Анита Милс
Горчиво и сладко (8)

Осма глава

Спенс се спираше на всеки гроб по пътя. Спираше да прочете неграмотно изписаните знаци: Елен Дейвис, убична жина, тъжим за нея. Вили Томпкинс, на шест години. Танси Уилсън, умря от млечна треска. Беше само на двайсе. Баба Хейес, не оспя да се справи. Елиза Кампбел, на деветнайсе години и бебето Уили. Тес Карпентър, на единайсе години. Майка Лили, син Джони, дъщеря Мери, всички омрели от треска. Мейчи Харис, отиде при Създатели си, юли 1865. Тед Хейес, хфана холера.

Надписите се редяха миля след миля и разказваха за трагичния край на умрелите.

Четейки по кръстовете и надгробните камъни, той забеляза, че от двете страни на пътя към Запада почиваха главно жени, деца и старци. Очевидно Лиди и леля Фан се бяха справили дотук. Или в противен случай Рос и Джош също бяха починали и не бе имало кой да ги погребе. Спенс бе забелязал оголените човешки кости по пътя, повечето от тях бяха разпръснати и оглозгани от вълци и койоти.

Но вече се стъмваше и той не можеше да вижда добре. Освен това приближаваше буря. От време на време светкавици осветяваха кълбящите се на хоризонта черни облаци. Въздухът бе прашен и миришеше на дъжд. Някъде далеч койотите разговаряха със скритата зад облаците луна, воят им пронизваше нощта, а наблизо бухалите му подвикваха „Кой?“ и отговаряха със същото.

Тези бухали го притесняваха. Той ги чуваше в продължение на няколко мили и всеки път прозвучаваха все по-близо. Не бе чувал бухалите да се събират на групи. Една мисъл проблесна в съзнанието му и по гърба му полазиха тръпки. Индианци. Може би само си фантазираше, но ако беше така, значи и Клайд имаше богато въображение. Конят наостряше уши при всяко обаждане на бухалите.

Спенс се успокои с това, че индианците едва ли го виждаха по-добре, отколкото той тях. Но те познаваха околността, за разлика от него. Ето го пак, този звук. Мъжът се заслуша съсредоточено. Така бе притихнал върху седлото, че чуваше ударите на сърцето си. Но всъщност обонянието му подсказа, че не е сам.

Усети мириса на пушек. Или някъде бе паднала мълния, или някой бе запалил огън. Той се изправи върху стремето и се взря в тъмнината. Само така му се бе сторило. Вероятно пушекът идваше от огъня на някой самотен трапер или от лагер на работници по железницата. Може би и на някой военен отряд. Ръката му потърси сигурност в дръжката на револвера.

Когато над главата му изтрещя гръмотевица, му се стори, че пред себе си на хоризонта вижда малки точици оранжева светлина. Тялото му се стегна, сложи пръст върху спусъка. Може и да не знаеше много за индианците, но поне не беше глупак.

Бухалът отново се обади наблизо. Той затаи дъх и се ослуша. Зад себе си долови трополенето на подкови по твърдата земя. Явно не си бе въобразявал. Някой го следеше. Всъщност преследвачите бяха повече от един.

Спенс погледна през рамо и видя призрачните очертания на най-малко дузина мъже и разбра, че ще трябва да спасява кожата си. Заби шпори в хълбоците на Клайд и отпусна юздите. Едрото животно изпъна дългите си крака и препусна по посока на дима. Спенс извика „Давай, момче! Тичай!“ и пришпори коня с надеждата, че отпред имаше лагер на железницата, а не индианско селище. Ако беше второто, той вече бе мъртъв. Зад гърба му ездачите нададоха боен вик и около него засвистяха куршуми.

Проблесна светкавица и освети кълбящите се над главата му черни облаци. Не разбра дали чуваше трясъка на мълниите, или бученето на кръвта в ушите си. Клайд бягаше тежко, пот и пяна се лееха по шията и гърдите му и мокреха лицето и палтото на Спенс.

Проклетите индиански мустанги се приближаваха. Той се извърна и стреля, но не улучи. Това не бяха консерви и бутилки, а живи, движещи се хора. Останаха му четири патрона и не можеше да си позволи да пропусне още веднъж. Нещо му подсказа, че от едната му страна се приближава ездач. Когато този път се извърна, видя нашарено с цветовете на войната смугло лице и натисна спусъка почти от упор. Колтът избълва отново лютив пушек, индианецът се преметна и чак тогава падна.

Следващият изстрел завъртя друг ездач върху седлото и той се свлече под копитата на коня. Спенс остана с два патрона, а нямаше време да презареди. Впери поглед в далечината пред себе си и съзря оранжев пламък от лагерен огън, а зад него бели палатки, които се издуваха от вятъра и го мамеха. Лагерът се превърна за него в Мека и обетована земя, събрани в едно.

Преди да види някого, той чу викове:

— Индианци! Грабвайте пушките! Приберете конете.

Силният пукот на пушките разцепи душния въздух, последваха по-тихите залпове на двуцевките. Червенокож ездач със зловещо изписано лице се присегна от мустанга си да прободе Спенс, но един куршум от двуцевка се заби в рамото му с такава сила, че той го изхвърли на земята.

Индианските воини изостанаха и виковете им изгубиха възторжената си нотка, когато една пушка отново улучи целта. Този изстрел послужи за прикритие на Спенс, но още не бе в безопасност.

— Не стреляйте! — извика той. — Влизам в лагера.

Докато крещеше, още един куршум от пушка попадна в целта. Спенс погледна през рамо и видя как един мустанг изцвили, препъна се и падна напред. Ездачът му залази на четири крака към другарите си, но когато един от тях се наведе да му помогне, Спенс го простреля. Срещнали отпора на револверите и пушките, индианците обърнаха, излязоха извън обсега на оръжията и задебнаха от разстояние.

Изпънал шия, Клайд препусна към огъня и прескочи преградата от пълни с брашно чували, наредени в кръг около лагера. Хората от железницата се разпръснаха, за да освободят място на коня, а Спенс дръпна поводите и го овладя. Сърцето на Хардън биеше лудо, от челото му се стичаше пот, но той бе успял, дори в револвера му бе останал един куршум.

— Май сте постреляли с този колт, господине? — заговори го един от мъжете, когато слезе от коня.

Краката на Спенс се подкосяваха и той дишаше тежко.

— И на мен ми хареса как боравехте с пушките. Благодаря за прикритието — едва успя да изрече, задъхвайки се. — Мислех, че ще ме настигнат.

— Това сигурно е първият кон, който е надбягал стадо полудиви мустанги. Да, господине, добър жребец! — каза мъжът с възхищение и прокара ръка по потната, покрита с пяна гръд на Клайд. — Участвали ли сте с него в надбягвания?

— Не, до тая вечер не.

Светкавица проряза небето и на фона на буреносните облаци се очертаха останките от индианския отряд. Спенс тъкмо си мислеше какъв късмет е имал, когато погледна към билото на възвишението и видя как конниците се прегрупират по двойки и слизат обратно. Той насочи инстинктивно колта и изстреля последния куршум.

— Те са вън от обсега ни — каза един от мъжете. — Просто се връщат да приберат мъртвите и ранените и ще си тръгнат. Те няма да се бият, разбирате ли?

— Ако ми дадеш тази ловна пушка, мога да очистя още някой и друг от тях. Яд ме е да гледам как тези копелета се омитат.

— Докато пъхнете куршума в затвора, те вече ще са обърнали конете. Точно сега не им е до бой.

— Но на мене ми се бие — та те едва не ми свалиха скалпа.

Един от непознатите подаде пушката си на Спенс.

— Заредена е и чака, господине. Мисля, че знам как се чувствате.

Спенс се извърна, прицели се и натисна спусъка. Индианецът се строполи, другарят му го прихвана, качи го на своя мустанг и препусна нагоре по хълма вън от обсега им. Ездачите се разпростряха в индианска нишка и се оттеглиха. Силуетите им се очертаха на фона на присвяткащото небе. Вятърът понесе над прерията виковете на оплакваните.

Почти всеобща въздишка надви над мрачното заклинание и хората от железниците се обърнаха към Спенс:

— Май ви притесниха, а? Имах предвид ездата им — каза един от мъжете. — Виждал съм това шест-седем пъти и всеки път ме полазват тръпки. Нали знаете, че на тази земя няма нищо по-долно от един индианец. Ако ви хване, си отивате като едното нищо, но все пак трябва да ги уважавате. Те биха рискували живота си, за да си приберат мъртвите.

— Аз не ги уважавам — обади се някой.

Мъжът, който подаде пушката на Спенс, протегна ръка:

— Името ми е Ръсел, Бил Ръсел.

— Спенсър Хардън.

— Вие сте от бунтовниците, а?

— Бях. Войната свърши.

— Не исках да ви засегна, господин Хардън. Най-добрият ми работник бе от Северна Каролина. Бих се радвал, ако имах дузина като него, защото, ако имах, щяхме да стигнем до Скалистите планини преди зимата.

— Да, ама той умря от много работа. Беше толкова изморен, та две не виждаше. Иначе щеше да се махне от пътя на онзи вагон — измърмори някой зад гърба на Ръсел. — Тая проклета железница го уби.

— Не искам да чувам такива приказки. Човекът се съгласи доброволно да остане, докато свършим работата — отвърна му троснато Ръсел. — Щях да го освободя, ако ме беше помолил.

— Същото де, не трябваше да го карате да работи, не и след като жена му е в такова положение — обади се друг. — Какво ще прави тя, като дойде зимата?

— Ще си намери друг мъж, ето какво. Дявол го взел, не бих се замислил, ако реши да ме вземе — заяви един от работниците. — Тя е една от най-прекрасните жени, които съм виждал, въпреки че се е надула с това дете.

— Търсите ли работа, господине? — обърна се Ръсел към Спенс, като обърна темата на разговора. — Така както изоставаме, ще ни трябва работна ръка.

— На път съм за Калифорния.

— По това време на годината? С голям зор ще стигнете до селищата на мормоните, преди да паднат големите снегове.

— Знам, но се налага.

— Били ли сте в планините през зимата? — парира го Ръсел. — Има преспи, дълбоки по сто стъпки, а вятърът така шиба, че можете да замръзнете за петнадесет минути. Щом досега не сте стигнали Ларами, няма начин да минете покрай Соленото езеро. Ще прекарате зимата с проклетите мормони, а аз предпочитам индианците пред тях. Не, господине. Подписвате договор с железниците и напролет ще имате пари в джоба си. Тогава можете да стигнете до Калифорния, аз не бих пробвал сега.

— Ще имам това предвид — обеща Спенс. — В момента обаче съм изморен до смърт. Просто бих искал да намеря едно местенце за постелята си.

— Ще подгизнете — каза някой. — Ние ще се посгъстим и ако нямате бълхи или въшки, можете да си постелете в нашата палатка. Там навън съм забил кол и синджир за коня си, можете да вържете вашия жребец до моя. Така, ако индианците нападнат конете, няма да го вземат.

— Благодаря.

Първата едра дъждовна капка тупна в прахта до краката на Спенс и от черния облак над главите им заваля като из ведро. Силен вятър зашиба дъжда и го понесе със себе си, а работниците се разпръснаха, за да се скрият.

— След мен! — надвика гръмотевицата домакинът на Спенс, сграбчи поводите на Клайд и се насочи към една опърпана палатка. — Адът ще се срути върху нас.

Той привърза коня към металния кол и се вмъкна в палатката, за да повдигне чергилото за Спенс. Дребни парчета град зачукаха по брезента, сякаш дъжд от куршуми, а виещият вятър засмукваше и издуваше парцаливите стени на палатките.

С тях се вмъкнаха още двама мъже, които спуснаха покривалото зад себе си и въздухът се изпълни с тежката миризма на пот. Четиримата клекнаха на мръсния под, а бурята вилнееше отвън, сякаш черната чума виеше и пищеше между палатките. Те се издуваха и се огъваха, а брезентът плющеше там, където въжетата бяха захванати за колчетата в земята.

Постепенно вятърът утихна и дъждът заваля по-кротко, като плътна завеса. Някой запали клечка кибрит, пламъкът изпълзя от замърсеното със сажди шише на лампата и гостоприемният мирис на сяра веднага надделя над вонята на немити тела.

— Хууу. Мислех, че ще ни издуха! Определено не съм свикнал с това проклето време в Небраска.

— И в Канзас не е по-добре — измърмори един от другарите му.

Човекът, който покани Спенс да се присъедини към тях, вдигна поглед от лампата.

— И двата щата са един дол дренки. Мен ако питате, ще избера Илинойс. — Той погледна към Спенс. — Съжалявам. Покрай бурята забравих добрите обноски. Казвам се Чарли Маккинън, за приятелите съм Мак. А тия двама темерути до мен са Дейви Йоакъм и Нед Милър.

Те кимнаха.

— Е, не е толкова зле — добави домакинът, като посочи към платнения покрив над главите им. — Ако нямате нищо против червеите и скакалците, ще ви притесняват само гърмящите змии, защото те пропълзяват под брезента.

— Гладен ли сте? — попита Дейви. — Тъкмо щяхме да ядем, когато чухме виковете. Хапнете с нас. Можете да избирате между солено свинско, печено бизонско, зрял боб и сухари. Сухарите на Мак не са много добри, но ако ги натопите в кафето си, ще омекнат и ще можете да ги преглътнете.

— Благодаря. Не съм хапвал от сутринта.

Те кръстосаха крака на пода с плоски алуминиеви чинии в скута си и започнаха да се хранят в пълно мълчание. Спенс разбра, че не го бяха излъгали за сухарите. Бях твърди като камък и като ги потопи в кафето за по-дълго време, почти удвоиха обема си. Поне можеха да запълнят един гладен стомах.

— Ръсел каза ли накъде отиваме? — попита Нед с пълна уста.

— Да. Най-накрая ще местят предните постове край форт Макферсън, където трябваше да сме още миналия месец. Май там ще прекараме зимата.

— А знаете ли какво смята да прави Ръсел с жената на Тейлър? — изведнъж се сети Нед. — Чух, че предлагал да я върне обратно, откъдето е дошла. Казал, че железницата ще се погрижи за пътните разходи, но тя не искала да тръгне.

— Иска да си измие ръцете, след като знае какво се случи.

Мак бутна чинията си настрана и се замисли за миг.

— Не зная какво ще стане с нея тази зима, ако не тръгне.

— Ще трябва да си намери мъж, и Били така каза. Жена в това състояние не може да се оправи сама — отбеляза Мак.

— По дяволите, може да вземе мен или всеки друг, ако е за това — заяви Дейви.

— Точно това казвам. Жена като нея не иска някой цапнат в устата пияница, а половината от нас са такива, другата половина пък са мърльовци. Между другото, ти откога не си се къпал?

— Откакто ни дадоха заплатите.

— Така ли? Кога беше това, коя заплата?

Нед се разсмя.

— Пипна те, Дейви. Ако човек реши да ухажва някоя жена, трябва да се поизмие малко.

Мак се обърна към Спенс и обясни:

— Преди около шест седмици един от нашите загина, когато един от вагоните изскочи от релсите и се обърна върху страничната линия, която поставяхме.

— Така си и мислех.

— Лошото е, че е истински срам да остави жена си сама в тая каша. Тя е на път да се сдобие с дете и няма къде да отиде. Пък е и хубава жена, а това е още по-лошо за нея. Тук всички негодници и престъпници от бригадата въздишат по нея, но никой от тях не може да се сравнява с Джеси. Дявол го взел, ако знаех, че ще си тръгне, бих й дал малко от моите пари.

— Кажи си правичката, Нед. И ти въздишаш по нея, но вече си имаш жена в Спрингфийлд, Илинойс.

— Това не ги спира някои — обади се Дейви. — Бен Хенри й е хвърлил око, а жена му има цяла сюрия деца. А сега се влачи след госпожа Тейлър. А тоя тип е жесток човек. Ако аз бях жена, щях по-скоро да легна сред глутница вълци, отколкото с Бен Хенри.

Спенс слушаше само с половин ухо, но изведнъж се сепна.

— Госпожа Тейлър ли казахте? — попита той внезапно.

— Да.

— Аз познавах един мъж на име Джеси Тейлър — от войната. Беше от Северна Каролина и мислеше да работи за железниците.

— Сигурно е нейният мъж, ако не са двама с такова име, защото наистина се казваше Джеси — каза му Мак. — А за нея това беше ужасно. Ръсел разправяше, че му е било страшно трудно да й съобщи за смъртта на Тейлър. Това не е място за жена като нея, господин Хардън, пък и за всички останали. А щом се роди бебето, тук ще се намерят мъже, които ще се отнасят с нея както с ония от бордея. Те не уважават почтените жени, защото не познават такива. Ще тръгнат след нея като мъжкари след кучка, все едно дали тя го иска или не.

— Да.

— Може би, след като сте познавали съпруга й, ще можете да й налеете малко разум в главата. Кажете й, че аз и някои от момчетата ще се радваме да съберем малко пари, за да й помогнем да се устрои някъде, нали разбирате? Кажете й, че това не е място за нея.

— Не знам.

В съзнанието на Спенс изникна образът на Лора Тейлър, извиняваща се за отвратителното кафе.

— Не ми се слуша много за Джеси — промърмори той и поклати глава. — Да, ще се опитам да поговоря с нея, преди да тръгна за форт Киърни.

— Киърни е на около пет мили нагоре по реката — обади се Дейви. — Ако търсите провизии, няма да намерите кой знае какво.

— Искам да отида до гробището.

— О, Джеси не е погребан там. Понеже беше в края на юли и беше адска горещина, трябваше да го заровим близо до мястото на инцидента. Ако искате, мога да ви кажа къде е гроба му.

— Може би сутринта. Сега бих искал да поспя.

Но по-късно, когато мъжете угасиха фенера и се увиха в одеялата си, Спенс дълго време лежа буден в тъмното. Джеси Тейлър беше мъртъв, оставил в окаяно положение младата си жена, неродила още детето му. Колкото и далеч да бе от Джорджия, светът си оставаше същият — един нещастен свят.

Слънцето се показа и когато Спенс тръгна да прекоси лагера, за да стигне до река Плат, видя, че поляната се е превърнала в кална локва. Той остави седлото си на брега и се спусна внимателно по хлъзгавия склон, за да напълни канчето си с мътната речна вода. Мак му бе казал, че ако изчака няколко минути, тинята ще се утаи по дъното, но той нямаше намерение да я пие. Вече се бе нагледал какви мъки може да докара на човек такава вода.

Приклекна и бръкна в чантата си за сапуна, купен в Омаха, голям, дебел сиво-бял калъп, който изглеждаше така, сякаш са го варили с пепел. Остави го до канчето с малката кърпа, в която бе увит, и извади бръснача и огледалото. Погледна към водата, но не видя никаква промяна. Каза си, че търпението е добродетел, но сега не искаше да е добродетелен; беше просто мръсен, уморен и раздразнителен.

Докато чакаше, изми зъбите си с хлебна сода и уиски, за да премахне от устата си вкуса на гранясала мас. Тлъстото свинско месо, което бе изял на закуска, плуваше в нея, но останалите трима сякаш не забелязваха. Спенс изплю уискито, завинти капачката и прибра бутилката в чантата.

Накрая му омръзна да чака мътилката в канчето да се избистри, съблече мръсната си риза, после изу ботушите, чорапите и панталоните си. Само трябваше да внимава да не глътне вода, напомни си той и се бухна в реката. Потъвайки, усети как водата намокря косата му и обгръща тялото му — беше леденостудена. Веднага изскочи навън. Гащите му бяха залепнали по него. Той грабна канчето, сапуна, кърпата и бръснача и се запъти към близките тополи.

Насапуниса мократа си коса и грубата набола брада по лицето си, после закрепи огледалото на едно дърво и прокара острия бръснач по бузите си. С периферното си зрение забеляза движение в единия ъгъл на огледалото и се обърна.

Първата реакция на Лора, когато видя полуголия мъж, бе да побегне, но после го разпозна.

— Доктор Хардън, за бога, какво правите тук?

Мъжът погледна изчервените й страни, влажната коса, залепнала по шията и слепоочията й, после очите му се спряха на подутия й корем, който се очертаваше под набраната басмена рокля. Той дръпна кърпата от клоните и прикри с нея долните си гащи.

— Винаги ли шпионирате мъжете, докато се бръснат, госпожо Тейлър?

— Не ви видях — отвърна тя простичко. — Идвах да налея вода.

— Е, не я пийте, защото тази течност може да ви докара тиф или холера.

— Аз я преварявам, когато я ползвам за готвене и за пиене. Но вие сте доста далеч от Джорджия, докторе.

— Тръгнал съм за Сан Франциско.

— О! — Тя продължи да разпитва учудена. — А какво стана със семейството ви? С вас ли са?

— Не. Те вече са там. — Вместо да я лъже повече, той каза: — Чух за Джеси. Съжалявам.

— Аз също. Ще ми се да вярвам, че това е кошмар и когато се събудя, той ще е тук, но знам, че не е така.

— Да.

Тя въздъхна.

— Изненадана съм, че сте избрали северния маршрут по това време на годината.

— Е, мислех си, че ще е по-лесен от този, който минава през пустинята.

— Значи не се боите от планините?

— Ще го разбера, ако не умра… Какво смятате да правите сега, след като Джеси го няма?

— Ще остана тук, докато се роди детето. Знам, че не ме искат, но няма къде другаде да отида.

— Ами Салисбъри? Можете да се върнете там.

— Къде, доктор Хардън? Ние продадохме къщата, за да дойдем в тая пустош.

— Знам, но имате нужда от близки в такъв труден момент — каза той тихо. — Не можете да отгледате бебето сама в една мизерна палатка.

— Знаете ли, вече ми омръзна да слушам все това — отвърна Лора сухо. — Никъде нямам никакви близки.

— Да, но сигурно…

— Без Джеси, Дани или моята къща нямам нищо зад себе си, така че трябва да остана тук, независимо дали искам или не.

— Но няма и човек, който да се грижи за вас — напомни й Спенс.

— Защо всички си мислите, че ми трябва някой? — Тя повиши тон. — Добре, ще ви кажа нещо. Бях сама през по-голямата част от живота си и оцелях. Докато мога да се грижа за себе си, ще го правя, все едно дали съм тук или на друго място.

— Как?

— Ще правя, каквото е нужно. Съжалявам, че прекъснах сутрешния ви тоалет, но трябва да напълня това ведро и да се връщам, иначе няма да мога да свърша работата си за днес.

Тя се запъти към брега на реката.

— Нали не говорите сериозно, госпожо Тейлър? Не можете да живеете така.

Младата жена се обърна отново към него.

— Как? Мразя всичко тук. Мразя всичко това, но Господ не ми остави избор, когато взе Джеси, така че просто съм закотвена.

— Вижте, ако имате нужда от пари…

— Нямам нужда от благотворителна помощ, доктор Хардън — тросна се тя. — Сама ще се оправя.

— Вие сте много твърдоглава, знаете ли? Чуйте ме, за ваше добро е. Нека железниците ви платят пътя до Северна Каролина. Мога да ви заема малко пари, ще ми ги върнете, когато можете. Вземете ги и идете да живеете при някой приятел, докато се роди детето и си стъпите на краката.

— Приятели! — с отвращение каза тя през зъби. — Единственият, който би ме приел, е бедният стар Силас, а последното нещо, от което той се нуждае, е жена с бебе на ръце. Останалите, доколкото си спомням, ме гледат отвисоко и аз не смятам да им доставям удоволствие. Може да съм бедна, но ми е останала малко гордост. Сега, ако ме извините, трябва да тръгвам. Имам работа.

Ако коремът й не беше толкова голям, щеше да се затича, но сега бавно и тромаво се заклати към брега. Спенс се загледа след нея и въздъхна.

— Знаеш ли, Джеси не би искал да живееш така — провикна се той.

Лора спря отново, но не се обърна.

— Джеси го няма — каза тя с равен тон. — А след като не се погрижи, докато беше жив, защо му е да се грижи сега? Забърка ме в тази каша и сега аз трябва по някакъв начин да се измъкна от нея.

Жената се наведе да напълни ведрото, после с усилие се изправи. Когато се заизкачва обратно, видя как Спенс Хардън навлича дрехите си. Почувства се виновна за това, което му каза.

— Май сега е мой ред да се извиня — рече тя, когато той се обърна, закопчавайки ризата си. — Просто ми омръзна всеки да ми дава съвети за нещо, което не мога да направя. Трябва да си извоювам правото да реша сама съдбата си.

— Да, сигурно.

— Но ми е приятно да чуя южняшки акцент. Знаете ли, гони ме носталгията.

— Не исках да се намесвам в личния ви живот.

— Предполагам, че господин Ръсел ви е помолил.

— Не, инициативата бе моя.

— Той не ме иска тук. Мисли, че ще му създавам неприятности, макар че нямам такова намерение. Единственото ми желание е да остана, докато родя Джеси Даниел и съм в състояние да тръгна на път с бебето. Не знам къде ще отида после, но имам цяла зима да реша.

Спенс отиде до нея и посегна към ведрото.

— Не бива да носите толкова тежко. Трябва да имате някой, който да ви помага.

— Не възнамерявам да давам на мъжете тук някакви надежди — измърмори тя, когато той пое ведрото. — А и на тях не им трябва много.

— И аз така чух.

— Не, не сте — възрази Лора и тръгна след него. — Само ден след като погребахме Джеси, те започнаха да се навъртат край мен. Нищо не знаете. На една скърбяща вдовица с подут корем не й трябвало друго, освен мъж в леглото. При това един го говореше сериозно, беше зализал косата си с помада, мислеше си, че така ще стане по-красив, а не се бе къпал шест месеца.

— Мили боже!

— Предполагам, че си е направил сметката, че като се ожени за мен, ще спести парите, които пропилява в бордея. А той не беше единственият. Сигурно си мислите, че те би трябвало да знаят, че когато една жена плаче, не е защото си търси любовник. Но те не го знаеха.

— Те не са виждали често хубави жени.

— А после дойде оня тип от публичния дом — продължи Лора. — Посети ме, за да ми каже, че ако се нуждая от пари, може да ме вземе веднага щом родя детето. Каза, че по времето, когато дават заплатите, мога да правя по сто долара на ден. Той щял да прибира само половината от заработеното.

Тя погледна към него със златистокафявите си очи.

— Не разбирам как една жена може да прави това за пари, не разбирам.

— Аз също.

— И той не разбра моето „не“, докато не насочих срещу него пушката на Джеси. Сякаш говореше за парче месо, а не за жив човек.

— Това трябва да ви покаже, че не бива да оставате тук.

— Същото ми заяви и господин Ръсел, когато му казах, че не мога да се върна в Салисбъри. Може би той си мисли, че мога просто да си построя къща върху нечия чужда земя.

Лора се спря пред един фургон.

— Благодаря. Сега мога и сама.

— Къде е палатката ви?

— Прибрах я. Всичките ми вещи са в тоя фургон, доктор Хардън, и не смятам да ги оставям на никого.

— Вие живеете тук? — попита той скептично.

— Над земята е и ми е по-лесно да се защитавам от неприятелите, било то животни или хора. Ако някой иска да се вмъкне вътре, ще трябва да се покатери, а като го чуя, вече ще съм приготвила заредената пушка.

За момент тя вдигна поглед към парцаливия брезент, който служеше за покрив, и сбърчи нос.

— Ако Джеси беше жив, господин Ръсел щеше да ни даде за зимата една колиба край форт Макферсън. — Лора се обърна с тъжна усмивка към Спенс. — Човек предполага, Господ разполага.

Щом тя се качи във фургона, Спенс потърси Уилям Ръсел и го намери да навиква един китаец, който не разбираше английски. Горкият човек просто стърчеше там, усмихваше се и се кланяше, докато шефът му го заливаше с ругатни и обидни епитети.

— Проклети тъпоумници! — измърмори Ръсел и вдигна ръце. — По-добре да бях наел шайка негри. Добре, изчезвай оттук! — приключи той и махна с ръка. Когато видя Хардън, поклати глава. — Пращат ми все още и още жълти, ще ги избия.

— Бих искал да говоря с вас за госпожа Тейлър — рече Спенс.

— И вие ли? Като всички останали мъже от лагера. Тая жена е истинско проклятие. Трябва да поставям релси чак до Ларами и хич не ми е до това да се занимавам с вдовицата Тейлър. Нямам време за такива разговори, освен ако не ми предлагате как да я махна оттук.

— Тя си няма нищо и никого в Каролина. Продали са имота си, за да платят пътуването си дотук. Освен това за нея вече е много късно да тръгне…

— Това не ми помага, нали? — отвърна Ръсел. — Нямам място за някой, който не работи, а и нямам време да я пазя от мъжете, дето й налитат.

Спенс разбра, че е улучил Ръсел в неподходящ момент, но не можеше да чака по-добър.

— А какво ще кажете за къщичката край Макферсън, която сте обещали на Джеси?

— Казах му, че това е една съборетина, но той отвърна, че като намалее работата през зимата, щял да я стегне, за да могат да изкарат в нея до пролетта. Тя е на около четвърт миля от зимния ни лагер.

— По-добре е от палатка, нали?

— А как, по дяволите, ще я направя годна за живеене? Тейлър щеше да се заеме с това, но той е мъртъв.

Ръсел спря и почеса наболата си брада, докато мислеше, после кимна.

— Поне няма да е на моя гръб. Ще можете ли да я убедите?

— Ще се опитам.

— Кажете й, че ще пратя двама от китайците да постегнат малко колибата. Надявам се, че поне чукове могат да държат.

— Благодаря.

Ръсел си тръгна, а Спенс реши, че вече е уредил дълга си към Лора и Джеси Тейлър.