Анита Милс
Горчиво и сладко (20)

Двадесета глава

Всичко вече беше побеляло, а от мрачното небе още се сипеше сняг. Притискайки увитото бебе, Спенс бързо отиде до фургона. След него Лора затвори вратата на къщата и изтича през двора.

— Винаги ли вали сняг през март? — попита той и й подаде ръка.

— Какво?

— Нищо. Готов съм за пролетта.

Изчака да се настани на седалката и й подаде Джеси. После грабна студената метална халка, изправи се и взе юздите.

— В Кроуфорд вече всичко е зелено.

— От утре започва пролетта — каза тя спокойно.

— Да, на няколкостотин мили на юг оттук.

— Не обичаш студа, а?

— Кой го обича?

— Аз нямам нищо против него. — Лора взе едно одеяло изпод седалката, уви с него бебето и себе си, а след това се наклони към него: — Много съм щастлива.

Спенс погледна топящите се снежинки в косите й и отново бе възхитен от красотата на тази жена. След по-малко от час тя щеше да бъде негова съпруга, а детето в ръцете й — негова дъщеря по избор, не по рождение. Да, и той беше щастлив.

— У теб ли е Библията на майка ти?

— Да.

— Значи сме готови — реши Спенс и удари с юздите същия този кон, който го бе довел тук.

— Сигурен ли си, че искаш да ни венчае свещеник? — осмели се да попита тя. — Не искам да го чувстваш като задължение.

— Да. — Колата проскърцваше, а той добави сериозно: — Надявам се, че никога няма да съжаляваш, че си се омъжила за мен.

— Няма.

Мислеше си колко различно беше всичко от деня, в който се бе оженил за Лидия. Всичко, което притежаваше Лора, струваше по-малко от това, което Калън Джеймисън бе платил за роклята на дъщеря си. Пръстенът, който Спенс бе поставил на финия й бял пръст, струваше цяло състояние; бе купил този рубин за триста долара. Питаше се дали сега той беше у Рос, или Лидия го бе продала, както всичко друго. Изненадващо, това вече не го вълнуваше.

Лора заслужаваше друг живот. Тя бе с най-запазената от трите рокли, които имаше. Вероятно ги бе шила от чували за брашно, като тези, които Бингам даваше на робите си. Но най-лошото беше, че той нямаше време да й купи никакъв пръстен, дори най-евтиния. Сигурно трябваше да изчака, докато можеше да направи всичко както трябва; може би беше егоистично от негова страна да не й даде време да обмисли тази венчавка, но той я искаше сега. Искаше да придобие законното право да се събужда до нея всяка сутрин.

— Много се умълча.

— Така ли? — Спенс се опита да се усмихне. — Мислех си колко повече заслужаваш от това, което получаваш.

— Не смятам така — каза тя с усмивка. — Бих казала, че лекар е доста добра партия.

Той не обърна внимание на думите й.

— Не желаеш да чуваш това, нали? Още се инатиш и не мислиш да се върнеш към професията си!

— Не искам да съм лекар и не зная дали някога ще поискам. Поне сега не мисля, че това ще стане.

— Войната свърши, Спенс. Ще лекуваш хората, вместо да им режеш краката и да събираш вътрешностите им.

— Нищо не забравяш, нали?

— Почти нищо — призна тя. — Татко казваше да запомням всичко, което чета или съм чула, защото не може да се знае кое е важно и кое не, докато не се опре до него. Той много приличаше на твоя преподобен Бингам, но нямаше пари за образование. Ако имаше шанс, от него щеше да стане добър проповедник.

Спенс искаше да отклони разговора от себе си и попита:

— А майка ти? Каква беше тя?

— Мама? — Лора замълча за миг, после започна да говори бавно: — Всички казват, че приличам на нея по външен вид и че съм умна като нея, но кой знае… По свой начин тя беше много умна жена. Дълго боледува и ме подготви за раздялата с нея. Скоротечна туберкулоза, така определиха болестта й, но тя не бързаше, като че ли се влачеше, мама бавно умираше… Така че тя ме научи на някои неща преждевременно. Бях на девет, когато започна да кашля, а умря след три години. Започна да ми показва как се готви, защото се опасяваше, че може да ни зарази, ако домакинства. После ме научи да пера и чистя, а през последната година — как да се грижа за Дани, ако се разболее. Казвала ми е как ще се чувствам, като порасна, като стана жена, като се омъжа.

— По думите ти тя е била изключителен човек.

— Да. Страхуваше се, че няма да запомня всичко, затова докато можеше, го записваше. Написала е толкова много — три домакински дневника за мен.

— Бих искал да ги прочета.

— Е, аз все още ги пазя в една кутия. Изваждах ги и ги четях, когато се чувствах зле, и знаех, че щом тя е могла да напише всичко това, докато е боледувала, и аз ще се справя. Когато напуснахме Северна Каролина, Джеси искаше да ги изгорим. Каза, че няма да има място за ненужни вещи, но аз ги пъхнах в кутията с кърпите — те значеха много за мен, не можех да се разделя с тях. Същото беше и с Библията на мама. Той каза, че нямаме нужда от две библии, но тя бе написала рождените дати, сватбите и датите на смъртта на всички от нейното семейство и от това на татко, а аз продължих след нея, така че не можех да се разделя с тази Библия. Затова исках да я взема днес — все едно те са с мен.

Той протегна ръка и хвана нейната.

— Лора, ще направя всичко възможно ти и Джеси винаги да сте добре! Не искам постоянно да се стискаш, да пестиш и да се лишаваш, аз ще се погрижа това да не ти се налага. Ще имаш всичко, което заслужаваш.

— Само не се отнасяй към мен като Джес, моля те — рече тя и го погледна в очите. — Казваше ми, че иска да имам голяма хубава къща, карета и други подобни, но тези неща той ги искаше! Когато се карахме, винаги ми натякваше, че работи толкова много заради мен. Не желая такъв живот, Спенс. Нямам нищо против да притежаваме много неща, ако ние ги искаме, но нека заедно да работим за тях, да бъдем равни. Във всичко. Не желая да съм отстрани, а после да бъда обвинявана. Не желая да съм поставена на пиедестал и да се сещаш за мен от време на време.

— Искам да се грижа за теб, Лора.

— Но аз трябва да чувствам, че това, което правя, също има значение, дори ако е само готвене, шиене и поддържане на къщата. Много години бях сама, а после се омъжих за човек, които не говореше с мен — двамата с Дани обсъждаха общите ни планове, мислейки, че това са мои планове, но те не бяха. Не твърдя, че не съм обичала Джес или че той не ме е обичал, не мога да си кривя душата. Искам да кажа, че ми се искаше понякога да ме изслушва. — Тя въздъхна тежко: — Един мъж не може да разбере това, нали?

— Да.

— Трябва да бъда уважавана, Спенс. Не съм виждала по-силна обич от тази между мама и татко. Може би им е било адски трудно, за всичко е трябвало да се борят, но те бяха заедно. Зная какво е това и го искам.

— Сделката е сключена. Винаги съм бил честен, Лора.

— Не, това е половин сделка. Нямах намерение да изнасям реч, но понеже вече го сторих, и ти имаш право на такава. Бих искала да зная какво очакваш от мен.

— Аз съм мъж, нещата, които желая, са много прости.

— Храна на масата, чисти дрехи и чиста къща.

— И това — призна той. Стана сериозен и се вгледа в дълбините на красивите й очи. — Какво искам най-много от жена, която ме обича, която желае да я докосвам и да се събужда до мен? Искам да ме искаш, както аз те искам, Лора.

Тя почувства буца в гърлото си.

— Тялом и духом — каза Лора с дрезгав глас. — Винаги ще го имаш. Сделката е сключена, Спенсър Хардън.

— Нещо друго, което държиш да обсъдим тук и сега?

— Децата. Ако мислиш, че няма да искам деца заради двете тежки раждания, грешиш! Ще имаме Джош и Джеси, зная, но трябва да родя поне още едно дете, за да се привържат едно към друго и да ни принадлежат. Ще имат кръвна връзка с по-малкото си братче или сестриче. Ако родя още две, ще е още по-добре. Доколкото зная, при четен брой деца караниците са по-малко.

— Всичко планираш, нали? — каза с усмивка той.

— Е, Господ ще реши дали ще са момчета или момичета. Мога само да му кажа, че искам едно момче и едно момиче.

Спенс спря коня пред полузавършения склад на компанията и завърза юздите.

— Сигурно няма да искаш да събудиш Джеси, аз само ще вляза и ще попитам къде може да намерим свещеника.

— Казва се Фарел, последната палатка е негова.

— Да, но постоянно идват нови работници, може да се е преместил.

— Не мисля.

— Все пак искам да проверя.

Той влезе в склада, а тя се отпусна на облегалката зад нея. От небето се сипеше сняг, във въздуха се носеха големи бели снежинки, но без обичайния вятър гледката беше красива и спокойна. До вечерта всичко щеше да е покрито със сняг, а малката къщурка щеше да бъде изолирана от света. Щом се приберяха вкъщи, щеше да сложи вечеря и да си поиграе с Джеси, преди да я нахрани. Надяваше се бебето да е изморено и да заспи рано.

Тя имаше две големи бели свещи, които бе пазила години наред за специален повод, и тази вечер щеше да ги постави на нощните шкафчета. Когато Спенс се върнеше, тя щеше да бъде измита с лавандуловия сапун, който държеше при бельото си, и да е облякла на голо ленената си набрана нощница. Щеше да й е малко студено така и можеше да шокира Спенс, но сигурно щеше да му хареса това, че няма да му се наложи да съблича много дрехи.

Лора затвори очи. Спомни си осезателно всеки миг от онази нощ отпреди почти две седмици и отново я обзе желание. Той ще види, че тя е повече от решена да спазва сделката им тази вечер и всяка следваща винаги когато поиска. Нямаше повече да лежи с поглед в тавана и да мисли дали има нещо добро и за нея в този свят. Ще бъде госпожа Спенсър Хардън, негова съпруга, майка на децата му.

— Да, беше права — каза Спенс.

Лора отвори очи и го видя как се качва в колата и слага един пакет под седалката си.

— Казва се Фарел и живее направо по улицата.

— Какво е това?

— Не е достатъчно, но ще ни стигне, докато си намерим нещо по-добро.

— Това не е много ясен отговор.

— Скоро ще видиш.

Дим се извиваше от огнището пред последната палатка и Спенс прие това за обнадеждаващ знак.

— Изглежда си е вкъщи — отбеляза той и спря отпред. Взе пакета, стъпи на дървеното стъпало, което бе заковал на каруцата, и слезе долу.

— Подай ми бебето и ще те поема.

Той взе Джеси, постави я на бедрото си и протегна ръка на Лора. Тя пропусна стъпалото, олюля се, но се задържа на крака.

— Добре ли си? — попита я бързо.

— Ако не се женеше за мен, щях много да се притеснявам, но сега съм добре. Хайде, дай ми я.

— Няма смисъл само да си я прехвърляме. Аз ще я нося. — Спенс прегърна детето и хвана Лора. Присви очи от блясъка на снега и въздъхна дълбоко. — Е, готови сме.

— В момента изглеждаш като че ли ще те бесят — пошегува се тя.

— Ами! Иска ми се да е в църква, но мисля, че думите са същите.

— Надявам се. — Лора спря, погледна го и добави: — Все още можеш да избягаш.

— Не и от живота ти. Толкова трудно се добрах снощи дотук, постоянно си мислех за нас и този път няма да си тръгна без теб.

— В такъв случай по-добре да влезем.

Щом като се появиха на отвора на палатката, мъжът вътре стана. На Спенс този човек му приличаше по-скоро на загазил комарджия, отколкото на божи служител. Първата дума, която му дойде наум, беше „нещастник“. Дразнеше го начинът, по който този тук гледаше Лора.

— Вие ли сте преподобният Фарел? — попита той накрая.

— Може и да съм, зависи какво сте намислили.

Лора почувства напрежението в ръката на Спенс и пристъпи напред.

— Това е доктор Спенсър Хардън, а аз съм Лора Тейлър. Смятаме, че може да ни венчаете.

Погледът на Фарел се премести на бебето, което Спенс държеше. Той умишлено направи гримаса.

— Малко сте позакъснели, бих казал.

— Тя е вдовица — рязко каза Спенс. — Аз бях приятел на мъжа й. Хайде, Лора, да тръгваме. Не трябва да търпиш това.

— Не. Измамният куриер не прави съобщението измамно — заяви тя, държейки го за ръката. — Имате ли право да венчавате, господин Фарел?

— Да.

— Какво е вероизповеданието ви?

— Баптист съм.

— Ако е такъв, може да се обзаложим, че е разпопен — рече Спенс.

— Има различни баптисти — каза тя меко. — Или ще се примириш с него, или ще ми кажеш, че не искаш да се ожениш за мен.

— По дяволите, Лора! Тед Бингам щеше да се обърне в гроба си, ако можеше да види този.

— Да, обаче той не е сред нас, а друг свещеник наблизо няма. Освен ако не искаш утре да идем до форт Макферсън.

— Време е за вечерня — каза Фарел, — така че по-добре е да решите какво ще правите. Ако искате само да кажа няколко думи, ще ви струва долар и половина, ако искате и Библия — девет долара.

— Имам своя Библия, сър, но ще съм ви задължена, ако подпишете бракосъчетанието ни.

— Да, мога да го направя.

— Благодаря.

— Искаш той да ни венчае? — попита Спенс недоумяващ.

— Не мога да чакам до утре — рече тя нежно. — Вече запланувах тържествена вечеря.

Лора го каза по такъв начин, че устата му пресъхна, и дръпна с ръка ръкава му, което му доказа, че я бе разбрал правилно.

— Венчавката е твоя — изрече той накрая. — Ако ти си доволна, и аз ще съм доволен.

Думите бяха кратки, обещанията се заключаваха само в два пъти изречено „Да“, а после Фарел подписа документа и Библията на Лора. Спенс му подаде парите и го попита:

— Бързаш ли за някъде?

— Всъщност да. Няколко момчета ще играят покер във фермата за свине и аз им казах, че ще участвам.

Подавайки й ръка да се качи в колата, Спенс каза на Лора:

— Двоумя се дали все пак да не идем до форта. Дори не можеш да се почувстваш женен след такава церемония.

Тя седна, взе Джеси и извади сгънатия документ от Библията.

— Е, имената ни са написани правилно, има и печат. Да ти кажа честно, предпочитам да си ида вкъщи. Но ако ще се почувстваш по-добре, щом се отдалечим, можеш да целунеш булката.

 

 

Докато слагаше сено на двата коня и мулето, Спенс си мислеше, че трябва да е страшно изморен след нощното пътуване и само петте часа сън, но не се чувстваше така. Нито пък беше гладен. Той седеше срещу нея на масата, гледаше как косата й блестеше на светлината на фенера, как усмивката й оживяваше красивите й очи и си мислеше, че трябва да е най-щастливият мъж на света. Сега дори не се сещаше какво имаше за вечеря.

Днес той пое отговорността за съпруга и дъщеря, а тази вечер ще стане и съпруг, ще потвърди думите, които бе казал, с тялото си. И дай боже този път всичко да е наред и това единение да излекува болката в нея и гнева в него чрез любовен мехлем и да му даде спокойствие.

А може би това вече бе станало. Вече не мразеше Лидия — сега можеше безпристрастно да мисли за нея. Но все още не знаеше какво чувства към Рос, дали още му се искаше да го убие. Може би, след като откриеше Джош, чувствата му щяха да се изяснят.

Тормозеше го страхът, че това може никога да не се случи. До месец май имаше много време. Ако Рос не бе в Сан Франциско, когато той стигнеше там, можеше никога да не разбере дали Джош е оживял, дали е при Рос, или и двамата са умрели от холера по пътя. Дори можеше да няма отделен гроб.

Помисли за жената вкъщи и разбра, че в яда си към Фарел бе забравил да й даде подаръка си. Остави вилата, погледна мястото, където индианското копие бе одраскало хълбока на Клайд, после го намаза с мехлема на Лора от гъша мас и терпентин. Снегът скърцаше под ботушите му, но за пръв път тази зима нямаше нищо против него. Тази вечер той имаше буен огън, меко легло и най-красивата жена в света.

Влезе, събу се, закачи палтото си и тръгна към огъня, без да забележи Лора. Когато я видя, замръзна на място. Две свещи горяха до леглото, а сянката й се отразяваше на стената. Тя решеше блестящата си коса, голите й ръце изглеждаха бледи на нежната светлина.

Почувства как устата му пресъхна от желание, докато с жадуващи очи огледа голите й крака и очертанията на тялото й под тънката нощница.

— Ще замръзнеш от студ — каза й той.

— Очаквам ти да ме стоплиш, Спенс — каза тя нежно. — Тези свещи ги пазех много години, но ако искаш, ще ги изгася.

— Не, искам да те виждам.

Сърцето му биеше до пръсване. Той отиде до леглото и започна да разкопчава ризата си. Пръстите му бяха много големи и непохватни за малките илици. Тя дойде от другата страна, погледна го и се усмихна многозначително.

— Мога да ти помогна.

Спенс затвори очи и остана неподвижен, докато тя съблече ризата му. Като че ли всеки сантиметър от тялото му осезателно чувстваше нейното. Кожата й миришеше на лавандула, той усети топлината на ръцете й върху гърдите си, после върху копчетата на панталона. Побиха го тръпки от удоволствие.

— Никога не съм мислила, че мъжкото тяло може да е красиво, Спенс — каза тя почти шепнешком, — но твоето наистина е красиво.

Той зарови пръсти в копринената й коса и я притисна в страстна целувка.

За него нямаше друго място, друго време и друга жена, освен тази в ръцете му. С устни обхвана всяка частичка от тялото й, а с ръце постоянно я галеше. Кръвта му гореше във вените като огън, запалващ желание. Лора се отдръпна и каза, останала без дъх:

— Кажи ми какво искаш, Спенс, и аз ще го искам.

— Да опозная всеки сантиметър от тялото ти.

Виждаше я как преглъща, как се движат гърдите й под тънкия ленен плат, а дъхът му секна, когато тя развърза сатенените връзки на нощницата си и бързо разкопча малките копченца. После вдигна ръце и бавно я съблече, разкривайки постепенно прекрасното си тяло. За миг се почувства неудобно под погледа му, после се усмихна.

— Ето ме.

— Господи, колко си красива! — каза той с дрезгав глас. Свали панталоните си и я последва в леглото. Потънаха в мекотата на пухения дюшек. Последната й разумна мисъл беше, че му принадлежи, че сега може да прави всичко. Нямаше да се срамува да му даде това, което той иска.

— Цялата съм твоя — каза Лора. — Прави, каквото искаш с мен.

— Обичам те тялом и духом — рече тихо той, използвайки нейните думи, — кълна се. — С ръка погали бузата й. — Лори, плачеш ли?

— Да, не мога да не плача. Толкова те обичам! — Тя сложи глава на рамото му и призна: — Аз съм ревла, Спенс, понякога плача, когато съм прекалено щастлива, за да се смея.

— Мисля, че ти хареса — рече той.

— Какво те кара да смяташ така?

— Ами първо, много викаше — каза Спенс. — Боях се, че Джеси ще се събуди и ще помисли, че те убивам.

— Не съм викала.

— Напротив. Никога не бях чувал такова нещо преди.

Тя почувства как се изчервява и бе доволна, че не можеше да види лицето й.

— Ами може би от шока… аз… никога… — Лицето й пламтеше и не можеше да продължи.

— Никога какво?

— Ами Джес не беше… Мисля, че не беше от тези, които отделят много време за милувки. Той… — Гласът й заглъхна виновно. — Мъжете не обичат да слушат за други, нали?

— Само ако са по-добри.

— Много, много по-добри.

— Тогава може.

— Всичко му беше наред, но не си падаше много по прегръдките и целувките.

Почувства как Спенс я притисна към себе си.

— В повечето нощи не знаех дали го иска, докато не повдигнеше нощницата…

— Може би това щеше да се хареса повече на Лидия. Не зная Рос какво си е мислил, че ще получи от Лиди, но тя не беше страстна жена. Харесваше й мъжете да я ухажват, обичаше да флиртува с тях, но не й допадаше сексът.

— Но тя е била толкова красива.

— Не повече от теб, не повече — каза той нежно. — А ти си сто пъти по-добра. Освен ако не проявяваш особен интерес, смятам повече да не говоря за нея. Сега искам само да лежа до теб тук.

— Добре. Но почти я съжалявам, защото не е знаела какво може да изживее с теб. Това е последното нещо, което ще кажа за нея: тя е лъгала не само теб, но и себе си.

— Това са две неща — рече й той и се обърна. — Някой казвал ли ти е, госпожо Хардън, колко невероятни очи имаш?

— Не, но винаги съм искала да са тъмни.

— Щеше да е жалко, ако бяха черни. Нищо не бих променил в теб, освен ръцете ти и това бързо ще стане.

— Винаги са били захабени. А и простирането на мокри дрехи в студа няма да ги направи по-нежни.

— Изчакай ме, веднага се връщам. — Спенс взе ризата си, наметна я и отиде до масата. Върна се с мистериозния пакет и се усмихна доволно. — Поръчал съм истински сватбен подарък от Омаха, но засега и това ще свърши работа — каза той и се метна на леглото.

— Но аз нищо не ти подарих.

— Току-що го направи.

— Да, но това не е…

— Хайде, виж какво има вътре.

— Ами едното е шише. — Извади един от подаръците и прочете на светлината: — „Рецептата на госпожа Холънд за нежни ръце“. Със сигурност имам нужда от това.

— Продължавай.

Лора извади плосък пакет, обвит в копринена хартия.

— Колко е красив!

— Само един гребен.

— Но е сребърен и има малки розички по него.

— Има още един подарък.

Беше малко шишенце. Тя го взе плахо, отвори стъклената запушалка и го помириса.

— Ухае на люляк. Спенс, това е френски парфюм. Истински френски парфюм!

— Мисля, че мирише доста хубаво — рече той с усмивка.

— Хубаво ли? Чудесен е. Никога не съм имала парфюм. Никога.

— Е, значи ти е време.

— Трябва да си похарчил цяло състояние.

— Ами!

— Обзалагам се, че си дал поне десет долара.

— Много повече.

— Нямаше нужда!

— След като не ти купувам билет за връщане, мога да си позволя много повече от това. И щях да ти купя и други дреболии, но нямаше голям избор.

— Това са женски неща, чудя се търговецът на кого ли си е мислил, че ще ги продаде. — Тя намокри запушалката и сложи парфюм зад ухото си. — Хубаво ли мирише?

— Достатъчно хубаво, за да те целуна — отговори той и взе шишенцето от нея. Дори да доживееше до сто години, никога нямаше да й каже, че парфюмът бе поръчан от някоя от тукашните проститутки. Присегна се и го постави до една от свещите. — Знаеш ли — каза Спенс и погали врата й, — има повече от два начина, ако те интересува.

Топлият му дъх галеше чувствителната кожа на тила й. Тя разбра за какво й говори.

— Колко? — само попита.

— Много.

Лора се обърна към него и обви ръце около врата му.

— Тогава искам да ги научи всички — каза тя с дрезгав глас.

— Ще ни трябва време.

— Имаме остатъка от живота си, нали?

Лора легна удобно в мекото легло, кожата й лъхаше на люляк, очите й отразяваха мигащата светлина на свещта.

— Но имаме нужда от практика.

Спенс я погледна, разтворените й устни го подканваха пак да я люби и той се почувства щастлив тялом и духом.