Анита Милс
Горчиво и сладко (7)

Седма глава

Небраска

11 септември 1865 г.

Спенс се поизправи върху седлото и се наведе напред, за да поразкърши уморените си рамене. Гледаше към мътната Мисури и си мислеше колко далече е още Калифорния и че не трябва да спира, защото никога няма да стигне до Скалистите планини преди началото на зимата. Може би бе направил грешка, като тръгна на запад по поречието на река Плат, но искаше да избегне команчите и пустинните горещини на Тексас. Но който и път да бе избрал, все щеше да се натъкне на планините. Между другото по този път преди шест месеца бяха минали Рос и Лиди.

Спенс похарчи повече от петстотин долара и изгуби много време, докато чакаше детективската агенция на Алън Пинкертън в Чикаго да се върне с информация от Англия, от сестрата на Рос, Фоби. Човекът на Пинкертън бе съобщил на Фоби, че завещанието на Сали Джеймисън е утвърдено и тя е оставила на Лидия огромна сума, и по този начин бе успял да получи адреса на чичото на Рос в Сан Франциско.

Докато се бе възмущавала от скандалното поведение на брат си, тя все пак бе доверила на агента, че Рос е писал на семейството си, че блокадата му е попречила да се присъедини към близките си. Затова той и Лиди тръгнали на запад, където му била обещана служба в банката на техния чичо. Уверил ги също така в благородните си намерения, като им писал, че Лидия си била отворила очите за истинския характер на мъжа си, и загатнал, че Спенс се бил оженил за нея заради парите й. Също така бил подчертал, че щом се установели, тя щяла да поиска развод и щели да узаконят „нередовния си съюз“.

„Нередовен съюз.“ По дяволите. Това си беше чиста изневяра, независимо как го наричаха те. И преди да се съгласи на развод, Спенс щеше да ги убие. Те бяха разбили мечтите му, откраднали детето му, направили го бяха за смях в целия Кроуфорд. За тях прошка нямаше. Просто му се щеше по-рано да бе открил накъде са тръгнали, вместо месеци наред да понася шушуканията зад гърба си и да среща знаещите погледи, които му казваха, че жена му му е сложила рога. А това, че някои му съчувстваха, никак не му помагаше. Ако не чакаше вести от Пинкертън, щеше отдавна да е напуснал града.

Но все пак информацията, за която бе платил, може би бе вярна. През март в най-луксозните хотели в Сейнт Луис и Канзас Сити бе имало регистрации на името на господин и госпожа Рос Донъли и син. Ако сега разбереше, че са отсядали и в Омаха, щеше да е сигурен, че е на вярна следа. Щом стигнеше в града, щеше да си намери хотел, където да се изкъпе и да хапне нормална храна. Не знаеше какво го чака в Калифорния, а и не искаше да носи у себе си много пари. Ще спи на открито, ще си прави сухари и силно кафе и ще лови риба, където може. Но в момента усещаше, че смърди по-лошо от пръч.

Внезапно дорестият кон отскочи назад и привлече вниманието на Спенс. Той чу съскането на навитата на кълбо гърмяща змия насред пътя и кръвта му се смрази. Дръпна здраво поводите с едната ръка, а с другата посегна към колта си. Натисна спусъка и обезглавеното влечуго се сгърчи конвулсивно, кълбото се разплете, после тялото застина. Изглеждаше като парче мръсно въже на прашния път. Когато пушекът от изстрела се разсея, той прибра револвера в кобура.

Преди четири месеца Спенс сигурно не би убил змията с един изстрел. Бе се упражнявал стотици пъти и сега можеше да стреля пет пъти поред и всеки път улучваше целта. Бе станал толкова бърз, че можеше да хвърли и уцели бутилка, преди тя да достигне земята. Рос не би имал по-добри шансове от онази змия.

— Давай, Клайд — каза той и подкара коня. — Ако стоим тук, доникъде няма да стигнем.

Клайд, това не беше име за едно добро животно, помисли си Спенс и му стана криво. Но когато Трейдър окуця малко след Бонвил, Мисури, той имаше дяволски късмет, че все пак успя да намери този скопен дорест кон. Изобщо не се заинтересува как го наричаха. „Клайд е доста нервно и опако конче, нали разбирате, и това плаши някои купувачи“, предупреди го конярят и му продаде животното за сто долара. Нервността на Клайд всъщност се изразяваше в това, че като го пришпореше човек, бягаше като породист арабски кон. Спенс реши, че на Клайд просто му липсва тренировка.

Зад гърба му прозвуча свирката на парен локомотив. Той се извърна на седлото и видя приближаващия се успоредно на пътя влак. Внезапно спирачките изсвистяха, черният метален локомотив потрепери и намали ход. Върху минаващите покрай Спенс вагони с големи ярки букви бе изписано: „Съюзническа железница на мира“. През изнизващите се покрай ездача прозорци надничаха мустакати мъже и жени с бонета на главите. В един от вагоните къдраво момченце залепи нос на прозореца и помаха на Спенс.

Когато пушекът се разсея, над релсите се показа голяма табела, която поздравяваше пътниците с надпис: „Град Омаха — входът към Запада!“. Спирачките отново изсвириха и тракащите колела на влака застъргаха коловозите, вдигайки облаци пара и пушек във въздуха. Овладени, колелата покорно продължиха към боядисаната в бяло гара с простия надпис: „Омаха“.

Докато носачите дърпаха надолу металните стълби и се отваряха вратите на купетата, Спенс заразглежда улицата. Търсеше си място, където да отседне. Видя две табели, едната привличаше вниманието към пансион, а на другата пишеше „хотел“. След около пет минути улицата щеше да се изпълни с хора, пътници от влака.

Той подкара леко коня и го насочи към пансиона точно в момента, когато огромен мъжага с мускулести ръце и толкова космат, че можеше да стопли бизон с вълната си, изхвърли на пътя един дебеловрат каубой. Той се надигна, затъкна ризата в панталоните си и полека-лека се заклати надолу по прашната улица.

— Ако се върнеш, ще насъскам дървениците по теб! — изкрещя след него мъжагата.

Спенс слезе от коня и бутна назад шапката си, за да го огледа по-добре.

— Колко взимате без дървениците? — попита той.

Великанът го измери с поглед, преди да отговори:

— Три долара, ако имах стаи, но нямам. Железницата все ми запълва леглата.

Спенс реши да опита в хотела. Прекоси улицата и се качи на верандата, която се простираше по цялата дължина на сградата. На външен вид изглеждаше добре, но това бе всичко. Върху една табела отвън бе изнесено менюто: пържена бизонска глава, яхния с бизонско и нещо, наречено „стомах от охлюв“, всяко с цена петдесет цента. Отдолу се набиваше на очи надпис с главни букви: „Не даваме уиски на вересия“.

Администраторът вдигна поглед, забеляза револвера в кобура на Спенс и поклати глава:

— Никакви оръжия в приемната, господине! Знам — добави той и махна с ръка, сякаш вече бе чул възраженията на госта, — но ако ви оставим револвера, трябва да разрешим и на каубоите, а те ще надупчат всичко тук. И не плюйте по пода. Ако дъвчете тютюн, използвайте плювалниците.

— Не дъвча — промърмори Спенс, откопчавайки колана с кобура.

— Прислужницата ще се радва да го чуе. — Администраторът разтвори голяма черна книга и я завъртя: — Име, откъде сте и накъде отивате.

— Май не искате да знаете много, а?

— Ако не си платите, ще ви проследим. И не се записвайте като Джон Смит — заядливо изрече мъжът. — Той вече беше тук три пъти за тази седмица.

Спенс взе писалката и написа: „Спенс Хардън, окръг Кроуфорд, Джорджия“. — По-нататък, на същия ред, добави: — „Сан Франциско, Калифорния.“

Онзи обърна регистъра и отбеляза:

— Вие май сте от бунтовниците, а?

— Бях. Войната свърши и сега всички ние сме едно голямо щастливо семейство американци.

— Джорджия, а?

— Да.

— Видях доста от вашите хора да минават по този път. Май откакто загубихте, малко хора изтрайват да ги командват. — За да потвърди думите си, той бутна книгата обратно към Спенс: — Погледнете тук. На която и страница да отворите, все има поне по половин дузина бунтовници.

Спенс запрелисти бързо и зашари с поглед сред имената, докато накрая откри това, което търсеше: „Господин и госпожа Рос Донъли, Мейкън, Джорджия. На път за Сан Франциско“.

Очевидно изразът на лицето му го издаде. Човекът зад бюрото погледна него, после страницата.

— Май видяхте някого, когото познавате, а?

— Да. Не мисля, че си спомняте семейство Донъли, или напротив? — попита той небрежно. — Той е висок рус мъж, бих казал, висок колкото мен, а тя е много красива жена с тъмна коса и черни очи. — За да опресни паметта му, Спенс добави: — Водят със себе си малко момченце.

Администраторът проследи с пръст реда и намери датата.

— Било е доста отдавна, но ми се струва… Да, семейство Донъли. А, трудно се забравя такава двойка. Те останаха доста дълго — две седмици.

— Нима?

— Тя не беше просто красива, господине. При вида на такава жена човек пада на колене. А момченцето бе съвършено нейно копие — не приличаше много на баща си.

— Те са били, точно така.

— Ама когато ги опознах, не бих желал да имам такава жена. Дори да ми даваха всичкия чай на Китай — заяви простичко мъжът. — Беше доста гадна и заядлива, ако нещо не ставаше, както тя искаше, ако се сещате какво имам предвид.

— Да — съгласи се Спенс. — Доста е сприхава.

— Точно така. Хич не й хареса, че не пускаме цветнокожи, но то къде ли другаде ги пускат — отвърна мъжът възбудено. — Наложи се да пратя бабата при гробаря, а госпожата искаше и момченцето да иде с нея. Знаете ли, каза, че била твърде уморена, за да се занимава с него. Казвам ви, тия две седмици се видяха много дълги на всички ни. Когато си тръгнаха, ми стана жал за господина, въпреки че и той беше доста дързък.

— Две седмици не е ли много време за престой в Омаха? — попита Спенс тихо.

— Но те споменаха, че не можели да преминат през планините преди началото на май, а не виждаха смисъл да седят във форт Ларами без никакви удобства, докато чакат да отворят пътя. После старата жена се разболя и нали разбирате…

— Вие май казахте, че тя е отседнала при погребалния агент.

— Да, и когато те най-после си тръгнаха, Джо Блек ми разказа всичко. Накрая и госпожа Донъли не се чувстваше много добре. Мъжът й си мислеше, че е от храната, но не беше така.

— А какво беше?

— Тя се хранеше тук, но никой друг не се разболя през тази седмица. Не, господине, ако й имаше нещо, то това беше от лошия й нрав, дето я ядеше отвътре. Тая жена все се дразнеше и гневеше от всичко. Не съм за това да се бият жените, но нали разбирате, ако беше моята жена, мисля, че бих направил изключение. Или крещеше, или се оплакваше. Каквото и да правеха мъжът и детето, не можеха да й угодят.

— Сигурно пътуването е било трудно за нея — промълви Спенс. — Тя надали е излизала извън границите на Джорджия досега. Но вие ми казахте, че възрастната жена също била болна.

— Точно така. Джо се оплакваше, че му е струвала сума пари и нерви.

— Джо?

— Джо Блек, гробарят. Той подслонява в бараката си цветнокожи и китайци, защото ние няма къде да ги настаним.

— Къде мога да го намеря?

— Като излезете навън, завийте веднъж надясно, после още веднъж. След две пресечки ще се озовете пред входа на бараката. Ако Блек не е там, сигурно е на гробищата, те са все направо по същия път.

— Благодаря.

Значи Рос бе видял и другата страна на Лиди. Спенс си взе обратно револвера и пусна ключа от стаята в джоба си. Обзе го мрачно задоволство. Надяваше се, че по целия път до Калифорния тя е дала на копелето да се разбере.

Той сви в указаната му посока, после подмина две пресечки по прашната улица. Право пред себе си видя черен лакиран ковчег, повдигнат върху дървени подпори. На предния капак се мъдреше надпис — очертани със златна боя букви рекламираха това място:

ПОГРЕБАЛНО БЮРО И МАГАЗИН

Джоузеф Блек, собственик

Първокачествено обслужване на приемливи цени

В Омаха от 1856 г.

— Да има тук някой на име Блек? — попита Спенс седящия навън човек.

— Може и да има.

Мъжът изтръска пепелта от цигарата си и изпитателно изгледа новодошлия, като вдигна рамене:

— Ако го търсите, мисля, че ще го намерите вътре. Поне не съм го виждал да излиза. Денят днес тече бавно, а? Сигурно ще кажете, че градът е станал доста културен. Защо все така става? Щом построят линията, жените почват да прииждат, после изникват църквите и изведнъж в проклетия град вече не е забавно.

— Наричат това цивилизация — отбеляза Спенс.

Когато той влезе през вратата, един дебел, оплешивяващ мъж с очила вдигна очи от вестника, който лежеше върху дълга издраскана и издълбана маса.

— Да ти помогна с нещо, синко?

— Търся един човек.

— Жив или мъртъв?

— Чернокожа жена. Човекът от хотела каза, че миналия март е нощувала при вас.

— Може и да е. Март отдавна мина, синко, а и аз не обръщам много внимание кой отсяда тук, щом си плаща.

— Тя е едра негърка, доста пълна. Поклаща се, като ходи. Сигурно тежи към сто килограма.

— Не, това нищо не ми говори. Казах вече, че не обръщам голямо внимание на хората.

Спенс реши, че гробарят явно не е словоохотлив колкото хотелиера.

— С нея може да е имало и други хора. Рус мъж на около тридесет, малко чернокосо момченце и вероятно много красива жена с тъмна коса.

— И всичките говорят като вас?

— Да.

— Може и да е имало — каза Блек и отново се зачете във вестника.

— Аз търся него, не нея, него и момченцето.

Спенс бръкна в джоба си, извади един сребърен долар и го сложи върху разтворения вестник.

— Това ще опресни ли паметта ви?

Преди да вдигне поглед, мъжът огледа монетата, после присви очи:

— Не сте някой детектив, нали?

— Не.

Спенс едва успя да изговори следващите думи:

— Ние бяхме приятели от войната и трябва да му предам нещо.

— Не съм виждал често белите, но старата гувернантка остана тук една-две седмици. Разболя се няколко дни, преди да дойдат да я вземат. Умириса всичко с лайната си. Толкова зле беше, че след нея трябваше да варосам отново нужника и да изхвърля дюшека.

— Толкова болна ли беше?

— Господине, от доста време съм в погребалния бизнес — отвърна Блек — и съм заровил много хора. Не знам закъде беше тръгнала тая стара негърка, но бих се изненадал, ако стигне до края.

— Как мислите, от какво е била болна?

— Е, не бих казал това на някой местен, но възможностите бяха две, все лоши.

Той замълча и човекът продължи:

— Мисля, че беше холера.

На Спенс му секна дъхът и едва успя да попита:

— Защо мислите така?

Блек го изгледа, сякаш виждаше малоумен пред себе си, и отвърна:

— Подуших я. Виждал съм как холерата помита цели семейства — млади, стари, всякакви. Само откакто аз съм тук, имаше две епидемии, сума хора измряха. Хич не се замислих, господине, ами веднага след като си тръгна, изгорих този дюшек.

Спенс също бе видял холерата със собствените си очи и това му стигаше за цял живот. Беше видял как Дани Лейн и стотици други умряха от тази болест през последните четири години. Диария. Повръщане. Обезводняване. Смърт. Две седмици след първите признаци холерата поваляше хората на легло и след още десетина дни те умираха. Ако Блек беше прав, тогава голяма е била вероятността и другите да са се заразили.

Спенс си спомни, че болестта невинаги имаше фатален край. Силен бульон, ориз и големи количества преварена вода поддържаха живота на болните, докато успееха да преодолеят смъртоносния ефект на диарията. Но ако човек се обезводни, температурата му се покачва рязко, изпада в делириум и не може да поеме повече нито храна, нито вода и така ускорява часа на смъртта си. Той се сети за Джошуа, знаеше, че малките деца рядко оцеляваха.

Човекът зад масата си пое дълбоко въздух и погледна сериозно към Спенс.

— Предполагам, че вече е умряла, може би са я погребали между Омаха и форт Киърни. Когато я видях за последен път, приятелят ви я караше да носи на ръце момченцето. Каза, че и той самият не бил спал много, че почти цяла нощ седял буден, за да се грижи за жена си.

Спенс не можеше да слуша повече, обърна се и излезе бързо навън. Не беше извървял целия този път, за да чуе, че синът му е умрял от холера. Сега не само надеждата го караше да премине планините преди идването на зимата. Трябваше да пътува денем и да се движи бавно, за да не пропусне някой надгробен надпис по пътя. Беше все едно да търси игла в копа сено, но трябваше да го стори. Трябваше да разбере дали Лиди и момчето са живи.