като той нямаше собствени деца, аз наследих неговия дял. За разлика от втория ми баща, леля Клер не беше много щедра. Когато разбра, че войната наближава, успя да превърне парите си в злато и го закопа под един нужник, където никой не би го търсил. Тя купи от мен половината на Бингам и ми плати в брой.

— Откакто се запознахме, никога не си разполагал с много пари.

— Не исках да ги нося всичките с мен. Внесох част от тях в банката в Мейкън и банкерът ми даде остатъка в чекове и в брой. Засега сме на парите в брой.

— Все пак трябваше да ми кажеш. В едно семейство не бива да има тайни.

— Какво значение щеше да има? Мислех си, че ако се омъжиш за беден мъж, няма да имаш нищо против да разбереш, че притежава някакви пари. А и, честно казано, не съм се замислял много до вчера, когато трябваше да пазаруваме. Освен това какво щеше да стане, ако бях казал, че имам чек, а когато ида в банката не ми го осребрят? Времената са такива, че не можеш да кажеш в какво състояние са банките. Щеше да се почувстваш страшно измамена, ако мислеше, че имаме пари, когато всъщност нямаме.

— Аз днес похарчих петдесет долара, така че хубаво е, че са ти осребрили чека.

— Да, време е да си купиш нещо. Аз също ти взех малък подарък.

— О, Спенс…

— Е, нали и двамата попрекалихме, реших, че трябва с нещо да компенсирам поведението си. Знаех, че не се чувстваше добре, а трябваше просто да тръгна. — Той извади от палтото си кутийка за бижута. — Щях да ти купя хубав сватбен подарък, но си помислих, че би искала сама да го избереш.

— Нямаше нужда. Всъщност похарчих малко повече, отколкото ми даде — призна тя. — Когато го прибавих към сметката за стаята, видях, че бутилката вино е десет долара. Можех да мина и с вода.

— Десет долара не са много, Лора. Щях да се ядосам, ако бе казала, че си похарчила стотици долари за мен, без да зная, но една бутилка вино няма да ни разори.

— Предполагам, че няма да ми кажеш колко имаме в банката? Не искам и цент от тях, но бих искала да зная.

— Права си. Имах намерение да ти кажа веднага щом се уверя, че са там.

— Става въпрос за стотици долари, нали?

— Депозирах близо пет хиляди днес. В Джорджия имам още толкова. Ако решим твърдо, че оставаме тук, банката ще се погрижи за прехвърлянето им.

— Пет хиляди! В долари? — не повярва тя.

— Това не беше реалната цена на дела ми. Може би няма да го видя до смъртта на сестрата на Бингам, когато всичко ще се легализира. И тъй като съм и неин наследник, нямаше смисъл да споря за цената. Исках само да изчезна оттам.

— Но ние имаме пет хиляди долара?

— Десет. Ще живеем охолно за известно време, поне докато създам собствена практика.

— Охолно. Да, бих казала охолно — повтори Лора, още не можейки да повярва.

— Е, не искаш ли да видиш какво има вътре? — попита той, привличайки вниманието й към кутийката, която държеше. — Диаманти ли очакваш?

— Диамантът е само един камък, Спенс. — Тя отвори позлатеното капаче и въздъхна: — Колко е красив! Винаги съм си мечтала да имам медальон, но никога не съм имала… — Гласът й заглъхна до шепот. — Благодаря.

— Тази вечер не мога да понеса сълзи, Лора. — Той застана зад нея и я попита: — Искаш ли да ти го сложа?

— Никога няма да го сваля.

Спенс не бе споменал нищо за Рос и тя каза неочаквано:

— Не си намерил чичото на господин Донъли, нали?

Той изпъна финия златен синджир, сложи го през главата й и го закопча.

— Всъщност, намерих го.

— И?

— Даде ми единствения адрес, който има. Мисля утре сутринта да отида при Рос.

— Джош е при него, нали?

— Чичото е добър човек, което вероятно обяснява защо не се разбират с Рос. Каза, че племенникът му не е искал да изучи банковия бизнес.

— Не ми отговори.

— И двамата са тук.

— О, радвам се, много се радвам!

— Каза, че Рос е намерил човек, при когото е оставил Джош веднага след пристигането им тук.

— О… не!

— Ще говорим за това по пътя за там утре. Тази вечер нищо не можем да направим.

Лора преглътна буцата в гърлото си.

— Съжалявам.

Тя сложи ръка върху неговата, опита се да намери думи да го успокои, но не успя. Той само каза:

— Ще отида да целуна Джеси и се връщам. Тази вечер нищо не ми се прави. Ще те взема със себе си, Лори, за да не убия това копеле.