Анита Милс
Горчиво и сладко (9)

Девета глава

Близо до форт Киърни

15 септември 1865 г.

Спенс се наведе и се вгледа напред. Сигурно бе луд да се намесва в работите на Лора Тейлър. Едва познаваше тая жена, пък и имаше достатъчно свои проблеми. Чувството за дълг от предишната вечер към съпруга й поизветря на зазоряване. Но бе длъжен да я заведе до форт Макферсън, трябваше да го направи. После тя да се оправя сама.

Само дето го беше яд, че се движат толкова бавно, като знаеше, че го чакат още хиляда мили до Сан Франциско през дива и негостоприемна земя. Не можеше да си позволи да загуби два или три дни, но нямаше как. Дори и да пришпореше Доли и старото муле, разнебитеният фургон щеше да се разпадне на парчета и да ги закотви тук без надежда за някаква помощ. Колата вече се бе разскърцала и разнебитила достатъчно, когато бе затънала в разкаляния брод на река Плат. Проклетият фургон просто бе пренатоварен, но тая опърничава жена отказа категорично да остави част от вещите си. На всичкото отгоре повечето от тях бяха безполезни.

Можеше да се счупи някоя ос и да заседнат насред пътя лесна плячка за индианците. Три пушки и два полупразни сандъка с муниции щяха да стигнат при бягство, но нямаше да са достатъчни, ако трябваше да се отбраняват на място.

Той впери поглед в гърбовете на животните — те не си подхождаха за един впряг и сякаш се спъваха. Тези пет мили до форт Киърни сякаш бяха сто… А до крайната точка на пътуването им — форт Макферсън, имаше още поне осемдесет мили.

Лора не говореше много, откакто напуснаха лагера преди близо час. Спенс направи няколко опита да подхване разговор, но тя му отговаряше едносрично и накрая той разбра, че не трябва да разчита на компанията й. Сигурно още му бе сърдита, задето се скараха заради този боклук отзад. По дяволите, в жилищата на негрите имаше по-свестни вещи.

Лора Тейлър поне не беше като Лиди, помисли си с облекчение той. Лиди едва ли би издържала стоически едно такова пътуване. Досега тя вече щеше да му е надула главата с тирада от оплаквания за истински или въображаеми проблеми. Щеше да я боли гърбът от непрестанното друсане; дъждът щеше да е вдигнал в атака подли ята комари; слънцето щеше да жури кожата й; щеше да я боли глава; Небраска щеше да е непоносимо и прокълнато от Бога място. Той знаеше, че Лиди не бе пътувала по-далеч от окръг Кроуфорд, и се чудеше колко ли ядове е причинила на Рос по време на одисеята им до Калифорния.

Като се върна назад във времето, се учуди и на себе си. Дали би се оженил за нея, ако имаше повече време да я опознае? Дали не е бил толкова омаян от красотата й, че не е осъзнал какво стои зад нея? Дори не знаеше дали някога я е обичал истински. Но за едно беше напълно сигурен: тя бе тази, която настояваше да се оженят, преди Спенс да замине за фронта, и отново тя бе тази, която го напусна, преди той да се върне.

Спенс погледна към Лора с крайчеца на окото си и видя контраста между нея и Лидия. За разлика от Лиди, тя не бе позьорка; не си играеше с ръкавиците си, с периферията на шапката си или пък с къдричките на косата си. Лидия държеше страшно много на външния си вид и искаше всеки мъж да забележи красотата и обаянието й. Знаеше как точно да заметне коса, да повдигне брадичка, как да погледне с тези черни очи и да се усмихне, докато мъжът насреща й започваше да се държи като последен глупак. Сега Спенс осъзна, че тя сигурно лесно го е водила за носа. Още при първото изпитание тази блестяща красота се бе превърнала от съкровище в лъскави дрънкулки.

Лора, от друга страна, изглежда, не отдаваше голямо значение на външния си вид, все едно не осъзнаваше колко е красива. Половината мъже от лагера я задиряха, но тя бе уверена, че го правят просто защото копнеят за жена, а не защото никога не са виждали такава като нея.

Тя се държеше за седалката, без да си помисли дори за „ужасните“ лунички по носа й. Не носеше боне, нито ръкавици или бижута, освен малката брачна халка, навярно нямаше и празнични дрехи. Обувките й бяха черни, с удобни подметки, с връзки вместо с малки метални закопчалки. А когато слънцето докоснеше нейната чудна кестенява коса, тя пламваше в червено и златно.

Погледът му продължи надолу, към заобления й корем и захабените ръце, които стискаха облегалката. Бе познала лишения, разочарования, загуби, но държеше на гордостта си и той й се възхищаваше за това. Малко жени биха посрещнали с вдигната глава бъдещето, което чакаше нея. Вдовица. Бедна. Самотна. С дете на ръце. Господи, дори за минута не му се искаше да е на нейното място.

Чудеше се дали Тейлър е знаел изобщо какво е притежавал. Този човек сигурно не бе мислил много за нея, когато я бе довел тук, а после я бе оставял седмици наред сама, без подходяща женска компания. Но така стояха нещата. Човек приема хубавите неща за даденост, а проклина лошите.

А той самият? Каквато и радост да му бе доставяла Лидия, сега всичко се бе превърнало в горчиво разочарование. Нейното предателство щеше да остави в душата му гнояща рана, която никога нямаше да зарасне. Колкото повече си мислеше за това, толкова по-лошо ставаше. Веднъж Тед Бингам му бе казал, че омразата се храни с вътрешностите на стопанина си, докато го убие. Тогава той не разбра какво имаше предвид вторият му баща. Но сега вече знаеше. Преди обаче омразата да го довърши, той щеше да убие Рос и Лидия.

— Виждам нещо.

Лора каза това толкова спокойно, че Спенс не бе сигурен дали е чул правилно, но ръката й, която го стисна за лакътя, говореше повече. Това прекъсна потока от мрачни мисли и той се огледа.

— Къде?

— Май че забелязах движение зад онези дървета отпред.

— Сигурно листата се клатят от вятъра.

Все пак Спенс взе колта и й го подаде, после измъкна пушката изпод седалката. Поизправи се и видя, че нямаше вятър, въздухът дори не потрепваше. Усети как кожата му настръхва. Вторачи се напред. Стори му се, че различава самотен конник.

— Имате добро зрение — промълви той и сложи пръст на спусъка. — Мисля, че и аз виждам нещо.

— Ето тук!

Тя се обърна и погледна назад.

— Не са много, сигурно са разузнавачи. Господин Ръсел казваше, че понякога това било само за заблуда, а зад следващия хълм чакала цяла армия.

— Да. А ние не можем да избягаме бързо, ако ни се наложи.

— Ако забележите нещо необичайно, не правете нищо, докато не извадя сандъка с мунициите. Как мислите, колко време ви трябва да почистите цевта и да заредите отново?

— Сравнително бърз съм.

— Предупреждавам ви да не изпуснете пушката, когато видите от цевта да излиза огън — само припламва, но може да се стреснете, ако не го очаквате. Джеси казваше, че нещо е разхлабено, затова прави така. Просто при стрелбата излиза пламък.

Тя придърпа сандъка до седалката между краката им и добави:

— Това е пушка от 1853 година, затова господин Ръсел ни я даде. По-новите струват тридесет и шест долара и Джеси реши, че не можем да си го позволим. Но и тази върши работа.

— Откъде знаете толкова много за оръжията?

— Бяхме сами с Дани, а трябваше да се яде. Но ние нямахме такава пушка, а само старата кремъклийка на татко.

— Разбирам. Тогава вие сигурно сте били една истинска Диана.

— Римляните не са имали пушки, доктор Хардън — каза тя сухо. — С лък и стрела не бих улучила дори стената на плевнята.

Спенс погледна отново към горичката и изруга през зъби. Видя трима индианци. За да не изплаши Лора, каза само:

— Май ще ни се удаде възможност да използваме колта.

— Те още са вън от обсега ни.

Тя се намести и небрежно завъртя барабана:

— Вие май нямате куршум подръка, нали? Револверът е празен.

— За да не се прострелям в крака или по-лошо.

— Да, знам, но сега пистолетът е в ръцете ми и ще искам да започна да стрелям.

Лора забеляза, че той насочва пушката, и предложи:

— Аз не бих стреляла, преди да разбера какви са намеренията им. Ако са само трима, може да ни оставят да минем. Ако там отпред има още, надали ще е добре да откриете огън първи.

— Това е много неподходящо място за битка — отбеляза Спенс. — Не можем да избягаме, а няма и къде да се скрием.

— И аз така мисля.

— Винаги ли сте толкова спокойна, госпожо Тейлър?

— Не. — Тя го погледна със златистите си очи. — Но истерията няма да ни помогне много в момента, затова мисля, че ще съм ви по-полезна, ако запазя спокойствие. Не гарантирам какво бих направила, когато стрелбата приключи.

С периферното си зрение тя забеляза някакъв ездач.

— Сега трябва да покажете пушката, доктор Хардън. Те се насочват насам.

Когато индианците се показаха иззад дърветата, той усети как косата му се изправя.

Тя седеше зад него по-тиха от мушица и страхът й личеше само по скованата поза. Спенс сложи голямата ловна пушка върху коленете си, така че да се вижда добре. Бе готов да я грабне веднага, при първия знак на враждебност. Тя бе стиснала дръжката на револвера толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

Един едър индианец се отдели от двамата си другари и пришпори коня към тях. Лицето му не бе оцветено, но не бе и приятелски настроен. Той спря на около двадесет ярда пред тях, вдигна ръка и извика нещо. Каквото и да беше, не прозвуча любезно.

— Имате ли представа какво става? — попита Спенс жената до него.

— Не, просто не показвайте, че ви е страх, и продължавайте да карате. Ако те решат да създават проблеми, ще го направят.

— Да.

Устата му бе пресъхнала, все едно бе пълна с пясък.

— Ако се започне, аз ще се прицеля в последния, а ти поеми тоя, дето ни наблюдава. Ако моят не избяга, на теб ще са ти останали патроните и ще трябва да стреляш, докато презаредя.

— Разбирам.

Една мисъл проблесна за миг в съзнанието му. Той бе изкарал четири години война, без да даде един изстрел, и щеше да е срамота, след като бе преминал през този ад, да го застрелят проклетите индианци.

Сложи ръка върху приклада с готов пръст на спусъка, сърцето му биеше лудо, а в главата му се въртеше мисълта, че независимо дали бе готов или не, това бе положението.

— Здравейте! — извика Лора и се усмихна широко.

— Какво правите, по дяволите! — вбеси се Спенс. — Това да не ви е неделен пикник, те не търсят пиле на грил.

— Показвам, че не ме е страх. Не познавам много индианците, но съм чувала, че уважават такова поведение.

Стиснала здраво револвера, тя махна с другата ръка на навъсените воини.

— Просто минаваме оттук.

— Вие луда ли сте?

— Не знам още. Ако помогне, сигурно съм луда. Четох някъде, че ако ги накарате да си мислят, че сте приятелски настроен, ще си тръгнат, но май статията бе за команчите.

Те бяха на не повече от двадесет ярда от индианеца, когато той вдигна копието с една ръка и зае бойна поза, а с другата размаха нещо, което приличаше на стар мускет. След този негов жест другарите му се показаха иззад дърветата, единият от тях се спусна напред и нададе боен вик.

— Бих казал, че имаме големи неприятности — измърмори Спенс през зъби. Ръката му се присегна към кутията с патроните.

— Да — каза тя простичко. — Вече са в обсега ни.

При тези думи Лора извади револвера и натисна спусъка. Куршумът изби копието от ръката на едрия индианец. Той се дръпна, сякаш се бе опарил, после насочи мускета към нея. Преди да успее да гръмне, Спенс стреля с пушката и го свали. Лора стреля втори път и улучи един от другите. Той се люшна напред, после клюмна на врата на мустанга. Третият индианец започна да криволичи, за да избегне куршумите. Той се протегна да хване поводите на коня с ранения си другар, пришпори своя жребец и препусна в пълен галоп. Раненият се подмяташе върху седлото като парцалена кукла, но успя да се задържи.

Убитият индианец лежеше на пътя, там, където бе паднал, и когато фургонът мина покрай него, Лора извърна поглед. Петдесет и две калибровият патрон бе улучил челото му и бе отнесъл горната част на главата му. Спенс видя, че на Лора й прилоша, и я съжали. Това не бе гледка за жени.

— Надявам се, че са били само тези — промълви той.

— Да. Не ми се ще да убивам повече, освен ако не е дивеч, за да се нахраня.

Говореше толкова тихо, че той се обърна, за да я види. Бе затворила очи, дишаше тежко, но още държеше колта в разтрепераните си ръце.

— Добре ли сте?

— Да — каза тя, но продължи да потрепва конвулсивно. Спенс сложи пушката на коленете си и хвана ръката й. Беше студена като лед.

— Лора…

— Ще се оправя — успя да промълви тя, но гласът й трепереше. Преглътна шумно и вдигна поглед към него. — Никога досега не съм изпитвала такъв страх, никога.

Той обви ръка около раменете й и остана така, докато тя се поуспокои.

— Вие със сигурност ме заблудихте. Мисля, че се справихте великолепно. Всяка друга жена на ваше място би се скрила под седалката.

— И аз исках, но тогава вие трябваше да се оправяте сам, а нямаше да е честно.

Тя изправи рамене и се облегна назад.

— По-добре ще е да заредим отново оръжията. Пушката гърми толкова силно, че сигурно са ни чули на пет мили разстояние. — Тя си пое въздух и бавно издиша. — Сега вече съм добре.

— Сърцето ми бие два пъти по-бързо — призна Спенс.

— Нямаше да сте човек, ако не беше така. Само глупаците тичат безстрашни натам, където дори ангелите не смеят да припарят. Александър Велики го е казал или поне звучеше по подобен начин. Ако при такава ситуация човек не се уплаши, значи е глупак.

— Откъде взимате всички тези книги, госпожо Тейлър? — попита той тихо.

— Сама изкарвах парите за повечето от тях. Когато татко беше жив, имаше навика да ни чете откъси от Библията и различни притчи. Когато бе много студено за работа на полето, той изваждаше старата лампа, а мама и аз сядахме на пода с Дани между нас и слушахме тези стари приказки и притчи отново и отново. Гласът му и огънят в камината ни караха да забравим, че вятърът духаше под вратата и че прозорците дрънчаха, сякаш ще се счупят. От баща ми би станал добър пастор, но той твърдеше, че с тази работа не се живее.

— Аз съм отгледан от пастор — призна Спенс. — Знаете ли, когато бях момче, си мислех, че той не е човек на място, след като се крие зад тази Библия, вместо да печели за прехраната ни. Сега знам, че изобщо не съм бил прав. Тед Бингам се оказа най-известният човек, когото познавам, и сега щях да съм много по-добре, ако се бях вслушвал в думите му.

— Мисля, че сте добре. Та вие сте лекар.

— Не и ако вече нямам желание да бъда такъв.

— Войната е виновна, нали? Веднъж да забравите за тая касапница и ще си спомните за удовлетворението, което изпитвате, когато спасявате човешки живот — успокои го тя.

— От коя притча взехте това?

— Ако не сте имали дарба да лекувате, нямаше да завършите медицина.

— Това бе отдавна.

Тонът му я накара да погледне навъсеното му чело и стиснатата челюст. Имаше мрачно и сурово изражение.

— Знаете ли, когато минахте през Салисбъри, не бяхте такъв — произнесе Лора бавно. — Мислехте само за това, как ще се приберете вкъщи при жена си и при вашето момченце.

— Да, но нещата не се развиха според очакванията ми.

Гласът му й подсказа, че не му се говореше за това. Тя въздъхна и се отпусна назад на твърдата облегалка.

— Мисля, че разбирам. И аз не мога да споделям някои неща.

— Да.

Той видя групата постройки, флага на САЩ, веещ се над тях, и разбра, че най-после бяха стигнали форт Киърни. Спенс присви очи срещу светлината и се загледа към звездите върху знамето, което лекият ветрец носеше към небето, и се сети за хилядите мъже, които се биха и загинаха за и против страната, чието бе това знаме. Сега тя бе негова страна, припомни си той с горчивина. Тази битка му бе струвала почти всичко.

Спенс отмести поглед към сухата прашна прерия и се почувства така, сякаш бе стигнал края на света. Не разбираше как Лора Тейлър щеше да остане тук и да прекара суровата зима в някаква колиба, огласяна само от воя на койотите и вълците нощем. Напролет тя сигурно щеше да хване първия влак, пътуващ на изток, ако оцелееше дотогава, помисли си той.

Когато видя редицата от офицерски къщи, ниските постройки зад тях, спретнатите градинки отпред, си помисли, че би могъл да я убеди да остане тук. Поне полковият лекар щеше да е край нея при раждането, а навярно в тези варосани къщички живееха и офицерски съпруги.

Той дръпна юздите на завоя на площадката, завърза поводите за седалката и скочи на земята.

— Понеже няма какво да пазарувате, сигурно ще ме почакате във фургона.

— Да.

— Няма да се бавя, но ако искате да се поразтъпчете, по-добре го направете тук.

— Ще се оправя.

— Искате ли да проверя къде има тоалетна?

— Не.

Той бутна периферията на шапката си назад и приближи група войници, разположили се край вратата на откритата веранда.

— Къде мога да намеря доктора?

— Болницата е на гърба на ергенските квартири, които са зад офицерските къщи — отвърна един от мъжете.

— Болен ли сте, господине? — учудено попита друг. — Него не го бива много, освен да раздава лекарства. Все едно какво ви боли, той само това прави. Ако нямате разстройство, ще ви го докара.

— Просто искам да говоря с него, това е всичко.

Бързо намери мястото. Влезе в сградата, където миризмата на терпентин и камфор надвиваше всички останали.

Покрай стените в две редици бяха разположени походни легла, върху които лежаха отвити повече от дузина мъже. Телата им се гърчеха от вътрешни спазми. Дизентерия. Тя бе бич за всички военни лагери. В дъното на дългото помещение един риж мъж с по-тъмна от косата му брада се обърна и попита:

— Познавам ли ви?

— Хардън. Спенсър Хардън.

— Бенджамин Кинг. Аз съм хирургът тук, но повече се занимавам с дозирането на лекарства, отколкото с операции.

Той повдигна леко брадичка, изучавайки лицето на Спенс.

— Не са си губили времето да ви записват вас, бунтовниците, да се биете с индианците, а?

Спенс поклати глава.

— Не се бия с никого. Просто минавам оттук и исках да ви попитам за едни болни, които може би са минали през форта преди няколко месеца — вероятно към средата на април.

— Било е доста рано, обикновено приемаме пътници през лятото. Е, някои се отбиват по всяко време, но най-вече при ухапвания от змии, при нещастни случаи на път, за неща от този род. През повечето време просто лекувам тези хора от дизентерия — обясни Кинг и се почеса по брадата. — Тук ги имаме доста такива болни. Толкова са много, че камфорът ми е на привършване, да ви кажа честно. Все им поръчвам необходимите лекарства, а ми пращат само тоя проклет пеницилин.

— По-добре е да не им го давате — съгласи се Спенс. — Много е вреден за стомаха, още повече, когато червата вече са раздразнени. Аз бих смесил половин зрънце опиум и четвърт зрънце меден сулфат с две унции уиски. Ако са в състояние да приемат това на всеки два-три часа, обикновено състоянието им се подобрява.

— Ще продължа да ги лекувам по моята рецепта, ако не възразявате — отвърна хирургът троснато. — Аз съм зает човек, така че да преминем направо към въпроса. Просто ми ги опишете и ще ви кажа дали съм ги виждал.

Спенс бе повтарял това толкова често, че можеше да го изрецитира наизуст.

— Рус мъж на около тридесет години, хубава тъмнокоса бяла жена, пълна, едра негърка и малко бяло момченце на около четири години — всички южняци.

Кинг се замисли за момент, после кимна.

— Ако момчето е красиво като момиче, а мъжът си мисли, че целият свят се върти около него, то да, виждал съм ги.

— А останалите?

— Детето не прилича много на него — каза хирургът и отново кимна. — Жена му се казва Оливия или нещо подобно и ако не беше болна, сигурно ще е била красавица.

— Лидия. Тя се представя за негова жена, но е омъжена за друг. Момчето е на съпруга й, а не на Донъли.

— Да. Когато спряха тук, бабата умираше, а младата жена бе почти в делириум, но те дори не искаха да изчакат старицата да умре. Може би бяха изплашени, не знам. Знам само, че си тръгнаха веднага след смъртта на чернокожата и дори не оставиха нищо за погребението й. Името й бе Фани Джеймисън, не узнах нищо повече. Както казах, мъжът страшно много бързаше да се махне оттук и въобще не искаше да ни чуе, като го убеждавахме, че ще е по-добре да остане.

— Казахте ли му, че е холера?

— Споменах, че би могло да е холера.

— А той какво отвърна?

— Нищо. Каза само, че ако се наложи, ще спрат в Макферсън.

Очите на Кинг срещнаха тези на Спенс.

— Мисля, че се е наложило, ако изобщо жената е стигнала дотам. Не можеше да държи главата си изправена. Дадох й голяма доза камфор, но се съмнявам, че й е помогнало. Сигурно отдавна вече е мъртва.

— А момченцето?

— Е, то не показваше признаци да е болно, но може и да се е заразило. Аз съм лекар, а не гадател, но ако трябва да отгатна, бих казал, че Донъли и момчето са пипнали холерата много скоро, след като тръгнаха оттук. Холерата мори наред, знаете.

— Да. И все пак още не мога да повярвам, че Лиди е изоставила така Фан — каза тихо Спенс и поклати глава. — Тази стара негърка я е отгледала.

— Така ли? Е, не бих могъл да ви кажа какво си е мислела тя, защото нямаше сили да вдига много врява. А на него не му обърнах никакво внимание. Той ме заряза с куп проблеми на главата и си замина.

— Така ли?

— Голяма разправия беше, докато погребем бабата, като се има предвид състоянието й. Трябваше да я заровим, преди да си навлечем епидемия. Сложиха я в единия край на гробището, но не можах да й намеря кръст или камък. Майсторът не искаше да се знае, че редом с белите лежи негърка, като че ли някой щеше да разбере по името — с отвращение каза Кинг.

Спенс посегна към палтото си и измъкна пачка банкноти. Отдели десет долара и каза:

— Всички я знаеха като леля Фан. Не е нужно да пишете това на паметника, но бих искал върху гроба все пак да има някакъв знак — кръст и може би посадени цветя.

— Да не би да е била ваша робиня преди войната?

— Не. Принадлежеше на жена ми.

Той бе стигнал до средата на площада, когато Кинг го настигна.

— Ето — каза хирургът и тикна десетте долара в ръцете на Спенс. — Няма да ми коства нищо напролет да посадя някой див розов храст там. Тук растат в изобилие.

— А кръст?

— Не зная дали ще мога да направя това, та затуй си задръжте парите. Ако го сторя, добре, но бих казал, че ще е трудна работа.

Ъгълчетата на устата на Кинг се извиха надолу за момент.

— Наистина съжалявам за жена ви, господине.

— Да. Аз също.

Щом го видя да се връща обратно през площада, Лора разбра, че нещо не беше наред. Като се качи до нея, блуждаещият му поглед потвърди опасенията й. Без да ще, тя сложи ръка върху рамото му.

— Добре ли сте?

Известно време той не отговори. Просто мълчеше, вперил празен поглед в зелената трева пред себе си. Накрая отвърза кожените поводи и удари с тях по задницата на мулето.

— Да — произнесе той тежко, — но трябва да стигна до Макферсън.